Джоджо Мойс
Меден месец в Париж (2)

2.

Париж, 1912 г.

— Не и бар „Триполи“.

— Да, бар „Триполи“.

Макар и възрастен мъж, Едуар Льофевър изглеждаше досущ като малко момче, което са заплашили с тежко наказание. Погледна ме с измъчено лице и изду бузи.

— О, нека не се караме тази вечер, Софи. Да излезем и да хапнем някъде. Да прекараме една вечер, без да мислим за финансови проблеми. Нали сме младоженци! Това е меденият ни месец! — Махна небрежно към бара.

Бръкнах в джоба на палтото си и напипах сгънатите вътре бележки със задължения.

— Мой скъпи съпруже, не можем да си позволим вечер без финансови проблеми, защото нямаме пари за храна. Нито сантим.

— Ами парите от галерия „Дюшам“…

— Отидоха за наема. Не го беше плащал от лятото, забрави ли?

— Спестяванията ни?

— Похарчени бяха преди два дни, когато реши да почерпиш всички в бара „Ма Бургон“ със закуска.

— Беше сватбената ни закуска! Трябваше да отбележа завръщането ни в Париж по някакъв начин. — Замисли се за миг. — А парите в сините ми панталони?

— Снощи ги похарчихме.

Той потупа джобовете си, но намери само кесията с тютюн. Изглеждаше толкова тъжен, че за малко да се разсмея.

— Кураж, Едуар. Няма да е толкова тежко. Ако предпочиташ, аз ще вляза и любезно ще помоля приятелите ти да върнат дълговете си към теб. Ти няма да правиш нищо. Ще им бъде по-трудно да откажат на жена.

— И после ще си тръгнем?

— И после ще си тръгнем. — Надигнах се и го целунах по бузата. — И ще идем да си купим нещо за хапване.

— Не съм сигурен, че искам да ям — измърмори той. Обсъждането на пари ми докарва коремни спазми.

— Ще искаш да ядеш, Едуар.

— Не разбирам защо да го правим сега. Меденият ни месец трябва да трае поне един месец. Месец, изпълнен единствено с любов! Попитах една от благодетелките си от висшето общество и тя ми каза така, а тя разбира от тези неща. Сигурен съм, че има пари някъде в моите… О, почакай, това е Лори. Лори! Ела да те запозная със съпругата си!

През трите седмици, в които бях станала госпожа Едуар Льофевър, както и всъщност няколко месеца преди това, бях разбрала, че броят на кредиторите на съпруга ми надвишава дори таланта му на художник. Едуар беше изключително щедър, но с малки финансови възможности. Той продаваше картините си с лекота, на която приятелите му от академия Матис със сигурност завиждаха, но рядко си правеше труда да иска за тях нещо толкова тривиално като пари в брой и вместо това се задоволяваше с постоянно растяща купчина бележки с имената на длъжниците. Вследствие на което господата Дюшам, Берси и Стиглер можеха да си позволят едновременно и красивите му произведения по стените си, и храна в стомасите си, докато Едуар живееше седмици наред на хляб, сирене и банички с месо.

Бях ужасена, когато разбрах какво е финансовото му състояние. Не заради липсата на пари — още когато се запознах с Едуар, знаех, че не е богат, — а заради небрежното отношение на така наречените му приятели към него. Те му обещаваха плащания, които никога не ставаха реалност. Приемаха платените от него питиета, гостоприемството му, но даваха много малко в замяна. Едуар обичайно беше този, който поръчваше питиета за всички, храна за дамите, забавления за компанията, а после, когато дойдеше сметката, той неминуемо се оказваше останал сам в бара.

— За мен приятелството е по-важно от парите — бе казал той, когато бях прегледала сметките му.

— Това е достойно за уважение, любов моя. За съжаление, приятелството не може да сложи хляб на трапезата ни.

— Оженил съм се за делова жена! — гордо възкликна той. В онези дни, след сватбата ни, можех да заявя, че съм знахарка, и той пак щеше да се гордее с мен.

