Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Honeymoon in Paris, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Илвана Гарабедян, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Новела
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джоджо Мойс
Заглавие: Сама в Париж
Преводач: Илвана Гарабедян
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателска къща „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2017
Тип: сборник разкази
Националност: американска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 22.06.2017 г.
Отговорен редактор: Ивелина Балтова
Коректор: Атанаска Парпулева
ISBN: 978-954-26-1701-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9930
История
- — Добавяне
3.
2002 г.
Бяха си планирали сутринта: лениво начало на деня, закуска в „Кафене Юго“ на „Плас де Вож“, разходка из малките магазинчета и бутици край площада или може би щяха да повървят по брега на Сена, където да разгледат сергиите за стари книги. Дейвид щеше да изчезне след обяд за около два часа, а Лив щеше да използва разкошния спа център на „Роял Монсо“. После щяха да се срещнат в бара за следобедни коктейли и да хапнат лека вечеря в някое бистро наоколо. Денят щеше да бъде оползотворен. Тя щеше да бъде мила. Да прояви разбиране. Нали в крайна сметка това беше бракът: великото изкуство на компромиса. Беше си го повторила няколко пъти, откакто се събуди.
И после, по време на закуска, телефонът на Дейвид звънна.
— От фирмата на Голдстейн бяха, нали — каза тя, когато той най-сетне затвори. Кроасанът й остана недокоснат в чинийката пред нея.
— Промяна в плана. Искат да се срещнем сутринта, в офиса им близо до „Шанз-Елизе“.
След като тя замълча, той сложи длан върху нейната и каза:
— Много съжалявам. Ще отсъствам най-много няколко часа.
Тя не можеше да проговори. В очите й се надигаха огромни солени сълзи.
— Знам. Ще ти се реванширам. Просто…
— … това е по-важно.
— Става дума за бъдещето ни, Лив.
Лив го погледна, като знаеше отлично, че разочарованието е изписано на лицето й. Изпитваше необясним гняв към него, задето я караше да се държи така.
Той стисна ръката й.
— Хайде, скъпа. Можеш да направиш нещо, по което аз не си падам особено, а после ще дойда при теб и ще бъдем заедно. Никак не е трудно да убиеш няколко часа тук. В Париж сме.
— Разбира се. Просто не бях разбрала, че меденият ми месец ще се състои от пет дни в Париж, през които се чудя как да си запълня времето.
В гласа му се появи остра нотка:
— Съжалявам. Работата ми не е от онези, които можеш просто да зарежеш.
— Не. Вече ми го показа пределно ясно.
Така беше и през цялата предна вечер, докато бяха вечеряли в „Ла купол“. С мъка намираха безопасни теми, усмихваха се сковано, докато под любезния им повърхностен разговор сякаш течеше друг, макар и негласен. Когато той заговореше, тя потръпваше при вида на очевидното му притеснение. Когато не говореше, тя се чудеше дали не си мисли за работа.
Когато се бяха върнали в апартамента, Лив се бе извърнала от него в леглото — твърде ядосана, за да иска той да я докосне, — а после бе останала да лежи в тиха паника, след като той дори не бе опитал.
През шестте месеца, откакто бяха заедно, не си спомняше изобщо да са спорили за нещо, докато не бяха дошли в Париж. Меденият им месец се изплъзваше между пръстите им, усещаше го.
Дейвид пръв наруши мълчанието. Не пускаше ръката й. Наведе се над масата и нежно отметна кичур коса от лицето й.
— Съжалявам. Това наистина ще е последната бизнес среща. Само ми дай няколко часа и ти обещавам да съм изцяло твой. Може дори да удължим престоя си, а аз… ще наваксам часовете в… — Опита се да се усмихне.
Тя се обърна към него окуражена, понеже искаше двамата отново да се чувстват нормално, да бъдат себе си. Впери поглед в ръката си, която той още стискаше, в металния блясък на новата й сватбена халка, с която още не бе свикнала.
Последните четирийсет и осем часа я бяха извадили напълно от равновесие. Щастието, което бе изпитвала през изминалите няколко месеца, внезапно й се струваше твърде крехко сякаш е било изградено върху по-нестабилна основа, отколкото са предполагали.
Взря се в очите му.
— Много те обичам, нали знаеш.
— И аз те обичам.
— Аз съм една ужасна, мърмореща и намусена жена.
