Дж. Р. Уорд
Звярът (8)

6.

Пилешка супа „Кембъл“.

Застанала до печката в старата кухня в „Убежището“, Мери отново и отново разбъркваше супата с лъжица от неръждаема стомана и гледаше как набъбналото фиде с формата на звездички се върти заедно с парченцата бяло месо и кубчетата моркови. Тенджерката беше най-малката, която имаха в къщата. Бульонът беше жълт и сладката миризма й напомняше за обикновените заболявания, които беше имала като дете — настинки, грипове, ангини.

Не сериозни болести като рак.

Или множествената склероза, отнела живота на майка й.

Купичката, в която изсипа супата, беше кремава, с жълта ивица по края. Извади чиста лъжица от чекмеджето, заобиколи кухненския плот и отиде до голямата, грубо издялана дървена маса.

— Заповядай — каза на Бити. — Ще ти донеса солени бисквити.

Сякаш трагедията бе нещо, което би могъл да надмогнеш за двадесет и четири часа, ако просто пиеш достатъчно течности.

Е, поне простичко ястие като това надали можеше да навреди. А щом Бити се нахранеше, Мери щеше да помоли някой друг от персонала да я наглежда… докато самата тя намереше терапевт за себе си.

Когато се върна от килера с пакет бисквити, Бити тъкмо опитваше супата и Мери се настани от другата страна на масата, за да не я притеснява.

Найлоновата опаковка отказваше да й се подчини и тя разкъса пакета, разпилявайки бисквити и зрънца сол по дървената маса.

— По дяволите.

Изяде една бисквита. И си даде сметка, че от доста време не беше слагала нищо в уста и също беше гладна…

— Чичо ми ще дойде да ме вземе.

Мери замръзна, докато дъвчеше.

— Какво каза?

— Чичо ми. — Бити бъркаше горещата супа, без да вдига глава. — Ще дойде да ме вземе. Ще дойде, за да ме отведе у дома.

Мери отново задъвка, ала устата й сякаш беше бетонобъркачка, опитваща се да смели чакъл.

— Така ли?

— Да.

Мери събра внимателно разпилените бисквити и ги подреди в купчинки по четири.

— Не знаех, че имаш чичо.

— Имам.

— Къде живее?

— Не е в Колдуел. — Бити загреба нова лъжица и я пъхна в устата си. — Ала знае пътя дотук. Всички знаят къде се намира Колдуел.

— Той брат на твоята мамен ли е?

— Да.

Мери затвори очи. Аналай не беше споменавала никакви роднини. Не беше дала имената им в никой от документите, които беше попълнила, нито беше посочила името на някой близък за връзка. А определено си бе давала сметка, че състоянието й се влошава… така че, ако действително имаше брат някъде, несъмнено би казала на някого за него и то щеше да бъде включено в досието й.

— Искаш ли да се свържа с него? — попита Мери. — Знаеш ли къде живее?

— Не. — Бити все така се взираше в супата си. — Но той ще дойде да ме вземе. За това са семействата. Прочетох го в една книга.

Мери смътно си спомни детска книжка, в която се говореше за различните видове семейства: биологични родители, осиновители, баби и дядовци, както и деца, родени от донори на сперма, яйцеклетки или оплождане инвитро. Важното бе, че независимо как бяха създадени и как изглеждаха, всички тези семейства бяха едно цяло, изпълнено с любов.

— Бити.

— Да?

Телефонът на Мери завибрира в джоба на палтото, което тя все още не беше свалила. Изкушаваше се да не вдигне, но при масивното нападение, което братята бяха планирали тази вечер…

Господи, помисли си, когато извади апарата и видя името върху екрана.

— Бъч? Ало?

От другата страна на линията се чу пращене. Вятър? Гласове?

— Ало — повтори тя по-силно.

— … идва да те вземе.

— Какво? — Мери се надигна в стола си. — Какво каза?

— Фриц — извика братът. — Идва да те вземе! Нуждаем се от теб!

Мери изруга.

— Колко е зле?

— Извън контрол.