Взирах се през прозорците на бар „Триполи“, за да видя кой е вътре. Когато се обърнах, Едуар говореше с тази мадам Лори. Това не беше нещо необичайно: съпругът ми познаваше всички в Пети и Шести район на Париж. Нямаше как да изминем и стотина крачки, без той да размени с някого поздрави, цигари и благопожелания.

— Софи! — каза той. — Ела тук! Искам да се запознаеш с Лори льо Комт.

Поколебах се само за миг: по ружа на бузите й и по обувките й ясно личеше, че тази Лори льо Комт е проститутка. Той ми беше казал още в началото, че често ги ползва за модели; били идеални, беше ми обяснил, защото никак не се стеснявали от телата си. Вероятно трябваше да се шокирам, че искаше да ме представи, мен — своята съпруга, на такава жена, но бързо бях разбрала, че Едуар не дава пет пари за общоприетия етикет. Знаех, че ги харесва, дори уважава, и не исках да си помисли нещо лошо за мен.

— Удоволствие е да се запозная с вас, мадмоазел — казах аз. Протегнах ръка и нарочно използвах уважително обръщение, за да й покажа отношението си. Пръстите й бяха толкова невероятно меки, че трябваше да погледна, за да се уверя, че наистина съм хванала ръката й.

— Лори ми е позирала много пъти. Спомняш ли си картината с жената на синия стол? Онази, която много харесваш? Това е Лори. Тя е прекрасен модел.

— Твърде сте любезен, мосю — каза тя.

Усмихнах се сърдечно.

— Спомням си тази картина. Красива е. — Жената леко повдигна вежди. След това осъзнах, че едва ли й се случва често да получава комплименти от друга жена. — Винаги съм я смятала за особено величествена.

— Величествена. Софи е напълно права. Точно така изглеждаш на нея — съгласи се Едуар.

Лори погледна мен, после него, сякаш се опитваше да разбере дали ней се подигравам.

— Първия път, когато съпругът ми ме нарисува, приличах на ужасна стара мома — побързах да кажа аз, опитвайки се да я предразположа. — Толкова строга и намръщена. Мисля, че Едуар каза, че приличам на суха вейка.

— Никога не съм казвал подобно нещо.

— Но си го мислеше.

— Картината беше ужасна — съгласи се Едуар. — Но вината беше изцяло моя. — Той ме погледна. — А сега ми е абсолютно невъзможно да нарисувам лоша картина с теб.

Още ми беше трудно да срещна погледа му, без да се изчервя леко. Настъпи кратко мълчание. Извърнах очи.

— Поздравления за сватбата, мадам Льофевър. Вие сте късметлийка. Но вероятно още по-голям късметлия е съпругът ви.

Тя ми кимна, после и на Едуар, леко повдигна полите си от мокрия тротоар и отмина.

— Не ме поглеждай така на публично място — скарах му се аз, докато и двамата гледахме след нея.

— Харесва ми — каза той и запали цигара с абсурдно доволен вид. — Ти се изчервяваш прелестно.

Едуар видя някакъв мъж, с когото искаше да си поговори в магазинчето за тютюн, докато аз самата влязох в „Триполи“ и постоях до бара няколко минути, загледана в мосю Динан, който седеше на обичайното си място в ъгъла. Помолих за чаша вода и я изпих, докато разменях няколко думи с бармана. После отидох и поздравих мосю Динан, като свалих шапката си.

Трябваха му няколко секунди, докато се сети коя съм. Подозирам, че само косата ми ме издаде.

— О, мадмоазел! Как сте? Хладна вечер, нали? Едуар добре ли е?

— Много е добре, мосю, благодаря. Чудя се дали бихте ми отделили две минути да обсъдим един личен въпрос.

Той се озърна към хората на масата. Жената от дясната му страна го погледна намръщено. Мъжът отсреща бе твърде зает да говори с придружителката си, за да забележи.

— Не смятам, че има лични въпроси, които да обсъждам с вас, мадмоазел. — Докато говореше с мен, гледаше дамата си.

— Както желаете, мосю. Тогава ще го обсъдим тук. Става въпрос за едно плащане на картина. Едуар ви е продал едно прекрасно маслено платно — „Пазарът в Гренуй“, — за което сте му обещали… — проверих листчето — … пет франка? Много ще се радваме, ако решите да се издължите веднага.

