Томас Харди
Две сини очи (8)

VI

Сбогом, моя единствена обич…^[1]

Едновременно със заключителните думи на Стивън до ушите на Елфрайд достигна и звукът от затваряне на външна врата, която се намираше съвсем наблизо. Той дойде от отсрещната страна на крилото с осветената стая. И тогава, благодарение на мъглявата, гаснеща светлина, тя съзря фигура с неопределим пол, която се беше запътила надолу по чакълестата пътека покрай цветната градина към реката. Фигурата избледня и изчезна под дърветата.

Гласът на мистър Суонкорт, който ги викаше по име, се разнесе от един далечен коридор във вътрешността на сградата. Те се върнаха назад и го намериха със закопчано палто и шапка на главата да ги чака, доволен от себе си, че издирването е приключило успешно. Каретата беше докарана и без да се бавят, тримата потеглиха от господарската къща, минаха под кънтящата арка над двете колони, покрай чинарите с окапали листа, а през това време звездите започнаха да палят трептящите си светлинки зад лабиринта от клони и вейки.

И дума не беше казана нито от младежа, нито от девойката. Нейният нешколуван ум беше изцяло зает с опита да проумее последното й откритие. Младият мъж, разпалил у нея съвсем ново чувство, дошъл направо от Лондон по работа при баща й, попаднал случайно в Ендълстоу Хаус, по някакъв начин си бе осигурил привилегията да получи достъп до някаква дама там и да й засвидетелства почитта си с petits soins, нежни грижи, и то очевидни — и всичко това в рамките на половин час.

В коя ли стая бяха те, питаше се Елфрайд. Предполагаше, че е работната стая или кабинетът на лорд Лаксилиан. Кои хора бяха в къщата? Гувернантката и прислужниците, доколкото й беше известно, но той беше заявил, че не знае нищо за тях. Имаше ли нещо общо с работата онази фигура, която смътно беше видяла да излиза от къщата? Не беше възможно да се каже, ако не бъде разпитан виновникът, а това тя никога нямаше да направи. Колкото повече Елфрайд разсъждаваше, толкова по-сигурно й се струваше, че срещата е спонтанна, че не е предварително уговорена. Последните й размишления за онази жена изведнъж я накараха да допусне, че тя не е случаен човек. Стивън Смит не беше от мъжете, които проявяват интерес към връзки с жени с по-ниско обществено положение от неговото. Макар и благороден, амбицията се виждаше в искрящите му очи; той очевидно имаше големи надежди, надежди неясни, но пространни. Елфрайд беше озадачена, а по силата на естествения ход на момичешките усещания това означаваше, че му е ядосана. Вече не изпитваше удоволствие, отчитайки, че желанието й да го привлече, е прераснало в желание да го обича, колкото и момчешки вид да имаше, колкото и невинно да изглеждаше.

Стигнаха до моста, който свързваше източната половина на енорията със западната. Разположена в долина, насочена навън покрай морето, западната половина оформяше една падина, от която пътят се изкачваше много стръмно към Уест Ендълстоу и дома на викария. Нямаше належаща нужда никой от двамата да слиза, но понеже викарият беше свикнал след дълго пътуване да поглези коня, като го остави да се справи със стръмния склон без товар, Елфрайд, сякаш тласната от вътрешна сила, внезапно скочи точно когато Плезант се канеше да продължи бавно с горделивата походка, която той свързваше с тази част от пътя.

Младият мъж изглеждаше доволен от всяка възможност да наруши мълчанието.

— Как може, мис Суонкорт, да постъпвате толкова рисковано? — възкликна той, като последва примера й веднага, скачайки от другата страна.

— О, не, съвсем не — отвърна хладно тя; призрачното явление в Ендълстоу Хаус продължаваше изцяло да ангажира ума й.

Стивън вървя сам две-три минути, погълнат от нейната строга сдържаност, която си пролича по тона й. След това, очевидно преценил, че само момичетата се цупят така, той отиде спокойно при нея и с кастилска галантност й подаде ръка, за да й помогне да извърви останалите три четвърти от стръмнината.

