Дж. Р. Уорд
Звярът (73)

71.

Децата се възстановяват невероятно бързо, мислеше си Мери по-късно, докато тримата с Бити и Рейдж паркираха пред имението на Братството.

Въпреки всичко, което беше преживяло, момиченцето посрещаше перспективата за един съвсем различен живот с отворено сърце, готово за всичко, развълнувано, щастливо. Но разбира се, то бе с хора, които го обичаха, дори и ако изглеждаше твърде рано, за да говорят за обич.

Не че не беше имало и тъга. Особено когато двете с Бити се качиха в таванската стаичка в „Убежището“, за да вземат куфарите й. Когато момиченцето я беше попитало дали може да вземе и нещата на майка си, очите на Мери се бяха изпълнили със сълзи. И разбира се, урната.

Ала като цяло, това бе щастливо събитие. И Мери се съсредоточаваше върху това.

Навярно се поизсили, когато спря досами каменните стъпала на имението, при положение че момиченцето имаше само два куфара и урната.

Може би просто искаше Бити в къщата… и всяко разстояние й се струваше прекалено голямо. След като Рейдж се обади на Рот, а самата тя — на Мариса, решиха, че тъй като става въпрос за настойничество, няма причина Бити да не се нанесе при тях още същия ден. Освен това по този начин на доктор Джейн и Мани щеше да им е по-лесно да я прегледат, а нищо не я задържаше в „Убежището“.

Фактът, че все още не бяха подписали нищо, я притесняваше мъничко, но Рим работеше върху този въпрос. Най-тревожното? Шестмесечният период на изчакване започваше тази вечер и докато той не изтечеше, нищо не беше окончателно.

И да, Мери щеше да продължи да издирва онзи хипотетичен чичо, въпреки че едва не получаваше инфаркт всеки път, щом си представеше как той се появява.

И все пак, неин дълг бе да постъпи така, както бе най-добре за Бити.

— Пристигнахме ли? — попита Рейдж. — Мисля, че пристигнахме. Бити, какво виждаш?

— Кой живее в тази къща? Семейство Мънстър? — попита момиченцето. — Прилича на къщата на семейство Мънстър, само дето… Колко е голяма?

— Стотина стаи. Тесничко е, но се справяме някак.

Рейдж намери опипом дръжката на вратата и я отвори. Слезе, пристягайки одеялата около кръста си, и едва не се препъна в бордюра.

Мери угаси двигателя и пусна ръчната спирачка. Погледна към Бити и видя, че момиченцето бе вдигнало очи към огромната каменна канара. В ръцете му, притисната до гърдите, беше урната с праха на майка му.

Това не беше започване наново, помисли си Мери.

Не беше дори заличаване, нито изместване на всички трудности, бедност и жестокост от миналото с лъскави нови неща. Не беше Коледа. Не беше тържество с подаръци и конфети, и торта.

Това бе нова глава. Глава, която щеше да бъде много по-стабилна и пълна с емоционална подкрепа, но въпреки това щеше да има своите собствени възходи и падения, своите собствени предизвикателства и триумфи, разочарования и щастие.

— Бити? — каза тя. — Не е нужно да го правим.

Момиченцето се обърна и се усмихна.

— Коя е моята стая?

Мери се разсмя и слезе от колата.

— Рейдж, аз ще сваля куфарите.

— Как ли пък не. — Невиждащите му очи се плъзнаха наоколо. — Къде са те?

— Добре де, нека ги извадя и ще ти ги подам. И пристегни това одеяло отново, става ли? Не искам да се изтипосаш гол пред всички точно по време на тържествената ни поява.

Бити се приближи до Рейдж, притискайки урната до гърдите си.

— Леле. По-голяма е дори отколкото изглежда на пръв поглед.

— Почакай да влезеш вътре.

Мери отвори багажника и докато вадеше куфара на Аналай, то беше по-силно от нея — вдигна очи към небето и се опита да си я представи как ги гледа отгоре, вижда всичко, което става, и надяваше се, одобрява.

Ще се грижа за нея наистина добре, зарече се Мери. Обещавам ти.

— Да вървим — каза, докато Рейдж затваряше вратата на колата зад себе си.

— Куфарите?

— Ето ги, здравеняко. — Предаде ги в способните му ръце и двамата се целунаха. — Защо не те уловя за ръка, за да ти помогна да намериш пътя.

