Дж. Р. Уорд
Звярът (9)

7.

Вишъс пръв стигна до брата, когато Рейдж се появи от плътта на дракона… и видя, че положението бе станало още по-ужасно. Рейдж не помръдваше, не отвръщаше на своята шелан. Кожата му имаше сивия цвят на гранитен надгробен камък, гърдите му бяха поаленели от кръв.

И това бе само върхът на айсберга. Истинският проблем бе колко от тази кръв се беше събрала в гръдната му кухина.

— Помогни му! — Мери сложи ръце върху раната и я притисна, сякаш се опитваше да спре кръвта. — Помогни му, о, господи, Ви…

Добрата новина бе, че мобилната операционна вече спираше; Джейн също беше тук, прехвърлила се от своя автомобил в този на Мани и ето че двамата хирурзи вече тичаха към тях, понесли черни чанти с медицинско оборудване.

— Вече са тук — опита се да я успокои Ви. Не че двамата лекари можеха да направят кой знае колко.

— Простреляха ли го? Мисля, че са го простреляли… о, господи…

— Знам, знам. Ела, направи им място да го прегледат…

Мери поклати глава, съпротивлявайки се на това да я издърпат настрани.

— Той умира…

— Дай им място да работят. Ела.

По дяволите, вината беше негова. Ако не му беше казал… ала какво друго би могъл да стори, по дяволите? Беше получил видението и ето че то се сбъдваше, тук и сега: Рейдж, легнал по гръб на земята, гол и облян в кръв, докато самият той държеше Мери, която се съпротивляваше и ридаеше.

— Прострелна рана в гърдите — обясни Ви. — Вероятен сърдечен кръвоизлив с тампонада и плеврален излив.

Господи, щеше му се да може да запуши ушите на Мери, докато говореше, но не беше като тя да не знаеше какво става.

Без да губят нито миг, лекарите се заеха да проверят жизнените му показатели, докато Елена изскачаше от мобилната операционна, заедно с носилката.

Вишъс улови погледа на своята шелан, докато тя слушаше ударите на сърцето на Рейдж и когато я видя да поклаща глава, разбра, без да са нужни никакви думи, че подозренията му са самата истина.

Мамка му.

— Какво правят? — мълвеше Мери. — Какво ще направят?

Ви я притисна още по-силно до себе си, докато тя брътвеше до рамото му, извърнала глава към своя хелрен.

— Ще му помогнат, нали? Ще го спасят… Нали?

Между Мани и Джейн прехвърчаха медицински термини и Ви затвори очи за миг, разбрал какво казват. Когато отново повдигна клепачи, видя Мани да поставя тръбичка в гърдите на Рейдж, за да изтегли течността, събрала се около дробовете му, докато Джейн извършваше перикардиоцентеза с игла, която сякаш беше дълга колкото ръката й.

Нещо, което правиш, когато нямаш друг избор.

Обикновено това бе процедура, която се извършваше с помощта на ултразвук, ала Джейн нямаше друг избор, освен да го направи слепешком между петото или шестото ребро.

Ами ако преценеше погрешно? Ако проникнеше прекалено навътре?

Мери все така се дърпаше в ръцете му.

— Какво правят…

— В сърдечен арест е — излая Мани.

— Рейдж!

Елена вече беше там, с лопатките, но каква полза от тях, когато си имаха работа с толкова масивна загуба на кръв? По дяволите, дори ако тръбичката и иглата си свършеха работата, нищо от това нямаше да поправи травмата на сърцето. Единственият шанс на Рейдж да оцелее, бе да го включат на изкуствено сърце, така че Джейн да може да извърши своята магия и да поправи каквото и разкъсване или дупка да имаше, в безкръвна и неподвижна среда.

Изведнъж всичко сякаш мина на забавен каданс — Рейдж отвори очи, пое си дъх с усилие… и обърна лице към Мери.

Побелелите му устни се раздвижиха.

Мери се задърпа, за да се отскубне от Вишъс, и той я пусна. За бога, та това може би бе последният й шанс да говори със своя хелрен. Да се прости с него. Да се уговорят да се видят от другата страна.

Вишъс се намръщи, видял отново майка си върху онова легло.

Гледай да си удържиш на обещанието, помисли към небесата. Вземи се в ръце и се погрижи за тези двамата.

Мери коленичи до главата на Рейдж и доближи ухо до устата му. Това, че медицинският персонал се отдръпна, несъмнено не й направи никакво впечатление, но Вишъс знаеше какво означава — нищо хубаво. Сърдечният ритъм, който следяха толкова внимателно, не се стабилизираше. Кръвното налягане не се покачваше. Кръвоизливът не отслабваше. А тръбичката и иглата изобщо не бяха сторили достатъчно.

Ви погледна към Бъч, който срещна очите му над разиграващата се драма. Ви се замисли за това как тримата си бяха създали толкова здрава връзка. Троицата, както ги наричаха. Гъсти като дупе и гащи и дразнещи като пръдня, по думите на Тор.

