Дж. Р. Уорд
Звярът (24)

22.

Обикновено Рейдж имаше нещо в устата си по време на срещите с краля. Близалките му бяха любими, но в краен случай бе готов да се примири и с дъвчащи плодови бонбони или пък бисквити, хрупкави и без ядки. Само че стомахът му не бе в състояние да се справи с нещо подобно и то не заради звяра.

Но поне зрението му беше още по-добро, отколкото след като Ви го удари.

Докато капаците на прозорците се спускаха за през деня, той се настани в ъгъла до двукрилата врата, а братята се разположиха на обичайните си места из стаята: Бъч и Ви — на един от издължените френски дивани, заемайки почти еднакви пози, кръстосали глезен над коляно; Зи се облегна до стената, в най-добрата за защита поза, с Фюри до себе си; Джон, Блей и Куин бяха край огъня. Ривендж, от друга страна, стоеше пред пищно украсеното бюро на Рот — лидерът на симпатите беше един от най-приближените съветници на краля, а Тор седеше от дясната страна на Рот, благодарение на поста си като глава на Братството, пръв лейтенант във всичко.

Ласитър не се виждаше никъде и Рейдж предположи, че гледа телевизия някъде. А Пейн, която също бе започнала да посещава тези срещи, вероятно охраняваше Кор.

Защото тя определено можеше да се погрижи за себе си и да се справи с всеки мъж на света.

Както винаги Рот беше в центъра на всичко това, седнал върху пищно украсения престол, който бе използвал и баща му. Тъмните му очила оглеждаха стаята, макар да беше сляп, ръката му почиваше върху главата на неговия голдън ретривър.

Тази сутрин обаче Куин бе този, който говореше.

— … имаме двама души, настанени за лечение долу в клиниката, Лейла и моят брат. Никой от тях не е в състояние да се защити, ако той избяга, а доктор Джейн, Мани и Елена са медицински персонал, не воини.

— При цялото ми уважение, Кор е под най-строга охрана — изтъкна Бъч. — Двадесет и четири часа в денонощието.

— Ако Мариса носеше твоето дете, дали това щеше да ти е достатъчно?

Ченгето отвори уста. А после я затвори и кимна.

— Да. Прав си.

Куин скръсти ръце на гърдите си.

— Мен ако питате, не ме е грижа дали е окован от главата до петите. Не го искам близо до клиниката.

— Какво е състоянието на Кор сега? — попита Рот, когато той млъкна.

Вишъс поглади козята си брадичка.

— Все още е в кома. Жизнените му показатели не са добри, но не се влошават. Никакво движение в дясната половина на тялото. Според мен е получил удар.

— Но не си сигурен?

— Не и без да завлека задника му при Хавърс за скенер. Само че не искам да го разкарвам из целия град, само за да науча нещо, за което и така съм достатъчно сигурен… и да, Джейн и Мани са съгласни със заключението ми.

— Някаква представа колко дълго ще бъде в кома?

— Не. Възможно е в този миг вече да се събужда. Или пък да бъде в кома цял месец. Или завинаги да остане във вегетативно състояние. Никой не би могъл да каже. А ако се събуди? В зависимост от това колко сериозен е бил ударът, съществува възможност да е умствено или физически увреден. Или напълно нормален. Или където и да било между тези крайности.

— Проклятие — измърмори Тор.

Рот се наведе на една страна, вдигна Джордж от пода и го сложи в скута си. Облак руса козина се разлетя във въздуха и кралят извади няколко косъма от устата си, преди да проговори.

— Куин е прав. Не можем да го държим там, особено ако ще идват нови ученици. Като за начало, ще имате нужда от стрелбището, но най-вече не искаме едно от малките копелета да се събуди мъртво в края на часовете, защото вие знаете кой се е събудил и се е измъкнал от клетката си.

Думите му бяха последвани от оживено обсъждане, повечето от което се изплъзна на Рейдж. Истината бе, че колкото и важен да беше въпросът за Кор, по-голямата част от ума му беше обратно в банята с Мери, докато той нарочно си напомняше колко прекрасно бе да я усеща под себе си, колко невероятни бяха стоновете й, колко обичаше да бъде вътре в нея.

