Томас Харди
Две сини очи (16)

XIV

Лудуваме, докато е още май…^[1]

Сега трябва да си представим, че са изминали близо девет месеца. На мястото на есенния пейзаж, който оформяше обстановката в предишните сцени, наблюдаваме кулминацията на летния цъфтеж следващата година.

Стивън е в Индия, труди се в една канцелария в Бомбай; от време на време пътува в провинцията по служба и се чуди защо хората, които са тук по-отдавна, отколкото е той, се оплакват толкова много от влиянието на климата върху здравето им. Има ли друг млад човек, питаше се Стивън, с по-добър старт в живота от моя. Поне на него така му изглеждаше.

Стивън се появи на сцената точно по времето на изключителния апогей на благоденствието, в което дотогава се къпеше Бомбай. Строителството и проектантството бяха увлечени във всеобщия устрем. Спекулативният бизнес се развиваше с бързи крачки всеки ден, като единствената неприятна изненада, свързана с него, беше възможността да се сгромоляса.

Елфрайд не каза на баща си за двайсет и четири часовото бягство със Стивън, но и доколкото знаеше, тази новина не беше стигнала до ушите му по друг път. За кратко това тайно я безпокоеше и натъжаваше, а заминаването на Стивън засилваше още повече терзанията й. Но Елфрайд притежаваше необикновената способност да се освобождава от безпокойството след определено време. Докато един човек, бавен по природа, поема нещастието си малко по малко, тя беше преглътнала цялото си страдание наведнъж и сега отново се чувстваше жива. Можеше да се откаже от тъгата и да я замени лесно с надежда, както гущерът сменя кожата си с нова.

Появи се възможност за две чудесни занимания. Едното беше публикуването на любовния роман и следенето във вестниците на отзиви за него, които, макар че досега бяха красноречиво кратки, успяваха да отвлекат мислите й. Другото беше преселването й от дома на викария в по-удобната стара къща на мисис Суонкорт, която се издигаше над същата долина. На мистър Суонкорт отначало не му харесваше идеята да го местят в женско царство, но очевидните предимства на подобно заемане на по-високо положение го накара да размисли. Така се стигна до радикално „преместване“ — дамите се установиха в Торкий, както се бяха уговорили, а викарият сновеше между двете къщи.

Мисис Суонкорт значително разшири представите на Елфрайд за аристокрацията и тя започна да прощава на баща си за брака му по сметка. Разбира се, че от светска гледна точка едно хубаво лице на четирийсет и три години никога не бе правило по-голяма услуга на един мъж.

 

 

Новата къща в Кенсингтън беше готова и всички те бяха в Лондон.

Храстите в Хайд Парк бяха пресадени както обикновено, столовете — подредени в редица, тревните площи — добре оформени по краищата, алеите изглеждаха като покосени от гръмотевична буря — хора, незаети с работа, поръчваха карети, други, които бързаха, се нуждаеха от коне и двете алеи, Драйв и Роу, станаха отново за един час място за развлечение. Наслаждаваме се на гледката в шест часа на този летен следобед сред жълто-оранжева омара под виолетово небе. Екипажът на семейство Суонкорт е увлечен в този наплив.

Мисис Суонкорт беше от онези хора, които говорят хапливо, но нейният плътен мелодичен глас — единствената красива черта на възрастната жена — не допускаше слушателите й да изпитат досада.

— Сега — каза тя на Елфрайд, която като Еней в Картаген^[2] беше във възторг от прекрасната гледка — ще видиш, че отсъствието на придружители ще ни въоръжи, както въоръжава всички, с изключителната способност да тълкуваме чертите на себеподобните ни. Аз винаги съм слушател на такива места — не на историите, разказвани от съседите ми, а на лицата им — и преимуществото е, че независимо дали се намирам на алеята за ездачи, на булеварда, на моста Риалто или в Прадо, всички те говорят един и същ език. Може би съм придобила това умение, бидейки една грозна самотна жена толкова години наред, без никой да ми дава информация, нещо, което няма да ти се стори странно, ако ти дойде наум един подобен случай — колко точно съобщават часа хората, които нямат часовник.