Ви се огледа наоколо. Останалите братя ги бяха наобиколили, оформяйки обръч от закрила и тревога около Рейдж и Мери. Никой от воините не беше прибрал оръжията си и от време на време отекваше изстрел, когато някой от тях се погрижваше за този или онзи от убийците, чието тяло даваше твърде много признаци на живот.

Мери заговори, тихо и отчаяно, и Вишъс отново изруга, осъзнал, че макар двамата да имаха гаранция, че ще бъдат заедно, останалите щяха да изгубят Рейдж… и Мери. По дяволите, невъзможно бе да си представи имението без тях.

Не трябваше да стане така.

Всъщност не, поправи се, спомнил си видението си. Не искаше да свърши така.

Премести очи към своята шелан и когато тя просто поклати глава, усети как кръвта му се вледенява.

Исусе Христе, не.

Внезапно в ума му изникна образът на Рейдж до джагата в Дупката. Точно тогава братът не играеше; стоеше отстрани и дъвчеше гигантско бурито от „Тако Бел“. Всъщност тъпчеше се и с двете ръце — в другата стискаше чимичанга и отхапвайки ту от едното, ту от другото, без да му мигне окото, беше погълнал около четири хиляди калории, с помощта на ментовия сладолед с парченца шоколад, който беше задигнал от хладилника им, и половината шоколадова торта, която беше изял, преди да дойде от имението.

Хей, Ви, подхвърлил бе в един момент. Някога ще обръснеш ли тая грозна постелка за баня около устата ти? Или смяташ да продължиш да даваш нагледен пример на обществото какво да не правят с бръсначката?

Толкова шибащо дразнещ.

И Ви би дал единствената си топка, за да имат още дни като онзи. Та дори и само като довиждане.

Времето бе толкова недостатъчно: независимо колко много от него имаш с онези, които обичаш, дойде ли краят, то никога не стигаше.

* * *

— Обичам те — дрезгаво каза Мери. — Обичам те…

Докато отмяташе русата коса на Рейдж от челото му, кожата му беше толкова студена и странно суха. Опръсканите му с кръв устни се движеха, но в дробовете му нямаше достатъчно въздух, за да говори… и, господи, те бяха сиви… устните му придобиваха…

Мери погледна към Мани. Към доктор Джейн. Към Елена. А после срещна очите на братята. Джон Матю. Блей и Куин.

Последният, в когото се взря, бе Вишъс… и далечната светлина в очите му я ужаси.

Бяха се предали. Всички до един. Никой не се опитваше да я отмести, за да интубира нейния хелрен, да се опита да върне сърцето му в ритъм или да отвори гърдите му и да поправи каквото и да беше пострадало там.

Гърбът на Рейдж се изви в дъга; той простена и изкашля още кръв. И докато той се давеше, Мери изпита ужас, какъвто не беше познавала никога в живота си.

— Ще те намеря — каза му. — От другата страна. Рейдж! Чуваш ли ме? Ще те открия от другата страна!

Накъсаното, хрипливо дишане, болката върху лицето му, агонията на групичката около тях… всичко стана толкова кристално ясно, че причиняваше болка на очите и ушите й, отпечатвайки се завинаги в мозъка й. И колкото и да беше странно, тя си помисли за Бити и майка й, и станалото в клиниката.

О, мамка му, ако напуснеше този свят… какво щеше да се случи с момиченцето? Кой щеше да го е грижа толкова, колкото нея, за осиротялото дете?

— Рейдж… — Мери го сграбчи за раменете. — Рейдж! Не! Почакай, остани тук…

По-късно щеше да се опита да разбере защо синаптичната връзка се създаде в този миг. Щеше да се чуди как бе успяла да го измисли… щеше да се облива в студена пот заради онова, което би се случило — и онова, което не би се случило — ако онази мълния не бе лумнала от нищото точно в този миг.

Понякога да се разминеш на косъм бе почти толкова травмиращо, колкото и ударът.

Ала всичко това щеше да дойде по-късно.

В мига на смъртта на нейния любим, в секундата, в която усети, че той напусна тялото си, за да се отправи към Небитието… неочаквано и без никаква осъзната причина Мери извика:

— Обърнете го настрани! Направете го!

Задърпа го сама, ала не бе в състояние да го помръдне — беше прекалено тежък и не можеше да го улови както трябва.

Вдигна очи и даде знак на братята.

— Помогнете ми! Помогнете ми, по дяволите!

Ви и Бъч се отпуснаха до нея и обърнаха Рейдж на дясната му страна. Мери се надвеси над своя хелрен и за миг потръпна. Ярките цветове на татуировката на дракона избледняваха, сякаш бяха барометър за здравето на Рейдж. Заповядвайки си да се съсредоточи, тя положи ръце върху очертанията на звяра… и, господи, ненавиждаше колко бавна беше реакцията му.

— Ела с мен — каза настойчиво. — Трябва да дойдеш с мен.

Това бе лудост, помисли си, докато бавно прокарваше длани по тялото на Рейдж… ала нещо я подтикваше, някаква воля, която определено не й се струваше нейна. Нямаше обаче намерение да спори, докато изображението на звяра следваше допира й… и беше наистина странно: едва когато стигна до ребрата му, осъзна какво прави.

