Джоджо Мойс
Меден месец в Париж (4)

4.

1912 г.

На пазара беше пълно с хора въпреки студения вятър и досадния ситен дъждец. Вървях на половин крачка след Мими Айнсбахер, която се провираше край сергиите с решително поклащане на хълбоци и постоянно обясняваше нещо от момента, в който бяхме дошли на пазара.

— О, непременно трябва да купиш от тези. Едуар обожава испански праскови. Виж, идеално узрели са.

— Готвила ли си му лангустини? О! Как обича лангустини този човек…

— Зеле? Червен лук? Сигурна ли си? Тези продукти са толкова… селски. Знаеш ли, наистина мисля, че Едуар би харесал нещо по-изискано. Той е ценител на добрата кухня, както знаеш. Дори веднъж отидохме в „Льо пти фий“ и той изяде цялото дегустационно меню от четиринайсет ястия. Можеш ли да си представиш? Мислех си, че ще се пръсне, когато най-сетне поднесоха петифурите. Но той беше толкова щастлив… — Тя поклати глава, сякаш потънала в спомените си. — Този мъж има такъв апетит…

Взех връзка моркови и ги огледах внимателно, мъчейки се да си придам заинтересован вид. Усещах глухо болезнено пулсиране в тила и знаех, че скоро ще ме заболи глава.

Мими Айнсбахер спря пред сергията с месни продукти. Размени няколко думи с месаря, преди да вземе бурканче, което вдигна към светлината. Погледна ме косо изпод шапката си.

— О, едва ли искаш да слушаш подобни спомени… София. Но ти препоръчвам да вземеш пастета от гъши дроб. Едуар толкова ще се зарадва. Ако си малко… притеснена за домакинските разходи, с удоволствие ще го купя като подарък за него. Като за стар приятел. Знам колко е разпилян в това отношение.

— Можем да се издържаме и сами, благодаря. — Взех бурканчето от нея и го пъхнах в кошницата си, след което подадох парите на продавача. Половината от останалите ни пари за храна, отбелязах мислено с безмълвен гняв.

Тя забави крачка, така че нямах друг избор, освен да вървя до нея.

— Е… Ганер ми каза, че Едуар не е рисувал от няколко седмици. Много жалко.

„Защо изобщо си говорила с посредника, който Едуар използва за продажба на картините си?“, ми се искаше да попитам, но преглътнах въпроса.

— Тъкмо се оженихме. Той се… разсейва с друго.

— Той е велик талант. Не бива да губи фокус.

— Едуар казва, че ще рисува, когато е готов.

Тя сякаш изобщо не ме чу. Отиде до сергията на сладкаря и се загледа в пастички с малини.

— Малини! По това време на годината! Накъде отива този свят…

„Моля те, не предлагай да ги купиш за Едуар“, мислено се помолих аз. Едва ми бяха останали пари за хляб. Но Мими беше решила друго. Купи си малка франзела, изчака, докато продавачът я увие в хартия, после се извърна леко встрани към мен и снижи глас.

— Не можеш да си представи колко се изненадахме, когато чухме, че се е оженил. Мъж като Едуар. — Тя внимателно намести франзелата под дръжката на кошницата си. — Затова се чудех… може би трябва да ви поздравя?

Погледнах я, забелязах широката й, напълно лишена от топлина усмивка. И тогава видях, че тя гледа многозначително към талията ми.

— Не!

Трябваха ми няколко минути да осъзная напълно как ме беше обидила.

Исках да й кажа: „Едуар ме умоляваше да се омъжа за него. Той настояваше за това. Не можеше да понесе мисълта друг мъж дори да ме погледне. Не можеше да понесе вероятността те да видят в мен онова, което вижда той“.

Но не исках тя да знае абсолютно нищо за нас. Изправена лице в лице с нейната едва прикрита с усмивка враждебност, исках да запазя всяка частица от брака ми с Едуар само за себе си, така че тя да не може да я докосне, очерни или изопачи. Усетих как лицето ми пламва.

Тя стоеше и ме гледаше втренчено.

— О, не бива да си толкова чувствителна, София.

— Софи. Казвам се Софи.

Тя се извърна.

— Разбира се. Софи. Но въпросът ми едва ли е толкова изненадващ. Съвсем естествено е онези, които познаваме Едуар отдавна, да сме настроени покровителствено. В крайна сметка знаем толкова малко за теб… освен че… Ти си продавачка, нали?

— Бях. Преди да се омъжа за него.

— Разбира се, тогава е трябвало да напуснеш… магазина. Колко жалко. Сигурно много ти липсват колежките ти. Отлично знам колко е приятно и удобно да си заобиколен от хора от своя социален кръг, да бъдеш сред свои.

— Аз съм щастлива сред хората от кръга на Едуар.