— Аз също мога да помогна — обади се Бити и го улови за другия лакът.

Мери трябваше да преглътне сълзите си, когато голите гърди на Рейдж се издуха до пръсване. Гордостта му от това, че двете жени в живота му бяха до него, докато изкачваше стъпалата на кралския дом, бе достойна за легенда: дори сляп и несъмнено мъничко натъртен, всеки можеше да види, че е на седмото небе.

И ето че вече бяха във вестибюла и Мери доближи лице до охранителната камера.

— Приготви се — каза на Бити. — Мястото е голямо…

Вратата се отвори и икономът понечи да се усмихне, но замръзна при вида на Бити.

— Това е Фриц! — възкликна момиченцето. — Това е Фриц! Здравей! Аз съм Бити!

И това бе то — икономът се разтопи. Ако беше само малко по-запленен от детето, цялото му лице щеше да се стече от черепа върху мраморния под.

„Похитителите на изчезналия кивот“ и още как.

Догенът се поклони ниско.

— Господарке. И господарю. И… господарке.

Бити надникна покрай едрото тяло на Рейдж.

— Аз господарка ли съм?

Мери кимна и прошепна:

— Ще свикнеш. Аз свикнах.

Тримата пристъпиха в огромното фоайе и първото, което видяха, беше Ласитър на дивана в билярдната. Щракаше с дистанционното срещу телевизора и ругаеше.

— Не ме интересува никакъв футбол! Спортни канали, моля ви се! Къде е „Кой е шефът“?

— Ласитър!

При звука на името си ангелът погледна към тях над масите за билярд. И, господи, как само се усмихна, и доброто, нежно изражение, изписало се върху лицето му, бе много по-ангелско от онова, което показваше обикновено на света. Стана и се приближи до тях, и да, Мери изпита благодарност, че беше облечен в нормални дрехи, дънки и черна риза, русо черната му коса — разпиляна по раменете.

С него никога не можеше да си сигурен.

Той приклекна пред момиченцето и му протегна ръка.

— Как разбра кой съм, Бити?

Детето се здрависа с него и посочи към Рейдж.

— Той ми разказа за теб. Разказа ми за всички… я чакай, откъде знаеш името ми? Той да не ти е разказал за мен?

Ласитър погледна и тримата и докосна момиченцето по бузата.

— Мъничката ми, видях този момент в мига, в който за първи път срещнах новите ти мамен и татко…

— Не — намеси се Мери. — Не ме наричай мамен. Това бе Аналай. Аз не съм мамен, просто Мери. Не се опитвам да заема ничие място.

— Имаш толкова странни очи — прошепна Бити. — Красиви са.

— Благодаря ти. — Ангелът наклони глава. — Аз винаги съм тук, Бити. Ако имаш нужда от нещо, просто ме потърси и то ще бъде твое. Мисля, ще откриеш, че това важи за повечето от обитателите на тази къща.

Момиченцето кимна и Ласитър се изправи. А после Рейдж остави един от куфарите на пода и двамата мъже се потупаха по раменете, Ласитър — с по-добра координация, защото виждаше.

— Слушай, Бити — каза Мери, докато ангелът се връщаше при дистанционното. — Имам идея къде да се настаним и тримата, но не знаехме, че ще дойдеш тази вечер, така че, ако си съгласна, ще останеш в спалнята до нашата. Ако имаш нужда от нас, ще бъдем…

И точно в този момент избухна водната битка.

Зад позлатените перила на втория етаж се появиха Джон Матю и Куин с водни пистолети в ръце. Без предупреждение Куин се метна от балкона, дематериализирайки се точно преди да е приключил десетметровия си полет, разпльоквайки се като яйце върху мраморния под.

Джон не остана по-назад, хързулвайки се по дупе по парапета, смеейки се без глас.

И двамата спряха в мига, в който видяха Бити.

— Куин! — възкликна тя. — С едно зелено и едно синьо око!

Братът погледна слисано момиченцето, докато се приближаваше, извисявайки се над него.

— Да, така се казвам, а коя… О, господи! Рейдж и Мери! Вашето момиченце! Успели сте!

Мери получи мечешка прегръдка. Задушаваща мечешка прегръдка. Спираща дъха и трошаща костите мечешка прегръдка от новия баща. А после Джон Матю заговори на езика на знаците.

