Томас Харди
Две сини очи (25)

XXIII

Кога и кой ще измени

на старата любов?^[1]

По това време Стивън Смит беше стъпил на кея в Касъл Ботеръл и дишаше родния въздух.

Загорялото лице, по-ясно оформените мустаци и наболата брада бяха основните допълнения и промени, които се забелязваха във външността му.

Понесъл един малък куфар, след като бе оставил другия си багаж в странноприемницата, той пое нагоре по хълмовете към Ийст Ендълстоу под вече намаляващия дъжд. Това място бе разположено в долина още по-навътре в сушата от съседното село на запад и макар да се намираха толкова близо едно до друго, външно двете села не си приличаха почти по нищо. Ийст Ендълстоу беше по-гористо и плодородно: гордееше се с господарската къща и парка на лорд Лаксилиан и не бе притиснато от мрачните голи възвишения, заради които крайбрежната околност изглеждаше толкова безнадеждно самотна — с изключение на малката долина, където бяха домът на викария и старата къща на мисис Суонкорт „Канарите“.

Стивън почти бе изкачил билото, когато дъждът отново се засили, и като се оглеждаше къде да се подслони временно, той продължи по една стръмна пътека, която навлизаше в долния край на гъста лешникова горичка. Скоро пътеката се появи върху една издатина точно над пътя, заслонена от надвисналата страна на купчина скални отломъци с храсти. По причина, известна само нему, той избра това място да се скрие от бурята и като обърна лице наляво, разгледа внимателно пейзажа, както се разглежда книга.

Сега наблюдаваше отвисоко долината, където беше домът на Елфрайд.

Мястото, от което гледаше, беше особено — то разкриваше или хубостите на преден план, или унинието на отдалечеността, тъй като един изненадващ наклон на терена скриваше цялата междинна картина. Привидно свързана с дърветата и храстите, израснали край него, в далечината се появяваше водна шир и после внезапно изчезваше сякаш зад ръбовете на редица скали, сред които се извисяваше високият гигант без име — малък и безличен, гледан оттук. Едно листо на клон до лакътя на Стивън замъгляваше цял хълм в това съвършено различно, отдалечено място; китка зелени лешници скриваха изцяло една висока местност, а самата голяма скала изглеждаше по-дребна и от камък по насипа съвсем близо до него. Стивън бе виждал всичко това стотици пъти, но никога преди не бе изпитвал такава нежност, както сега.

Той продължи още малко в същата посока и видя кулата на църквата в Уест Ендълстоу, където тази вечер щеше да се срещне със своята Елфрайд. В същото време забеляза бяла точица, движеща се по хълма откъм скалите. Отначало му се стори, че е чайка, която лети ниско, но след това се оказа, че е тичащ много бързо човек. Фигурата летеше, без да обръща внимание на дъжда, който беше накарал Стивън да спре тук, спусна се по обраслия с пирен хълм, навлезе в долината и изчезна.

Докато разсъждаваше какво означава това явление, изненадан, той си даде сметка, че от същата посока се носи друга точица, съвсем различна от първата, в смисъл че беше видима, тъй като бе цялата черна. Бавно и уверено, тя продължи по същия път и сега вече нямаше съмнение, че това е мъжка фигура. Тя също постепенно се спусна от високото и се изгуби в долината.

Дъждът отново бе стихнал и Стивън излезе на пътя. Загледан напред, видя двама души и една двуколка. След малко те изчезнаха от погледа му, скрити от изникналия висок жив плет. Преди да се появят отново, той чу какво си говорят.

— Трябва да е някъде наоколо, щом пристига днес — каза висок мъжки глас и Стивън веднага позна чий е този тенор — беше на Мартин Канистър.

— И аз така мисля — отвърна другият мъж, бащата на Стивън.

Стивън пристъпи напред и застана точно пред тях. Баща му и Мартин, пременени в далеч не най-хубавите си дрехи, вървяха пеша, а до тях един сив кон влачеше ярко боядисана двуколка.

— Така, така, мистър Канистър, загубеният човек се намери! — възкликна младият Смит, който използва обичайния поздрав на местните хора. — Татко, ето ме.

— Така, така, мойто момче, много съм доволен, че си ти! — възкликна Джон Смит, вън от себе си от радост, че вижда младежа. — Как си? Хайде да те водя у дома, да не стоим тук на тази влага. Туй време сигурно е ужасно за млад човек, дето идва от такова горещо място като Индия, нали така, съседе Канистър?

— Тъй, тъй. Ами какво ще правим с вехториите му? Кутии, грамадни денкове, чудни пакети с неразбираеми надписи, така си е.