— По дяволите — прошепна тя. — Ще дойда с моята кола. Ще спести време.

От другата страна на линията се разнесе пукот, ругатни, а после приглушеният глас на Бъч, сякаш той тичаше.

— … есемес с адреса. Побързай!

Връзката прекъсна и Мери сведе поглед към момичето, опитвайки се да скрие обзелата я паника.

— Бити, толкова съжалявам. Трябва да вървя.

Бледокафявите очи се вдигнаха към нея.

— Какво не е наред?

— Няма нищо. Аз просто… ще доведа Рим. Тя ще остане с теб, може да хапнете десерт заедно?

— Аз съм добре. Ще отида да си събера нещата, за да съм готова за чичо.

Мери поклати глава.

— Бити, преди да го направиш, може би първо с теб трябва да се опитаме да го намерим.

— Всичко е наред. Той знае за мен.

Мери си заповяда да овладее дишането си. По толкова много причини.

— По-късно ще мина да видя как си.

— Благодаря за супата.

Момиченцето продължи да се храни и като че ли изобщо не го беше грижа дали наоколо има някой… както обикновено. С туптяща от болка глава, Мери отиде да намери служителката, която отговаряше за приемането в дома и която в момента заместваше една от другите социални работнички, която беше в отпуск по майчинство. Обясни й какво се беше случило, след което се втурна тичешком навън и се хвърли във волвото.

Някогашното девическо училище „Браунсуик“ беше на десетина минути оттам. Тя стигна за седем, като избираше задни улички, избягваше предградията, минаваше на жълто и пренебрегваше стоповете. Комбито не беше предвидено за такова натоварване и тежкото, четвъртито шаси поднасяше насам-натам, ала Мери не я беше грижа. Дори така, мина сякаш цяла вечност, докато стигне до покрайнините на изоставеното училище.

Тя извади телефона си, вдигна крак от педала за газта, отвори съобщенията и зачете на глас:

— Подмини главната порта… заобиколи… мамка му!

Нещо изскочи на пътя, клатушкайки се като парцалена кукла, и се препъна точно пред колата й. Мери натисна спирачките и блъсна човек… не, беше лесър: кръвта, опръскала предното стъкло беше черна като мастило, а създанието продължи напред, въпреки че единият му крак беше строшен.

С думкащо сърце, Мери преглътна и натисна газта; боеше се, че наоколо има и други лесъри, но още повече се боеше за онова, което се случваше с Рейдж. Погледна телефона си и следвайки указанията, заобиколи сградата на училището и стигна до тесен път, който я отведе до обрасла с трева и храсталаци поляна.

Тъкмо се чудеше къде, по дяволите, се очаква да отиде сега, когато въпросът й получи отговор. Насреща й, от другата страна на една морава, звярът се извисяваше насред изоставените сгради, като излязъл от някой научнофантастичен филм. Достатъчно висок, за да достигне покривите, достатъчно огромен, та дори спалните помещения да изглеждат малки пред него, разярен като тигър, на когото размахват месо под носа, той беше минал изцяло на режим нападение.

И тъкмо смъкваше покрива на постройката със зъби.

Мери дори не си направи труда да угаси двигателя.

Изключи от скорост и изскочи навън. Смътно осъзнаваше, че неравномерният екот, който достигаше до слуха й, бе свистенето на куршуми, но нямаше да се тревожи за това. За какво се тревожеше?

За онзи, който се намираше в постройката.

Докато тичаше натам, тя пъхна два пръста в устата си и изсвири.

Звукът беше пронизителен и силен като писък… и не направи никакво впечатление на звяра, който тъкмо изплюваше остатъците от покрива настрани.

Ревът, който последва, бе нещо, което Мери познаваше прекалено добре. Звярът беше готов да пирува и тъкмо беше отворил кутията с угощението си.

Мери се препъна в нещо (господи, беше лесър, на когото му липсваше ръка) и продължи напред, изсвирвайки за втори път. И трети…

Звярът се вкамени, хълбоците му потръпваха, лилавите люспи проблясваха в мрака, сякаш нещо го осветяваше отвътре.