— Ти си Джон Матю! — Бити се взря в пръстите му. — Какво казва… чакай, какво? — А после вдигна очи към огромния воин и каза: — Трябва да ме научиш на това. Ако ще живея тук, трябва да ме научиш на това.

И ето че Джон Матю също се разтопи. Толкова, че пръстите му отказаха да го слушат… което беше немият вариант на заекване.

И, господи, Бити беше невероятна, толкова открита и дружелюбна и храбра, като се имаше предвид всичко, което беше преживяла.

Мери разтърка средата на гърдите си. О, да, помисли си, в момента се къпеше в солидна доза майчинска гордост и то бе по-хубаво от милион чаши вино. Пък и никакъв махмурлук.

— Пак ли си сляп? — попита Куин.

— Аха. Опитах се да изям едни човеци.

— Опита се? Онзи твой звяр да не е на диета?

Всички се смееха, когато някой излезе изпод стълбището. Начаса бъбренето спря, сякаш най-новата поява ги беше разтревожила.

Зейдист беше в кожено бойно облекло, препасал оръжия през гърдите и бедрата, под мишниците си…

Въпреки външния му вид, Бити се откъсна от тях и отиде право при белязания мъж, износената й, ушита на ръка рокличка — набрана под онова нейно грозно черно палто.

Зи се закова на място, както бяха направили и останалите… сякаш бе видял призрак. А после се огледа объркано наоколо.

— Ти си Зейдист — изчурулика Бити. — Имаш дъщеричка… може ли да се запозная с нея? Много бих искала да се запозная с нея, моля.

В отговор, движейки се подчертано бавно, Зейдист се отпусна на нейното ниво. И дълго се взира в нея, сякаш тя бе някакво диво създание, оказало се неочаквано питомно.

— Името й е Нала — каза дрезгаво. — Дъщеря ми е много по-малка от теб. Наистина би й харесало да си има по-голяма сестра, ако ти би искала да я научиш на разни неща.

— О, да. Наистина бих искала.

— Какво държиш в ръцете си, мъничката ми?

Бити погледна надолу и Мери затаи дъх.

— Това е моята мамен. Тя почина. Ето защо Мери и Рейдж ще ми станат настойници. Надявам се обаче да остана тук за постоянно. Наистина ги харесвам.

Просто така. Обяснението беше простичко и сърцераздирателно… и накара всички възрастни да запримигват, мъчейки се да преглътнат сълзите си.

Зейдист наведе глава, жълтите му очи грееха.

— Моите съболезнования за загубата ти. И добре дошла в нашия дом… който вече трябва да наричаш и свой.

Бити наклони глава на една страна и го погледна.

— Харесваш ми. Ти си мил.

* * *

Часове по-късно, след като настаниха Бити в съседната спалня, Рейдж и Мери се отправиха към собствената си стая.

Той все още беше сляп като къртица, но изобщо не го беше грижа колко пъти си удари пръста на крака или чукна лакът в някоя врата — Бити беше под същия покрив, под който бяха двамата с Мери, така че всичко в неговия свят беше наред. И, човече, тя беше успяла да вземе ума на всички.

Въпреки че бе дребно момиченце във внушително имение, пълно с вампири, които никога не бе срещала, тя беше поздравила всекиго по име и им се бе представила, като се усмихваше и смееше. През цялото време притискаше урната на майка си до себе си и то бе изглеждало правилно, не зловещо.

Нейната мамен бе част от нея и винаги щеше да бъде… и господи, Мери наистина уважаваше това.

Сякаш нещо можеше да го накара да я заобича още повече? Господи.

— Не мога да повярвам, че имаме дете — каза, когато неговата шелан го отведе в банята и изстиска паста за зъби върху четката му. — Ние сме родители. Имаме… дете. И, съжалявам, може би вече съм пристрастен, но колко е фантастична, а? Видя ли Рот? Влюби се в нея. Според мен иска М. Р. да се ожени за нея.

— Е, тя е силна. Умна. Кой не би искал да…

Изневиделица гневно ръмжене се надигна от гърдите на Рейдж и повдигна горната му устна… а звярът се раздвижи на гърба му, сякаш търсеше начин да излезе.

