Дж. Р. Уорд
Звярът (27)

25.

— Сигурна ли си? Напълно ли си сигурна?

Докато задаваше въпроса, Лейла стискаше с мъртвешка хватка чаршафа, метнат около хълбоците й.

Доктор Джейн се усмихна и натисна едно копче върху машината за ултразвук. Туп-туп-туп изпълни стаята и тя обърна монитора към Лейла, след което се облегна назад.

— Ето го бебе А. — Тя премести накрайника върху издутия корем на Лейла. — Ето го и бебе Б.

Туп-туп-туп… Освен това, една ръчичка се движеше… Нещо, което Лейла усещаше.

Тя се отпусна тежко върху възглавницата.

— Пресвета Скрайб Върджин.

— Така че, да, сигурна съм — заключи лекарката. — Когато си се изправила, си изгубила контрол над пикочния си мехур и именно това е влагата, която си почувствала. Често се случва. Когато започнат да наедряват, бебетата притискат различни органи, на които това никак не се харесва.

— Може би изобщо не трябва да ставам от леглото.

Доктор Джейн вдигна накрайника от корема й, избърса го и го върна в поставката на машината. След това вкара няколко бележки на клавиатурата и изключи ултразвука. Взе няколко кърпички и изтри корема на Лейла с внимателни, сигурни движения.

— Според мен се справяш отлично. От медицинска гледна точка, всичко е точно каквото трябва да бъде. Не бих те посъветвала да започнеш да играеш плажен волейбол, например, но не мисля, че да се пораздвижиш тук долу два пъти на ден увеличава риска от преждевременно раждане. Но никак не ми се иска да те местим в голямата къща.

Лейла затвори очи, заповядвайки си да повярва на лечителката. Доктор Джейн никога не беше подвела когото и да било и определено знаеше какво говори.

— Лейла, ако наистина мислех, че нещо не е наред, щях да ти кажа. Отнасям се с пациентите си така, както бих искала да се отнасят с мен, и ако има опасност за здравето ти или за здравето на бебетата, ти ще си първата, която ще го научи.

— Благодаря ти. — Лейла се пресегна и сложи ръка върху тази на доктор Джейн. — Недей да казваш на Куин, става ли? Просто… не искам да го тревожа.

— Няма никакъв повод за тревога. — Доктор Джейн я потупа и се изправи. — Така че няма и какво да му казвам. Хей, знаеш ли какво… имам два ранни коледни подаръка за теб. Знам, че е човешки празник, но имаш ли нещо против да ти ги покажа?

— Не, разбира се. — Лейла изпъшка, докато се надигаше, за да седне, затваряйки халата над огромния си корем. — Какви са?

— Стой тук.

Лейла се засмя.

— Сякаш мога да отида където и да било.

Доктор Джейн изчезна през една странична врата, а Лейла свали крака от масата за прегледи и се взря в машината за ултразвук. Въпреки че мониторът беше угасен, тя си представи онова, което беше видяла там. Животът вътре в нея. Двата живота.

Всичко беше наред. И това бе единственото, което имаше значение.

— Та-да!

Лейла погледна към лекарката и изпъна гръб.

— Това е…

— Неонатален кувьоз. — Доктор Джейн гордо се зае да демонстрира всички функции на машината, която доста приличаше на голямо топлещо чекмедже с прозрачни пластмасови стени. — Контрол на температурата. Синя лампа ей тук. Лесен достъп. Вградена везна. Следващото най-добро след корема ти, а имам две от тези сладурчета.

Лейла преглътна.

— Бях си харесала ваничка.

— О… да му се не види. — Доктор Джейн се залови да избута кувьоза навън. — Толкова съжалявам. Лекарят у мен…

— Не, не! — Лейла протегна ръце напред. — Аз просто… не, чудесно е. Наистина! Безопасността на първо място… никаква ваничка, ако те не останат живи след раждането, нали така?

Доктор Джейн сложи ръка върху капака.

— Това е най-модерно оборудване. Страшно съм доволна, защото всички искаме тези две мъничета да излязат навън здрави и невредими.

— Благодаря ти. — Лейла сложи длан върху сърцето си. — Наистина не бих могла да ти благодаря достатъчно за всичко. Не искам да си мислиш, че съм неблагодарна.