— Да, точно така е — каза мистър Суонкорт услужливо. — Аз познавам селяни от Ендълстоу и от други ферми, които имат системи от наблюдения за тази цел. Чрез сенки, ветрове, облаци, движения на овце и крави, пеене на птици, кукуригане на петли и стотици други гледки и звуци, за чието съществуване хората с часовници в джобовете изобщо не знаят, те могат да кажат колко е часът с точност до десет минути по всяко време. Това ми напомня за една стара история, която, страхувам се, е много лоша — много лоша, за да я разкажа. — Тук викарият поклати глава и се разсмя беззвучно.

— Разкажи я, хайде! — настояха дамите.

— Не бива.

— Това е абсурдно — каза мисис Суонкорт.

— Става дума за един човек, който със същата внимателно изградена наблюдателна система мамел хората повече от две години, като ги уверявал, че носи тайно барометър и затова толкова точно предвижда промените във времето, а всъщност съдел за тях по неприятните звуци на задника си и настроенията на жена си.

Елфрайд се разсмя.

— Точно така — рече мисис Суонкорт. — По същия начин, по който онези хора са изучили символите на природата, аз съм научила езика на незаконородената й сестра — превземката: послъгване с очи, презрение с върха на носа, възмущение с косата на тила, смеха на дрехите, цинизма на стъпките, различните емоции при завъртането на бастуна, свалянето на шапката за поздрав, отварянето на слънчобрана, всичко това го знам без грешка. Погледни само майката в каретата отсреща — посочи тя с едно око. — Завладялото я усещане за собственото й положение, изписано на лицето й, е особено унизително за човек, който обича страната си. Просто не е за вярване, че светските хора, които уж са много по-издигнати от онези със скромно място в обществото, може да са толкова невежи за елементарните изисквания да проявяваш сдържаност.

— Как така?

— На лицата им е изписано като Божия заповед на пергамент „Умолявам те, виж коронката и роклята ми“.

— Наистина, Шарлот — каза викарият, — ти вникваш в човешкото лице както мистър Пъф в кимането на лорд Бърли^[3].

Елфрайд не можеше да не се възхищава на красотата на своите сънароднички, особено след като самата тя и собствените й няколко познати винаги бяха леко загорели от слънцето или одраскани по ръцете от някоя къпина по това време на годината.

— И колко красиви цветя и листа носят на шапките си! — възкликна тя.

— О, да — отвърна мисис Суонкорт. — Някои от тях са дори по-ярки от истинските. Виж каква красива роза носи онази дама там, зад преградата. Елегантни лозови ластари, увити около стъблото да пазят от убождане и всичко се развива толкова естествено точно над ухото й — съзнателно казвам развива се, защото и розовите венчелистчета, и хубавите й розови бузи са дело на природата в очите на случайния наблюдател.

— Но защо не ги похвалиш малко, те го заслужават! — каза великодушно Елфрайд.

— Ами правя го. Виж как херцогинята на… се поклаща напред-назад на седалката, използвайки люлеенето на ландото, за да погледне наоколо само когато главата й се люшка напред с невъзмутима гордост, която не допуска съпротива срещу наложилите се обстоятелства. Виж красиво нацупените уста на онова семейство там — няма никакви следи, че това е нагласено предварително, толкова изкусно го правят. Виж престорено срамежливите малки юмручета, стиснали слънчобраните; миниатюрния показалец, който е постоянно нащрек, изправен и насочен към дръжката от слонова кост, многозначителен колкото искаш, лъскавия атлаз на слънчобрана, неизменно в тон с цвета на лицето под него, и понеже на пръв поглед изглежда, че е случайно така, това го прави особено привлекателно. Ето го на отсрещната седалка червения тефтер, който говори, че те имат огромен брой познати. Особено много се възхищавам на онази щедро надарена с дъщери жена, седнала от другата страна — искам да кажа, че тя изглежда така, сякаш не съзнава как минувачите зяпат момичетата, но преди всичко как изглеждат самите момичета — погледът им се губи в дълбоките очи на красивите мъже, като че ли не знаят какво гледат — мъжките очи или листата на дърветата. Нали искаше да ги похваля? Но аз само се шегувам, дете, знаеш, че е така.