И това още повече се влоши, когато си представи някакъв мъж, застанал до Бити с цял куп гениални идеи в…

— Рейдж. Престани. Рано или късно, тя най-вероятно ще иска да излиза с някого…

— Само през шибания му труп някой ще докосне дъщеря ми…

— Рейдж, поеми си дълбоко дъх. — Тя го потупа по рамото, сякаш успокояваше лъв. — Напълно нормално е момиченцата да пораснат и да искат да се обвържат…

— Не. Тя няма да ходи по срещи. Никога.

Мери се разсмя.

— Знаеш ли, това би било наистина забавно, ако не се притеснявах, че си донякъде сериозен.

— Напълно съм сериозен.

— Пак се започва — въздъхна Мери. — Кълна се, с Бела ще трябва да ви запишем в някоя група за терапия, теб и Зейдист.

— Да! — заяви Рейдж. — Моят брат знае точно как стоят нещата. Солидарност между бащи…

Мери прекъсна тази тирада, като натика малката планина от паста за зъби в устата му.

— Млъквай и си мий зъбите, миличък. Ще говорим за това след преобразяването й. След дванадесет-петнадесет години.

— Бджаеху хасдпи книджил.

— Какво беше това?

— Нищо няма да се промени.

Само че беше добро момче и послушно си изми зъбите. След което двамата с Мери си взеха душ… където се случиха разни неща…

КОИТО МУ НАПОМНИХА ТОЧНО ЗАЩО НЯМАШЕ ДА ИМА НИКАКВИ СРЕЩИ. НИКОГА.

Когато най-сетне лежаха в голямото си легло, Рейдж намести своята възлюбена до себе си и изпусна дъха си с въздишка, която трая около век и половина.

— Лампите угасени ли са? — попита след миг.

— Ммм-хммм.

Той я целуна по главата.

— Защо най-хубавите неща все се случват, когато съм сляп? Бях сляп, когато те срещнах. А сега… тя е тук и аз съм сляп.

— Вероятно е твоята версия на талисман за късмет.

Рейдж се взря в празнотата над главите им, докато Мери се прозяваше толкова силно, че челюстта й изпука.

Вече заспиваше, когато клепачите му отново се отвориха.

— Мери?

— Хмм-ммм.

— Благодаря ти — прошепна той.

— За какво?

— За това, че ме направи баща.

Мери повдигна глава от сгъвката на ръката му.

— За какво… Не аз направих това.

— Определено ти беше тази, която ни даде семейството ни. — По дяволите, щеше му се да може да я види. Вместо това трябваше да се задоволи със спомена за красивото й лице… добре, че беше прекарал толкова време, съзерцавайки своята шелан.

— Изцяло ти беше тази, която ме направи баща, аз умирах на онова бойно поле и ти ме спаси. Ако не го беше сторила, никога нямаше да имаме Бити, защото щяхме да бъдем в Небитието, а тя щеше да остане тук долу, сама. Ти направи така, че това да се случи. И не става дума само за това, че ми спаси живота. Беше до Бити от мига, в който тя загуби родния си баща, не се отдели от нея и когато първо братчето, а после и майка й починаха. Работеше с нея и й помогна да излезе от черупката си. А после, когато решихме да опитаме това, ти задейства цялата процедура и се погрижи всичко да бъде направено както трябва. Помогна ми със съвета за интервюто. Съсредоточи се върху Бити. Ти… ти си тази, която направи така, че всичко това да се случи, моя Мери. Ти ме дари с дъщеря, дори и да не бе с утробата ти. И това е най-големият дар, който една жена може да даде на мъжа си. Така че… благодаря ти. За семейството ни.

Докато сладкият аромат на сълзите на неговата шелан изпълваше въздуха, Рейдж намери лицето й в мрака и притегли устните й към своите. Целувката, която й даде, беше целомъдрена и благоговейна, израз на благодарността му.

— Наистина те бива с думите, знаеш ли това — каза тя дрезгаво.

— Просто съм откровен. Това е всичко.

Когато Мери отново се отпусна върху гърдите му, Рейдж затвори очи.

— Обичам те, моя Мери Мадона.

— А ти винаги ще бъдеш моят принц с лъскави вампирски зъби.

— Наистина ли?

— Ммм-хмм. Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало някога. Ти и Бити.

— Това е толкова мило. — Той отново въздъхна. — Обаче толкова ми е жал за Битс…

Мери отново повдигна глава.

— Защо?

— ЗАЩОТО НИКОГА НЯМА ДА ИЗЛИЗА НА СРЕЩИ…

— Рейдж, сериозно. Трябва да престанеш…