Какво изкушение само: за първи път в живота й някой се държеше с Елфрайд като със зряла жена — предложи й ръка по начин, от който се подразбираше, че може да откаже. До тази вечер от страна на мъж никога не й беше оказвано внимание по-различно от кратките подвиквания на баща й: „Елфрайд, дай ръка“, „Елфрайд, хвани ме за ръката“. Неопитното й сърце превърна този случай в събитие; тя провери накъде са насочени чувствата й: кои са „за“ и кои — „против“. Като цяло те я подтикваха да приеме протегнатата ръка; единствено засегнатото честолюбие я накара да накаже Стивън, като го отблъсне.

— Не, благодаря, мистър Смит. Сама ще вървя по-добре.

Това беше първият плах опит на Елфрайд за сплашване на любовник. Страхувайки се повече от последиците от такова действие, отколкото от това какво би си помислил един благороден млад мъж за капризите й, тя веднага реши да постъпи, както й диктуваха чувствата, като тутакси заяви точно обратното:

— Но като размислих, ще приема.

Двамата продължиха бавно нагоре по хълма на няколко метра зад каретата.

— Много сте мълчалива, мис Суонкорт — отбеляза Стивън.

— Може би и аз мисля същото за вас — отвърна тя.

— Може би имам причина за това.

— Едва ли, тъгата прави хората мълчаливи, а вие няма защо да сте тъжен.

— Откъде знаете… Имам неприятности, макар че за някои хора това може да не е неприятност, а дилема.

— Каква дилема? — попита импулсивно тя.

Стивън се поколеба.

— Мога да ви кажа — започна той, — но вероятно не е…

Тя пусна ръката му и решително я отблъсна от себе си, вирнала глава. Току-що бе научила, че личното достойнство може да бъде силно засегнато, ако някой откаже да отговори на въпроса ти, макар и много учтиво; учтивостта върши добра работа в случаи на официално отправено искане или постигане на компромис, но не помага при непосредствен отказ.

— Не искам нищо да знам, не искам — продължи тя. — Каретата ни чака на хълма, трябва да се качваме. — Елфрайд се завъртя и мина отпред. — Папа, ето я твоята Елфрайд! — възкликна тя към неясната фигура на възрастния джентълмен, като подскочи и се отпусна на седалката до него, без да се унижава да приеме помощ от Стивън.

— А, да! — извика викарият с престорено бодър глас, току-що събудил се от дълбок сън, и понечи веднага да слезе.

— Ама какво правиш, папа? Още не сме стигнали у дома.

— О, не, разбира се, че не сме, още не сме у дома — рече много припряно мистър Суонкорт, опитвайки се да седне на мястото си с вид на човек, който изобщо не е мърдал. — Всъщност бях се отдал на толкова дълбок размисъл, та забравих къде се намираме. — Минута по-късно викарият вече похъркваше.

Тази последна вечер, изглежда, натъжаваше извънредно много Стивън Смит, а многократните наставления, че трябва да дойде и да ги посети отново през лятото, очевидно не повдигаха духа му, а по-скоро събуждаха лоши предчувствия.

Той си тръгна със сивите проблясъци на зората, докато земята още пазеше тъмните си цветове, а слънцето оставаше скрито на изток. Елфрайд се въртя цяла нощ в малкото си легло, опасявайки се да не би някой от прислужниците да стане по-рано и да го стресне, а тя да изпусне искрящите очи и къдравата коса, на които една неразгадана мистерия придаваше още по-силна романтична окраска. В известна степен — толкова бързо увлечението на жената преминава в загриженост — тя се чувстваше отговорна за неговата сигурност. Закусиха, преди да е разсъмнало; на мистър Суонкорт все повече му допадаше естественото държане на гостенина и затова беше решил да стане рано и приятелски да се сбогува с него. Викарият обаче се изненада, като видя Елфрайд да се приближава към масата за закуска със свещ в ръка.

Докато Уилям Уърм се подготвяше за пътуването (всички обитатели на дома на викария се бяха научили да чакат със завидно търпение през това време), Елфрайд тръгна безцелно към беседката. Стивън я последва. От това място се виждаше покритата с шубраци долина — по цялото й протежение сега бе паднала лека мъгла, скривайки потока, който се процеждаше през нея, но самите наблюдатели бяха извън мъглата.

