Томас Харди
Две сини очи (19)

XVII

Поздравът й, с глас несигурен изречен…^[1]

— Ето го Хенри Найт, той е! — каза мисис Суонкорт един ден.

Те гледаха от издадения край на едно диво оградено място, недалеч от „Канарите“, почти надвиснало над долината, простряла се навътре от морето и малкото пристанище на Касъл Ботеръл. Стръмната стена на скалата, върху която бяха стъпили, имаше форма на мъжко лице, обрасло с прещип като с брада. Хората в полето горе се предпазваха от случайно изтърколване по издатините и вдлъбнатините с жив плет, опасал самия ръб на скалата, който любезно вършеше тази услуга сега за Елфрайд и доведената й майка.

Като се изкатери по-високо, плътно до живия плет и проточи шия над прещипа, Елфрайд видя въпросния човек. Той вървеше, без да бърза, по малката зелена пътека ниско долу до потока, провесил чанта, която стигаше до левия му хълбок, стиснал в ръка здрав бастун и с кафява ленена шапка на главата. Чантата беше износена и стара, кожата от външната страна беше напукана и се лющеше.

Найт, който беше пътувал през хълмовете до Касъл Ботеръл на покрива на един раздрънкан омнибус, предпочете да извърви пеша последните три километра нагоре по долината, а багажа си щеше да получи по-късно.

Зад него се мотаеше и помайваше едно момче, което Найт набързо беше попитал за пътя до Ендълстоу. По силата на онзи закон на физиката, който кара по-малките тела да гравитират около по-големите, това момче не се беше отделило от Найт и припкайки, го следваше по петите, свирейки с уста, без да отмества очи от ботушите му, които се повдигаха и после се връщаха на земята.

Когато стигнаха едно място, точно противоположно на онова, където мисис и мис Суонкорт изчакваха в засада, Найт спря и се обърна.

— Виж какво, моето момче — каза той.

Устните на момчето се разтвориха, очите му се разшириха и то занемя.

— Ще ти дам шест пенса, при условие че стоиш на двайсет метра далеч от петите ми, докато прекосим цялата долина.

Момчето, което очевидно не знаеше, че е гледало петите на Найт, машинално взе шестте пенса и Найт продължи, потънал в размисъл.

„Приятен глас — помисли си Елфрайд, — но колко странен характер!“

— Трябва да се приберем, преди той да е изкачил склона — каза мисис Суонкорт тихо. Минаха напряко, изкачиха няколко стъпала и по тях се прехвърлиха през оградата, после през една странична врата и се озоваха на ливадата, а оттам — в къщата.

Мистър Суонкорт беше отишъл в селото с помощника си, а Елфрайд се чувстваше прекалено нервна да изчака в гостната с мисис Суонкорт пристигането на Найт. Затова, когато възрастната дама влезе, Елфрайд се престори, че е забелязала една нова разновидност на тъмночервеното мушкато, и изостана сред цветните лехи.

Това с нищо няма да помогне в края на краищата, помисли си тя и няколко минути по-късно влезе смело в къщата през страничната стъклена врата.

Там нямаше никого.

Един прозорец в ъгъла на стаята се отваряше точно над осмоъгълната оранжерия, която опасваше ъгъла на сградата. От оранжерията се чуваха гласове — мисис Суонкорт и непознатият разговаряха.

Тя очакваше, че мъжът ще говори на висок стил. За нейна изненада обаче той като начинаещ ученик задаваше въпроси за цветя и храсти, чиито отговори тя знаеше от години. След кратка пауза той заговори отново, този път по-продължително, и тя прецени, че в конструкцията на изреченията му има някаква твърда решителност. За разлика от нейните и на Стивън, които те двамата съставяха като за първи път, той сякаш ги издърпваше готови от някакъв голям склад. Някой се приближаваше към прозореца и щеше да влезе вътре.