Четвъртото изсвирване го накара да обърне глава.

Мери позабави крачка и като направи фуния с ръце пред устата си, извика:

— Ела тук! Ела, момче!

Сякаш звярът бе просто най-голямото куче на света.

Драконът изпухтя, а после издиша през ноздрите си, звукът беше смесица от спукан балон и рев на самолетен двигател.

— Ела тук, момче! — каза Мери. — Остави това на мира. То не е твое.

Звярът погледна към онова, което сега бе просто четири тухлени стени и нищо повече, и ръмжене повдигна горната му устна, разкривайки остри зъби, пред които дори една акула би се почувствала непълноценна. А после, сякаш беше немска овчарка, изпълняваща заповедта на треньора си, проклятието на Рейдж обърна гръб на разрушителните си занимания и се втурна към Мери.

Докато се носеше към нея през плевели и храсталаци, земята се люлееше толкова силно, че Мери трябваше да разпери ръце, за да запази равновесие.

Ала макар да изглеждаше невъзможно, чудовището се усмихваше, ужасяващото му лице беше преобразено от радост, която Мери не би повярвала, че може да съществува, ако не я виждаше всеки път, когато бе близо до него.

Разтворила ръце, тя посрещна огромната, наведена глава с тихи думи на одобрение, слагайки длан върху кръглата му буза, оставяйки го да вдъхне миризмата й и да чуе гласа й. С периферното си зрение видя как двама души изхвръкнаха от разрушената постройка… всъщност, изскочи само единият, тичайки с всички сили, преметнал другия, който очевидно беше ранен, през рамото си.

Не смееше да погледне право към тях, за да види кои са. Единственият им шанс бе тя да не прекъсне връзката си с проклятието на Рейдж. И странно… колкото и грозен да беше звярът, колкото и ужасяващ и смъртоносен да можеше да бъде… тя почувства как тялото й се сгрява от неподправена любов. Нейният Рейдж бе там вътре, уловен в плен под слоевете мускули и люспи, и чуждо съзнание, ала не беше единствено това — тя обожаваше самия звяр…

Изстрелите долетяха отдясно и Мери инстинктивно изписка и закри главата си с ръце.

Драконът пое нещата оттам. Обърна се към стрелците, като в същото време успя да обвие опашката си около Мери и да я притисне до тялото си. И ето че те се понесоха напред. Беше като да язди механичен бик, на когото електрическото захранване прекъсваше, и тя с всичка сила се вкопчи в един от по-големите шипове.

И добре, че той беше там. Защото последва сериозна друсаница.

Първо долетяха писъците. Ужасяващи, кошмарни писъци и тя би запушила ушите си, за да не ги чува, само че не смееше да се пусне, за да не падне и…

Високо, високо във въздуха.

Един убиец, от когото шуртеше кръв като от решето, политна над гърба на звяра и черната течност опръска Мери като зловонен дъжд. Създанието рухна на земята в размазана купчинка, последвано миг по-късно от друг лесър, който се строполи върху него.

О, виж ти. Този нямаше глава. Къде ли…

Нещо кръгло, с лице от едната страна и снопчета руса коса от другата, се запремята като топка през избуялата трева, смачкана под огромните задни лапи на дракона.

Мери остана на гърба му до самия край на веселбата. На това му се казваше богато угощение. След тях останаха купчини ръце и крака, и още глави… много рядко тела, защото те вероятно бяха добро похапване. За щастие, никое от тях като че ли не принадлежеше на някой от братята или бойците, но, господи, вонята. Щеше да се наложи да си прави промивки на синусите поне цял месец занапред.

Тъкмо когато взе да губи представа за времето, горе-долу в същия миг, в който започна да се опасява, че няма да е в състояние да се задържи още дълго, звярът забави крачка и спря. Огромната му глава се завъртя първо наляво, а после надясно. Тялото му се изви. Претърсваше бойното поле.

