Дж. Р. Уорд
Звярът (5)

3.

Новата клиника на Хавърс се намираше от другата страна на реката, насред четиристотин акра гора, в която нямаше нищо, освен стара фермерска къща и няколко новопостроени будки, които служеха като вход към подземната болница. Докато се носеше натам в своето волво XC70, Мери час по час поглеждаше към Бити в огледалото за обратно виждане. Момиченцето беше на задната седалка и се взираше през затъмненото стъкло до себе си, сякаш беше телевизор, по който даваха невероятно интересно предаване.

Всеки път, щом отново насочеше вниманието си към пътя пред себе си, Мери се вкопчваше малко по-силно във волана. И натискаше малко по-силно педала за газта.

— Почти стигнахме — каза. За кой ли път.

Думите, които би трябвало да вдъхнат сигурност, с нищо не помагаха на Бити и Мери си даваше сметка, че всъщност се опитва да успокои самата себе си. Мисълта, че биха могли да не стигнат навреме, бе хипотетичен товар, който тя усещаше съвсем реално на плещите си и чувството бе толкова смазващо, че й беше трудно да диша.

— Ето я отбивката.

Даде мигач и пое по един неравен страничен път, който бе последното, от което се нуждаеше, когато бързаше толкова.

Но разбира се, би могла да се носи по съвършено асфалтирана магистрала и сърцето й пак щеше да се блъска в гърдите й.

Единственото болнично заведение на расата бе пригодено да избягва както вниманието на човеците, така и безмилостния ефект на слънцето, и всеки посетител бе насочван към един от няколкото входа. Когато медицинската сестра се обади с тъжната новина, на Мери й беше казано да отиде право при фермерската къща и да паркира там, и тя направи именно това, спирайки зад един нов пикап и стар нисан.

— Готова ли си? — попита в огледалото за обратно виждане, докато гасеше двигателя.

Когато не получи отговор, тя слезе от колата и отиде до вратата на Бити. Момиченцето изглеждаше изненадано, че са пристигнали, и мъничките му ръце се забориха с предпазния колан.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Не, благодаря.

Бити очевидно беше твърдо решена да слезе от колата самичка, дори ако това й отнемеше малко по-дълго от обикновено. Пък и забавянето може и да беше нарочно. Онова, което предстоеше след тази смърт, бе прекалено ужасно. Без семейство. Без пари. Без шанс за образование.

Мери посочи една плевня зад къщата.

— Трябва да отидем ето там.

Пет минути по-късно, след като бяха преминали през няколко пункта за проверка, двете поеха надолу с асансьора и излязоха в ослепително чиста, добре осветена регистрация и чакалня, която миришеше точно така, както и онези в човешките болници: изкуствен аромат на лимон, лек повей на парфюм и далечна миризма на вечеря.

Павлов беше прав, помисли си Мери, докато се приближаваше към регистрацията. Достатъчно бе да вдъхне онази смесица от антисептици и застоял въздух, и ето че сякаш отново беше в болничното легло и от нея стърчаха цял куп тръбички, а лекарствата, които се опитваха да убият рака в кръвта й, я караха да се чувства в най-добрия случай така, сякаш имаше грип, и в най-лошия — сякаш щеше да умре, тук и сега.

Ах, доброто старо време.

— Здравейте, аз съм… — започна Мери, когато русокосата жена в униформа зад компютъра вдигна глава.

— Минете оттам — прекъсна я жената припряно. — През двукрилата врата. Аз ще я отворя оттук. Сестринският пункт е право напред. Те ще ви отведат директно при нея.

Мери не се забави дори толкова, колкото да каже „благодаря“. Сграбчи Бити за ръката и се понесе по излъскания под, отваряйки вратата в мига, в който чу изщракването на механизма.

От другата страна на чакалнята с удобни столове и списания, прелиствани безброй пъти, мястото излъчваше делова клиничност. Хора в хирургически и сестрински униформи сновяха напред-назад с подноси, лаптопи и стетоскопи.

— Насам — повика ги някой. Медицинска сестра с късо подстригана черна коса, сини очи с цвета на униформата й и лице като на Палома Пикасо. — Аз ще ви заведа при нея.