Нищо между тях не беше изгубено, нито беше изчезнало от сексуалния им живот, дори ако не можеха да имат деца. Нищо.

Наистина.

— … копелета със сигурност претърсват Колдуел за него — каза някой. — Търсят тялото му или петно от изгорено.

— Имам два мобилни телефона — намеси се Вишъс, — които взех от него. Единият беше с най-обикновена парола и без проблем влязох в него. Нищо, освен информация за различни сделки с наркотици, а всички знаем, че с това е свършено. Другият сдаде багажа в мига, в който разбих кодировката му и предполагам, че е принадлежал на Кор. Очевидно копелетата са прибягнали до поне някаква основна защита.

— Ще успееш ли да го накараш отново да заработи? — попита Рот.

— Зависи колко лошо е изпържен, а все още не съм имал възможност да преценя. Възможно е да успея да извлека някаква информация от него, но ще ми трябва известно време.

— Шайката копелета няма да мирясат, докато не го открият — измърмори някой.

— Тогава позволете ми да им дам тялото му — изръмжа Тор.

— Още не, братко. — Рот го погледна. — И ти го знаеш.

— Но ако е изпаднал в мозъчна смърт, няма какво да разпитваме…

Рот го прекъсна:

— Искам всички в града през следващите три нощи. Изчезването на Кор ще накара копелетата да излязат от скривалището си. Вече заловихме един от тях. Искам ги всичките.

— Няма да е лошо да продължим да се оглеждаме и за лесъри — обади се някой друг. — Само защото снощи победихме, не означава, че войната е свършила.

— Омега ще попълни редиците си — съгласи се Рот. — В това няма съмнение.

— Като стана дума за лесърите — намеси се Бъч, — смятам, че се фокусираме върху симптома, вместо върху заболяването. Трябва да извадим Омега от играта. Така де, забравихте ли пророчеството за Дистройър? Предполага се, че аз съм този, който ще го направи, но по никой начин не бих могъл да погълна всички онези копелета в училището.

Вишъс стисна рамото на най-добрия си приятел.

— И така правиш достатъчно.

— Очевидно не правя. Колко време мина? Тяхната бройка може и да е намаляла, но в онзи училищен двор насреща ни излязоха предостатъчно от тях.

— А от майка ми няма никаква шибана полза — изруга Ви, докато палеше цигара. — От векове воюваме с Обществото на лесърите. Дори и с пророчеството, по нищо не изглежда, че ще успеем да ги изличим…

— Знам къде бихме могли да настаним Кор — намеси се Рейдж. Всички очи в стаята се насочиха към него и той сви рамене. — Не се шашкайте. Но решението е ясно.

* * *

В тренировъчния център Лейла най-сетне осъзна какво я измъчваше от предишната нощ.

Седнала на ръба на болничното си легло тя знаеше точно какво означава това отекващо усещане за посока, паренето в средата на гърдите й, натрапчивият, неумолим сърбеж.

Ала в това нямаше смисъл.

Така че очевидно бе разтълкувала нещата погрешно. Може би това бе още един симптом на бременността и просто й приличаше на другото.

Е, така или иначе щеше да разбере, помисли си, докато се отправяше с клатушкане към вратата. Поредното дванадесетчасово чакане бе свършило — време бе да се раздвижи и без никой от братята, играещ ролята на бавачка, и с Куин и Блей намиращи се в среща, тя възнамеряваше да се възползва изцяло от относителната си свобода.

Излезе в коридора и се огледа наоколо. Пред стаята й нямаше никой. Откъм клиниката не долитаха никакви звуци. Спортната зала и стаята с тежести в дъното на коридора също бяха притихнали.

Наоколо като че ли нямаше жива душа. И това включваше братя, прислуга и медицински персонал. Така че… как бе възможно да долавя присъствието на Кор?

Невъзможно бе да е в имението на Братството. Та той беше врагът… което означаваше, че ако беше успял да проникне вътре, в момента тук щеше да кипи битка, навсякъде щеше да има братя с оръжие.

Вместо това? Ни-щи-чко.

