Майкъл Добс
Последното раздаване (38)

Глава тридесет и шеста

В рая няма демокрация. Мисля, че Господ си знае работата.

Откриха, че не можеш да организираш големия поход за три дни, но за пет дни постигнаха чудеса. Идеята беше нова и се открояваше с една кампания, която беше под постоянната заплаха да бъде смачкана от партийните машини. Това привлече медийния интерес, излязоха няколко смели статии във вестниците и няколко нестандартни появи в телевизията. Бяха отпечатани петдесет хиляди брошури, техният непретенциозен и семпъл стил им придаваше атрактивна нотка на искреност. Една малка алтернативна рекламна агенция изработи лого за тениски с крещящ надпис „F. U. Too“^[1]. Той въздъхна, като го видя, но не искаше да ограничава когото и да било — ако събитието останеше толкова малко, че да може той да контролира всичко, значи вече се беше провалил. Само маршрутът изцяло зависеше от него — стига да нямаше проблеми с властите. Линията на похода щеше да започне от „Албърт Скуеър“ до кметството в Манчестър и щеше да завърши на „Трафалгар Скуеър“ в Лондон, горе-долу триста и двадесет километра за четиринадесет дни, а спирките помежду щяха да ги мислят почти на място. Но походът щеше да стане факт.

В първата неделна сутрин имаше значително по-малко от две хиляди души и тяхната политическа и етническа принадлежност беше явна — по-голямата част бяха кипърци със семействата си, но имаше и природозащитници, вегетарианци, противници на лова (които дойдоха само за да представят петиция и си тръгнаха), една жена, която беше състудентка на Мейкпийс и която сега ръководеше комуната „Свободна любов и люцерна“ някъде в Къмбрия, както и трима кандидати от партията „Боби Чарлтън президент“^[2].

Имаше и достатъчно журналисти и телевизионни камери, за да си е заслужавало. Те идваха да погледнат, да изгракат нещо и да напишат коментарни статии, напоени с пренебрежителен апломб. „Правете война с Мейкпийс“^[3], написа в. „Телеграф“ срещу снимка с трима от отбора по борба на Манчестър, които убеждаваха кандидата на Слънчевото братство да си облече дрехите. Други пишеха за хаотични коалиции и как Мейкпийс си мени цвета като хамелеон. Но пишеха. А други четяха. И това даваше на Мейкпийс шанс.

* * *

Бойният бус, както беше известен, беше специално проектиран луксозен автобус, с броня от кевлар и отделение, което можеше да издържи на попадение от минохвъргачка. Това беше основната форма на транспорт за Ъркарт по време на кампанията му. Решиха, че черните даймлери изглеждат твърде лъскави и далеч от обикновения гласоподавател. Въпреки че ако обикновеният гласоподавател някак успееше да пробие охранителния кордон около бойния бус и докоснеше нещо различно от чистачката на предното стъкло, веднага щеше да се задейства алармена система, която щеше да докара на мястото почти толкова полицаи от специалните части, колкото децибели. Сега бусът се движеше през нощния въздух обратно към Лондон и нищо не нарушаваше покоя на министър-председателя, освен шепота на климатика и приглушените гласове на помощниците в предната част, които правеха аутопсия на изминалия ден от кампанията.

Срещата с хората беше минала успешно. Нямаше и следа от дразнители в залата, речта беше добра, а — Ъркарт трябваше да признае — видеото още по-добро, въпреки че Мортима държеше да се смени музикалното оформление. Всъщност вечерта компенсира за следобеда, в който имаше визита до завод, който произвеждаше земеделски съоръжения, включително електрошокови палки за добитък. Някакво влечуго, което изплува от пресблатото, открило информация, че най-голямата поръчка за електрошокови палки не е дошла от земеделския сектор, а от щаба на националната полиция в Заир^[4]. Как му лазеха по нервите такива неща. Ъркарт реши, че ще изпробва една от палките върху топките на кретена, който беше организирал визитата.