— Пфу-у, колко е топло! — обади се мистър Суонкорт, сякаш мислено беше много далеч от всичко, което виждаше. — Дори часовникът ми толкова се е нагрял, че едва го докосвам да видя колко е часът, а целият свят мирише като вътрешността на шапка.

— Как само те зяпат мъжете, Елфрайд! — заяви възрастната дама. — Направо ще ме убиеш.

— Ще те убия?

— Както диамантът убива опала, когато са в една обковка.

— Забелязах няколко дами и джентълмени да ме гледат — каза Елфрайд непресторено, без да крие удоволствието, че е наблюдавана.

— Мила моя, не бива вече да казваш „джентълмени“ — отбеляза втората й майка с лукаво загрижен тон, от който веднага погрозняваше. — „Джентълмените“ сме ги отстъпили на средната класа, мисля, че тази дума все още може да се чуе, ако отидеш на бал на търговци или на чай в провинцията. Тук вече не се използва.

— Какво трябва да казвам тогава?

— Дами и господа. Само това.

В този момент в потока от превозни средства се появи, движейки се в обратната посока, една колесница, чиято каросерия пресъздаваше наситения тъмносин оттенък на среднощното небе, а за колелата и ръбовете беше избран фино нанесен ултрамарин; ливреите на слугите представляваха тъмносини палта със сребриста дантела и ръждивочервени бричове. Всичко това образуваше едно органично цяло и се движеше зад двойка дорести коне, които напредваха безразлично, увлечени в много изискан тръс. От време на време различни точки на жилестата им кожа потръпваха, с което сякаш искаха да покажат, че се интересуват от съвсем други неща.

В тази колесница имаше един мъж, чиято външност не се отличаваше с нещо специално, освен че по някакъв начин приличаше на добродушен пътешественик от най-висша класа. До него седеше дама с воднисти очи и бледа кожа от групата на „интересните“ жени, която преминаваше в групата на болнавите, като най-голямото й удоволствие очевидно беше да не харесва нищо. Срещу двойката се виждаха две момиченца с бели шапки със сини пера.

Дамата забеляза Елфрайд, усмихна се и кимна, докосна лакътя на съпруга си, който се обърна, и в този миг Елфрайд го разпозна, а той галантно повдигна шапката си. Тогава двете деца протегнаха ръце към Елфрайд и се засмяха радостно.

— Кой е този?

— Ами лорд Лаксилиан, нали така? — отговори мисис Суонкорт, която заедно с викария седеше с гръб към тях.

— Да — потвърди Елфрайд. — Това е единственият мъж, когото смятам за по-красив от папа.

— Благодаря, мила — каза мистър Суонкорт.

— Да, но баща ти е много по-възрастен. Когато лорд Лаксилиан остарее още малко, няма да е и на половината толкова хубав, колкото е нашият кавалер.

— Благодаря също и на теб, мила — каза мистър Суонкорт.

— Вижте — възкликна Елфрайд, като продължаваше да гледа към децата, — вижте как ме викат миличките! Едната плаче да отида при тях.

— Току-що говорехме за гривни. Погледни гривната на лейди Лаксилиан — каза мисис Суонкорт, когато баронесата вдигна ръка, придържайки едно от момиченцата. — Смъква се по ръката й, много по-голяма е. Отвращава ме това разстояние между гривната и китката, чудя се как може жените да имат толкова лош вкус.

— Съвсем не е въпрос на вкус, наистина — възрази Елфрайд. — Просто ръката й е отслабнала много, горката. Нямаш представа колко се е променила през последната година.