Да, това определено трябва да беше поредният номер на бременността…

Не, помисли си Лейла. Той е тук. Усещаше го в собствената си кръв — така ставаше, когато някой пие от вената ти. Част от теб оставаше у него и то бе като да уловиш отражението си в далечно огледало.

Невъзможно бе да го сбъркаш с нещо друго. Така, както бе невъзможно да не разпознаеш собствения си образ.

Повдигайки ръба на нощницата си (повече по навик, отколкото от необходимост, благодарение на наедрелия й корем), тя се заклатушка по голия под на коридора по чехли, подминавайки новата женска тоалетна, мъжката съблекалня, стаята с тежести.

Откъм никоя от тях не долови нещо особено. Ала когато подмина спортната зала и стигна до входа на басейна, се закова на място.

Право напред. Струваше й се, че той беше право напред.

— Хей, момиче, какво правиш?

Лейла се обърна.

— Здравей, Куин.

Бащата на децата й идваше към нея, а очите му обхождаха лицето, корема й.

— Добре ли си? Какво правиш чак тук?

— Аз просто… време е за разходката ми.

— Е, не е нужно да се разхождаш точно тук. — Куин я улови за лакътя, помогна й да се обърне и я поведе в обратната посока. — Всъщност, може би няма да е зле да те преместим в къщата за известно време.

— Какво… защо?

— Там е по-уютно.

След по-малко от минута Лейла отново стоеше пред вратата на стаята си. А тя не беше глупава. Куин най-много от всички настояваше да я настанят в клиниката, защото така бе по-добре за нея и за децата, по-безопасно. А сега изведнъж си беше променил мнението.

С разтуптяно сърце и замаяна глава, Лейла разбра, че инстинктът не я лъжеше. Кор бе някъде в тренировъчния център. Дали го бяха заловили в битка? Дали беше ранен и те го бяха довели тук, така, както бяха сторили с онзи негов войник?

Куин се приведе напред, за да отвори вратата.

— Както и да е, ще го обсъдя с доктор Джейн…

— Кое ще обсъдиш?

— За вълка говорим — каза Куин невъзмутимо и се обърна.

Джейн тъкмо излизаше от склада, понесла куп хирургически дрехи в ръцете си.

— Вижте, недейте да казвате на Фриц за това, става ли? Прането ми помага да си проясня мислите, а понякога просто трябва да разпуснеш.

Куин се усмихна за частица от секундата.

— Всъщност слязох тук, за да се видя с теб. Мислех си, че на Лейла сигурно ще й е приятно да се върне за малко в собствената си стая.

Доктор Джейн се намръщи.

— В къщата?

— Тук долу е толкова клинично.

— Ъ, да, това е целта, Куин. — Доктор Джейн премести товара в ръцете си, но не отмести поглед от лицето му. — Знам, че имахме доста безпроблемен период с бременността и се надявам нещата да продължат така. Ала не можем да поемаме никакъв риск, а с всяка изминала нощ се приближаваме, а не се отдалечаваме, до големия момент…

— Само за следващите двайсет и четири часа.

Лейла местеше поглед между двамата. И се почувства като истинска двуличница, докато казваше:

— Тук ще се чувствам в по-голяма безопасност.

— От колко време си на крака? — попита доктор Джейн.

— Само се разходих по коридора към фитнеса…

— Бихме могли да преместим част от уредите в къщата — предложи Куин. — Нали се сещаш, за наблюдение. Такива неща. Пък и няма да е задълго.

Доктор Джейн поклати глава, сякаш не можеше да повярва, че е чула правилно.

— Операционната? Смяташ, че бихме могли да преместим цяла операционна в къщата? Не искам да ставам паникьорка, но… тя носи близнаци, Куин. Близнаци.

— Знам. — Разноцветните очи на Куин се приковаха в тези на лекарката. — Прекрасно си давам сметка какво е заложено на карта. Също както и ти.

Доктор Джейн отвори уста. А после се поколеба.

— Виж, нека занеса тези дрехи в кабинета си. Да се видим там, става ли?

Тя се отдалечи, а Лейла се взря в Куин.

