Майкъл Добс
Последното раздаване (34)

Глава тридесет и втора

Да накараш грък да обясни демокрацията е като да накараш американец да те научи на обноски на масата.

Имаше само няколко очевидни мишени за антибритански протест в Никозия. „Бритиш Лейланд“^[1] вече не съществуваше, железниците на „Бритиш Рейл“ вече не оперираха на голямо разстояние и дори с прекъсвания. Британската върховна комисия също не предлагаше кой знае колко апетитна възможност, натикана по причина на инвазията на парче земя, пътят до което минаваше през въоръжените кули на затвора в Никозия от едната страна и още по-въоръжените наблюдателници на патрулите на турската кипърска граница от другата. Шансовете за изненада бяха нулеви, шансовете за успех още по-малки, шансовете да получиш куршум от едната или другата страна бяха отлични, затова повечето дисиденти в Никозия търсеха други варианти.

Британският съвет надолу от Порта Пафос не беше кой знае колко по-гостоприемен. След последните размирици пред прага му защитата му бе подсилена със стоманени кепенци, по които тухлите и бутилките отскачаха безсмислено дори когато часовите в бараките в края на улицата услужливо се правеха на слепи.

Затова Димитри, който беше натоварен с организацията, но който не познаваше британските марки като Банка „Барклис“ или „Маркс & Спенсър“, избра „Бритиш Еъруейз“ и голямата стъклена фасада на офиса им на авеню „Архиепископ Макариос III“.

Авангардът пристигна по здрач, транспортиран от вече постоянния лагер на протестите пред президентския дворец чрез конвой от мотопеди, бусове, дори таксита. Скоро към тях се присъединиха множество други пеша или със собствен превоз. „Думата“ се беше разпространила.

Изключителното ниво на дисциплина беше видно още от самото начало на процедурата. Бяха раздадени плакати, бяха дадени инструкции и съвети. Полезно беше, разбира се, че организаторите бяха студенти по богословие, много от които бяха от същото село като Димитри и брат му. Едно голямо семейство. „Фирмата“ беше основана на фундаменталните принципи на провинциалната солидарност и племенната лоялност; нямаше да разочарова своя най-известен син.

Помагаше и фактът, че демонстрантите имаха огромно числено превъзходство над полицаите, които на този етап нямаха нищо против да следят развитието на нещата отстрани. Някои от тях дори се усмихваха.

Пристигаха още демонстранти, авенюто беше блокирано. Полицейският контингент концентрира усилията си в пренасочването на трафика. Един от организаторите изджавка нещо в мобилен телефон, изслуша нещо внимателно, после кимна. Ръката му започна да описва кръгове над главата, разбърквайки казана. Тълпата, която до този момент беше мирна, започна да крещи лозунги, да размахва плакати и се люшна напред като човешко нефтено петно по приливна вълна, обгръщайки сградата и тропайки по стъклените панели.

„Британците вън! Кости и бази!“ — крещяха те; не беше много оригинално, но няма нищо оригинално в един антиимперски протест. „Правете война, а не мир“ — също се чуваше често.

Прозорците, огромни стъклени панели между бетонните колони, се огънаха, поддадоха, издрънчаха, но не се счупиха под ударите на множеството ръце, не и докато отнякъде не се появи ковашки чук и един по един не бяха систематично натрошени. Дори тогава контролът беше изключителен. Те не разграбиха офисите; вместо това организаторът смени мобилния телефон в ръката си с флакон спрей и покри стените и мониторите на компютрите с лозунги. До момента, в който излезе, два варела с нафта бяха сложени от всяка страна на разбитата врата; от трегера висеше оплюто чучело на Николау. Една табела около врата му гласеше: „Любовник на турците“.

Виковете се издигнаха в кресчендо, броят на хората нарастваше, тълпата се люшкаше напред, щеше да бъде трудно да се удържи дълго. Беше време. Във всеки един от варелите беше хвърлен по един бенгалски огън и от всеки започна да се издига огромно количество задушлив черен пушек. Пушек от нефт, който се разнасяше в нощния въздух, цапаше лицата на стоящите наблизо, умирисваше всяко ъгълче на потрошената сграда и си проправяше път към сутрешните заглавия.

Щом видя пушека, командващият полицейски началник на мястото веднага започна да раздава първите си съществени заповеди. Лампите проблеснаха, сирените нададоха вой, една пожарна кола започна да си проправя път през тълпата. Но протестиращите вече се разотиваха в нощта, мисията бе постигната, посланието бе предадено.

Не беше направен нито един арест.

Тъмни петна на омраза избиваха по кипърската нощ.

През три улици, на задната седалка на своя мерцедес, Теофилос остави телефона. Добра работа за тази вечер. Изключително добра работа. Божия работа.

Когато чу за събитията, Франсис Ъркарт беше на същото мнение.

* * *

Сред бурното море на човешките деяния над вълните изплуват необяснимости против всякаква логика. Но нито една не се набиваше на очи повече от случая с Уфи.

Уфи — всъщност името му беше Уфър — беше тригодишен кралски шпаньол, домашният любимец на господин и госпожа Дъкин, които живееха с комфортна пенсия в бялата си вила над Кораловия залив в югозападната част на острова. Гръцкият им беше слаб, както и отношенията им с местното население, които се състояха предимно в кимване на познатата продавачка в магазина, но около пет хиляди британци живееха в тази област и не им липсваха приятели.

Но на семейство Дъкин щяха да им потрябват. Защото, когато се върнаха от партията бридж, организирана от малко по-далечните им съседи, те откриха, че скъпата им вила е необяснимо и без предупреждение изгоряла до земята.

