Джоджо Мойс
Меден месец в Париж (7)

7.

2002 г.

— Не мога да повярвам, че ми се обаждаш от медения си месец.

— Ами да, Дейвид слезе да уреди нещо на рецепцията. Реших, че денят ще стане още по-прекрасен, ако успея да вместя и двуминутен разговор с теб.

Джасмин закри слушалката с длан.

— Ще ида в тоалетната, за да не ме види Бесли. Изчакай. Звук от затваряне на врата, после забързани стъпки. Съвсем ясно можех да си представя претъпкания офис над книжарницата, задръстването, в което колите едва пълзяха, но „Финчли роуд“, и миризмата на олово от изгорелите газове от ауспусите, която изпълваше лепкавия летен въздух. — Хайде. Разкажи ми всичко. За около двайсет секунди. Като Джон Уейн ли крачиш вече? Прекарваш ли си страхотно?

Озърнах се в хотелската си стая, видях омачканите чаршафи на леглото, от което Дейвид бе станал преди малко, багажа, който неохотно бях започнала да стягам.

— Всичко е… малко странно. Трябва да свикна с факта, че наистина съм омъжена. Но съм много щастлива.

— Уф! Толкова ти завиждам. Снощи излязох на среща с Шон Джефрис. Помниш ли го? Братът на Фи? С ужасните нокти? Честно, нямам представа защо се съгласих. Не спря да говори за себе си. Явно трябваше да се впечатля от факта, че има мезонет във Фрайън Барнит.

— Много хубав район. Модерен.

— А и самият мезонет има огромен потенциал.

Засмях се.

— Важно е да се издигаш в живота.

— Особено на нашата възраст. Няма нищо по-добро от тухлите и хоросана.

— Има и пенсионен фонд. Хайде. Кажи ми, че има пенсионен фонд.

— Естествено, че има. И е свързан с лихвения индекс. Беше със сиви обувки и настоя да си разделим сметката, а освен това поръча най-евтината бутилка вино в ресторанта, защото всичко имало един и същи вкус след първата чаша. О, Уърдинг, как ми се иска вече да се прибереш. Отчаяно се нуждая от питие. Срещите с мъже са ужасни. Ти постъпи правилно.

Легнах и се загледах в тавана, който беше бял и декориран като сватбена торта.

— Какво? Въпреки че съм непоносимо импулсивна и не бива да се доверявам на чувствата си?

— Да! Ще ми се и аз да бях по-импулсивна. Тогава щях да се омъжа за Андрю, когато ми предложи, и сега вероятно щях да живея в Испания, вместо да съм закотвена в този офис и да се чудя дали мога да се измъкна тайничко в пет без двайсет, за да си платя данъка за колата. Както и да е… О, господи, трябва да вървя. Бесли току-що влезе в дамската тоалетна. — Гласът й стана по-висок, смени тона. — Разбира се, госпожо Холстън. Много ви благодаря за обаждането. Непременно ще се чуем скоро.

Лив затвори точно когато Дейвид се върна. Носеше кутия шоколадови бонбони „Патрик Роже“.

— Какво е това?

— Вечеря. Ще ни донесат и шампанско.

Тя се разсмя, разгърна опаковката на красивата тъмнозелена кутия, пъхна един бонбон в устата си и затвори очи.

— О, господи, невероятни са. Заради тези и обяда в луксозния ресторант утре има опасност да се прибера вкъщи огромна като слон.

— Отмених обяда.

Лив вдигна очи.

— Но аз казах…

Дейвид сви рамене.

— Не. Беше права. Никаква работа повече. Някои неща са свещени.

Тя пъхна още един бонбон в устата си, протегна кутията към него.

— О, Дейвид… започвам да си мисля, че малко прекалих. — Следобедът с трескавите емоции и напрежението й се струваше безкрайно далечен. Имаше чувството, че са женени от цяла вечност.

Той свали ризата си презглава.

— Не си прекалила. Имаш пълно право да очакваш цялото ми внимание по време на медения ни месец. Съжалявам. Трябва да се науча да не забравям, че не съм само аз, а вече сме двама.

Ето че се бе появил отново. Мъжът, в когото се бе влюбила. „Моят съпруг.“ Внезапно в нея пламна огнена страст.

Той седна до нея, а тя се плъзна към него, докато той не спираше да говори.

— Искаш ли да чуеш нещо забавно? Звъннах във фирмата на Голдстейн от рецепцията, поех си дълбоко въздух и обясних, че много съжалявам, но не мога да им отделя повече време тази седмица, понеже това всъщност е меденият ми месец.

— И?

— И те направо побесняха.

Следващият бонбон спря на половината път към устните й. Сърцето й също спря.

— О, господи, много съжалявам.

— Да, разгневиха се ужасно. Попитаха ме какво, по дяволите, си мисля, че правя, оставяйки жена си сама по време на медения ни месец. „Не така трябва да започва съвместният живот, по дяволите“, цитирам. — Усмихна й се многозначително.

— Винаги съм харесвала тези Голдстейн — каза тя и пъхна шоколадовия бонбон в устата му.

— Казаха, че това е момент от живота, който никога, но можеш да си върнеш.

— Мисля, че вече направо ги обичам.

— Ще ги заобичаш дори повече след минутка.

Той стана и отиде до френските прозорци, отвори ги широко. Вечерните слънчеви лъчи нахлуха в стаята, а отдолу се носеха звуците от оживената улица, пълна с туристи и мотаещи се из магазините купувачи. Той си свали обувките и чорапите, смъкна панталона и седна на леглото, при което се обърна към нея.

— Казаха още, че се чувстват донякъде отговорни, че са ме ангажирали. За компенсация предложиха да използваме апартамента им в „Роял Монсо“ от утре. Има румсървис, вана с размерите на океански лайнер, шампанско, колкото можем да изпием, абсолютно никаква причина да излизаме от стаята. За две нощувки. Причината да се забавя долу беше, че си позволих да упражня съпружеските си права и смених билетите ни за връщане. Какво ще кажеш?

Той погледна към Лив и дори сега в очите му имаше лека несигурност.

— Очевидно това означава да прекараш още четирийсет и осем часа в компанията на мъж, който е, по думите на приятелите ни милиардери, „абсолютен кръгъл идиот“.

Тя го изгледа сериозно.

— Абсолютен кръгъл идиот е идеалът ми за съпруг.

— Много се надявах да го кажеш.

Двамата се отпуснаха назад на възглавниците и останаха да лежат един до друг с преплетени пръсти.

Тя гледаше през прозореца към все още светлия Град на светлината и усети, че се усмихва. Беше омъжена. Намираше се в Париж. Утре щеше да се изгуби в огромното пухкаво легло с мъжа, когото обичаше, и вероятно нямаше да излезе оттам два дни. Животът едва ли можеше да е по-хубав.

Но тя се надяваше, че може.

— Ще оправя всичко, госпожо Холстън — прошепна той, извърна се към нея и вдигна пръстите й към устните си. — Може да ми отнеме известно време цялата тази история с брака, но накрая ще направя всичко както трябва.

Имаше две лунички на носа. Никога досега не ги беше забелязвала. Това бяха най-хубавите лунички, които бе виждала.

— Няма проблем, господин Холстън — отвърна тя и се пресегна да остави кутията с шоколадови бонбони на нощното шкафче. — Имаме цялото време на света.