Мери тръгна зад Бити, водейки момиченцето с ръце върху раменете му, докато вървяха по коридор, който очевидно водеше в интензивното отделение. Обикновените болнични стаи нямаха стъклени стени със завеси от вътрешната страна. Край тях нямаше толкова много персонал. Не бяха пълни с контролни табла, върху които примигваха цял куп жизнени показатели.

Сестрата спря, отвори една врата и начаса отвътре долетяха настойчивите звуци на медицинско оборудване. Френетичното бибипкане и пиукане издаваше, че компютрите се тревожат заради онова, което се случваше с пациента им.

Сестрата дръпна завесата.

— Влезте.

Бити се поколеба и Мери се наведе към нея.

— Няма да те изоставя.

И отново, това бе нещо, което казваше заради самата себе си. Момиченцето с нищо не беше показало, че го е грижа дали с него има някой от персонала на „Убежището“.

То все така стоеше на мястото си и Мери вдигна глава. Две медицински сестри проверяваха жизнените показатели на Аналай, по една от всяка страна на леглото; Хавърс също беше тук и тъкмо добавяше някакво лекарство в системата, която бе включена към шокиращо тънката ръка.

За частица от секундата картината пред очите на Мери я връхлетя с всичка сила. Фигурата в леглото имаше тъмна, изтъняла коса и посивяла кожа, очите й бяха затворени, устата — отпусната… и в този първи безкраен миг, в който зърна умиращата жена, Мери не бе сигурна дали вижда майка си, или себе си върху ослепително бялата възглавница.

Не мога да го направя, помисли си.

— Ела, Бити — каза дрезгаво. — Да отидем да уловим ръката й. Тя би искала да знае, че си тук.

Въведе момиченцето вътре и Хавърс и сестрите се отдръпнаха назад безшумно, сякаш прекрасно знаеха, че с нищо не могат да попречат на неизбежното, така че най-важното сега бе Бити да има възможност да се сбогува с майка си.

— Всичко е наред, можеш да я докоснеш. Ето — каза Мери, когато двете застанаха до леглото, сложила ръка върху рамото на детето. Тя се наведе и улови меката, студена длан. — Здравей, Аналай. Бити е тук, за да те види.

Погледна към момиченцето, кимвайки окуражително… и то се намръщи.

— Мъртва ли е вече? — прошепна то.

Мери примига учестено.

— О, не, миличко. Не е. И те чува.

— Как?

— Просто те чува. Хайде. Кажи й нещо. Сигурна съм, че би искала да чуе гласа ти.

— Мамен? — повика я Бити.

— Улови ръката й. Ето така.

Мери направи крачка назад, а Бити се протегна… и когато докосна майка си, се намръщи.

— Мамен?

Изведнъж алармите се разпищяха с подновена паника, пронизителните звуци се врязаха в крехката връзка между майка и дъщеря и медицинският персонал се втурна към леглото.

— Мамен! — Бити сграбчи дланта й с двете си ръце. — Мамен! Не си отивай!

Мери бе принудена да я изтегли настрани, докато Хавърс даваше нареждания с рязък глас. Момиченцето се задърпа, а после рухна, пищейки, протегнало ръце към майка си, с разрошена коса.

Мери прегръщаше здраво малкото напрегнато телце.

— Бити, о, господи…

Хавърс се качи върху леглото и започна сърдечен масаж, а сестрите докараха количката за реанимация.

— Трябва да излезем — каза Мери, дърпайки Бити към вратата. — Ще изчакаме отвън…

— Аз я убих! Аз я убих!

* * *

Вишъс рухна на колене до Рейдж и трескаво разгърна коженото яке и ризата му, разкривайки…

— О… мамка му.

Куршумът го беше пронизал в дясната половина на гърдите, точно там, където шесткамерното сърце на вампирите биеше в своята клетка от кости. Докато Рейдж се бореше за въздух, плюейки кръв, Ви се огледа трескаво наоколо. Навсякъде кипяха схватки. Никъде нямаше прикритие. Времето… изтичаше.

Бъч се втурна към тях, навел глава, сипейки куршуми около себе си, така че убийците наоколо бяха принудени да се хвърлят на земята и да се свият на кълбо, за да не бъдат направени на решето.