Лудост, помисли си отново. Истинска лудост.

Така де, сякаш драконът имаше медицинска подготовка или нещо такова.

И все пак не спря.

— Помогни ми — промълви тя на звяра. — Моля те… намери начин, помогни му, спаси го… спаси себе си, като спасиш него.

Не можеше да остави Рейдж просто да си отиде. В тези няколко последни мига нямаше значение дали за тях двамата щеше да има космически хепиенд, дали заради обещанието на Скрайб Върджин не беше нужно да се тревожат, че ще се разделят. Тя щеше да се опита да го спаси.

Помагайки й, братята отново положиха Рейдж по гръб, и докато сълзите на Мери капеха по голите гърди на нейния хелрен, тя постави ръце върху измамливо малката дупка, зейнала в дясната им половина.

Господи, имаше чувството, че раната би трябвало да е с размерите на гроб.

— Просто го оправи… някак си, моля те… моля те.

Татуировката легна там, където тя спря.

— Оправи го.

Времето сякаш запълзя и през замъглени от сълзи очи, Мери се взираше в гърдите на Рейдж, очаквайки да се случи чудо. Докато минутите течаха, тя се пренесе в окаяно емоционално измерение, което бе по-страшно от паника, по-дълбоко от пълна депресия и толкова огромно, че бе два пъти по-голямо от галактиката, и изведнъж си спомни какво бе казал Рейдж за часовете, които бе прекарал край леглото й в онази човешка болница: очакващ тя да умре и неспособен да го промени, изгубен, макар да знаеше адреса, където се намираше физическото му тяло.

Сякаш земното притегляне нямаше никакъв ефект върху мен, беше й казал, и едновременно с това ме смазваше. А после ти затваряше очи и сърцето ми спираше. Единственото, за което бях в състояние да мисля, бе, че ще дойде миг, в който щеше да изглеждаш така завинаги. И единственото, което знаех със сигурност, бе, че никога няма да бъда същият и не по хубав начин… защото ти щеше да ми липсваш повече, отколкото някога щеше да ме бъде грижа за каквото и да било в живота ми.

А после Скрайб Върджин беше променила всичко това.

Ала ето че сега Мери беше тук… и се бореше да го запази жив.

А причината — когато наистина се съсредоточеше върху нея — й се струваше погрешна, напълно погрешна и въпреки това нямаше да спре.

В началото дори не усети искрицата топлина, насред обърканите си чувства. В ума й се случваха толкова много неща, а промяната в температурата бе почти незабележима. Много скоро обаче вече нямаше как да я пренебрегне.

Мери примига и като се намръщи, сведе очи към ръцете си.

Не отмести длани, за да види какво се случва отдолу.

— Рейдж? Рейдж… ще останеш ли с нас?

Топлината бързо стана толкова интензивна, че се разля по ръцете й и сгря въздуха, който тя вдиша, докато се навеждаше над своя хелрен. А после почувства някакво движение, сякаш звярът се мяташе под ръцете й…

Без никакво предупреждение, Рейдж отвори уста, пое си огромна глътка въздух и се надигна, запращайки я в тревата по дупе. Ръцете й се вдигнаха от него, разкривайки татуировката и…

Изображението на дракона бе изгубило очертанията си, цветовете му се бяха слели и все пак оставаха отделни.

Раната от куршум не се виждаше.

От всички се откъсна ахване, последвано от солидна доза недоумение, а след това от цял куп алилуя, изречени с бостънски акцент.

— Мери? — промълви Рейдж объркано.

— Рейдж!

Само че преди да успее да го прегърне, той бе разтърсен от мъчителна кашлица, навел глава напред, издутият му корем се сви, челюстта му се напрегна.

— Какво му става? — попита Мери, протягайки ръце напред, макар че едва ли имаше с какво да помогне. Та дори медицинският персонал изглеждаше объркан, а те имаха докторски титли пред имената си…

Рейдж изплю проклетия куршум.

Право в шепата й.

При последния, мощен напън нещо изхвърча от устата му и тя инстинктивно улови заостреното парче олово… а Рейдж започна да диша на дълбоки, леки глътки, сякаш с него не се беше случило абсолютно нищо.

Мери завъртя куршума в шепата си и се разсмя.

То беше по-силно от нея.

Задържа го между палеца и показалеца си, така че братята и лекарите, и бойците да могат да го видят… тъй като Рейдж все още беше сляп. А после седна върху изпънатите крака на своя хелрен и улови лицето му между дланите си.

— Мери…?

— Тук съм. — Тя приглади косата му назад. — Ти също.

Той начаса се успокои, усмивка подръпна крайчетата на устните му.

— Моята Мери?

— Да… тук съм.

И ето че тя плачеше толкова силно, че ослепя, също като него. Ала това нямаше значение. Незнайно как, звярът беше успял и…

— Мери, аз…

— Знам, знам. — Тя го целуна. — Обичам те.

— Аз също. Само че ще повърна.

И с тези думи той я отмести нежно от опасната зона, извърна се настрани и повърна право върху тежките ботуши на Вишъс.