— Този вид има телесен цвят — каза мисис Суонкорт. — Но олеандрите, макар че са толкова масивни храсти, лесно се нараняват и после не могат да бъдат подрязани — гиганти, чувствителни като млади дами.

Елфрайд изглеждаше виновна и посърнала като лейди, Тизъл^[2], когато пада параванът. Мисис Суонкорт представи Найт шеговито и след една-две минути той се настани до младата дама.

Цял куп инстинкти възпираха Елфрайд да поднесе традиционните усмивки на любезност и гостоприемство, а и за да се чувства още по-неудобно, много скоро мисис Суонкорт ги остави насаме, за да търси съпруга си. Мистър Найт обаче изобщо не изглеждаше притеснен от чувствата си и каза с небрежно спокойствие:

— Е, мис Суонкорт, най-сетне да се запозная с вас. Разминахме се само с няколко минути, когато бяхме в Лондон.

— Да, разбрах, че сте се видели с мисис Суонкорт.

— А сега рецензент и рецензиран се гледат лице в лице — добави той равнодушно.

— Да, но фактът, че сте роднина на мисис Суонкорт, прави нещата по-малко напрегнати. Странно, че през цялото време е ставало въпрос за човек от нейното семейство. — Елфрайд започна да идва на себе си и да разглежда лицето на Найт. — Просто много исках да знаете моята истинска причина… да напиша книгата — толкова много исках.

— Разбирам напълно желанието ви и бях възнаграден, че забележките ми са стигнали до когото трябва. Страхувам се, че това се случва много рядко.

Елфрайд стана по-предпазлива. Този човек явно държеше на мнението си, сякаш приятелството и учтивостта ни най-малко не изискват да се откажеш веднага от това твое мнение.

— Направихте така, че да се почувствам много неловко и да съжаля, че написах такива неща! — каза тихо тя, внезапно отказвайки се от обикновеното caqueterie, бърборене при запознанство, и заговори ядосано като дете със строг учител.

— Това е целта на почтените критици в такива случаи. Не да ви натъжат напразно, а „защото тъгата ви ви накара да се покаете, както Бог искаше, и не бяхте наранени от нас по никакъв начин“^[3], както пише на езичниците едно всемогъщо перо. Ще напишете ли друг роман?

— Да напиша друг? — повтори тя. — За да може някой да ме заклейми с перото си и да докаже със Светото писание, че отново е прав, както правите вие сега, така ли, мистър Найт?

— Следващия път може да сте по-добра — отговори той спокойно. — Мисля, че ще бъдете. Но ви съветвам да се ограничите с домашни сцени.

— Благодаря. Но повече никога.

— Ами може и да сте права. Фактът, че една млада жена се е захванала да пише, не е най-хубавото нещо, което може да се каже за нея.

— Кое е най-хубавото?

— Предпочитам да не отговоря.

— Знаете ли го? Кажете ми го, моля ви.

— Ами… — Найт очевидно искаше да каже нещо друго — предполагам, най-доброто ще бъде да чуя, че се е омъжила.

Елфрайд се поколеба.

— И какво като се е омъжила? — попита най-накрая тя; отчасти за да покаже, че това не се отнася до нея.

— Така няма да чувам повече нищо за нея. Както казва Смитън за своята кула, най-хубавото е, че след като вълненията около тържественото освещаване отшумят, не се случва нищо, за да се вдига шум за нея^[4].

— Да, разбирам — рече Елфрайд тихо и замислено. — Но все пак при мъжете е доста по-различно. Вие защо не пишете романи, мистър Найт?

— Защото не мога да напиша и един роман, който да заинтересува някого.

— Защо?

— Поради няколко причини. Първо, за да стане романът ти популярен, трябва да имаш благоразумието да не излагаш собствените си мисли.

— Това наистина ли е необходимо? Сигурна съм, че може да се научи, ако човек се упражнява — каза Елфрайд авторитетно, както подобава на човек с опит в това изкуство. — Сигурно ще станете доста известен — продължи тя.

