Томас Харди
Две сини очи (5)

III

… под звънки птичи мадригали…^[1]

Първата богата вечеря в дома на викария в Ендълстоу подейства много добре на младия Стивън Смит. Както беше предложила Елфрайд на баща си, масата бе отрупана с какво ли не за хапване, наречено „ранна вечеря с чай“. Храната бе приветствана от всички, когато са далеч от градове и хора, и особено привлекателна за младежи. Масата беше красиво украсена със зимни цветя и листа, и насред тях погледът спираше, привлечен от котлети, пилешко, пай, две огромни парчета месо, изпечени в тесто, за които чинията беше малка и създаваха радостно впечатление за изобилие.

В дъното, недалеч от камината, изникна сервизът за чай от старомоден устърски порцелан, а зад него се появи крехката фигура на Елфрайд, която се опитваше да внесе достойнство, подобаващо на омъжена жена, в движенията, докато наливаше чая, както и да изглежда по-авторитетна и угрижена по въпроси, свързани с мармалада, меда и битата сметана. Тъй като беше вечеряла преди той да пристигне, тя установи колко се стеснява, когато не му сервира: нямаше какво друго да прави, освен да говори. Помоли го да я извини, за да довърши писмото, което бе започнала да пише на една масичка, но като седна и се захвана с него, цялата пламна от връхлетялото я чувство, че се е държала недопустимо грубо. Щом видя обаче, че гостът не забелязва нищо лошо в това и също изпитва неудобство, докато тя следи внимателно кога да допълни чашата му, Елфрайд се успокои още повече; а когато той, без да иска, ритна крака на масата, след което за малко не обърна чашата с чай, също като ученик, се почувства господарка на положението и заговори съвсем спокойно. Непринуденото държане и еднаквата възраст заличиха от паметта им факта, че са двама току-що срещнали се непознати. Стивън се впусна красноречиво да се хвали с твърде незначителния си опит, свързан с професионалните му занимания; а тя, тъй като не се бе научила да отстъпва, преразказа оживено историите на баща си, който щеше да се изненада, ако беше чул колко точно се придържа тя към сюжета и настроението. С други думи, в дома на мистър Суонкорт тази вечер можеше да се види една много интересна картина на тема Колко е сладко да си двайсетгодишен.

Накрая Стивън трябваше да се качи на горния етаж и да разговаря на висок глас с викария, който между пъшканията многократно поднасяше извинения, че толкова безцеремонно го е извикал в спалнята на един непознат.

— Смятах обаче, че трябва да ви кажа няколко думи преди първата работна сутрин на вашето посещение — продължи мистър Суонкорт. — Човек губи търпение, като остане прикован на легло цял ден заради внезапно проявен каприз от страна на врага си — който за мен е непознат, тъй като все още знам съвсем малко за подаграта. Както и да е, сега се е преместила в другия ми пръст, но много леко и очаквам утре сутринта съвсем да изчезне. Надявам се, че долу добре са се погрижили за вас.

— Отлично. Но колкото и да е жалко и аз да съжалявам, че сте на легло, умолявам ви да не обръщате ни най-малко внимание на присъствието ми тук през това време.

— Няма. Но утре ще сляза долу. Дъщеря ми е отличен доктор. Една-две дози от нейните леки микстури ще ме оправят по-бързо от всички хапове на света. А сега на въпроса за църквата. Седнете, седнете. Както виждате, тук не можем да си позволим да се придържаме към официални любезности и поради тази причина един възпитан човек рядко остава с нас по-дълго; затова не бива да губим време за предварителни контакти с него, защото ще си тръгне, преди да имаме удоволствието да го опознаем отблизо. Тази наша кула, както ще забележите, е отвъд възможността да бъде реставрирана; но самата църква е в добро състояние. Трябва да видите някои от църквите в графството. Изгнили подове, бръшлян по стените.

— Мили боже!

— О, това е нищо. В една съседна енория винаги когато завали дъжд по време на църковна служба, богомолците отварят чадърите си и не ги свалят, докато от покрива не спре да капе. Сега, ако бъдете така любезен да ми донесете онези документи и писма, които виждате на масата, ще ви покажа докъде сме стигнали.

Стивън прекоси стаята да ги вземе, а викарият се загледа в стройната фигура на госта.

— Предполагам, че сте достатъчно добре подготвен? — попита той.

— Достатъчно добре — отвърна младият мъж и леко се изчерви.

— Толкова сте млад, така ми се струва — бих казал, че сте най-много на деветнайсет години.

— Аз съм почти на двайсет и една.

— Точно на половината на моята възраст; аз съм на четирийсет и две. Между другото — продължи мистър Суонкорт, след като приключи с тази тема, — казахте, че цялото ви име е Стивън Фицморис и че дядо ви е родом от Каксбери. Та ми хрумна, че аз знам някои неща за вас. Вие сте от известна стара фамилия от графството — най-малкото не сте най-обикновен Смит.