Но това щеше да мине по новините в шест часа, а вечерните новини и сутрешните заглавия щяха да покажат по-разумна журналистика. Не беше лоша работа за един ден, мислеше си той, докато си почиваше със затворени очи в „танковата част“ — подсиленото отделение на автобуса.

Някой подръпна ръкава му.

— Съжалявам, че ви безпокоя, г-н министър-председател, но дойде обаждане от „Даунинг стрийт“. Ще ви трябва скрамблерът.

През уморените му крайници премина напрегнато очакване, когато взе телефона. Беше личната му секретарка.

— Г-н министър-председател, да минем на кодирано.

Ъркарт натисна червения бутон. При последната кампания бяха открили, че някаква кола ги следи и че някой се опитва да засече комуникациите в буса със сложна апаратура, надявайки се да хване разговори по мобилните телефони или факс машините. Ъркарт беше разочарован, когато разбра, че подслушвачите не са нито от опозицията, нито от ИРА — всяка една от тези възможности щеше да удвои мнозинството му, — а просто журналисти на свободна практика от местното пресбюро. Те се признаха за виновни по някакво нищожно обвинение за нарушение на телеграфните регулации и бяха глобени 100 паунда, а изкараха няколко хиляди, като продадоха историята си на в. „Мирър“. Ъркарт вътрешно даже приветстваше тяхната инициатива, но оттогава служителите му внимаваха да не издадат някоя новина по телефона точно толкова, колкото внимаваха да не пръднат. Щом го търсеха по пътя, значи беше нещо важно.

Той слуша внимателно няколко минути, почти не каза нищо и изключи телефона.

— Проблеми? — попита Мортима от отсрещната седалка, където подписваше писма.

— За някои хора.

— Кои?

— Тепърва ще се разбере.

Очите му проблеснаха и той се отърси от мислите си.

— Имало е изявление от Кипър. Оказва се, че и нашият върховен комисар, и президентът Николау са живи, добре са и ги държат като заложници в планината.

— Кой ги държи?

Той се разсмя, искрено развеселен.

— Някакъв скапан епископ, можеш ли да си представиш.

— Трябва да ги измъкнеш.

Ъркарт се обърна и погледна внимателно Мортима, която не споделяше доброто му настроение.

— Всичко ще бъде наред, Мортима.

— Не, няма — отговори тя, тонът й беше сериозен. — Няма гаранция.

Под приглушеното нощно осветление на автобуса той повече усещаше, отколкото виждаше, колко е разстроена; премести се и седна до нея.

— Франсис, може никога да не ми простиш… — тя хапеше бузата си.

— Никога не е имало какво да ти прощавам — отговори той и взе ръката й. — Кажи ми какво те мъчи.

— Библиотеката „Ъркарт“ и фондът. Имах собствен план…

Той кимна.

— За финансирането.

— Много се радвам.

— Франсис, направих сделка с президента Нурес. Ако му помогна да постигне задоволително решение от арбитражния съд за турската страна, той да осигури голямо плащане за консултантски услуги за фонда на библиотеката.

— Имаме ли вече фонд?

— В Цюрих.

— А ти… постигна ли задоволително решение?

— Не знам. Имах разговор с Уотлинг, но нямам представа дали е помогнал. Важното е, че и Нурес не знае. Казах му, че всичко е наред и той беше много доволен.

— Колко доволен?

— Десет милиона долара.

— Една капка в морето от нефт.

— Такива уговорки са нормална бизнес практика в тази част на света…

— Комисиона.

— … и имам подписан документ от него, който потвърждава нашата уговорка. И той има един от мен. Всеки от нас има по едно писмо, което гарантира добрите ни намерения. Няма копия. Само той и аз. Никой друг не знае.

Ъркарт обмисляше всичко, което му се казва, пръстите му бяха сключени като в молитва към по-висша сила. Той сякаш намери някакъв отговор и се обърна бавно към жена си.

— И какъв е проблемът?

— Имам такава сделка и със съпругата на президента Николау.

Той разтърси глава объркан.

