Джоджо Мойс
Меден месец в Париж (1)

1.

Париж, 2002 г.

Лив Холстън се държеше здраво за парапета на Айфеловата кула, гледаше през ромбовете на предпазната мрежа към простиращия се пред нея Париж и се чудеше дали някой някога е имал по-ужасен меден месец.

Наоколо й семейства туристи пищяха и се навеждаха, за да не скриват гледката, или се облягаха драматично на мрежата, за да ги снимат приятелите им, под безучастния поглед на човека от охраната. От запад към тях се носеха навъсени буреносни облаци. От свежия ветрец ушите й бяха порозовели.

Някой бе хвърлил хартиено самолетче и тя се загледа в него, докато то се въртеше спираловидно надолу, подхващано от поривите на вятъра, докато не стана твърде малко и се загуби от погледа й. Някъде там долу, сред елегантните булеварди от времето на Хаусман и малките вътрешни дворове, сред проектираните в класически стил паркове и нежните извивки на Сена, се намираше новият й съпруг. Съпругът, който я бе информирал само два дни след началото на медения им месец, че макар много да съжалявал, се налагало да проведе бизнес среща още същата сутрин. За онази сграда в края на града, за която й бил казвал. Само за час. Нямало да се бави. Тя нямала нищо против, нали?

Същият съпруг, на когото тя бе казала, че ако излезе от хотела, може да върви по дяволите и изобщо да не се връща.

Дейвид бе решил, че тя се шегува. Тя му бе отвърнала, че сигурно той се шегува. Той се бе засмял насила.

— Лив, това е важно.

— Както и меденият ни месец — бе отвърнала тя. Двамата се бяха вторачили един в друг, сякаш всеки от тях гледаше човек, когото не бе виждал досега.

— О, боже. Май ще трябва да слизам. — Някаква американка с огромна кожена чанта на кръста и оранжева коса се намръщи, докато се промушваше край нея. — Не понасям височини. Усещате ли как скърца?

— Не бях забелязала — отвърна Лив.

— Съпругът ми е същият. Нищо не може да го стресне. Може да стои тук цял ден. Нервите ми се опънаха още при качването с онзи проклет асансьор. — Тя погледна към един брадат мъж, който съсредоточено правеше снимки със скъп фотоапарат, потрепери и си проправи път към асансьора, стиснала здраво парапета.

„Боядисана е в кафяво, Айфеловата кула, в цвета на шоколада, което е странно за такава крехка на вид конструкция.“ Тя понечи да се извърне и да го сподели с Дейвид, преди да осъзнае, че той, естествено, не беше тук. Беше си представяла как двамата стоят точно тук още от мига, в който той бе предложил да прекарат една седмица в Париж. Само двамата, прегърнати, може би нощем, загледани в Града на светлината. Тя щеше да е опиянена от щастие. Той щеше да я гледа както в деня, когато й бе предложил. И тя щеше да се почувства като най-щастливата жена на света.

После седмицата се бе превърнала в пет дни заради среща в петъка, която той не можеше да пропусне в Лондон. Едва бяха минали и два от тези пет, когато бе изскочила друга, явно неотложна среща.

И сега Лив стоеше, треперейки — в лятната си рокля, която бе купила, защото беше с цвета на очите й, и си бе казала, че той ще го забележи, — докато небето притъмняваше и полека заваля ситен дъждец. Зачуди се дали френският й от училище е достатъчен, за да си повика такси до хотела, или, в настроението, в което беше в момента, не беше по-добре да се прибере пеша под дъжда. Нареди се на опашката за асансьора.

— И вие ли го оставяте тук?

— Кого?

Американката стоеше до нея. Усмихна се и кимна към лъскавата брачна халка на Лив.

— Вашият съпруг.

— Той… не е тук. Той е… зает днес.

— О, значи, сте тук по работа? Колко хубаво. Той върши цялата работа, а вие можете да се насладите на забележителностите. — Тя се засмя. — Много добре сте го измислили, скъпа.

Лив хвърли последен поглед към Шанз-Елизе и усети как стомахът й се свива на топка.

— Да — каза тя. — Голяма късметлийка съм, нали?

 

 

„Който много бърза…“, бяха я предупреждавали приятелките й. Бяха го подхвърлили на шега, но предвид факта, че двамата с Дейвид се бяха запознали само три месеца и единайсет дни преди той да й предложи брак, тя бе доловила нотката истина в думите им.

Тя не бе искала голяма сватба: отсъствието на майка й щеше да тегне над събитието и да го помрачи. Затова двамата с Дейвид бяха заминали за Италия, за Рим, където тя си бе купила готова рокля направо от един скромен на вид и неприлично скъп дизайнерски бутик на „Виа Кондоти“ и където не бе разбрала и думичка от церемонията в църквата, докато Дейвид не бе сложил пръстен на ръката й.