Сега каретите се приближиха една към друга и двете семейства си размениха по-непринудени поздрави. Семейство Лаксилиан мина от другата страна на алеята и спря под чинарите точно зад семейство Суонкорт. Лорд Лаксилиан слезе и тръгна към тях, смеейки се мелодично.

Този негов смях привличаше хората. Те харесваха музикалните звуци и забравяха, че той няма никакви таланти. Мистър Суонкорт го запомняха с държането му, Стивън Смит с лицето му, а лорд Лаксилиан — със смеха му.

Мистър Суонкорт направи няколко приятелски коментара — включително за жегата.

— Да — каза лорд Лаксилиан, — следобед минахме покрай витрината на един кожухар и гледката ни подейства толкова задушаващо, че с радост се махнахме оттам. Ха-ха! — Той се обърна към Елфрайд: — Мис Суонкорт, не съм ви виждал, нито съм говорил с вас, откакто литературният ви подвиг стана известен. Нямах представа, че едно дете си води записки сред тишината на Ендълстоу, иначе с приятелите ми непременно щяхме да пазим поведение. Суонкорт, защо не ме предупреди?

Елфрайд се смути, изчерви се, разсмя се, каза, че не си струва да се говори за това, и т.н., и т.н.

— Мисля, че от Настояще се отнесоха доста несправедливо към вас, наистина така мисля. Да пишеш дълбокомислена рецензия за една елегантна занимавка като Кралският двор в замъка Келиън е абсурдно.

— Какво? — зачуди се Елфрайд, отваряйки очи. — Рецензирали са ме в Настояще?

— О, да, не знаехте ли? Ами това беше преди четири или пет месеца.

— Не, не съм виждала рецензията. Много съжалявам! Жалко за издателите ми! Обещаха да ми изпращат всичко, което се появи.

— Ах, в такъв случай се страхувам, че ви съобщих неприятна информация, съзнателно премълчавана от любезност. Може би са си казали, че няма да ви я изпратят, за да не ви причинят ненужно болка.

— О, не, наистина се радвам, че ми казахте, лорд Лаксилиан. Това е криворазбрана любезност от тяхна страна. Толкова критична ли е рецензията? — попита тя трепетно.

— Не, не, не точно, макар че сега съм забравил каква точно беше целта й. Звучеше просто… просто остро, нали разбирате — нечестно, ако може така да кажа. Но наистина паметта не ми дава възможност да съм категоричен.

— Ще отидем в офиса на Настояще и веднага ще я поискаме, нали ще отидем, папа?

— Ако си толкова нетърпелива, мила, ще отидем или ще поискаме да ни я изпратят. Но това ще стане утре.

— Моля ви, Елфрайд, направете ми една малка услуга сега — каза лорд Лаксилиан развълнувано с вид на човек, който съжалява, че е съобщил новина, която я е разтревожила. — Аз всъщност съм изпратен тук като специален куриер от моите малки Поли и Кейти да ви помоля да дойдете при тях в нашата карета. Трябва да отида отсреща на „Пикадили“ и съпругата ми остава сама с двете. Страхувам се, че те са доста разглезени деца, но аз почти им обещах, че ще дойдете.

Стълбичката беше спусната и Елфрайд бе преместена — за огромна радост на момиченцата и за безобидния интерес на разни безделници със зачервена кожа и дълги вратове, които хвърляха по някой бегъл поглед на това представление, вдигнали бастуните до устните си, смеейки се от време на време с дълбок гърлен глас и с очите си, без устата им изобщо да участва в това действие. Лорд Лаксилиан нареди на кочияша да тръгва, повдигна шапката си, усмихна се, но усмивката му се размина с целта си и кацна върху един непознат, който се поклони озадачен. Лорд Лаксилиан остана загледан в Елфрайд.

Погледът беше мъжествен, открит, искрен израз на възхищение; моментно отдаване на почит, каквато всеки англичанин би отдал на красотата, без да се срамува от чувствата си или да допусне те да го отклонят и на милиметър от емоционалните му задължения като съпруг и глава на семейство. След това лорд Лаксилиан се обърна и замислено тръгна към горния край на парка.