— Толкова хора стават известни сега, че е много по-изискано да останеш неизвестен.

— Кажете ми сериозно — извън нашата тема, — защо не напишете една книга вместо отделни статии? — настоятелно попита тя.

— Тъй като ви е приятно, че ме карате да говоря за себе си, ще ви кажа сериозно — отвърна Найт, който се забавляваше с тези въпроси на младата си приятелка не по-малко, отколкото се интересуваше от външността й. — Както вече споменах, нямам желание. А ако имах желание, нямаше да мога да се съсредоточа достатъчно. Всеки си има определен запас от енергия, която ни е дадена да се възползваме от нея по най-добрия начин. И когато тази енергия изтича седмица след седмица, малко по малко, както става с мен последните девет-десет години, оказва се, че запасите ми не са достатъчни, та да осигурят силата, която изисква написването на една книга на каквато и да е тема. Освен това да не забравяме самоувереността и способността да изчакваш. Там, където бързите резултати са станали нещо обичайно, те са фатални за живата вяра в бъдещето.

— Да, разбирам. И затова избирате да пишете отделни материали?

— Не. Не избирам да правя това в смисъла, който вие влагате — да избера сред безброй професии, всичките възможни. Стана по стечение на обстоятелствата. Не че имам нещо против обстоятелствата.

— Защо нямате нищо против, искам да кажа, защо приемате нещата тихомълком? — Елфрайд се изплаши, че го разпитва така, но силното й любопитство да разбере какво всъщност представлява литературният мистър Найт, не й позволяваше да спре.

Найт, разбира се, нямаше нищо против да бъде откровен с нея. Всички знаем, че примери за такава склонност има у мъже, които не са лишени от чувства, но са свикнали да си мълчат. Когато намерят слушател, който по никакъв начин не злоупотребява с тях, не им съперничи или не ги порицава, сдържаните и дори подозрително настроени светски мъже стават откровени, наслаждавайки се открито на скритата страна на своята откровеност.

— Защо нямам нищо против стечението на обстоятелствата ли? — продължи той. — Защото, когато човек е в началото на пътя, по-добре е да има предопределена посока, отколкото абсолютна свобода.

— Ясно — искам да кажа, че щеше да ми бъде ясно, ако разбирах какво означават всички тези общи приказки.

— Означават, че когато случайността стане основа на работата ти, която никаква идея не може да промени, вниманието ти е свободно да се съсредоточи върху самата работа и да се възползва от това.

— Натиск отстрани, който изтласква нависоко, ако използвам вашия език — каза дяволито тя. — А там, където няма ограничения, както е при богатия човек, който иска да опита много неща и да направи нещо, по-добре ще бъде да си избере едно ограничение, което му хрумне, отколкото да няма нито едно.

— Да — съгласи се той замислено. — Дотук е така.

— Е — продължи Елфрайд, — аз мисля, че за мъжката природа е по-добре, ако мъжът не върши нищо конкретно.

— Има случаи, когато е задължен.

— Да, да, исках да кажа, когато не е задължен по някаква друга причина, освен заради радостта от очакването на славата. Напоследък все си мисля, че едно равномерно разпределено щастие, което започва сега и съответства на дните в живота ти, е за предпочитане пред очакваното огромно щастие далеч в бъдещето, без да го чувстваш сега.

— Ами аз току-що казах същото, точно това е принципът на всички, които като мен си поставят краткотрайни цели.

— О, съжалявам, че възприех думите ви иронично — рече тя някак объркано. — Да, разбира се. Това имахте предвид, когато заявихте, че не се опитвате да станете известен. — И с характерната за ума й бързина, с която стигаше до някакво убеждение, тя добави: — Има нещо много дребнаво да се опитваш да бъдеш велик. Човек трябва да мисли едва ли не само за себе си и да има достатъчно високо самомнение, за да си повярва, преди изобщо да се опита.