Приятелят на Дейвид, Карло, който бе помогнал с организацията и бе един от свидетелите на церемонията, след това се бе пошегувал, че се е съгласила да почита, да се подчинява и да приема всички следващи съпруги, които Дейвид може да реши да добави към колекцията си. Тя се бе смяла цели два дни след това.

Знаеше, че е била права. Беше го разбрала в мига, в който го бе срещнала. Дори и когато баща й бе помръкнал при новината, а после бе побързал да прикрие реакцията си със сърдечни благопожелания. Бе изпитала вина, защото, макар самата тя никога да не бе мечтала за големия ден, нейният единствен жив родител може би го беше правил. Знаеше, че е била права, и когато бе пренесла малкото си вещи в къщата на Дейвид — стъклената постройка върху стара захарна фабрика на брега на Темза, която бе едно от първите неща, които той сам бе проектирал и построил. Всяка сутрин от шестте седмици между сватбата и медения им месец тя се бе събуждала в Стъклената къща, заобиколена от небе, бе се вглеждала в спящия си съпруг и си бе казвала, че двамата са един за друг. Понякога страстта бе прекалено силна, за да я пренебрегнеш.

— Не се ли чувстваш… не знам… твърде млада? — Джасмин си правеше коламаска на краката над кухненската си мивка. Лив седеше до масата и я гледаше, докато пушеше тайно цигара. Дейвид не одобряваше пушенето. Беше му казала, че е спряла цигарите преди година. — Имам предвид, не искам да ти се бъркам, Лив, но ти имаш навика да действаш импулсивно. Като, когато си отряза косата заради един бас. И когато напусна работа, за да обикаляш по света.

— Сякаш само аз съм го правила.

— Ти си единственият човек, когото познавам, който е направил и двете неща в един и същи ден. Не знам, Лив. Просто… всичко ми се струва твърде прибързано.

— Но чувствам, че е правилно. Толкова сме щастливи заедно. И не мога да си представя, че той би направил нещо, което да ме ядоса или натъжи. Той е… — Лив издуха кръгче дим към неоновата лампа — … идеален.

— Е, определено изглежда добре. Просто не мога да повярвам, че точно ти ще се омъжваш. Ти беше тази, която се кълнеше, че никога няма да го направи.

— Знам.

Джасмин издърпа восъчната лента и се намръщи на тъмните остатъци по нея.

— Ох. По дяволите, това болеше… Но пък има страхотно тяло. И страхотна къща. За разлика от… от тази дупка.

— Когато се събуждам до него, се чувствам сякаш съм в някакво лъскаво списание. Всичко е толкова изискано. Не пренесох почти нищо от нещата си. Той има ленени чаршафи, за бога. Истински ленени чаршафи. — Тя издуха ново кръгче дим. — Направени от лен.

— Да. И кой ще глади тези ленени чаршафи?

— Не и аз. Той си има чистачка. Казва, че няма нужда да се занимавам с такива неща. Вече е разбрал, че не ме бива за домакиня. Всъщност иска да помисля за някаква следдипломна квалификация.

— Следдипломна квалификация ли?

— Казва, че съм твърде умна, за да не постигна нищо в живота си.

— Това само показва колко малко те познава. — Джасмин завъртя глезен, оглеждайки се за останали косъмчета. — Е? Ще го направиш ли?

— Не знам. Ще съм заета с местенето, сватбата и всичко останало. Мисля, че първо трябва да свикна с факта, че съм омъжена.

— Съпруга. — Джасмин й се ухили иронично. — О, боже. Женичка.

— Недей. Още се стряскам леко.

— Женичка.

— Престани!

Така че, естествено, Джасмин бе продължила да го повтаря, докато Лив не я перна с кухненската кърпа.

Той беше в хотела, когато тя се върна. Беше решила да повърви пеша, но после бе заваляло като из ведро, затова беше прогизнала до кости, а роклята й бе прилепнала към мокрите й крака. Докато минаваше през фоайето на рецепцията, можеше да се закълне, че портиерът я бе изгледал с онзи поглед, който бе специално запазен за жените, чиито съпрузи отиват на бизнес срещи по време на медения им месец.

Дейвид говореше по телефона, когато тя влезе в стаята. Обърна се, видя я и прекъсна разговора.

— Къде беше? Разтревожих се.

Тя свали мократа жилетка от раменете си и потърси закачалка в гардероба.

— Качих се на Айфеловата кула. И се върнах пеша.

— Мокра си до кости. Ще ти напълня ваната.

— Не искам вана. — Искаше. Само за това си бе мечтала по време на дългата и изморителна разходка на връщане.