Наоколо не се забелязваше никакво движение — виждаха се единствено разпадащи се постройки, дървета без листа, тъмни сенки, които не помръдваха. Братята със сигурност все още бяха тук (за нищо на света не биха си тръгнали без Рейдж), ала несъмнено наблюдаваха огромния дракон, скрити на сигурно място. Що се отнася до лесърите, те до един бяха избягали, обезвредени или изядени.

Масираната атака като че ли беше приключила…

Господи, каква касапница. Как щяха да разчистят всичко това? Трябва да имаше поне стотина лесъри, гърчещи се на земята, дори и телата им да бяха на парчета.

Мери потупа основата на дебелата опашка на звяра.

— Благодаря ти, че ме опази в безопасност. Вече можеш да ме свалиш на земята.

Звярът обаче не беше толкова сигурен и продължи да оглежда бойното поле; мускулите на раменете му потръпваха, огромните му хълбоци бяха напрегнати, готови за скок. Облаци горещ дъх излизаха от ноздрите му и лумваха в студения нощен въздух, сякаш бяха част от магическо шоу.

— Всичко е наред — каза Мери, милвайки люспите му.

Интересно — логично би било да предположи, че ще бъдат грапави, но те бяха гладки и гъвкави, изящно преплетени редички, които се движеха с движенията на дракона и проблясваха в цветовете на дъгата върху лилава основа.

— Наистина, всичко е наред.

След миг хватката на шипестата опашка около нея се охлаби и Мери слезе на земята. Уви се в палтото си и се огледа наоколо.

А после сложи ръце на хълбоците си и вдигна очи нагоре.

— Добре, момче, ти се справи страхотно. Благодаря ти. Гордея се с теб. — Звярът изпухтя, наведе глава и тя го погали по муцуната. — Ала сега е време да си вървиш. Може ли да оставиш Рейдж да се върне?

Драконът отметна огромната си глава назад и черната кръв на лесърите, които беше погълнал, проблесна като мазно петно върху гърлото и гърдите му. Щракна два пъти с челюсти и звукът беше като сблъсъка на два джипа. Последвалият рев бе рев на протест.

— Всичко е наред — каза Мери, застанала в краката му. — Обичам те.

Звярът наведе глава и изпуфка струя влажен въздух.

А после, просто така, тялото му рухна, като пясъчен замък, връхлетян от вълна, восъчна фигурка, разтопена от силен пламък. На негово място се появи Рейдж, легнал по очи в тревата; огромният му, покрит с татуировки гръб беше извит, голите му крака бяха свити до тялото, сякаш стомахът го измъчваше.

— Рейдж. — Мери приклекна до него. — Ти се върна, любов моя.

Когато не получи отговор, нито дори някой всеки-миг-ще-повърна стон, тя се намръщи.

— Рейдж…?

Сложи ръка на рамото му и татуираният дракон върху кожата се раздвижи, така че главата му да бъде под пръстите й.

— Рейдж?

Защо не помръдваше? Обикновено беше дезориентиран и измъчван от болка, но винаги се обръщаше към нея, така, както беше направил татуираният дракон, търсейки слепешком гласа й, допира й, връзката им.

— Рейдж.

Мери посегна към горната част на ръката му и повика на помощ цялата си сила, за да го обърне по гръб върху тревата.

— О… господи!

Върху гърдите му имаше алена кръв. Върху гърдите му, между черните петна от лесърите, които звярът беше погълнал, имаше истински, ужасяващ и бързо разрастващ се източник на алена кръв.

— Помощ! — изпищя Мери напосоки. — Помощ!

Братята вече идваха от всички страни, напуснали прикритията си, спринтиращи през бойното поле, осеяно с осакатените тела на убийците. А след тях, като пратеник на някое любящо божество, носейки се така, сякаш добрият доктор беше натиснал педала на газта с всичка сила, пристигаше мобилната операционна на Мани.

Очите на Мери потърсиха Вишъс, заради опита му в медицината.

— Трябва да му помогнеш!

Аленото петно… беше насред гърдите му.

Нейният хелрен може и да имаше силно сърце… но то не беше неуязвимо.

Какво се беше случило?