Двамата стояха един до друг, облегнати на грубата каменна балюстрада, която ограждаше градинската беседка от външната страна и оформяше билото на стръмния склон. Елфрайд посочи смутено очертаващите се в далечината хълмове, които се издигаха неравномерно срещу тях. Но сега артистичното око на Стивън — дали защото си беше такова по природа, или заради обстоятелствата — беше много разсеяно и той следеше описанието й половинчато, сякаш пестеше време от някаква друга мисъл, минаваща през ума му.

— Е, сбогом — каза внезапно той, — предполагам, че не трябва да ви виждам никога повече, мис Суонкорт, въпреки поканите.

Искрената му скръб докосна най-нежните струни на душата й. Можеше да си позволи да му прости за нещо, което беше скрил. Още повече че свенливостта, която не му позволяваше да я погледне в лицето, придаваше смелост на собствените й очи и език.

— О, непременно елате пак, мистър Смит! — отвърна любезно тя.

— Много ще се радвам, но по-добре ще бъде да не идвам.

— Защо?

— Известни обстоятелства, свързани с мен, правят идването ми нежелателно. Не за мен, а за вас.

— Хубава работа! Като че ли нещо, свързано с вас, може да ме наскърби — заяви тя съвършено спокойно от позицията на непоклатимо надмощие, но като осъзна, че в случая държането й е неуместно, смекчи тона. — О, аз знам защо няма да дойдете. Защото не искате. Ще се върнете у дома в Лондон при всички забързани хора там и няма да искате да ни видите повече!

— Знаете, че не е така.

— И ще продължите да пишете писма, както досега, на дамата, за която сте сгоден.

— Какво значи това? Аз не съм сгоден.

— Нали написахте писмо до мис Някоя си; видях го, чакаше да бъде изпратено.

— Глупости! Една стара жена, която има магазинче за канцеларски материали; помолих я да ми запази вестниците, докато се върна.

— Няма нужда да обяснявате, изобщо не е моя работа. — Въпреки това мис Елфрайд изпита голямо облекчение, като чу тези показания. — И няма да дойдете пак да видите баща ми? — продължи да настоява тя.

— Бих искал… да видя и вас отново, но…

— Ще ми кажете ли какво криете? — прекъсна го тя раздразнено.

— Не, не сега.

Тя не можеше да спре да задава въпроси, колкото и невъзпитано да изглеждаше.

— Кажете ми — продължи настойчиво тя с трепереща брадичка, — дали срещите ви с една дама в Ендълстоу Хаус пречат на интереса, който вероятно проявявате към мен?

Стивън се стресна.

— Не — отговори категорично той и я погледна право в очите с такава увереност, с каквато единствено честността може да въоръжи някого, и то само когато е млад.

Обяснение не последва, но мрачното настроение я напусна. Елфрайд не можеше да не повярва на изреченото от него. Каквато и загадка да се криеше в сянката на транспаранта, не ставаше дума за тайна страст.

Тя се запъти към къщата и влезе вътре през оранжерията. Стивън заобиколи към предната врата. Мистър Суонкорт стоеше на прага по пантофи. Уърм оправяше хамута на коня и мърмореше колко му е зле на главата; всичко беше готово за отпътуването на Стивън.

— Определихте август за вашето посещение, нека да е август, ако, разбира се, ви привлича компанията на един закостенял тори^[2] — каза мистър Суонкорт.

Мистър Смит отвърна колебливо, че би искал да ги посети пак.

— Обещахте, че ще дойдете, и трябва да го направите — настоя Елфрайд, която излезе на вратата и се озова под бащината си ръка, прехвърлена през рамото й.

Каквато и причина да имаше за нежеланието на младежа да гостува в тази къща, тя вече не беше толкова важна. Той обеща отново, сбогува се с тях и се качи в каретата, която запълзя по хълма и го скри от погледите им.

— Никой никога не ми е допадал толкова много, колкото този младеж — никога! Не разбирам, просто не разбирам — каза енергично мистър Суонкорт на себе си и влезе вътре.