— Съпруга.
Неохотно устните й се разтегнаха в усмивка.
— Аз съм ужасна, мърмореща и намусена съпруга.
Той се ухили и я целуна, двамата седяха в крайъгълно кафене на „Плас де Вож“, заслушани в рева на скутерите и колите, които бавно пълзяха към улица „Бомарше“.
— За твой късмет, намирам, че „ужасна и намусена“ са адски привлекателни черти в една жена.
— Забрави „мърмореща“.
— Любимото ми качество.
— Върви — каза тя, като се дръпна леко от него. — Тръгвай, господин сладкодумен архитект, преди да те замъкна обратно в хотелското легло и да се постарая изобщо да не отидеш на досадната си среща.
Атмосферата помежду им се разведри и сякаш нещо се отприщи. Тя въздъхна с облекчение, макар да не бе осъзнавала, че сдържа дъха си.
— Какво ще правиш?
Гледаше го как си събира нещата: ключове, портфейл, сако, телефон.
— Вероятно ще разгледам някоя галерия.
— Ще ти пратя съобщение в мига, в който приключим. Ще дойда при теб. — Прати й въздушна целувка. — И после ще продължим разговора за хотелското легло.
Почти бе прекосил улицата, когато се обърна и вдигна ръка.
— До скоро, госпожо Холстън!
Усмивката остана на лицето й, додето най-сетне го изгуби от погледа си.
Портиерът в хотела я бе предупредил, че опашката за Лувъра по това време може да е толкова дълга, че да се наложи да чака часове наред, и вместо това тя тръгна към Музей д’Орсе. Дейвид й беше казал, че архитектурата на сградата е почти толкова забележителна, колкото и изложените вътре творби на изкуството.
Но дори в десет сутринта, опашката пред входа се виеше като змия. Слънцето вече прежуряше, а тя бе забравила да си вземе шапка.
— О, супер — измърмори тя под носа си, докато се нареждаше най-отзад. Зачуди се дали изобщо ще успее да влезе в музея, преди Дейвид да свърши със срещата си.
— Няма да отнеме дълго. Пропускат влизащите доста бързо. — Мъжът пред нея се обърна и кимна към предната част на опашката. — Понякога има свободен вход. Тогава вече има опашка.
Беше с изгладено ленено сако и излъчване на необременен от финансови грижи човек.
Когато й се усмихна, тя се зачуди дали това, че е англичанка, не е изписано на лицето й.
— Не съм убедена, че всички тези хора изобщо ще се поберат вътре.
— О, ще се поберат. Вътре е малко като черна дупка. — Тя се усмихна и той й протегна ръка. — Тим Фрийланд.
— Лив Уърт… Холстън. Лив Холстън. — Смяната на името още я объркваше.
— О! На плаката пише, че има изложба на Матис. Подозирам, че това е причината за опашката. Чакай, ще разтворя чадъра си. Така ще се спасиш поне малко от ужасното слънце.
Идвал тук заради тениса, сподели той, докато се местеха напред по няколко крачки на зигзаг към входа. А после запълвал свободното си време с някое от любимите си места в града. Предпочитал тази галерия пред Лувъра, който бил твърде претъпкан с туристи и картините едва се виждали. Усмихна се леко, докато го казваше, явно наясно с иронията в думите си.
Беше висок и с тен, с тъмноруса коса, която носеше отметната назад, както сигурно му беше навик от тийнейджърските години, предположи тя. Начинът, по който говореше, намекваше, че няма финансови грижи. Споменаването на деца и липсата на венчална халка навеждаха на извода за развод.
Беше внимателен и чаровен. Обсъдиха ресторантите в Париж, тениса, непредвидимостта на парижките таксиджии. Беше истинско облекчение да води разговор, който не е натоварен с неизказана неприязън или пълен с подмолни капани. Докато стигнат до началото на опашката, тя се чувстваше странно ободрена.
— Е, с теб времето мина приятно и бързо. — Тим Фрийланд затвори чадъра си и протегна ръка. — Радвам се, че се запознахме, Оливия Холстън. Препоръчвам ти залата на импресионистите на най-горния етаж. Сега е най-удобният момент за разглеждане, преди тълпите да станат твърде непоносими.