— Да оставим благодарностите за времето, когато всички ще са живи и в цветущо здраве. — Доктор Джейн сведе поглед към корема, за който тя и всички останали бяха толкова загрижени. — Остава още съвсем малко. Ако успееш да ги задържиш вътре още мъничко, дробовете им ще бъдат достатъчно развити, та дори да се родят преждевременно, ще имат реален шанс. Бих се чувствала много по-спокойна, ако издържиш още десетина дни. След това и да се случи нещо, съм убедена, че ще успеем да ги опазим. В крайна сметка, въпреки че бременността при вампирите обикновено трае осемнайсет месеца, според Хавърс след деветия дробовете вече могат да функционират, ако се наложи.

— Това е добра новина.

— И слушай. Ако се наложи да доведем Хавърс, ще го направим. Всъщност мисля, че Бъч на драго сърце би му метнал една торба на главата и би го довлякъл тук… За предпочитане влачейки го зад колата си.

Лейла се засмя.

— Да.

Доктор Джейн отново стана сериозна.

— Съществуват рискове, Лейла. Ала аз правя всичко по силите си, за да съм сигурна, че всичко ще приключи благополучно.

— Също като мен.

Доктор Джейн се приближи и двете се прегърнаха. И докато лекарката се отдръпваше, Лейла наистина имаше намерение да я остави да се върне към задълженията си.

Вместо това се чу да казва:

— Може ли да те попитам нещо? Има ли… има ли още някой тук долу? Искам да кажа, освен Лукас и мен?

Лицето на доктор Джейн придоби професионално изражение, усмивката й беше леко дистанцирана.

— Какво те кара да мислиш така?

Което определено не беше „не“.

— Когато излязох да се поразходя, Куин ме върна обратно от стрелбището. Изглеждаше така, сякаш братята охраняват някого там долу. А предишната нощ в коридора отвън имаше голяма дандания. Знам, че Рейдж се възстановяваше от посещението на звяра, но един пленник или нещо такова би обяснил всичкото щуране напред-назад.

— Всъщност, Рейдж беше прострелян в гърдите… и умря за момент на бойното поле.

Лейла потръпна.

— О… прескъпа Скрайб Върджин, не!

— Вече е добре.

— Слава богу. Той е наистина достоен мъж. — Лейла присви очи. — Ала там долу има още някой, нали?

— Боя се, че не мога да направя никакъв коментар.

Лейла прокара ръце по корема си.

— Работите на Братството засягат всички нас. И наистина не ми е приятна мисълта, че само защото съм жена, не бих могла да се „справя“. Закрилата е нещо хубаво, но пълната изолация е обидна.

Доктор Джейн изруга.

— Виж, Лейла, разбирам те. Но ако се притесняваш за сигурността си, недей. Мъжът е в кома, а Ви каза, че тази вечер ще го преместят. Така че с Лукас ще бъдете в пълна безопасност. А сега трябва да хапнеш нещо. Нека повикам Фриц. И не се тревожи за бебетата. Справяш се отлично…

— Тежко ли е ранен? Мъжът, който е тук.

Доктор Джейн поклати тъжно глава, сякаш знаеше, че няма да успее да излезе от стаята, без да издаде поне някаква информация.

— Беше ударен по главата. И вероятно е получил един или повече исхемични удари.

— Ще умре ли? — избъбри Лейла.

Доктор Джейн сви рамене.

— Откровено казано, не знам. Ала пленник или не, смятам да го лекувам така, както повеляват стандартните медицински практики… Въпреки че като се има предвид какво ще му стори Братството, ако се възстанови, навярно би било по-добре да не се събужда.

— Това е… ужасно.

— Той простреля Рот в гърлото. Какво смяташ, че заслужава? Мъмрене?

— Толкова е брутално.

— Такава е природата на войната. — Доктор Джейн махна с ръка във въздуха, сякаш изтриваше разговора. — Това взе да става твърде мрачно. Пък и не е нещо, за което ние с теб трябва да се притесняваме. Нищо не зависи от нас и лично аз се радвам, че е така.

— Може би съществува начин да бъде рехабилитиран или пък…

— Ти си наистина добра жена, знаеш ли?

Докато лекарката избутваше кувьоза от стаята, погледът на Лейла се плъзна по стъклените шкафове, пълни с лекарства и превръзки, компютъра със скрийнсейвър с балончета върху бюрото, стола без облегалка, отместен настрани.

Не, не беше добра.

Тя беше влюбена в онова копеле.

Зарови лице в ръцете си и поклати глава заради ужасната действителност, в която се намираше. Както и за това, че доктор Джейн беше права. Ако Кор се възстановеше от нараняванията си…

Братството щеше да го убие.

Бавно.