— Не мисля, че във вените ни тече тяхна кръв.

— Глупости! Точно така трябва да мислите. Подайте ми „Поземлена аристокрация“. Сега ще видим. Ето, Стивън Фицморис Смит, погребан в църквата „Сейнт Мери“, нали така? Е, от тази фамилия води началото си Лийзуърди Смит и паралелно с този клон се появява генерал сър Стивън Фицморис Смит от Каксбери…

— Да, виждал съм паметника му там! — извика Стивън. — Но няма връзка между неговото семейство и моето: не може да има.

— Не може да има, защото вие така смятате. Но вижте тук, уважаеми сър — каза викарият и удари с юмрук по рамката на леглото, за да е по-убедителен. — Ето ви тук, Стивън Фицморис Смит, живее в Лондон, но произхожда от Каксбери. В тази книга е дадено родословно дърво на фамилията Стивън Фицморис Смит от имението Каксбери. Сега в семейството ви вероятно има само хора с професии — не съм любопитен, не задавам такива въпроси, не съм такъв човек, но е ясно като две и две четири какъв е произходът ви! Мистър Смит, поздравявам ви за кръвта, която тече в жилите ви, синя кръв, сър, открай време много желан цвят, честна дума.

— Бих предпочел да ме поздравите за нещо по-осезаемо — отговори младият мъж колкото тъжно, толкова и стеснително.

— Глупости! И на това ще му дойде времето. Вие сте млад — животът е пред вас. Вижте сега, вижте колко назад в древността са корените на моето семейство Суонкорт. Ето тук — продължи той, — този е Джефри, един от прадедите ми, който загубил баронската титла, защото обичал да си прави шеги. Еее, такива сме си ние! Но историята е много дълга, за да я разкажа сега. Да, аз съм беден човек, всъщност беден джентълмен: онези, с които искам да съм приятел, не искат да са ми приятели; а пък, които искат да са ми приятели, са много по-долу от мен и не могат да ми бъдат приятели. Като изключим, че понякога обядвам с един-двама свещеници от съседни енории и от време на време си говоря — а понякога и вечерям — с лорд Лаксилиан, мой познат, аз съм съвсем самотен — съвсем.

— Имате своите занимания, своите книги и… дъщеря си.

— О, да, да, и не се оплаквам от бедност. Canto coram latrine^[2]. Е, мистър Смит, да не ви задържам повече в стаята на болния. Ха! Това ми напомня за една история от младежките ми години. — Тези думи на викария бяха последвани от серия кратко прикрито кискане и Стивън го погледна въпросително. — О, не, не! Не е за разказване, изобщо не е! — продължи шепнешком мистър Суонкорт, подсмихвайки се мрачно. — Слезте долу, дъщеря ми ще направи най-доброто за вас тази вечер. Помолете я да ви изпее нещо — тя свири и пее много хубаво. Лека нощ, имам чувството, че ви познавам от пет-шест години. Ще повикам някого да ви заведе долу.

— Не се безпокойте — каза Стивън. — Мога да се оправя. — И слезе долу, като си мислеше колко прекрасно е непрестореното поведение в отдалечените графства в сравнение с лондонската сдържаност.

— Забравих да ви предупредя, че баща ми е доста глух — рече тревожно Елфрайд, когато Стивън влезе в малката гостна.

— Няма значение; знам всичко и сме големи приятели — отговори ентусиазирано бизнесменът. — А, мис Суонкорт, ще бъдете ли така любезна да ми изпеете нещо?

На мис Суонкорт тази молба й прозвуча извънредно директно, както всъщност беше; нямаше как да не се досети обаче, че баща й има нещо общо с формулирането на молбата, знаейки от собствен опит за безцеремонния начин, по който я използваше за скучни, пребиваващи за кратко гости. В същото време, тъй като мистър Смит се държеше твърде искрено, за да бъде критикуван, а и на години беше твърде млад, за да внуши страх, тя бе готова — да не кажем доволна — да се съгласи. Като избра от шкафчето за ноти някои стари семейни песнички, които някога беше свирила и пяла с майка си, Елфрайд седна пред пианото и запя „Беше вечерта на един зимен ден“ с красивия си контраалтов глас.

— Харесвате ли тази стара песен, мистър Смит? — попита тя накрая.

— Да, много — каза Стивън, който щеше да отговори точно така, при това искрено, каквото и да беше избрала тя: от весела песничка до реквием.

— Сега ще ви изпея нещо от Делайер, даде ми го една млада дама, французойка, която гостуваше в Ендълстоу Хаус:

Аз я посадих и видях как се ражда,

тази хубава роза, където птиците…^[3]

А след това ще ви изпея моята любима песен, оставям я за самия край, от Шели^[4], музиката е написана от горката ми майка. Толкова обичам да пея на някого, който наистина иска да ме слуша.