— Тя ме заговори на една среща на съпругите на парламентаристите на Британската общност. Няколко пъти сме се засичали на тези срещи и винаги сме се разбирали добре. Точно се беше върнала от Париж. Има добри контакти там, сигурно и любовник, не знам. Както и да е, тя беше чула за нефта доста конкретни неща, каза, че това е много важно за нейната бедна страна. И за някакви големи риби в петролната индустрия в Париж. И колко ще са благодарни всички, ако може нещо да се помогне… И направихме сделка. Че ще се опитам да помогна, без гаранции. Със заплащане само при успешен резултат. Нищо, ако гърците изгубят водите; нищо, ако не намерят нефт. При две условия. Всичко да минава през нея, така че да не се налага да се срещам с някой друг и моето име да не се споменава на хората в Париж.

— Много разумно. А второто условие?

— Четири милиона долара.

— Сигурно е била много разочарована, когато е разбрала решението.

— Плакахме си на рамото една на друга.

— Съпругът й знае ли?

— Не. Той е човек на науката и стои далеч от светските дела…

— Той е гръцки политик.

— Не знае, сигурна съм. Това би повдигнало твърде много въпроси относно нейните… как да се изразя… приятели в Париж.

— Тогава какво те тревожи толкова?

— Другото писмо. От мен до нея. Което явно е оставила в сейфа на президентския дворец. Сега тя не знае дали е унищожено, или някой не се е докопал до него.

Той заговори бавно и сериозно:

— Това е много жалко.

Възможните последствия бяха твърде очевидни. Тя замлъкна за момент и сведе поглед.

— Опитвах се да намеря правилния момент да ти кажа. Мразиш ли ме?

Той я гледа дълго в нощните сенки, преди очите й да срещнат неговите отново.

— Мортима, всичко, което някога си правила, си го правила за мен. Колкото и високо да съм се изкачил, ти си била точно до мен. Всичко, което сме постигнали, сме го постигнали заедно. Никога не бих могъл да чувствам към теб нещо, което не чувствам към себе си. Обичам те.

Очите й се навлажниха от благодарност, но в тях все още имаше страх.

— Но, Франсис, писмото може да попадне в грешните ръце. Това би ме унищожило. А заедно с мен и теб.

— Ако попадне в грешните ръце.

— Осъзнаваш ли какво трябва да се направи? Трябва да се уверим, че това няма да се случи. Да върнем президента. Да пратим военните. Да се справим с кипърската тълпа. Да използваме всички средства и всякаква сила, ако е необходимо.

— А ти не осъзнаваш ли, Мортима, че точно това съм планирал от самото начало.

* * *

Бяха подготвени за акцията. Някак си бяха разбрали или се бяха сетили. Може би неочакваното искане да предадат всички касети от последните предавания или някоя непремерена дума по телефона от страна на служителите на радиослужбите в Холборн. Защото когато трите полицейски буса, както и един бус на радиослужбите паркираха пред „Буш Уей“ 18, вратите се оказаха блокирани, а радиовълните, напоени с емоционални изблици, които повече щяха да подхождат на Унгарската революция от 1956 г. Не беше Франко, разбира се. Той изфиряса при първия знак за проблеми, обяснявайки, че ако го хванат в разправии с властите, това може да попречи на курсовете му в Отворения университет. Жалко, защото Франко можеше да им бъде полезен — можеше да го натъпчат в металния шкаф, с който затискаха входната врата, за допълнителна тежест.

Съпротивата обаче беше символична; имаше твърде много прозорци и твърде много ковашки чукове, за да издържи дълго. „Лондонско радио за Кипър“ бе спряно от ефира, когато един полицай разби с крак вратата на студиото и с любезното „Извинете ме, сър“, се пресегна и дръпна ключа на захранването. Същевременно успя да коленичи върху пръстите на продуцента, въпреки че не стана ясно дали беше нарочно, или без да иска.

Но не и преди развълнуваният кипърец да успее да извика една финална бунтовна фраза в ефир. Викът на съпротивата на ЕОКА.

— Елефтерия и танатос!