— Съвсем не — каза през смях Стивън.

— Взехме двуколката да вървим направо в Касъл Ботеръл и да те чакаме да слезеш от парахода — обясни баща му. „Впрягай коня“, вика Мартин. Така и ще направим, викам аз и хайде, готово. Сега може би Мартин ще отиде за багажа, а ти и аз ще се върнем у дома пеша.

— Аз ще ви настигна. Пеги още си я бива, макар че и на нея времето не й прощава, като на всички нас.

Стивън обясни на Мартин къде да търси багажа му и продължи към къщи в компанията на баща си.

— Понеже си дойде един ден по-рано, отколкото те чакахме — рече Джон, — ще завариш всичко наопаки, сър — виж ти, казвам „сър“ на собствения си син! Но ти много се издигна, Стивън. Заколихме прасето тази сутрин за теб, мислехме, че ще си гладен и доволен да похапнеш прясно месо. А сега ще го нарежем чак довечера. Обаче можем да ти приготвим хубава вечеря, нещо пържено, което ще върви добре с малко горчица и няколко хубави пресни картофа с глътка бира, та да ги преглътнеш по-лесно. Майка ти изчисти цялата къща, защото си идваш, избърса прах навсякъде, купи нов леген и кана от една жена, дето ходи по къщите да продава порцеланови съдове, излъска свещниците и почисти ключовете, дето навиваме часовника! Не знам какво още не е направила. Не съм виждал друг път такова старание, сигурен съм.

Такива разговори и въпроси на Стивън за здравето на майка му ги занимаваха, докато вървяха. Когато наближиха реката и къщичката зад нея, чуха часовника на майстора зидар да отмерва изминалите часове от деня на всеки петнайсет секунди и Стивън си представи как майка му плъзга пръст по циферблата заедно с малката стрелка за минутите.

— Часовникът спря тази сутрин и сега майка ти го нагласява — обясни баща му и двамата прекосиха градината пред вратата.

Малко след като влязоха и Стивън почтително и сърдечно поздрави майка си, която се яви, облечена в памучна тъмносиня рокля, изпъстрена с новолуния и пълнолуния, звезди и планети, тук-там с по някой щрих, наподобяващ комета, за да се разнообрази десенът, отвън се чу скърцане на колела и Мартин Канистър затропа на прага — видяха се само два крака под една голяма кутия, скрила цялото му тяло. Когато всичкият багаж беше пренесен и Стивън се качи в стаята си да се преоблече, мисис Смит, изглежда, се съвзе и умът й си възвърна една мисъл, която беше отлетяла.

— Ама тоя часовник пукната пара не струва — каза тя, опитвайки се да залюлее махалото.

— Пак ли спря? — попита съчувствено Мартин.

— Да, разбира бе! — каза мисис Смит и продължи да говори като някои дами, на които много им приляга да подхващат теми, диктувани от настроенията им, вместо да приказват за нещо, наложено от ситуацията. — Джон ако го оставиш, ще похарчи за една година сума пари за тази дрънкулка да я чисти, макар че и ти можеш да я поправиш. Викам му: часовникът пак е спрял, Джон, а той ми вика: „Трябва да се почисти. Ето пет шилинга“. Часовникът пак се мъчи, казвам му аз. „Трябва да се почисти“, пак казва той. Часовникът не показва точно, Джон, викам аз. „Трябва да се почисти“, повтаря той. Всичките му части щяха да изтънеят като люспи, ако го бях слушала, и да знаеш, че можехме да купим един часовник красавец за парите, отишли на вятъра през последните десет години заради тази зеленикава развалина, дето за нищо не я бива. Мартин, сигурно си мокър. Синът ми отиде да се преоблече. Джон се е измокрил повече, отколкото бих искала, но казва, че му няма нищо. Няколко прислужници на мисис Суонкорт бяха тук — притичаха да се скрият от дъжда, когато отивали на разходка — и трябва да ти кажа, че бонетата им изглеждаха ужасно.

— Как сте вие тук? Ние бяхме в Касъл Ботеръл и ту тичахме, ту спирахме заради бурята, та сега горката ми глава ще се пръсне! Цвърчи ли цвърчи, това пържене на риба от сутрин до вечер — се чу в този момент един дрезгав глас на прага.

— Божичко, това пък кой е? — възкликна тихичко мисис Смит и като се обърна, видя Уилям Уърм, който се опитваше да изглежда учтив и приятелски настроен, изкривил лицето си в широка усмивка, която нямаше нищо общо с настроението му. Зад Уилям стоеше една жена, два пъти по-едра от него, с голям чадър над главата си. Това беше мисис Уърм, съпругата на Уилям.