Мистър Суонкорт беше слязъл заедно с Елфрайд, за да пресече и да излезе на алеята за ездачи, където да поговори няколко минути с един приятел, когото бе видял там; така съпругата му остана съвсем сама в каретата.

Докато се разиграваше тази кратка сцена, сред излезлите на разходка зрители стоеше един мъж, който изглеждаше някак различен от останалите. Иззад множеството хора, зад редицата столове, облегнат на едно дърво, той наблюдаваше Елфрайд с тих и критичен интерес.

Три подробности, свързани с тази дискретна личност, разкриваха веднага на опитното око, че той не е pur sang, чистокръвен ездач от парка. Първо, една-две непоправими гънки точно на талията на редингота, които свидетелстваха, че не е бил достатъчно придирчив към шивача си, за да демонстрира занаятчията своя класически, агресивно изкусен майсторлък. Второ, замърсен чадър, станал такъв заради навика на собственика му да се подпира тежко на него и да го използва като истински бастун, вместо да насочва заострения му край да докосва земята с кокетни целувки, както се прави на алеята за ездачи. Трето и най-важно, гледайки лицето му, няма как да не предположиш, че очите ти виждат отблизо един съвършен ум вместо съвършена кожа et praeterea nihil, и нищо друго, която е по право запазена марка на алеята за ездачи.

По всяка вероятност, ако мисис Суонкорт не беше останала сама в каретата под дървото, този човек нямаше да излезе от своето незабелязано от никого усамотение. Но като забеляза това, той мина напред, наведе се под перилата и застана до вратата на каретата.

Мисис Суонкорт го гледа замислено петнайсет секунди, после протегна ръка, смеейки се.

— Това е Хенри Найт, разбира се, че е той! Мой втори — трети — четвърти братовчед. Какво да кажа? Във всеки случай, роднина.

— Да, остатък от нещо, което още не е изхвърлено. И аз не бях сигурен дали си ти от мястото, където стоях.

— Не съм те виждала, откакто отиде в Оксфорд — колко години са това! Сигурно знаеш, че се омъжих.

Последва разговор за раждания, смърт и сватби в семейството, за които не е нужно да се разказва подробно. Найт попита:

— Младата дама, която се премести в другата карета, значи е твоя доведена дъщеря?

— Да, Елфрайд. Сигурно я познаваш.

— А коя беше дамата, при която се качи Елфрайд? Изглеждаше някак размита и водниста като собственото си отражение в езеро?

— Лейди Лаксилиан; много болнава, каза Елфрайд. Съпругът ми е далечен роднина с тях, но от страна на… няма стремеж за близост. Както и да е, Хенри, ти, разбира се, ще дойдеш да ни видиш. Шеврон Скуеър двайсет и четири. Ела тази седмица. Ние сме в града още една-две седмици.

— Чакай да видя. Утре трябва да съм в Оксфорд, където ще остана няколко дни, затова се страхувам, че трябва да се лиша от удоволствието да ви видя в Лондон тази година.

— Ела тогава в Ендълстоу, защо не тръгнеш с нас?

— Страхувам се, че ако дойда преди август, ще трябва да си тръгна след ден или два. Много ще се радвам, ако бъдем заедно в началото на август, тогава ще мога да остана по-дълго. Мислех да изкарам цялото лято на запад.

— Много добре. Не забравяй, че сме се уговорили. А сега няма ли да изчакаш да видиш мистър Суонкорт? Той ще се върне до десет минути.

— Не, и моля да бъда извинен, трябва пак да се върна в кантората тази вечер, преди да се прибера вкъщи; всъщност би трябвало да съм вече там — в момента имам купища спешни въпроси, с които трябва да се заема. Моля те да му обясниш. Довиждане.

— И да ни съобщиш кога пристигаш, колкото може по-скоро.

— Непременно.