Любезното изражение изчезна от лицето му.

— Вие сте събирач на дългове?

— Мисля, че това описание е малко прекалено, мосю. Просто се грижа за финансите на Едуар. А точно тази сметка, мисля, е просрочена с около седем месеца.

— Няма да обсъждам финансови въпроси пред приятелите си. — Той се извърна на другата страна ужасно възмутен.

Но аз бях очаквала подобна реакция.

— Тогава се опасявам, мосю, че ще бъда принудена да стоя тук, докато сте готов да ги обсъдите.

Всички погледи се вторачиха в мен, но аз дори не се изчервих. Трудно можеха да ме притеснят. Бях израснала в един бар в Сен Перон; бях помагала на баща си да изхвърля пияници навън от дванайсетгодишна, бях чистила мъжката тоалетна и бях чувала толкова мръсни приказки, че дори и уличница би се изчервила от тях. Показното неодобрение на мосю Динан не ме плашеше.

— Е, значи, ще чакате цяла вечер. Не нося такава сума в момента.

— Простете, мосю, но стоях до бара известно време, преди да дойда при вас. И нямаше как да не забележа, че портфейлът ви е щедро издут.

При тези мои думи дамата му за вечерта се разсмя.

— Мисля, че ти е взела мярката, Динан.

Това още повече го разгневи.

— Коя сте вие? Коя сте вие, че да ме притеснявате по този начин? Това не е по волята на Едуар. Той разбира какво означава приятелство между възпитани хора. Не би нахълтал тук толкова просташки, за да иска пари и да притеснява човек пред приятелите му. — Той ме изгледа с присвити очи. — Ха! Сега си спомням… момичето от магазина. Малката продавачка на Едуар от „Ла фам марше“. Как изобщо бихте могли да разберете естеството на приятелския кръг на Едуар? Вие сте… — той се присмя — провинциалистка.

Знаеше, че това ще ме засегне. Усетих как страните ми пламват.

— Наистина съм такава, мосю, ако смятате, че е провинциална прищявка да се яде. И дори една продавачка може да види, че приятелите на Едуар злоупотребяват с щедрата му природа.

— Казах му, че ще му платя.

— Преди седем месеца. Казали сте му, че ще му платите, преди седем месеца.

— Защо да отговарям пред теб? Откога си долната кучка на Едуар? — Той изплю думите насреща ми.

За миг замръзнах. И тогава чух зад мен гласа на Едуар, изтръгнат дълбоко от гърдите му.

— Как нарече съпругата ми?

— Съпругата ти?

Обърнах се. Никога не бях виждала лицето на Едуар толкова мрачно.

— Да не би да си си изгубил и слуха, освен доброто възпитание, Динан?

— Оженил си се за нея? За тази злобна продавачка?

Юмрукът на Едуар профуча толкова бързо, че едва го зърнах. Появи се някъде иззад дясното ми ухо и уцели Динан по брадичката толкова силно, че той леко подскочи във въздуха, докато политаше назад. Стовари се върху купчина столове, а масата се преобърна, докато краката му се преметнаха над главата. Придружителките му се разпищяха, когато бутилката вино се счупи и дрехите им бяха опръскани с „Медок“.

В бара се възцари тишина, след като цигуларят рязко спря да свири. Във въздуха сякаш пращеше електричество. Динан премигна, мъчейки се да се изправи.

— Извини се на съпругата ми. Тя струва колкото дузина като теб. — Гласът на Едуар бе по-скоро ръмжене.

Динан изплю нещо, може би зъб. Вдигна брадичка, по която се стичаше тънка яркочервена струйка, и измърмори толкова тихо, че само аз можех да го чуя:

— Мръсница.

Едуар изрева и се хвърли към него. Приятелят на Динан се нахвърли на Едуар и започна да го удря с юмруци по раменете, по главата, по гърба. Ударите му отскачаха от съпруга ми като досадни комари. Едва успявах да различа гласа на Едуар:

— Как смееш да обиждаш жена ми?

— Фрежу, негоднико! — Обърнах се и видях Мишел льо Дук да цапардосва някакъв човек.

— Престанете, господа! Спрете!