— Влизай, Уилям — рече Джон Смит. — Не колим прасе всеки ден. И вие също, мисис Уърм. Добре сте дошли. Откакто напусна мистър Суонкорт викария, май не съм те виждал, Уилям.

— Не, но да ти кажа истината, откакто съм на пътя при бариерата, почти никъде не ходя, нали вече не съм от семейството на викария, неделната църква не е задължителна за мен, разбираш ли. Нашето момче обаче може да ме замести сега и аз казах: Барбара, хайде да отидем да видим Джон Смит.

— Съжалявам, че горката ти глава е все така зле.

— Да, така е, това пържене на риба продължава цели нощи и дни наред. И знаеш ли, понякога не е само риба, ами и резени бекон с лук. И чувам как пращи и цвърчи мазнината като нещо толкова естествено, колкото е животът, не е ли така, Барбара?

Мисис Уърм, която през цялото време беше заета със затварянето на чадъра си, потвърди това изявление и като влезе, се видя, че е широколика, приятна на вид жена, с брадавица със снопче косми на едната буза.

— Опитвал ли си някога да излекуваш този шум, мистър Уърм? — попита Мартин Канистър.

— О, да, всичко съм опитвал, бога ми! Да, провидението е милостиво и се надявах, че ще направи нещо, като толкова години живее в свещеническо семейство като мен, но облекчение няма. Ще си остана беден, все така ще се клатушкам, ама животът е пълен с неприятности!

— Истина е това, тъжна истина, Уилям Уърм. Така си е. Този свят се е обърнал с краката нагоре.

— Съблечете се, мисис Уърм — намеси се мисис Смит. — Ние сме малко объркани, да ви кажа истината, защото синът ми току-що пристигна от Индия един ден по-рано, отколкото го очаквахме, а човекът, който заколи прасето, ще дойде сега да го нареже.

Тъй като не желаеше да злоупотребява по никакъв начин с хора, които са малко объркани, като ги гледа, мисис Барбара Уърм си свали бонето и наметката, втренчила очи в цветната леха пред вратата.

— Колко красив тигров крем! — каза мисис Уърм.

— Да, добре изглеждат тия цветя, но толкова неприятности си имам с тях заради децата, които идват тук. Ядат зрънцата от стъблата и викат, че било френско грозде. Много странен вкус имат децата, наистина.

— А кученцата изглеждат толкова свирепи, както винаги.

— Да, вярно — отвърна мисис Смит и се впусна в дидактични разсъждения. — Приличат повече на хора, отколкото на цветя. Но вървят добре с другите и не искат много грижи. Същото може да се каже и за тези там, много ги харесвам, макар че са толкова обикновени. Джон вика, че цветята не го интересуват, ама мъжете просто нямат очи за красивото. Вика, че любимото му цвете е карфиол. И да ви кажа всяка пролет треперя да не направи „перфектно убийство“.

— Не думайте, мисис Смит!

— Джон копае около корените, нали разбирате. Натиска с грубата си лопата корени, луковици, всичко, дето не се вижда над земята, и го преобръща, и накълцва всичко на парчета. Миналата есен, като отидох да преместя няколко лалета, намерих луковиците извадени, а стъблата — прекършени. Беше ги прекопал през пролетта и те, нали са много хитри, открили, че вече не са в рая, където са били дотогава.

— А какви са онези щастливци под живия плет?

— Онези ли? О, господи, това са ужасните полемониуми! Вместо да се гордея с тях, полудявам, като гледам как се наместват там, където не са желани. Може и да са много добре на новото място, но аз не обичам неща, дето и да не се грижиш за тях, те пак са си добре. Режа им корените, те стават още по-здрави. Прехвърлям ги от другата страна на плета, те ме гледат като изгонено гладно куче и след седмица-две пак изпълзяват на предишното място. Където и да се обърнеш, те са там, растат, където нищо друго не вирее, и след месец-два не можеш да повярваш, че са толкова много. Джон приготви нова смес за торене и ми каза: „Мария, ако имаш цветя или нещо такова, дето не го искаш, можеш да ги засадиш около моя тор, та да го поприкрият, макар че сигурно нищо ценно няма да порасне там“. И си помислих, ами тия полемониуми, ще ги сложа там, на такова място пакост не могат да направят. И така и направих. Те взеха да растат, да растат, върху сместа за торене, извън нея, върху боклука — покриха го всичкия. Когато Джон поиска да го използва за градината, ми каза: „Да ги вземат мътните твоите полемониуми, Мария! Изсмукали са всичко полезно от моя тор, останал е само пясък!“. Точно това бяха направили, нали са вечно гладни. Истината за мен е, че дълбоко в душата си те са плевели, а не цветя.

