Джоджо Мойс
Меден месец в Париж (5)

5.

2002 г.

Когато той се обади, тя беше на моста. Не знаеше колко дълго е седяла там. Металните му парапети бях почти напълно скрити под катинарите, на които хората бяха сложили инициалите си, и по цялото му протежение туристите се надвесваха и четяха написаното на малките парчета метал, надраскано с перманентен маркер или гравирано от онези, които бяха по-предвидливи. Някои се снимаха, сочейки към катинарите, които смятаха за особено красиви или които самите те току-що бяха поставили там.

Спомни си какво й бе разказвал Дейвид за това място, преди да дойдат, за това как влюбените слагали катинарите и после хвърляли ключа в Сена като знак за вечна любов и как после градските власти с мъка ги сваляли от парапета само за да се появят нови след няколко дни, гравирани с послания за вечна любов, с инициалите на влюбени, които след две години можеше да са още заедно или пък вече да живеят на различни континенти, защото не могат да понесат да дишат един и същи въздух. Беше й казал също, че речното дъно под моста редовно трябвало да бъде изтребвано, за да се събират ръждясващите ключове.

Сега тя седеше на пейката и се стараеше да не се вглежда подробно в тях, а да се наслаждава на цялата картина, проблясваща под слънцето. Не искаше да се замисля за това какво символизират.

„Ще се срещнем на «Пон дез Ар»“, му беше казала. Нищо повече.

Може би имаше нещо различно в гласа й.

„Дай ми двайсет минути“, бе казал той.

Видя го да идва откъм Лувъра, синята му риза се открояваше все по-ярко с приближаването му. Беше с панталони в маскировъчен цвят и тя си помисли с болка колко обичаше да го гледа. Колко позната й бе станала фигурата му, макар и след толкова кратко време. Взираше се в меката му, разрошена коса и чертите на лицето му, в леко нетърпеливата му походка, сякаш винаги се стремеше да стигне до следващото място. И после забеляза, че през рамо е метнал кожената чанта, в която носеше чертежите си.

„Какво направих?“

Той не се усмихна, докато се приближаваше, макар да бе ясно, че я бе забелязал. Стигна до нея, забави крачка, после пусна чантата си на земята и седна до нея.

Седяха мълчаливи известно време, загледани в преминаващите туристически корабчета.

И накрая Лив каза:

— Не мога да го направя.

Взираше се в течението на Сена, гледаше с присвити очи към хората, които и в момента се навеждаха да разглеждат катинарите.

— Мисля, че направихме ужасна грешка. Аз направих грешка.

— Грешка?

— Знам, че съм импулсивна. Сега разбирам, че е трябвало да забавим темпото. Трябвало е да… се опознаем по-добре. И се замислих. Все пак не сме имали някаква пищна сватбена церемония или нещо подобно. Даже някои от приятелите ни още не знаят, че сме женени. Можем просто… Можем да се престорим, че не се е случвало. И двамата сме млади.

— За какво говориш, Лив?

Тя го погледна.

— Дейвид, всичко стана ясно, докато вървеше към мен. Донесъл си чертежите си.

Съвсем леко трепване. Но тя го забеляза.

— Знаел си, че ще се срещнеш с Голдстейн. Опаковал си чертежите си и си ги взел на медения ни месец.

Той сведе поглед към краката си.

— Не знаех. Надявах се.

— И това е оправданието ти?

Отново замълчаха. Дейвид се наведе напред, стиснал ръце над коленете си. После я погледна косо, с тревожно изражение.

— Обичам те, Лив. Ти не ме ли обичаш вече?

— Обичам те. Много. Но не мога… не мога така. Не мога да бъда тази жена, в която се превръщам.

Той поклати глава.

— Не разбирам. Това е лудост. Нямаше ме само няколко часа.

— Не става дума за тези няколко часа. Това е меденият ни месец. Това е моделът, който ще следваме и занапред.

— От къде на къде меденият месец да е модел за един брак? Повечето хора заминават и лежат на плажа две седмици, за бога. Така ли мислиш, че ще продължи животът им нататък?

— Не изопачавай думите ми! Знаеш какво имам предвид. Предполага се, че това е единственото време, когато ти…

— Просто тази сграда…

— О, тази сграда. Онази сграда. Проклетата сграда. Винаги ще има някаква сграда, нали така?

— Не. Тази е специална. Те…

— Те искат да се срещнете отново.

Той въздъхна и челюстта ми се стегна.

— Не е точно делова среща — каза той. — Работен обяд. Утре. В един от най-добрите ресторанти в Париж. И ти си поканена.

Би се разсмяла, ако не бе на път да се разплаче. Когато най-накрая заговори, гласът й бе неочаквано спокоен.