Целият бар вреше и кипеше. Едуар се надигна и изправи. Отърси се от хватката на приятеля на Динан, като го отметна от раменете си, сякаш сваляше сакото си, след което метна един стол по него. Почувствах, освен че чух, как дървото се счупи в гърба на мъжа. Над главите ни хвърчаха бутилки. Жени пищяха, мъже ругаеха, клиентите се мъчеха да стигнат до вратите, докато момчета от улицата тичаха навътре, за да се включат в сбиването. Насред хаоса разбрах, че това е моят шанс. Наведох се и измъкнах дебелия портфейл от сакото на стенещия Динан. Взех една банкнота от пет франка и пъхнах на мястото й ръчно написана бележка.

— Написала съм ви разписка — викнах близо до ухото му. — Може да ви потрябва, ако някога решите да продадете картината на Едуар. Макар, честно казано, да би било глупаво да го направите.

После се изправих.

— Едуар! — повиках го аз, озъртайки се наоколо. — Едуар!

Не бях сигурна, че може да ме чуе сред цялата врява.

Бързо се наведох, за да избегна една бутилка, и си проправих път през масата към него. Момичетата от улицата се смееха и подвикваха гръмко от ъгъла. Собственикът викаше нещо и кършеше ръце, боят вече се бе пренесъл и на улицата, масите бяха преобърнати. Абсолютно всеки от присъстващите вече размахваше юмруци — всъщност всички бяха приели толкова възторжено идеята за боя, че вече се чудех дали това изобщо е битка, или забавление.

— Едуар!

И тогава забелязах мосю Арно в ъгъла до пианото.

— О, мосю Арно! — извиках аз, докато си проправях път към него, стисках здраво поли и прескачах разни тела и прекатурени столове. Той се плъзгаше бавно по една пейка, явно с надеждата да се измъкне към вратата.

— Две скици с въглен! Жените в парка! Спомняте ли си? — Той ме погледна, докато аз бавно изрекох следващите си думи: — Дължите пари на Едуар за две скици с въглен.

Наведох се, вдигнала едната си ръка, за да предпазя главата си, докато с другата измъквах от джоба си бележките и търсех нужната, като в същото време приклекнах, за да избегна удар от една обувка. — Пет франка за двете, така пише. Нали?

Зад нас някой изкрещя и една халба удари прозореца, като го разби на парчета.

Очите на мосю Арно бяха разширени от ужас. Хвърли бърз поглед зад гърба ми, после трескаво зарови в джобовете си за портфейла. Толкова бързо измъкна от там някакви банкноти, че едва по-късно открих, че ми е дал с два франка повече.

— Вземете ги! — просъска той, после хукна към вратата, притиснал шапка към главата си.

И ето че имахме пари. Единайсет, не — дванайсет франка. Достатъчно, за да преживеем.

— Едуар — викнах отново, оглеждайки помещението. Едва го различих в един ъгъл, където някакъв мъж с рижав мустак като лисича опашка отчаяно размахваше юмруци към него, докато Едуар го държеше здраво за раменете. Докоснах ръката му. Съпругът ми ме изгледа с празен поглед, сякаш бе забравил, че съм там. — Взех парите. Да си вървим.

Той, изглежда, не ме чу.

— Наистина — повторих аз. — Да вървим.

Той пусна мъжа, който се плъзна надолу по стената, и затършува в устата си с пръст, мърморейки нещо за счупен зъб. Вече стисках здраво ръкава на Едуар и го дърпах към вратата, докато в ушите ми ехтеше оглушителната врява, и с мъка си проправях път между мъжете, които нахлуваха отвън. Не можех да си представя, че изобщо знаят за какво е боят вътре.

— Софи! — Едуар рязко ме дръпна назад, а един стол профуча толкова близо до лицето ми, че усетих раздвижването на въздуха. Изругах от страх и се изчервих при мисълта, че съпругът ми може да ме е чул.

И после се озовахме навън, в нощта, където минувачите надничаха през прозорците, присвили длани пред лицето си, за да видят по-добре, а в ушите ни още отекваше приглушената глъчка и трошенето на стъкло. Спрях до празните маси и пригладих полите си, изтръсквайки парченца стъкло. До нас един окървавен мъж седеше на стол, притискаше с една ръка ухото си и замислено пушеше, стиснал цигара в другата.