— Сигурно е така. Но предполагам, че е ужасно трудно да се сприятелиш истински с някого, след като всички останали се познават от години. Толкова е трудно да станеш част от споделените закачки, от общото минало. — Тя се усмихна. — Но съм сигурна, че ти се справяш добре.

— Двамата с Едуар сме най-щастливи, когато сме насаме.

— Разбира се. Но едва ли очакваш това да продължи дълго, София. Той все пак е един от най-общителните хора, които познавам. Мъж като Едуар трябва да получи пълна свобода.

С мъка запазих самообладание.

— Говорите така, сякаш съм негов тъмничар. Никога не съм искала Едуар да прави нещо различно от онова, което му харесва.

— О, сигурна съм, че е така. Засега. И вероятно си наясно какъв невероятен късмет е да се омъжиш за човек като него. Просто сметнах, че е любезно да предложа съвета си.

Понеже не казах нищо, тя добави.

— Вероятно смяташ за нахално от моя страна да ти давам съвети за собствения ти съпруг. Но понеже Едуар не спазва правилата на буржоазното общество, сметнах, че и аз мога да си позволя да отхвърля ограниченията на нормалния разговор.

— Много ви благодаря, мадам. — Чудех се дали мога просто да се обърна и да измисля причина да си тръгна. Определено бях издържала твърде дълго.

Тя снижи глас, отдалечи се леко от сергията и ми направи знак да я последвам.

— Е, добре тогава, ако си говорим откровено, мисля, че е мой дълг да те посъветвам и в друг аспект. Както сигурно си забелязала, Едуар е мъж с голям… апетит. — Тя ме погледна многозначително. — Сигурна съм, че в момента е щастлив, но когато отново започне да рисува други жени, трябва да си готова да… му позволиш известна свобода.

— Моля?

— Да не би да искаш да ти го кажа буква по буква, София?

— Софи. — Челюстта ми беше скована. — Името ми е Софи. И да, ако обичате, бих искала да говорите без заобикалки.

— Съжалявам, ако звучи неделикатно. — Тя се усмихна пленително. — Но… вероятно знаеш, че не си първата от моделите на Едуар, с която той… е имал връзка.

— Не разбирам.

Тя ме погледна, сякаш съм малоумна.

— Жените на неговите платна… Има си причина Едуар да пресъздава толкова деликатно и изразително тези образи, да изобразява такава… интимност.

Предполагах какво се кани да каже, но просто стоях там и чаках думите да се стоварят върху ми като острието на гилотината.

— Едуар е импулсивен мъж, страстта му е непредвидима. Когато се умори от брака, София, той ще се върне към старите си навици. Ако си разумно момиче, каквото съм сигурна, че си, предвид твоето… да кажем практично?… минало, бих те посъветвала да погледнеш на другата страна. Такъв мъж не може да бъде ограничаван. Това е в противовес с артистичния му дух.

Преглътнах.

— Мадам, вече отнех достатъчно от ценното ви време. Опасявам се, че трябва да се разделим. Благодаря за… съветите.

Обърнах се и се отдалечих, а думите й отекваха в ушите ми и кокалчетата на пръстите ми бяха побелели от усилието да ги стискам в юмрук, за да не ударя нещо. Бях стигнала почти до улица „Суфло“, преди да разбера, че съм забравила торбата с лука, зелето и сиренето.

 

 

Едуар не се бе прибрал. Което не бе кой знае каква изненада: той и търговецът на картини често оставаха в някой бар и си вършеха работата на чаша пастис или, ако окъснееха, дори абсент. Оставих кошницата си с портмонето и бурканчето пастет от гъши дроб в кухнята и отидох до мивката, където наплисках пламналите си страни със студена вода. Момичето, което ме гледаше от огледалото, беше мрачно, устните му бяха стиснати гневно, а по бледите му страни имаше яркочервени петна. Опитах се да се усмихна, да се превърна в жената, която Едуар виждаше в мен, но тя не искаше да се появи. Виждах само тази слаба, напрегната жена, чието щастие изведнъж сякаш бе изградено върху плаващи пясъци.

Сипах си чаша сладко вино и го изпих набързо. После и още една. Никога преди не бях пила вино през деня. Бях израснала с баща, който прекаляваше, и нямах никакво желание да пия, докато не срещнах Едуар.

Седях в тишината и непрестанно чувах думите: „Той ще се върне към старите си навици. Жените на платната му… има си причини Едуар да пресъздава така деликатно образите им…“.

И тогава захвърлих чашата към стената, а измъченият ми вик заглуши звука от счупеното стъкло.

Не мога да преценя колко дълго лежах, потънала в мъката си. Не исках да ставам. Нашият дом, студиото на Едуар, вече не ми се струваше като убежище. Имах чувството, че е бил завладян от призраците на предишните му връзки, че е пропит от техните разговори, от лицата им, от целувките им.