— Тогава ще поръчам да ни донесат чай и закуски.

Той взе телефона, за да поръча румсървис, а тя се извърна, отиде в банята и затвори вратата. Усещаше погледа на Дейвид върху себе си дълго след като бе затворила. Не знаеше защо се цупеше. Беше решила да се държи мило, когато се върне, за да завършат деня приятно. Беше само една среща, все пак. А и тя знаеше какъв е той още от първия ден, когато я бе разходил с кола из Лондон и й бе разказвал надълго и нашироко за историята и дизайна на модерните сгради от стъкло и стомана, край които минаваха.

Но нещо се бе случило, когато прекрачи прага на хотелската стая. Беше го видяла с телефона и само фактът, че бе усетила мигновено, че разговорът е по работа, беше сложил край на и без това крехките й добри намерения. „Не си бил разтревожен заради мен“, сърдито си мислеше тя. „Обсъждал си каква да е дебелината на стъклото за входа на новата сграда или дали опората на покрива ще може да издържи тежестта на допълнителната вентилационна шахта.“

Напълни си ваната, изсипа щедро от скъпата ароматна пяна, после се плъзна във водата и въздъхна с облекчение. Няколко минути по-късно Дейвид почука на вратата и влезе.

— Чай — предложи й той и остави чашата на ръба на мраморната вана.

— Благодаря.

Чакаше го да излезе, но той седна на затворения капак на тоалетната, приведе се напред и се загледа в нея.

— Запазих маса в „Ла купол“.

— За тази вечер ли?

— Да. Казвал съм ти за него. Онова бистро, със страхотните рисунки по стените от художници, които…

— Дейвид, много съм уморена. Вървях дълго. Не мисля, че ми се излиза тази вечер. — Не го погледна, докато говореше.

— Не съм сигурен, че ще мога да прехвърля резервацията за друга вечер.

— Съжалявам. Искам само румсървис и да си легна.

„Защо правиш така? — крещеше си наум. — Защо саботираш собствения си меден месец?“

— Виж… Съжалявам за днес, наистина. Просто с месеци се опитвам да си уредя среща с хората на Голдстейн. А се оказа, че са в Париж, и най-накрая се съгласиха да видят проектите ми. Това е сградата, за която ти разказвах, Лив. Голямата. И мисля, че я харесаха.

Лив се взираше в пръстите на краката си, които се подаваха розови и блеснали над водата.

— Е, радвам се, че е минало добре.

И двамата замълчаха.

— Това е ужасно. Мразя да те гледам толкова нещастна.

Тя вдигна поглед и видя сините му очи, леко рошавата му, както винаги, коса, лицето, което облягаше на дланите си. След моментно колебание тя протегна ръка и той я хвана.

— Не ми обръщай внимание. Държа се глупаво. Прав си. Знам, че тази сграда значи много за теб.

— Наистина е така, Лив. Иначе никога не бих те оставил. Просто това е нещо, върху което работя от месеци. Дори години. Ако успея да го направя, партньорското място във фирмата ми е гарантирано. Името ми ще се прочуе.

— Знам. Виж, недей да отменяш резервацията. Нека да излезем. Ще се почувствам по-добре след ваната. И ще можем да планираме утрешния си ден.

Пръстите му се свиха около нейните. Заради сапунените мехурчета нейната ръка се изплъзна.

— Ами… там е работата. Искат утре да се срещна с техния мениджър проекти.

Лив замръзна.

— Какво?

— Специално за това ще долети тук. Искат да се срещна с тях в апартамента им в „Роял Монсо“. Мислех си, че би могла да идеш в спа центъра, докато съм с тях. Казват, че е фантастичен.

Тя го погледна.

— Сериозно ли?

— Да. Чух, че френското издание на „Вог“ го е избрало за…

— Не говоря за проклетия спа център.

— Лив, това означава, че наистина са запалени по идеята. Трябва да се възползвам от момента.

Гласът й, когато най-сетне се появи, беше странно изтънял.

— Пет дни. Меденият ни месец е само пет дни, Дейвид. Даже не е цяла седмица. Искаш да ми кажеш, че не са можели да изчакат само още седемдесет и два часа?

— Това са Голдстейн, Лив. Така правят бизнес милиардерите. Трябва да се съобразяваш с техния график.

Тя се взираше в краката си, в педикюра, който й бе струвал доста скъпо, и си спомни как двете с маникюристката се бяха засмели, когато тя бе заявила, че краката й изглеждат направо апетитно.

— Моля те, махни се, Дейвид.

— Лив… Аз…

— Просто ме остави сама.

Не го погледна, докато той ставаше от тоалетната. Когато вратата се затвори след него, Лив затвори очи и се потопи напълно в топлата вода, докато вече не можеше да чуе абсолютно нищо.