Той й се усмихна, край очите му се появиха леки бръчици и после си тръгна, поел с широки крачки към вътрешността на музея, сякаш беше сигурен къде отива. А Лив, която знаеше, че дори и когато си на меден месец, все пак имаш право да се чувстваш ободрен след двайсетминутен разговор с любезен и красив мъж, който може би донякъде е флиртувал с теб, тръгна с доста по-пъргави крачки към асансьорите.
Не бързаше, вървеше бавно край картините на импресионистите, разглеждаше всяка внимателно. Имаше време за убиване, все пак. Леко засрамено си даде сметка, че не е стъпвала в галерия, откакто бе завършила образованието си преди две години. След известен размисъл стигна до извода, че харесва картините на Моне и Морисо и не харесва тези на Реноар. Или може би просто бяха използвани твърде често върху кутиите с шоколадови бонбони и вече й беше трудно да раздели двете неща.
Седна на една пейка, после отново стана. Искаше й се Дейвид да е тук сега. Беше странно да стои пред някое платно и да няма с кого да го обсъди. Улови се, че тайничко оглежда другите хора, които може би бяха сами, и търси някакви признаци на чудатост у тях. Замисли се дали да не звънне на Джасмин само за да си поговори с някого, но осъзна, че така публично ще признае за провала на медения си месец. Та кой се обажда на приятелите си, докато е на меден месец? Отново усети, че се ядосва на Дейвид, и трябваше да положи усилия да се отърси от чувството.
Галерията постепенно се изпълваше с хора. Край нея мина групичка ученици, водени от артистичен служител на музея. Спряха пред „Закуска на тревата“ и той ги покани да седнат наоколо, докато им говореше за картината.
— Погледнете! — възкликна той на френски. — Нанасяли са мокра боя върху мокрото платно — първите художници, които са използвали тази техника, — за да могат да смесят цветовете по този начин… — Жестикулираше оживено.
Децата гледаха в захлас. Неколцина възрастни също спряха да послушат.
— Картината е предизвикала огромен скандал, когато е показана за първи път! Невероятен! Защо дамата не носи никакви дрехи, докато господата са облечени? Какво мислите, млади господине?
Много й харесваше, че осемгодишните френски деца бяха насърчавани да обсъждат голотата на публично място. Както и уважението, с което се обръщаше към тях служителят на музея. И отново й се прииска Дейвид да е с нея, защото знаеше, че това би харесало и на него.
Изминаха няколко минути, преди да осъзнае колко много хора са влезли в няколкото свързани стаи и че вътре е станало твърде задушно. Непрекъснато чуваше английски и американски акценти. Неизвестно защо, това я дразнеше. Внезапно разбра, че я дразнят и най-дребните неща.
Решена да се измъкне оттам, Лив мина през една странична врата, после през друга, покрай редица от пейзажи, докато не се озова сред картините на по-малко известните художници, където посетителите бяха малко. Тук забави крачка, като се стараеше да отдели на тези по-непознати за публиката художници вниманието, което бе отделила и на големите имена, макар че нямаше какво толкова да привлече погледа й. Тъкмо се канеше да потърси изхода, когато се озова пред малко маслено платно и там, сякаш въпреки волята си, спря. Червенокоса жена стоеше пред една маса, отрупана с остатъци от храна, облечена в бяла дреха, която може би беше вид долна риза, но Лив не можеше да прецени точно. Тялото й бе полуизвърнато встрани, но профилът й не бе засенчен. Погледът бе отправен косо към художника, но сякаш отказваше да срещне неговия. Раменете й бяха приведени напред в израз на раздразнение или напрежение.
Заглавието на картината беше „Съпруга, леко ядосана“.
Тя се вторачи в платното, привлечена от кристално ясните очи на жената, от леката червенина на бузите й, от стойката на тялото, която издаваше едва потиснат гняв, но и едновременно с това — известно примирение. И Лив внезапно си помисли: „О, господи. Това съм аз“.
Мисълта се загнезди в съзнанието й и не искаше да го напусне. Искаше да извърне очи, но не можеше. Направо бе останала без дъх, сякаш някой я бе ударил в корема.
Картината бе толкова странно интимна, толкова въздействаща. „Аз съм на двайсет и три — мислеше си тя. — И съм омъжена за човек, който вече ме поставя категорично на втори план в живота си. Ще се превърна в тази тъжна, безмълвно гневна жена в кухнята, която никой не забелязва, отчаяно копнееща за вниманието му, намусена, че не го получава. Която прави всичко сама и се справя някак си“.