Не бива да мислиш така, смъмрих сама себе си. Но мислите ми препускаха като полудели коне, хукнали в различни и ужасяващи посоки, и не можех да ги овладея.

Навън бе почнало да притъмнява и чувах тихото тананикане на мъжа, който бе излязъл да запали уличните лампи. Преди ми се струваше приятно и успокоително. Станах, с намерението да почистя строшените парчета стъкло, преди Едуар да се върне. Но вместо това се озовах пред платната му, които бяха струпани край далечната стена. Поколебах се за миг, после започнах да ги обръщам и да оглеждам внимателно всяко. Тук беше Лори льо Комт, проститутката, облечена в зелена рокля, на друго от платната беше гола, облегнала се на някаква колона, като гръцка статуя, малките й гърди — наперени и закръглени като половинки от испански праскови; Емелин, англичанката от бар „Брюн“, с боси крака, подвити под нея на стола, отпуснала ръка над облегалката. Някаква непозната тъмнокоса жена с гъсти къдрици, падащи над голото й рамо, докато се облягаше на шезлонг, а клепачите й бяха отпуснати, сякаш бе сънена. Дали беше спал и с нея? Дали леко разтворените й устни, нарисувани с толкова любов, очакваха неговите? Как бях могла да си помисля, че е бил безразличен към тази копринена разголена плът, тези небрежно смачкани поли?

„О, господи, била съм такава глупачка. Провинциална глупачка.“

И накрая видях и Мими Айнсбахер, наведена към огледало, извивките на голия й гръб — идеално подчертани от стегнатия корсет на талията, бледото й рамо — разголено, подканващо. Беше нарисувано с любов, линията на въглена беше плавна, гальовна. И недовършена. Какво бе направил той, след като я бе нарисувал дотук? Дали е застанал зад нея, сложил грамадните си ръце на раменете й и допрял устни до мястото, където рамото срещаше шията й? Мястото, което винаги ме караше да потръпвам от желание? Дали я бе сложил нежно на това легло — нашето легло — и шепнал сладки думи, докато повдига полите й, а тя…

Притиснах юмруци към очите си. Чувствах се неуравновесена, полудяла. Никога досега не бяха забелязвала тези картини. Сега всяка ми се струваше като мълчаливо предателство, заплаха за бъдещото ми щастие. Дали беше спал с всички тях? И колко време щеше да мине, преди отново да го направи?

Седях загледана в тях, мразех ги всички и въпреки това не можех да откъсна очи, измислях си цял един живот на тайни и удоволствия, предателства и прошепнати нежности, докато небето навън не стана черно като мислите ми.

 

 

Чух го, преди да го видя, да си подсвирква, докато се качваше по стълбите.

— Жено! — викна той, отваряйки вратата. — Защо седиш в тъмното?

Метна палтото си на леглото и обиколи студиото, за да запали ацетиленовите лампи и свещите, които бяха поставени в празни бутилки от вино, като намести цигарата си в ъгъла на устата, докато спускаше пердетата. После дойде при мен и ме прегърна, присвил очи, за да види по-добре лицето ми в полумрака.

— Едва пет часът е. Не те очаквах толкова рано. — Имах чувството, че съм се събудила от някакъв сън.

— Толкова скоро след женитбата ни? Не бих могъл да те оставя задълго. Освен това ми липсваше. Жул Ганер не може да се сравнява с твоите прелести. — Нежно притегли лицето ми към своето и ме целуна леко по ухото. Миришеше на цигарен дим и на пастис. — Не мога да стоя далеч от теб, моя малка продавачке.

— Не ме наричай така.

Станах, отдалечих се от него и се запътих към кухнята. Усетих озадачения му поглед върху себе си. Всъщност и аз не знаех какво правя. Бутилката сладко вино отдавна бе празна.

— Сигурно си гладен.

— Винаги съм гладен.

„Той е мъж с голям апетит.“

— Аз… забравих си чантата на пазара.

— Ха! Няма значение. И аз бях доста замаян през почти цялата сутрин. Снощи беше велика вечер, нали? — Той се засмя, потънал в спомена.

Не отговорих. Взех две чинии и два ножа, донесох останалото от сутрешния хляб. После се загледах в бурканчето гъши пастет. Нямах какво друго да му предложа.

— Срещата ми с Ганер мина страхотно. Каза ми, че в галерия „Берту“ в Шестнайсети район искат да изложат онези мои ранни пейзажи. Които направих в Казул, нали се сещаш? Твърди също, че вече има купувач за двете по-големи платна.

Чух го да отваря бутилка вино, както и лекото потракване на двете чаши, които сложи на масата.

— Аз му разказах за новата ни система за събиране на парите ми. Беше силно впечатлен от снощните ни приключения. След като вече и ти, и той работите за мен, скъпа, съм сигурен, че ще заживеем охолно.