— Съжалявам, Дейвид. Дори не те виня за това. Грешката е само моя. Толкова бях запленена от теб, че не можех да видя нищо друго. Не можех да преценя, че да съм омъжена за човек, който е толкова погълнат от работата, ще ме превърне в… — Трудно й бе да продължи.

— В какво ще те превърне? Аз още те обичам, Лив. Не те разбирам.

Тя разтри очи.

— Не го обяснявам добре. Виж… ела с мен. Искам да ти покажа нещо.

Бяха съвсем близо до Музея Орсе. Опашката бе намаляла и двамата мълчаливо се придвижваха напред в продължение на десет минути, докато стигнат до входа. Тя усещаше присъствието му до себе си, както и непривичната неловкост помежду им. Малка частица от нея още не можеше да повярва, че меденият й месец ще свърши така.

Извика асансьора, уверена къде иска да отиде този път, а Дейвид я следваше. Минаха през залите на импресионистите на най-горния етаж, заобикаляйки групичките хора, които стояха и зяпаха. Друга групичка ученици седеше пред „Закуска на тревата“ и същият ентусиазиран служител на галерията им обясняваше за скандала с голата жена. Замисли се каква ирония бе това, че сега съпругът й бе тук, където бе искала да бъде сутринта, но вече бе късно. Твърде късно.

И накрая стигнаха там, пред малкото платно. Тя се загледа, а той пристъпи напред.

— „Съпруга, леко ядосана“ — прочете той надписа. — Едуар Льофевър.

Загледа се за момент, после се обърна към нея, очаквайки обяснение.

— Ами… видях това сутринта… тази нещастна, пренебрегната съпруга. И тогава ми стана ясно. Не искам да съм такава. Изведнъж разбрах, че целият ни брак ще бъде такъв — ще търся вниманието ти, а ти няма да можеш да ми го дадеш. И се уплаших.

— Бракът ни няма да е такъв.

— Не искам да бъда съпруга, която се чувства пренебрегната дори на медения си месец.

— Не съм те пренебрегнал, Лив…

— Но ме накара да се чувствам маловажна, и то точно тогава, когато се очакваше да искаш да сме заедно, просто да си с мен. — Гласът й се извиси, стана емоционален. — Исках да се разхождаме край бистрата на Париж и да седнем някъде, да пийнем по чаша вино без повод, да се държим за ръце. Исках да ми разкажеш какъв си бил, преди да се срещнем, и за какво си мечтал. Исках да споделя всичко, което съм планирала за съвместния ни живот. Исках да правим много секс. Много секс. Не исках да обикалям сама галериите и да пия кафе с непознати мъже само за да убия времето.

Нямаше как да не се зарадва поне малко на косия му поглед.

— И когато видях тази картина, всичко ми стана ясно. Това съм аз, Дейвид. Ще се превърна в нея. Това ще се случи. Защото, дори и сега, ти не виждаш нищо лошо в това да прекараш два дни — три дни — от петдневния ни меден месец в това да представяш работата си пред двама богати бизнесмени.

Тя преглътна. И гласът й секна.

— Съжалявам. Аз… не мога да бъда тази жена. Просто… не мога. Такава беше майка ми и това ме ужасява.

Избърса очи и наведе глава, за да избегне любопитните погледи на минаващите наблизо хора.

Дейвид се загледа в картината. Няколко минути не каза нищо. А после се обърна към нея с напрегнато лице.

— Добре, разбрах. — Прокара пръсти през косата си. — Права си. За всичко. Аз… постъпих невероятно глупаво. И егоистично. Съжалявам.

Замълчаха, докато двама германци се спряха пред платното, размениха няколко думи и отминаха.

— Но… ти грешиш за тази картина.

Тя вдигна поглед към него.

— Тя не е пренебрегната. Не е символ на провалена връзка. — Приближи се към нея и нежно хвана ръката й, докато жестикулираше с другата. — Виж само как я е нарисувал, Лив. Той не иска тя да е ядосана. Все още гледа към нея. Виж колко нежност има в движението на четката, в това как е добавил цвят към лицето й тук. Той я обожава. Не може да понесе мисълта, че е ядосана. Не може да спре да я гледа дори и когато е разгневена от него — той си пое въздух. — Той е там и няма да я остави, независимо колко силно я е разгневил.

Очите й се бяха напълнили със сълзи.

— Какво искаш да кажеш?

— Не мисля, че тази картина трябва да означава краят на брака ни. — Той се пресегна и улови дланта й, задържа я, докато усети как пръстите й се отпускат между неговите. — Защото, когато я гледам, аз виждам обратното на това, което виждаш ти. Да, нещо не е наред. Да, тя е нещастна точно сега, в този момент. Но когато гледам нея, цялата картина, Лив, виждам израз на голяма любов.