— Трябва да го преместим — заяви бившето ченге с бостънския си акцент, докато се заковаваше на място в гъстата кафява трева, без да сваля оръжие.

Устата на Рейдж се отвори широко и вдишването му прозвуча като тракането на камъни в кутия.

При обикновени обстоятелства мозъкът на Ви беше остър като бръснач, интелигентността му — толкова голяма, че беше не само част от характера му, но и способност, която определяше всичко в живота му. Той бе рационалният, логичният, циничното копеле, което никога не грешеше.

Ала сега сивото му вещество просто сдаде багажа.

Годините, изпълнени с медицински прегледи и оказване на първа помощ на бойното поле, бяха категорични — до минута-две братът щеше да е мъртъв, ако сърдечният мускул е разкъсан и пронизан на едно или повече места в камерите, от които шуртеше кръв и изпълваше гръдната му кухина.

Което щеше да прекъсне сърдечната функция, когато перитонеалният сак се изпълнеше с кръв, и да понижи катастрофално кръвното налягане.

Беше нараняване, което изискваше незабавна хирургическа намеса и дори тогава успехът не беше гарантиран.

— Ви! Трябва да го преместим!

Покрай тях изсвистяха куршуми и двамата се хвърлиха на земята. И с едно ужасяващо умствено пресмятане, Ви стигна до неприемливото заключение: животът на Рейдж или техният.

Мамка му! Аз му причиних това, помисли си Ви.

Ако не му беше казал за видението си, Рейдж нямаше да се хвърли в битката преждевременно и щеше да успее да запази контрол…

Вишъс вдигна оръжията си и повали тримата убийци, които се приближаваха към тях, докато Бъч се извъртя и направи същото в обратната посока.

— Рейдж, остани с нас — промълви Ви, докато презареждаше. — Рейдж, трябва да… мамка му!

Още стрелба. А после той беше улучен в ръката и ето че и неговата кръв течеше, но той не й обърна внимание, мозъкът му беше прекалено зает с търсенето на решение, което да не е равносилно на това Рейдж да свърши върху погребална клада. Би могъл да се обади на своята Джейн, защото тя не можеше да бъде убита. Само че нямаше как да направи сърдечна операция тук. Ами ако…

Лумналата светлина беше толкова ярка, толкова неочаквана, че Ви се зачуди кой, по дяволите, си губи времето да изпраща някой от убийците при Омега…

Вторият взрив от светлина го накара да се обърне и да погледне към Рейдж. Мамка му. Два лъча ослепителна светлина извираха от очните ябълки на брата, сякаш се опитваха да стигнат до луната.

— Маааааааамка му!

Пълна промяна на плана. Шибаният лайтмотив на вечерта.

Ви изпълзя до Бъч и го дръпна.

— Бягай!

— Какво правиш… Света Богородице, майко Божия!

Двамата се втурнаха да бягат, приведени ниско, прескачайки гърчещите се тела на лесърите, сменяйки непрекъснато посоката, за да не бъдат толкова лесни мишени. Когато стигнаха до най-близката от изоставените сгради, свърнаха един след друг зад ъгъла, използвайки го като прикритие, първо Ви, а после Бъч.

С думкащо в гърдите сърце Ви надникна иззад ъгъла. Насред поляната, промяната измъчваше поваленото тяло на Рейдж, ръцете и краката му потръпваха, а конвулсии разтърсваха тялото му, докато звярът излизаше от плътта му — огромният дракон, откъсващ се от ДНК-то, което беше принуден да споделя.

Ако Рейдж вече не беше умрял, това със сигурност щеше да го убие.

И нямаше начин трансформацията да бъде спряна. Скрайб Върджин беше вградила проклятието във всяка една от клетките на Рейдж и когато създанието излезеше на свобода, процесът бе като влак, който никой не можеше да забави или спре.

Смъртта щеше да се погрижи за проблема.

Смъртта на Рейдж щеше да сложи край на всичко това.

Ви затвори очи и нададе безмълвен вик.

Секунда по-късно повдигна клепачи и си помисли: За нищо на света. За нищо на света нямаше да допусне това да се случи.

— Бъч — излая. — Аз трябва да вървя.

— Какво? Къде…

Това бе последното, което Вишъс чу, преди да се дематериализира.