— Да идем да хапнем? — предложих аз, пригладих палтото си и вдигнах очи към небето. — Мисля, че може пак да завали.

Съпругът ми вдигна яката на палтото си, после прокара пръсти през косата си и издиша рязко.

— Да — отвърна той. — Вече съм готов да хапна.

— Извинявам се за ругатните. Не подобават на една дама.

Той потупа ръката ми.

— Не съм чул нищо.

Пресегнах се, махнах една треска от рамото му и я метнах настрани. Целунах го. Ръка за ръка, двамата бодро тръгнахме към Пантеона, докато звънчетата на жандармерийската кола отекваха над покривите на Париж.

 

 

Бях дошла в Париж две години по-рано и бях живяла в квартира зад улица „Бомарше“, както всички продавачки, които работеха в „Ла фам марше“. В деня, в който си бях тръгнала оттам, за да се омъжа, всички момичета се бяха наредили в коридора и ме бях изпратили с възторжени викове и удряне с дървени лъжици по тиганите.

Оженихме се в Сен Перон и понеже баща ми го нямаше, до олтара ме отведе Жан-Мишел, съпругът на сестра ми. Едуар бе чаровен и щедър и се държеше като идеалния младоженец по време на тридневните празненства, но знаех, че за него е истинско облекчение да избяга от провинциалните окови на Северна Франция и да се върне бързо в Париж.

Не мога да опиша колко бях щастлива. Никога не бях очаквала да се влюбя, какво остава да се омъжа. И макар да не бих го признала публично, обичах Едуар с такава страст, че бих останала с него дори и да не бе поискал да се ожени за мен. Всъщност той се отнасяше към общоприетите норми с такова пренебрежение, че бях решила, че това е последното нещо, което ще поиска. Но именно той бе предложил брак. Бяхме заедно от по-малко от три месеца, когато един следобед в студиото дойде Ханс Липман. В това време аз перях дрехите ни, тъй като Едуар бе забравил да задели пари за перачката си. Мосю Липман беше известен като мъж, който държи на външния си вид, затова леко се смути, че ме вижда в домашните ми дрехи. Той се разходи из студиото, възхищавайки се на новите платна на Едуар, после спря пред картината, на която той ме бе нарисувал В Деня на Бастилията, когато двамата за първи път бяхме разкрили чувствата си един към друг. Аз останах в банята да търкам яките на Едуар, като се опитвах да потисна смущението си при мисълта, че Липман гледа картината, на която бях само по долни дрехи. Гласовете им притихнаха и за известно време не можех да чуя какво казват. Най-сетне любопитството ме надви. Избърсах ръцете си и се върнах в студиото, където ги заварих да се взират в серия скици, на които Едуар ме бе нарисувал как седя пред големия прозорец. Мосю Липман се извърна и след кратък поздрав ме попита дали не бих позирала и на него. Напълно облечена, естествено. Имало нещо забележително в линиите на лицето ми, нещо специално в бледата ми кожа, казваше той. „Нали така, Едуар?“ Как може да не е съгласен, нали сам го е видял. Той се засмя.

Едуар — не.

Тъкмо щях да се съглася, понеже харесвах Липман — той беше от малкото художници, които се отнасяха с мен като с равна, — но забелязах, че усмивката на Едуар охладня.

— Не. Опасявам се, че мадмоазел Бесет е твърде заета.

Последва кратка неловка тишина. Липман ни изгледа развеселено.

— Но, Едуар, и преди сме си разменяли модели. Просто си помислих, че…

— Не.

Липман сведе поглед към обувките си.

— Щом казваш, Едуар. За мен беше удоволствие да ви видя отново, мадмоазел. — Той свали шапка за поздрав към мен и си тръгна. Едуар не му продума на раздяла.

— Толкова си смешен — казах му по-късно. Той седеше във ваната, а аз бях клекнала на една възглавничка зад него и му миех косата. Беше мълчал цял следобед. — Знаеш, че имам очи само за теб. Бих носила монашеско расо пред мосю Липман, ако това ще те направи щастлив. — Бавно изсипах кана с вода върху тила му, за да отмия сапуна от косата му. — Освен това, той е женен. И при това щастливо, и е истински джентълмен.