Представи си бъдещите си пътувания с Дейвид: тя щеше да прелиства туристическите брошури с местните забележителности, мъчейки се да не показва разочарованието си, когато той — отново — има важна работна среща, която не може да пропусне. „Ще бъда като майка си. Тя изчака прекалено дълго, за да си припомни коя е била, преди да стане съпруга.“
„Женичка.“
Музеят Орсе изведнъж й се стори твърде претъпкан, твърде шумен. Опита се да си проправи път, движеше се в обратната посока на напиращите тълпи, измърморваше извинително, когато се блъскаше в нечии рамене, лакти, чанти. Слезе странешком по някакви стъпала и се промуши в някакъв коридор, но вместо да върви към изхода, се озова в огромна трапезария, където се бе оформила дълга опашка за маси. Къде бяха проклетите изходи? Струваше й се, че залите са претъпкани с хора. Лив с мъка си проправяше път из салона с ар деко, където грамадните мебели й се струваха гротескни, с твърде ярки цветове, и осъзна, че се намира в противоположния на изхода край. Изхлипа шумно, обладана от емоция, която не можеше да изрази.
— Добре ли си?
Извърна се рязко. Тим Фрийланд я гледаше втренчено, стиснал брошура в ръка. Тя набързо избърса лице с длани, помъчи се да се усмихне.
— Аз… не мога да намеря изхода.
Погледът му обходи лицето й — „Наистина ли плаче?“ — и тя се смути ужасно.
— Съжалявам. Просто… наистина трябва да изляза оттук.
— Тълпите — тихо каза той. — Ужасни са по това време на годината. Ела.
Леко докосна лакътя й и я поведе по един дълъг страничен коридор, който минаваше покрай по-тъмните зали на етажа, където явно се събираха по-малко хора. Само след минути слязоха по стълбите и се озоваха на светлия площад отвън, където опашката за влизане беше станала още по-дълга.
Спряха на известно разстояние. Лив успя да нормализира дишането си.
— Много съжалявам — каза тя, извърнала поглед назад. — Не мисля, че ще успееш да се върнеш.
Той поклати глава.
— Бях приключил за днес. Когато се стигне до момента, в който не можеш да видиш друго, освен главите на хората пред теб, вече е време да си вървиш.
За момент останаха на светлия и широк тротоар. Колоната от коли бавно се придвижваше покрай реката, някакъв скутер бръмчеше шумно и се провираше на зигзаг покрай неподвижните коли. Слънцето огряваше сградите с онази синьо-бяла светлина, която, изглежда, беше типична за града.
— Искаш ли кафе? Мисля, че няма да е лошо да поседнеш за пет минути.
— О… не мога. Трябва да се срещна… — Погледна телефона си. Нямаше съобщения. Вторачи се в него, докато обмисляше какво да направи. Осъзна, че бе минал близо час след времето, в което Дейвид й бе казал, че ще приключи. — Хм… ще ме изчакаш ли минутка?
Извърна се, набра номера на Дейвид, загледана с присвити очи в колите, които едва пълзяха край кея „Волтер“. Веднага се включи гласова поща. За миг се зачуди какво да му каже. После реши да не оставя съобщение.
Затвори, прибра телефона и отново се обърна към Тим Фрийланд.
— Всъщност с удоволствие бих изпила едно кафе. Благодаря.
— Un cafe, et une grande creme.
Дори и да използваше най-добрия си френски акцент, сервитьорите неизменно й отговаряха на английски. Но след различните унизителни случки от сутринта това беше най-малкото й притеснение. Изпи кафето си, поръча второ, наслаждаваше се на топлото време и старателно отклоняваше вниманието от себе си.
— Задаваш много въпроси — отбеляза в един момент Тим Фрийланд. — Или си журналист, или си завършила много добро училище.
— Или съм експерт в индустриалния шпионаж. И знам всичко за новото ви изобретение. Той се разсмя.
— О… за съжаление, нямам нищо общо с изобретенията. Пенсиониран съм.
— Сериозно? Не изглеждаш толкова възрастен.
— Не съм толкова възрастен. Продадох бизнеса си преди девет месеца. Още се опитвам да реша с какво да се занимавам.