* * *

Когато Пасолидес се върна следобед от пазар с пресни морски раци и зеленчуци, той завари стъклата на фасадата на ресторанта си изпотрошени, а тежката завеса накъсана на парчета. Негов съсед му каза, че една кола спряла отпред, излязъл някакъв човек с голям чук и без да си дава зор, спокойно му изпочупил прозорците.

Пасолидес не се обади на полицията, нямаше им доверие, но те дойдоха така или иначе. Един мъж в цивилно облекло и с неразбираемо име размаха пред него заповед за обиск.

— Не можем да направим кой знае какво, сър — обясни той. — Проблемът е, че човек като вас, който не умее да си държи езика зад зъбите, няма как да не се превърне в мишена във времена като днешните. Много антикипърски настроения, особено сега, като е отвлечен върховният ни комисар. Няма да се изненадам, ако пак се случи.

Той затвори тефтера си и отметна останките от завесата, за да погледне вътре.

— Между другото, сър, ще кажа на данъчните, че сте готов за инспекция, нали така?

* * *

Френският външен министър разглеждаше документите преди началото на срещата в Брюксел. Този път беше нещо повече от рутинната среща на Съвета на министрите, наистина имаше елемент на драма. На британците щеше да им се наложи днес да полазят малко и това щеше да принуди този ужасяващ човек, Болингброук, да заеме уязвима позиция, от което французинът чакаше с нетърпение да се възползва. Беше изтърпял достатъчно от англичанина през последните седмици; наслаждаваше се на тази възможност да покаже, че не само англосаксонците можеха да наказват.

Мечтите му бяха прекъснати от тежката ръка, която се стовари на рамото му.

— Ало, Алън!

Мамка му. Болингброук винаги поангличанваше името му, отказвайки да го произнесе, както трябва.

— Разчитам на хубава среща днес, Алън. Нали се сещаш, да получим подкрепата ти по въпроса с Кипър.

— Това е сложен проблем. Чувствам, че не е разумно да се прибързва…

Но англичанинът продължи, без да го слуша. Беше като да гледаш булдозер, който се мъчи да коси трева.

— Ще стане кофти, разбираш ли. Може да се наложи да пратим военни части. Но пък си мислех, Алън, ето какво трябва да направиш ти. Прати и ти от вашите войски, един вид жест на международна подкрепа. Нали в крайна сметка се опитваме да решим международен проблем. Да възстановим реда и демокрацията в Кипър. Ще се погрижим за тях и ще гледаме никой да не пострада.

— Те със сигурност могат да се погрижат за себе си — отговори французинът, наежвайки се. — Но ти да не би да предлагаш да ви дадем френски войници, за да ви помогнем да се оправите с тази каша, в която вие, англичаните, сами се забъркахте?

— Именно.

— Невъзможно!

— Изненадваш ме — отговори Болингброук, лицето му беше набръчкано от недоумение. — Аз пък мислех, че ще се зарадваш. Най-после и вие, французите, да имате шанс за някаква военна победа.

Ръката пак потупа французина по рамото, приятелски жест, който сякаш имаше за цел да му счупи ключицата. Вратът му се зачерви като хубаво червено вино и той хвърли настрана папката с бележките от брифинга. Сам знаеше как да се държи на тази среща.

Френският представител беше непреклонен. Той не отстъпваше и понеже и другата страна не отстъпваше, не се стигна дори до традиционния компромис тип захарен памук. Всяко искане на подкрепа от страна на британското правителство беше отхвърлено. Без преговори. Не! Нито символични военни части, нито селективни санкции, нито дори думичка на поощрение или разбиране. Европа обърна гръб на Болингброук.

По време на цялата дълга среща той спореше, убеждаваше, придумваше, настояваше, заплашваше, описваше какви ли не зловещи последствия, но напразно. И когато мина гласуването и само неговата ръка стърчеше, той просто се усмихна.

Те нямат никаква представа, помисли си той. По средата на изборната кампания и Европа казва „не“. Изоставя ни. А залогът е британски живот. Ще бъде като през Втората световна. Флагът ще се развява от всяка сграда и всички ще кажат по една молитва за Артър Болингброук. И за Франсис Ъркарт, разбира се. Точно както Франсис беше предвидил.

Каква веселба.