— Радвам се да го чуя — казах аз и сложих панерчето с хляб пред него.

Не знам какво бе станало с мен. Не можех да го погледна. Седнах насреща му и му подадох пастета от гъши дроб и малко масло. Нарязах един портокал на четири и сложих две парчета в чинията му.

— Пастет от гъши дроб! — той разви капака. — Как само ме глезиш, любима.

Отчупи от хляба и го намаза с бледорозовия пастет. Загледах се в него, докато той хапваше, вперил поглед в мен, и само за миг ми се прииска отчаяно той изобщо да не обича пастет, дори да го мрази. Но той ми прати въздушна целувка и премлясна шумно с видимо удоволствие.

— Какъв живот водим само двамата с теб, а?

— Не аз избрах пастета, Едуар. Мими Айнсбахер го избра за теб.

— Мими, а? — За миг очите му срещнаха моите. — Е… тя винаги е разбирала от храна.

— И от други неща?

— Хмм?

— От какво друго разбира Мими?

Храната ми стоеше недокосната в чинията ми. Не можех да ям. И без друго никога не бях харесвала особено гъшия дроб заради горчивата истина за принудителното хранене на птиците, които бяха принуждавани да преяждат, докато органите им се раздуят. Колко болка можеше да бъде причинена от прекаляване с любимите неща.

Едуар остави ножа на чинията. Погледна ме.

— Какво има, Софи?

Не можех да му отговоря.

— Изглеждаш ядосана.

— Ядосана.

— Заради онова, което ти казах по-рано ли? Но, скъпа, това беше, преди да те срещна. Никога не съм те лъгал.

— А ще спиш ли с нея отново?

— Какво?

— Когато ти омръзне да си женен? Ще се върнеш ли към старите си навици?

— За какво е всичко това?

— О, яж си храната, Едуар. Изгълта ли вече любимия си гъши дроб?

Той се загледа в мен много дълго. Когато заговори, гласът му бе тих.

— Какво съм направил, за да заслужа това? Някога дал ли съм ти и най-малък повод да се съмняваш в мен? Показвал ли съм ти друго, освен пълна преданост?

— Не става дума за това.

— Добре, за какво тогава?

— Как си ги накарал да те гледат по този начин? — Гласът ми се извиси.

— Кого?

— Онези жени. Всички онези Мимита и Лорита, и другите. Момичетата от баровете и от улицата, и всяко окаяно момиче, което минава край вратата ни. Как си ги накарал да ти позират така?

Едуар изглеждаше слисан. Когато заговори, устните му бяха свити в необичайна гримаса.

— По същия начин, по който накарах теб да ми позираш. Помолих ги.

— Ами после? Направи ли с тях онова, което направи с мен?

Едуар сведе очи към чинията си, преди да отговори.

— Ако си спомням правилно, Софи, ти беше тази, която ме съблазни първия път. Или това не отговаря на тази нова версия на миналото, което си спомняш?

— И от това трябва да се почувствам по-добре? Че аз съм била единствената от твоите модели, която не си се опитал да вкараш в леглото си?

Гласът му отекна силно в тихото студио.

— Какво има, Софи? Защо си решила да се измъчваш по този начин? Двамата с теб сме щастливи. Знаеш, че дори не съм поглеждал друга жена, откакто те срещнах!

Започнах да ръкопляскам, всяко плясване разкъсваше тишината в студиото.

— Браво, Едуар! Останал си ми верен чак до медения ни месец! О, колко благородно!

— За бога! — Той стана от масата. — Къде е съпругата ми? Моята щастлива, грейнала и влюбена жена? И коя е тази, която е заела мястото й? Каква е тази мъчителна подозрителност? Коя е тази нещастна обвинителна?

— О, значи, така ме виждаш наистина?

— В това ли се превърна, след като се оженихме?

Двамата се гледахме втренчено. Тишината стана всеобхватна, изпълни студиото. Отвън някакво дете избухна в шумен плач, а после се чу майчин глас, укоряващ и утешаващ.

Едуар прокара длан по лицето си. Пое си дълбоко въздух и се загледа през прозореца, после пак се обърна към мен.

— Знаеш, че не те виждам така — знаеш, че аз… О, Софи, не разбирам защо се е породил този гняв. Не разбирам какво съм направил, за да заслужа такова…

— Ами защо не попиташ тях? — Протегнах ръка към платната му. Гласът ми премина в хлипане. — Та какво ли разбира изобщо от живота ти провинциална продавачка като мен?

— О, направо си невъзможна — каза той и захвърли салфетката си.

— Бракът с теб е невъзможен. И започвам да се чудя защо изобщо си направи труда.

— Не си единствената. — Съпругът ми ме измери с поглед, грабна палтото си от леглото, обърна ми гръб и излезе.