— Кой друг е тук долу?

Куин сложи ръка на рамото й.

— Никой, защо питаш?

— Моля те. Просто ми кажи.

— Няма нищо. Не знам за какво говори тя. Нека те настаним удобно.

— Не е нужно да ме защитаваш.

Тъмните му вежди се сбърчиха в яростна гримаса.

— Нима? Нима?

Лейла изпусна дъха си и сложи ръка върху корема си.

— Съжалявам.

— Мамка му, не, недей да се извиняваш. — Той отметна косата й назад и Лейла за първи път видя торбичките под очите му. — Всички са… е, нали разбираш, във война сме. Толкова е стресиращо.

Обви ръка около раменете й и я отведе до леглото, където я настани така, сякаш беше направена от порцелан.

— Ще мина да видя как си, когато ми свърши… ами, по-късно. Ъ, ще мина по-късно. — Усмивката не стигна до очите му. — Кажи ми, ако се нуждаеш от нещо.

Докато познатите вълни на вина и страх се разбиваха в нея, Лейла не бе в състояние да каже каквото и да било, челюстта й буквално се скова, устните й се слепиха. Ала какво би могла да стори? Ако му кажеше, че знае, че Кор е тук…

Е, той щеше да поиска да разбере как е узнала. А би било невъзможно да го излъже и да му каже, че е защото му беше дала да пие от кръвта й преди всичките онези месеци, когато войникът на Кор я беше подмамил да отиде на онази поляна и да се погрижи за мъжа, когото бе сметнала за цивилен боец, работещ заедно с Братството. Вече беше признала неволния си грях на Краля. Но онова, което не беше казала никому, бе, че след това неведнъж се бе срещала с Кор… уж за да му попречи да нападне имението, след като беше открил местонахождението му.

Но в действителност бе, защото се беше влюбила в него.

А фактът, че тези срещи бяха престанали? Че самият Кор им беше сложил край? Това едва ли имаше значение.

Истината бе, че беше копняла за онова време с него. И това предателство бе изцяло нейно, въпреки опитите й да се представи за жертва.

— Лейла?

Тя изруга и се отърси от мислите си.

— Извинявай. Какво?

— Добре ли си?

— Не. Искам да кажа… да, да, добре съм. — Сложи ръце на кръста си и се протегна. — Просто съм уморена. Заради бременността е. Но всичко е наред.

Куин се взря продължително в нея, разноцветните му очи обходиха изпитателно лицето й.

— Ще ми се обадиш ли? Дори ако просто… ами, ако просто започне да не те свърта?

— Ще ти се обадя. Обещавам.

Докато вратата се затваряше зад него, Лейла знаеше точно какво щеше да направи той. Щеше да говори с другите братя… ако вече не го беше сторил. И скоро, много скоро, тя вече нямаше да усеща присъствието на Кор.

Защото щяха да преместят или нея, или него.

Улови главата си в ръце и се опита да диша, ала откри, че не е в състояние. Гърлото й се беше свило, ребрата й бяха като железни пречки, гърдите й горяха. Отново и отново си повтаряше, че да се разстрои с нищо няма да помогне. И определено не беше добре нито за нея, нито за бременността й.

Освен това, вече не се срещаше с Кор.

Защото така става, когато предизвикаш един мъж за чувствата му. Или поне мъж като него.

А той не беше нападнал имението…

Освен ако именно така не го бяха заловили? О, прескъпа Скрайб Върджин, дали беше довел войниците си, въоръжени? Това ли беше хаосът от предишната нощ?

В ума й начаса настана паника, мислите й се сливаха в мотиви, в които нямаше никакъв смисъл, заради бързината и липсата на трезви разсъждения.

След известно време отпусна ръце и погледът й се отправи към вратата на банята. Беше сякаш на стотици километри оттам. Само че трябваше да пишка, пък и да си напръска лицето със студена вода щеше да й помогне да се успокои.

Преметна крака над ръба на леглото, стъпи на пода…

Влага. Между бедрата й изведнъж се появи влага.

Ръцете й се спуснаха към предницата на нощницата й, когато тя сведе поглед надолу.

И запищя.