Едуар продължаваше да мълчи. После рязко извърни цялото си тяло, така че водата преля над ръба на ваната.

— Трябва да знам, че си моя — каза той и изражението му бе толкова тревожно и нещастно, че ми бе необходим миг да се съвзема.

— Твоя съм, любов моя. — Обхванах лицето му с длани и го целунах. Кожата му бе влажна. — Твоя съм от онзи първи ден, когато дойде в „Ла фам марше“ и купи петнайсет шала, само и само да ме видиш. — Целунах го отново. — Бях твоя от мига, в който каза на Мистингет, че имам най-хубавите глезени в цял Париж, след като тя се бе опитала да ме унижи, задето носех дървено сабо. — Отново го целунах. Той затвори очи. — Бях твоя от мига, когато ме нарисува и разбрах, че никой никога няма да ме погледне с твоите очи. Ти виждаш само най-доброто в мен.

Той ме погледна, а големите му, кафяви очи бяха уверени и необичайно целеустремени.

— Омъжи се за мен — каза той.

— Но ти винаги си казвал, че…

— Утре. Следващата седмица. Възможно най-скоро.

— Но ти…

— Омъжи се за мен, Софи.

И така се омъжих за него. Никога не съм могла да откажа каквото и да било на Едуар.

 

 

На сутринта след сбиването в бар „Триполи“ спах до късно. Опиянени от богатството си, бяхме яли и пили твърде много и останахме будни до малките часове, с вплетени тела или задавени от смях, докато си спомняхме възмутеното изражение на Динан. Надигнах сънено глава от възглавницата и отметнах косата от лицето си. Дребните монети, които бяха останали на масата, липсваха: Едуар сигурно беше излязъл за хляб. Скоро дочух приглушения му глас от улицата и се оставих на приятните спомени от изминалата нощ, които ме обгърнаха в щастлива прегръдка. После, след като стана ясно, че скоро няма да се качи, наметнах халат и отидох до прозореца.

Той стискаше две багети под мишница и си приказваше с изключително красива руса жена с вталена тъмнозелена рокля и широкопола поръбена с кожа шапка. Докато гледах надолу, погледът й се вдигна към мен. Едуар го забеляза, извърна се и вдигна ръка за поздрав.

— Слез долу, скъпа. Искам да ви запозная.

Не исках да се запознавам с никого. Исках той да се качи и да седна в скута му, да го обгърна с крака и да го обсипвам с целувки, докато закусваме. Но само въздъхнах, загърнах се по-добре в халата и слязох до входната врата.

— Софи, това е Мими Айнсбахер. Моя добра приятелка. Купувала е мои картини, а и ми е позирала.

„Още една?“, разсеяно си помислих аз.

— Поздравления за сватбата. Едуар изобщо не… беше споменавал.

Имаше нещо в очите на жената, докато казваше това, нещо в мигновения поглед, който хвърли на Едуар, което ме притесни.

— Приятно ми е, мадмоазел — казах аз и протегнах ръка. Тя я пое, сякаш хващаше умряла риба.

Стояхме, вперили поглед в краката си. Двама улични метачи работеха на двете противоположни страни на улицата и си подсвиркваха в тон. Канавките отново преливаха и заради миризмата им, както и заради количеството вино, което бяхме изпили предната вечер, усетих, че ми призлява.

— Бихте ли ме извинили — казах аз и се дръпнах към входа. — Не съм облечена подобаващо. Едуар, ще сложа кафето.

— Кафе! — възкликна той и потри ръце. — Много се радвам, че те видях, Мими. Ще дойда, извинявай, ще дойдем някой ден да видим новия ти апартамент. Звучи страхотно.

Подсвиркваше си, когато се качи.

Докато Едуар си сваляше палтото, аз му налях кафе и се върнах в леглото. Той сложи чинията помежду ни, отчупи парче хляб и ми го подаде.

— Спал ли си с нея? — не го погледнах, докато питах.

— С кого?

— С Мими Айнсбахер.

Нямах представа защо му зададох този въпрос; никога преди не го бях правила.