По-лошото беше, че нямаше и следа от още по-скъпия им Уфър. Цяла нощ го търсиха, викаха името му през сълзи, кръстосваха залива, псуваха кипърската пожарна, която се забави възмутително много, пак викаха. Но Уфър така и не се намери.

Зората завари семейство Дъкин сред димящите останки на техния дом, питащи минувачите дали знаят нещо за любимото им куче. Един от тези минувачи се оказа журналист на свободна практика, който се наслаждаваше на няколко дни ваканция, но където мине безстрашен журналист, бедствието не закъснява. Той гледаше със съчувствие, слушаше внимателно, правеше снимки, споделяше необяснимата им трагедия, въпреки че в светлината на другите антибритански настроения тяхната загуба може би не беше чак толкова необяснима, колкото изглеждаше първоначално. Не може би, а със сигурност. Това беше точната новина за точния момент, липсваха само изнасилени монахини.

На следващата сутрин тя се появи, както си е редът, по всички първи страници на британските таблоиди. Една отчаяна британска двойка, застанала сред руините на разбитата си кипърска мечта. Попаднала в средата на ожесточаващия се кръстосан огън.

И отдолу огненото заглавие.

„КИПЪРЦИТЕ ИЗЯДОХА МОЯ УФИ“.

* * *

Ефектът от халогенните светлини, разливащи се по старите черни тухли, оформяше нощната сцена в монохромни тонове. Като малко погребение, усмихваше се наум Ъркарт, но иначе поддържаше порядъчно мелодраматичен вид. Зад него министърът на отбраната стърчеше, застанал мирно. Новинарските камери фокусираха, когато министър-председателят пристъпи към микрофоните, наредени на „Даунинг стрийт“.

— Дами и господа, трябва да направя едно важно съобщение. Събитията в Кипър продължават да се влошават. Не само че нашият върховен комисар все още е в плен, а и правителството в Никозия показва, че е неспособно да гарантира сигурността на британците и британското имущество. Явно от тази ситуация се възползват хора със зли намерения и мой дълг е да защитя британските граждани и военни. Поради тези причини с голямо съжаление и само като предпазна мярка съм принуден да вдигна под тревога британските бази и да огранича достъпа до тях. Животът и собствеността на британците трябва да бъдат защитени и нашите войници ще имат пълни правомощия да направят точно това. Въпросът е деликатен и ви моля да се отнесете към него с нужната сериозност.

Тълпата репортери се люшна напред, стърчаха ръце с микрофони, диктофони и всякакви други електронни пипала като трифиди. Един от тях, който изглеждаше сякаш само преди минути е изскочил от леглото, беше буквално превит на две през бариерата в своя опит да се приближи максимално напред.

— Г-н министър-председател, какво означава всичко това?

— Това е послание към злодеите. Да не закачат нашите.

— Но това не вдига ли залога, не налива ли масло в огъня?

— Залогът вече го вдигнаха други. Тези, които отвлякоха нашия върховен комисар. Тези, които атакуваха британската собственост и поставиха под заплаха британски живот. Мой дълг е да отвърна.

— С нападение?

— Това е изцяло защитна мярка.

— Дали така ще го възприемат и в Кипър?

Изражението на Ъркарт стана още по-мрачно; в никакъв случай не биваше да издава ироничната усмивка, която го гъделичкаше отвътре. Той познаваше кипърците, техните страсти и техните политици, в чиито усти вдигането под тревога щеше да се превърне в открита инвазия. Нещата щяха много да се влошат, преди да се оправят. Той не можеше да се усмихне, затова само сви рамене.

— Имате ли разрешението на кипърския президент за този ход?

— Не се нуждая от неговото разрешение. Нашите бази в Кипър са суверенна британска територия. Но, разбира се, съм го информирал.

— Как реагира той?

С агония. Молеше да не го правим. Каза, че само ще надъхаме болните мозъци. Че това ще се превърне в коз в ръцете на онези, които са против мира, че ще увеличи напрежението относно британските бази. Молеше за още няколко дни да решат въпроса с върховния комисар. Но вече за втори път искаше няколко дни отсрочка…

— Той изказа съжаление, че се е стигнало дотам. Както и аз. Но добрите хора навсякъде по света ще разберат и ще подкрепят подобни действия. Моят дълг е на първо място да защитавам британските интереси.

— Но ще настане ад за туризма на острова, г-н министър-председател.

— За съжаление, да.

Най-вероятно тотално щеше да го съсипе.

— А какво означава това за мирния договор?

— Решението е на Кипър. Изцяло. Аз не мога да им донеса мир, ако те не го искат.

— А какво означава за изборите?

— Изборите ще преминат по план. Това действие касае националния интерес и е отвъд партийните цели. Очаквам подкрепа от всички отговорни политици, от всички страни на политическия дебат. Не очаквам това да се превърне в една от темите за предизборните кампании.

Една от темите, не — помисли си Дики Уидърс, — основната тема, да. Стори му се, че гледа бандит, който отмъква кампанията, докато Ъркарт отливаше образа си на държавник, защитник на националния интерес, британския начин на живот, правилата на крикета, топлата бира, слънчевите следобеди, плажовете на Блекпул, морала, целомъдрието и всякакви други ценности, които можеха да му донесат гласове. А Мейкпийс — Мейкпийс оставаше с вързани ръце. Точно като върховния комисар най-вероятно. Ах, Франсис, ти, дърто копеле.

— А Том Мейкпийс? — опита си късмета Уидърс. — Какво означава това за него?

Усмивката вече настояваше да се появи колкото като признание за прозорливостта на Дики, толкова и като самопохвала. Мейкпийс беше измамен. Пуснат по течението. Нямаше къде да ходи, освен до ада и обратно. Приключение, за което нямаше да намери много съмишленици.

— Какво означава за г-н Мейкпийс ли? Няма как да знам. Най-добре попитайте него.