Майкъл Добс
Последното раздаване (4)

Глава втора

Мразя ненужното насилие.

То отнема удоволствието от неизбежното насилие.

— Франсис Ъркарт миротворец?

Бринфърд-Джоунс не се и опитваше да скрие възмущението в гласа си, докато следеше внимателно реакцията на Мейкпийс.

— Живеем във вълнуващ нов свят, Брайън. Всичко е възможно.

— Съгласен. Но Франсис Ъркарт?

Вече известно време стояха на опашка заедно с останалите гости на стълбището на „Даунинг стрийт“, чакайки да бъдат посрещнати официално от семейство Ъркарт, преди да бъдат въведени при президентите на разделените кипърски общности. Предишния ден, на неутралната територия на балната зала на Ланкастър Хаус и под зоркия поглед на британския министър-председател и медиите, турчинът и гъркът се бяха споразумели относно принципите на мира и се бяха нагърбили да уредят всички спорни детайли в рамките на три месеца. Конфедерацията на обединените републики на Кипър беше на път да се роди, конфликтът отшумяваше, многоуважаемият Франсис Ъркарт играеше ролята на акушерка, на миротворец.

Сега беше време за празнуване. Силните и важните в държавата се бяха събрали в приемните зали на първия етаж на „Даунинг стрийт“, за да изкажат благодарност за мира и за Франсис Ъркарт. Беше скромно събитие, за някои почти отрезвяващо. Всички получиха еднакво отношение, без значение колко са богати или известни. Никакви коли, никакви прожектори, никакви изключения. Спираха ги на портите от ковано желязо на входа към „Даунинг стрийт“ от Уайтхол. Проверяваха ги от полицията, преди да им бъде позволено да минат пеша с жените си по цялата дължина на улицата до охраната пред входната врата. Караха ги да изчакат, докато сменяха палтата си за намачкано картонче от гардероба. Пет минути, прекарани в благочестиво пристъпване нагоре по стълбите, стъпка по стъпка на опашка, покрай портретите на бившите лидери: такива като Уолпол, Питс, Палмърстън, Дизраели, Чърчил и единствената и неповторима Маргарет Тачър. „Наздраве за тези, които сме разпънали на кръст“, промърмори Бринфърд-Джоунс. И после официалното въвеждане от някакъв облечен в червено извънземен, който като че ли не разпознаваше никого и имаше големи неприятности с произнасянето на имената. „Г-н Бринфърд-Джоунс“ не беше очарован, но това и бездруго рядко му се случваше.

— Сигурно така е било и в залите на Версай — продължи да мърмори той. — Преди да ги поведат към гилотината.

— Брайън, цинизмът ти минава всякакви граници. Великите промени изискват малко безмилостност. Така стоят нещата — запротестира Мейкпийс.

— А ти безмилостен ли си, Том? Достатъчно безмилостен, че да грабнеш короната на стария Франсис? Защото той няма да я подари за Коледа. Ще трябва да я изтръгнеш, както направи той самият. Както е трябвало да направят всички преди това. Стиска ли ти наистина?

— В политиката е нужен и късмет — отвърна Мейкпийс, като се опитваше да отклони въпроса, но не бързаше да смени темата, нито компанията на редактора.

— Мъжете трябва да са господари на съдбата си.

— Знаеш, че съм готов да заема този пост, но не се е появила възможност. Засега.

— Тя няма да се появи, докато я очакваш. Ако искаш да постигнеш нещо велико, хващаш късмета за топките и се пускаш по течението.

— Брайън, понякога си мисля, че се опитваш да ме изкушиш.

— Не, не ми е работа да те изкушавам. Просто очертавам една амбиция и гледам дали някой си я разпознава. Аз съм един воайор, запазена марка на пресата. Мръсната работа я оставям на вас момчета… и момичета! — възкликна той и се пресегна да хване лакътя на друга гостенка, която си проправяше път през множеството.

Клер Карлсън се обърна и се усмихна, лицето й се озари, когато ги разпозна. Тя беше народна представителка и на тридесет и осем беше с десетина години по-млада от двамата мъже.

— А ти какво направи, за да заслужиш мястото си сред знатното стадо? — запита Бринфърд-Джоунс. — Мислех, че на хранилката пускат само от граф и архиепископ нагоре. А не разни редови членове на партията.

— Вика му се символично участие, Брайън. Очевидно професионалните морализатори на средна възраст като вас обичат наоколо да има малко фусти, за да им напомнят изгубената младост. Нали се сещаш, да понаточат малко лиги и да си тръгнат щастливи. Такъв е планът.

Усмивката й беше топла, но есенно сините очи шаваха в търсене на нещо. Беше висока почти колкото закръгления редактор, който се наслаждаваше на вечерната светлина, която блестеше в русата й коса.

Бринфърд-Джоунс се засмя високо.

— Закъсняла си за изповед. Вече казах, че съм воайор, а в твоя случай с удоволствие се признавам за виновен. Ако този твой съпруг някога те изгони, си повече от добре дошла вечер да ми бъркаш млякото с какао.