Всяка жена оставила завинаги спомен у един мъж, се връща в представите му с образа си от тази конкретна сцена, на която, изглежда, е отредено да има специално място във всичките му спомени от начало до край. Както в Средновековието светицата покровителка с проявите на своя дух е осветлявала ума на хората, така и духът на любимата завладява ума на любовника си, превъплътена без усилие в преживяването от момента на любовното осенение; и със задълбочаване на познанството това преживяване остава непроменено, въпреки че — ако човек гледа отстрани — животът дава далеч по-подходящи поводи за бляновете на влюбения.

Образът на мис Елфрайд, видяна в минутите, докато пееше, остана завинаги пред очите на Стивън — и когато заспиваше, и когато се будеше, ден след ден този образ беше там. Профилът на млада жена в светлосива копринена рокля, украсена с нещо меко като пух, отворена отпред, започвайки бавно от долу нагоре като мъжка жилетка, нахлузена без риза; хладният цвят контрастира възхитително с топлата руменина на врата и на лицето й. Свещта в далечния край на пианото се приближава веднага до леко къдрещата се коса и оставайки невидима наполовина, я превръща в мъгляв облак светлина, обвил главата й като сияние. Ръцете й са върху клавишите, устните й са разтворени, готови да извиват трели, в нежно декресчендо, и финалните думи на тъжния апостроф:

Любов! О, защо ли оплакваш

как крехко е всичко, открила

и взела най-крехкото пак ти

за люлка, за дом и могила?

Главата й е леко издадена напред, очите й са устремени решително към горния край на нотния лист срещу нея. Поглежда бързо Стивън в лицето и още по-бързо се обръща да продължи заниманието си, лицето й, отърсило се от тъгата, междувременно е придобило един определен израз на дяволита палавост; тя се задържа известно време, но не прераства в същинска флиртуваща усмивка.

Стивън внезапно се премести и застана откъм лявата й ръка, където имаше място колкото за едно малко канапе между пианото и ъгъла на стаята. Той се вмъкна там и загледа с копнеж Елфрайд в лицето. Толкова продължително и толкова настоятелно я гледаше, че бузата й пламваше все повече и повече в тъмночервено с всяка добавена от нея дума. Когато песента свърши и тя остана неподвижно минута или две, се осмели да го погледне отново. Лицето му изразяваше неописуемо униние.

— Сигурно не слушате много песни, мистър Смит, след като се заслушвате така в моите?

— Може би ми прави впечатление изпълнението на песента: искам да кажа вие — отговори тихо той.

— Хайде, хайде, мистър Смит!

— Точно така е, не слушам много песни. Предполагам, че имате погрешна представа за мен. Тъй като съм непознат, дошъл в едно отдалечено място, вие смятате, че аз непременно водя много бурен живот и знам къде какво се е случило. Но не е така. Животът ми е тих като вашия и по-самотен, самотен като смъртта.

— Смърт, предизвикана от излишествата на живота, който водите? Но съвсем сериозно, разбирам, че ни най-малко не сте такъв, за какъвто ви мислех, преди да ви видя. Не сте критично настроен, не сте натрупали опит, нито сте… придирчив. Затова се съгласявам да ви пея песни, които знам само наполовина. — Като усети, че с това признание го е оскърбила, без да е имала такова намерение, тя наивно добави: — Искам да кажа, мистър Смит, колко е по-хубаво, а не по-лошо, че сте млад и не много опитен. Не мислите, че животът ми тук е съвсем еднообразен и скучен, знам това.

— Наистина не мисля така — разпалено потвърди той. — Сигурно е възторжено поетичен, бляскав, ведър и…

— Хайде стига, мистър Смит! Вижте, други мъже, когато ги накарам да бъдат достатъчно честни, та да кажат истината, мислят точно обратното: че моят живот сигурно е ужасно досаден, следвайки обичайния си ход, но е извънредно приятен в дните, които те прекарват тук.

— Аз бих могъл да живея тук завинаги! — рече той с такъв тон и израз на чисто откровение, че Елфрайд се изненада, като разбра, че нейните песни са възпламенили сърцето на Стивън, превръщайки го в един малък Троил^[5]. И побърза да каже:

— Но вие не можете да живеете тук завинаги.

— О, не. — Той се сви в себе си, отдалечавайки се като червей.

Емоциите на Елфрайд пламнаха внезапно като неговите, но най-малката от всички малки прояви на слабохарактерност — глад за възхвала — разпали у Стивън желание, подобно на нейното, да се чувства като човек, който заслужава похвала, така както скромността й я караше да се чувства порицана.