Начинът, по който го каза, намекваше, че не се тревожи особено от факта. И защо да го прави, мислеше си тя, след като можеше да прекарва дните си в обикаляне на любимите си градове, да се любува на произведения на изкуството или да пие кафе с непознати?
— А къде живееш?
— О… навсякъде. Прекарвам няколко месеца тук в началото на лятото. Имам апартамент в Лондон. Прекарвам известно време и в Южна Америка — бившата ми съпруга живее в Буенос Айрес с двете ми най-големи деца.
— Звучи сложно.
— Когато си на моите години, животът неизменно е сложен. — Той се усмихна, сякаш отдавна бе свикнал с усложненията. — Известно време бях от онези доста объркани мъже, за които е невъзможно да се влюбят, без да се оженят.
— Колко старомодно.
— Едва ли. Кой беше казал: „Всеки път, когато се влюбя, губя по една къща“? — Той разбърка кафето си. — Всъщност всичко е доста цивилизовано, в общи линии. Имам две бивши съпруги, които са прекрасни жени посвоему. Просто е жалко, че не успях да го разбера напълно, докато бях с тях.
Говореше бавно, интонацията му бе овладяна, думите — премерени, като на човек, който е свикнал да бъде изслушван. Тя се загледа в него, в загорелите му длани, в безукорните ръбове на ръкавелите му, и си представи апартамент с пълно обслужване в най-скъпия район на Париж, с икономка, както и луксозен ресторант, в който управителят го познава по име. Тим Фрийланд не беше неин тип и беше поне с двайсет и пет години по-възрастен от нея, но тя се зачуди за миг какво би било да е с мъж като него. Зачуди се дали за някой случаен минувач двамата не приличаха на съпрузи.
— С какво се занимаваш ти, Оливия?
Наричаше я Оливия от момента, в който тя се бе представила. От устата на някой друг може би щеше да звучи превзето, но от неговата звучеше като старомодна учтивост.
Въпросът му я изтръгна от мислите й и тя леко се изчерви, когато си даде сметка къде се бе отнесла.
— Аз… в момента не се занимавам с нищо конкретно. Завърших университета и поработих малко в един офис, бях сервитьорка за известно време. Обичайните неща за момиче от средната класа. Предполагам, може да се каже, че още не съм решила какво да правя. — Несъзнателно въртеше кичур коса между пръстите си.
— Имаш много време. Деца? — Погледна многозначително венчалната й халка.
— О. Не. Няма да е скоро. — Тя се засмя притеснено. Едва можеше да се грижи за себе си, представата за ревящо бебе, зависимо изцяло от нея, бе немислима. Усети изучаващия му поглед върху себе си.
— Правилно. Има достатъчно време и за това. — Не откъсваше очи от лицето й. — Надявам се, че няма да ми се обидиш, че го казвам, но си твърде млада, за да си омъжена. По днешните стандарти, имам предвид.
Не знаеше какво да отвърне на това, затова само отпи от кафето си.
— Знам, че не бива да питам жена за годините й, но на колко си — двайсет и три? Двайсет и четири?
— Позна. На двайсет и три.
Той кимна.
— Имаш отлична костна структура. Сигурен съм, че ще изглеждаш на двайсет и три поне още десетина години. Не, не се изчервявай. Просто изтъквам фактите. Детска любов?
— Не… по-скоро вихрен романс. — Вдигна очи от кафето си. — Всъщност аз… омъжена съм от съвсем скоро.
— Съвсем скоро? — Очите му леко се разшириха. В тях се четеше въпрос. — Значи, си на меден месец?
Каза го без особен драматизъм, но изражението му бе толкова озадачено, внезапното съжаление толкова неумело прикрито, че тя не можеше да го понесе. Представи си „Съпруга, леко ядосана“, извърната встрани примирено, цял един живот, в който другите са леко смутени в нейно присъствие. „О, ти си омъжена? И къде е съпругът ти?“
Какво бе направила?
— Много съжалявам — каза тя, свела глава, докато си събираше нещата от масата. — Трябва да вървя.
— Оливия. Моля те, не хуквай така. Аз…
Сърцето й биеше оглушително.
— Не. Наистина. Вероятно изобщо не биваше да идвам. Беше ми приятно да се запознаем. Много благодаря за кафето. И… за всичко…
Не го погледна. Усмихна се пресилено в неговата посока и после избяга с бърза крачка, почти тичаше покрай Сена, обратно към Нотр Дам.