— Но е прибързано да се твърди, че е вредно човек да мисли много за себе си, когато се докаже, че е мислил погрешно, при това е прекалено прибързано понякога. Освен това не трябва да стигаме до заключението, че един човек, който се стреми сериозно към успех, прави това, воден от дълбоко чувство за собствените си качества. Той може би вижда колко малко успехът е свързан с качествата и съображенията му навярно са резултат точно от неговата скромност.

Начинът, по който се държеше с нея, ядоса Елфрайд. Веднага след като тя се съгласи с него, той като че ли престана да се интересува от това. „Ах — помисли си тя, — нищо общо не искам да имам с такъв човек, макар че е наш гостенин.“

— Струва ми се, ще се съгласите — поднови разговора Найт, връщайки се към темата, за да довърши мисълта си по въпроса, а не да ангажира нейното внимание, — че в реалния живот за мъжете е просто въпрос на инстинкт да се опитват да продължат напред. Те си дават сметка, че без да са мислили предварително, са започнали да се опитват по малко, и си казват: „След като съм опитал дотук, ще опитам още малко“. И продължават, защото са започнали.

Елфрайд от своя страна в момента не слушаше особено внимателно думите му. Тя можеше несъзнателно да улови някой момент от разказа на събеседника си, който я интересуваше, и спирайки се на него, потънала в своите си мисли, да остане недостъпна за всичко, което той ще каже по-нататък. В такива случаи невинно преценяваше човека, който говори; след това идваше ред на художника. Тя сякаш гледаше човека, после през него в бъдещето му и от бъдещето в отвъдния му живот — без да гадае, а само да гледа невиждащо, несъзнателно, — докато умът й продължава да е ангажиран с първоначалната си мисъл.

Така гледаше тя Найт.

Елфрайд внезапно осъзна какво прави и болезнено се смути.

— Защо се бяхте вторачили така замислено в мен? — попита той.

— Доколкото изобщо мислех за вас, мислех си, че сте много умен — отговори тя, без изобщо да е разсъждавала предварително по въпроса, стресната, че отговорът й е толкова честен и ясен.

Неспокойна, след като неволно беше изрекла някои неща, Елфрайд се изправи и пристъпи към прозореца, тъй като чу гласовете на баща си и на мисис Суонкорт, които идваха насам, минавайки под терасата.

— Ето ги — каза тя и излезе.

Найт я последва през поляната. Тя спря в края на терасата, близо до каменните перила, и погледна към слънцето, увиснало над една горска поляна, красива като Темпейската долина^[5], по която крачеше баща й.

Найт не можеше да отмести поглед от нея. Слънцето беше слязло ниско на хоризонта и неговата топла светлина заля лицето й, а руменината на бузите й се сгъсти до яркочервено — техният мек розов оттенък можеше да се види в естествени краски само там, където с красива извивка се губеха в сянка. Краищата на спуснатата й коса се плъзгаха назад и напред по раменете й и всеки слаб полъх ги разрошваше или приглаждаше. Ресните и панделките на роклята й се движеха от същия бриз, близваха като с език онова, до което се докосваха, и развълнувано устремени напред, по-далеч от сенчестите гънки, поемаха своя дял от бляскавото оранжево сияние.

Мистър Суонкорт приветства Найт от трийсет метра разстояние и след няколко предварително подготвени думи премина към задълбочен разговор за хубавото старо фамилно име на Найт, после разви теории за родословия и бракове между кръвни роднини. Междувременно пристигна куфарът на Найт и скоро те се оттеглиха да се приготвят за вечерята, отложена с два часа от обичайното време.

Сега, когато се бяха върнали в провинцията, всяко посещение беше събитие в живота на Елфрайд, а пристигането на Найт — извънредно интересно, разбира се. За първи път тази вечер тя си легна, без изобщо да мисли за Стивън.