Той леко тръсна глава, сякаш нямаше никакво значение.

— Може и да съм. — Когато не казах нищо, той отвори едното си око и ме погледна сериозно. — Софи, знаеш, че преди да те срещна, не бях монах.

— Знам.

— Все пак съм мъж. И бях сам дълго, преди да се запознаем.

— И това знам. Не искам да си различен от това, което си. — Обърнах се и леко го целунах по рамото.

Той се пресегна и ме притегли към себе си, въздъхвайки доволно. Дъхът му опари клепачите ми. Плъзна пръсти в косата ми и наведе главата ми назад, така че да го погледна.

— Моята скъпа съпруга. Трябва да запомниш едно: преди да те срещна, не знаех какво е щастие.

„Защо да ме е грижа за Мими и останалите като нея?“, помислих си аз, оставих хляба и плъзнах крак върху него, вдъхнах уханието му и той отново беше мой. Те не бяха заплаха за мен.

Почти успях да убедя себе си.

 

 

Мими Айнсбахер сякаш случайно минаваше край студиото тъкмо когато двамата излизахме следващата сряда. Аз бързах за пощата, за да пратя писмо до сестра си. Беше напълно логично Едуар да закуси с нея. Какъв смисъл имаше да закусва сам? А после и отново, два дни по-късно. Беше студен ноемврийски ден и Едуар се опитваше да нагласи официалната ми филцова шапка; докато аз отварях масивната дъбова врата, от която се излизаше на улица „Суфло“. Смеех се и блъсках ръцете му.

— Обърнал си я наопаки! Едуар! Престани! Ще приличам на луда! — Едрата му длан се отпусна на рамото ми, където започваше шията. Обожавах тежестта на дланта му.

— Добро утро! — Мими беше загърната в ментово зелено наметало и кожена яка. Роклята й бе толкова пристегната в талията, че подозирах, че устните й са посинели под червилото. — Каква щастлива случайност!

— Мадмоазел Айнсбахер! Какъв късмет да ви видим отново толкова скоро. — Шапката ми внезапно ми се стори нахлупена накриво и нелепо кацнала на главата ми.

— Мими! Каква приятна изненада. — Едуар пусна рамото ми, наведе глава и целуна ръката й. Вътрешно простенах при тази гледка, после мислено се смъмрих: „Не бъди такова дете. Едуар избра теб в крайна сметка“.

— Е, накъде сте тръгнали в това свежо утро? Отново към пощата ли? — Тя стискаше чантичката си пред себе си. Беше от крокодилска кожа.

— Имам среща в Монмартър с агента си. Жена ми отива да напазарува хранителни продукти.

Обърнах шапката на главата си, така че да е правилно сложена, и за момент ми се прииска да си бях сложила черната.

— Е, може и да ти купя храна — казах аз. — Ако се държиш прилично.

— Виждаш ли на какво съм подложен? — Едуар се наведе и ме целуна по бузата.

— Мили боже. Много е строга с теб, несъмнено. — Усмивката на Мими беше неразгадаема.

Едуар загърна шала около врата си и ни огледа и двете.

— Знаете ли какво, двете трябва да се опознаете по-добре. Би било хубаво Софи да има приятелка тук.

— Имам си приятелки, Едуар — възразих аз.

— Но всичките ти приятелки от магазина са заети през деня. И живеят чак в Девети район. С Мими можеш да излизаш на кафе, докато съм зает. Мразя да те оставям сама.

— Няма нужда. — Усмихнах му се. — Чувствам се добре в собствената си компания.

— О, Едуар е напълно прав. Не би искала да му създаваш грижи, нали. А и едва ли познаваш неговия приятелски кръг. Защо да не дойда с теб? Като услуга към Едуар. За мен ще бъде удоволствие.

Лицето на Едуар грейна.

— Отлично! — възкликна той. — Двете ми любими жени отиват заедно на разходка. Пожелавам ви приятен ден. Софи, скъпа, ще се върна за вечеря.

Той се обърна и тръгна към улица „Сен Жак“. Двете с Мими се спогледахме и само за миг ми се стори, че забелязах леден блясък в очите й.

— Колко хубаво — каза тя. — Да вървим?