— Ако аз го изхвърля някога този мой съпруг — поправи го тя, — ще е с надеждата да разбъркам нещо повече от мляко с какао. Както и да е, вие какво кроите? Да пратите стриптийзьорки на Светия синод или някоя друга лудория?

— Точно питах нашия приятел тук дали притежава необходимото, за да успее в политиката, необходимите качества, енергия и амбиция да се превърне в следващия министър-председател. Би ли сложила пари на него, Клер?

Тя повдигна вежда — притежаваше силно изразително лице и когато не беше напрегната, имаше освежаващата аура на непослушница. В отговор на поканата от Бринфърд-Джоунс тя огледа Мейкпийс, сякаш за пръв път го виждаше, върхът на носа й се сбърчи скептично и, изглежда, достигна някакъв извод, преди умишлено да хвърли вниманието им в съвсем различна посока.

— Ако опира само до енергия и амбиция, тогава следващият ни лидер със сигурност стои там до прозореца.

— Не и Джеф? По-скоро бих емигрирал — захили се редакторът, непочтително, но не и съвсем невярващо.

Обърнаха се да проследят погледа й. В подножието на грандиозния прозорец от деветнадесети век с изглед към градината министърът на транспорта беше приковал управителя на централната банка на Англия към елегантната завеса.

— Хлъзгав е като риба — продължи Клер. — Толкова е умел, че управителят на банката дори няма да разбере кога е приключил с него и е минал на следващото име от списъка.

— Нашият Джеф си има списък? — запита редакторът.

— Ами че как. Напечатан на едно картонче във вътрешния джоб на сакото му. Той разполага с около час, затова иска списъка на гостите предварително, преценява кого иска да впечатли и омае и така си разпределя времето. По шест минути за всеки. С дигитална точност.

Наблюдаваха мълчаливо, докато Бууза-Пит, без дори да си поеме дъх и без да поглежда часовника си, стисна ръката на управителя и се сбогува. Секунда по-късно вече се движеше из стаята, като се ръкуваше и поздравяваше, преминавайки, но без да спира.

— Най-вероятно програмата му ще завърши с нечия отегчена съпруга — продължи Клер. — Така е по график, особено откакто се раздели със собствената си съпруга.

— Втората му съпруга — поправи я Мейкпийс.

— Удивително. Малко ми се издигна в очите — призна Бринфърд-Джоунс. — Но трябва да кажа, че това пак не го поставя много високо. Обаче по-интересно ми е откъде намираш толкова деликатесна информация?

Клер сви устни.

— Нали знаеш, че момичетата обичат да клюкарят. И нали не си представяш, че той сам си печата списъка?

Редакторът знаеше, че тя се подиграва не само на Бууза-Пит. Забеляза как сините й очи не трепнаха през целия разговор, изпитващи, преценяващи. Нищо не й убягваше. Той подозираше, че тя използва мъжете много повече, отколкото те нея. Дрехите й бяха дискретно скъпи, от някои от най-добрите представители на висшата мода на Найтсбридж, нейната сексуалност беше ненатрапчива, но явна и уникално нейна. Той я желаеше все повече с всяка изминала минута. Но също така подозираше, че тя не е жена, с която може да рискува, или която би се хванала на обичайното „бихте ли искали да обсъдим на вечеря един профил за вас във вестника“ и други подобни тактики. Би било грешка да пропусне жената вътре, зяпайки само опаковката.

— Струва ми се, че трябва по-честичко да си говоря с теб, Клер — започна той.

— И на мен ми се струва, че трябва.

— Ти не си ли парламентарният близнак на Бууза-Пит? — продължи той. — Май четох нещо преди време. И двамата влязохте в камарата едновременно, нали, преди — колко — седем години? На една и съща възраст. И двамата сте от богати семейства, любимци на партията. И от двама ви се очаква бляскаво бъдеще.

— Де да имах неговия талант.

— Да попитаме многоуважаемия министър на външните работи. Вие как виждате Бууза-Пит в един евентуален кабинет на Мейкпийс? — той се върна към първоначалната си цел.

Мейкпийс не отвърна веднага, сякаш искаше да придаде тежест на думите си след внимателно обмисляне.

— Никакъв шанс — отвърна тихо той. — Този човек не би разпознал политически принцип, дори да му го сервираш с гарнитура от омари.

— Е, най-после! Крайно време беше да се пропука тази ваша министерска лоялност, Том. Явно все пак има надежда — редакторът се ухили, радостен, че е напипал една толкова очевидна антипатия. Обърна се към Клер. — Усещам, че се оформя редакционен материал. Макар че, да ти кажа честно, мила моя, малко ме тревожи фактът, че постоянно говори за принципи и оригинални идеи. Това не е полезно за един амбициозен човек. Ще трябва да поработим върху него.

Тя се разсмя, искрена демонстрация на бели зъби и удоволствие.

— Знаеш ли, Брайън, и на мен ми се струва, че трябва.