В този момент пристигна Робърт Ликпан, касапин и превозвач. Угоеното животно, което висеше в задната кухня, беше разсечено до средата на гръбнака. Междувременно мисис Смит се бе захванала да приготви вечерята.

Между рязането и кълцането се предлагаше бира. Уърм и касапинът слушаха разказа на Джон Смит как е срещнал Стивън, а очите им с празен поглед не се отместваха от покривката на масата, за да не може нищо странично да попречи на усилията им да си представят точно сцената.

Стивън се появи по средата на монолога и след кратко прекъсване, за да бъде приветстван с добре дошъл, баща му продължи така, сякаш той изобщо не беше присъствал и разказът беше предназначен специално за него, все едно че не знаеше нищо по въпроса.

— Да, казах, като го зърнах през плета, това ще да е момчето, познавам го аз по походката на дядо му, защото пристъпваше като горкия ми баща и никой друг, ама стъпката беше някак скоклива, та затова се зачудих. Приближих се и казах: това е момчето, защото носеше черен куфар като търговски пътник. Ама си помислих: нали пътят е за всички хора по света, значи ще има повече от един търговски пътник. Но не изпусках нищо от поглед и казах на Мартин: това е момчето и аз го познавам по походката — семейна черта. Приближавам се и казвам: така е. Можех направо да се закълна.

Последва обсъждане на външния вид на Стивън.

— Изглеждаше малко по-слаб в лицето, отколкото като го видях в дома на викария, и не го познах, ако искате вярвайте — каза Мартин.

— Да — обади се друг от гостите, без да отмества очи от лицето на Стивън, — аз ще го позная където и да е. Взел е носа на баща си, ама съвсем същият е.

— Това често се забелязва — каза скромно Стивън.

— Но е по-висок — добави Мартин и плъзна поглед от краката до главата на Стивън.

— Мислех, че са еднакво високи — отвърна Уърм.

— Бог да те благослови, ама това е, защото е и по-широк. — И всички очи се насочиха групово към кръста на Стивън.

— Аз може и да съм бедняк, на когото му се преплитат краката, но мога да проявявам снизхождение — рече Уилям Уърм. — Ама как дойде тогава като непознат странник в дома на викария Суонкорт и никой не го позна след толкова години! Да, странна картинка е животът, Стивън, но може би трябва да ти казвам „сър“?

— О, засега не е необходимо — отговори Стивън и мислено реши, че ще внимава да не се засича повече с този семеен приятел, след като поиска ръката на Елфрайд.

— Ами за някои „сър“ е най-малкото, което могат да приемат — замислено продължи Уърм. — Различни са хората.

— И прасетата също — отбеляза Джон Смит, гледайки своето разполовено заклано животно.

Робърт Ликпан, касапинът, изглежда, се почувства призован да се включи в разговора.

— Да, и те си имат особености по рождение — заяви сега той. — Видял съм много свине да се държат странно.

— Не се съмнявам, майстор Ликпан — отвърна Мартин с тон, който показваше не само какво мисли, но и колко добри обноски има.

— Да — продължи касапинът като човек, който е свикнал да го слушат, когато говори. — Едно от тях беше глухо и нямо, ама не можехме да разберем какво му има. Ядеше, когато видеше, че в коритото има храна, но застанеше ли с гръб към него, не чуваше нищо горкото, дори цял ден да дрънчиш с кофата. Всичко можеш да правиш зад гърба му, то не се усеща. Ама добре се угояваше и беше лесно за заколване, с много крехко месо, много, такова месо не бях виждал, направо се топеше в устата ти… А едно друго — продължи касапинът, след като тихо изля в гърлото си половин литър бира и с математическа точност постави обратно чашата си на същото място, откъдето я беше взел — се побърка.

— Колко тъжно! — пошепна мисис Уърм.

— Да, горкото, така си беше! Съвсем се побърка, както може да се побърка и най-умният човек. Като малко беше много потиснато, нямаше никаква надежда, че нещо ще излезе от него. Беше прасе на Андрю Стейнър, негово беше.

— Мога да го разбера това прасе — заяви Джон Смит.

— А беше хубаво животно. Нали всички знаете свинете на фермера Бъкъл? Всичките страдат от ревматизъм до ден-днешен, защото са били във влажна кочина като малки.

— Хайде сега да видим колко тежи — каза Джон.

— Ако нещо не беше наред, щяхме да го претеглим цялото, но нали всичко му е както трябва, ще го претеглим на части. Джон, можеш ли да си спомниш моята стара смешка?

— Да, помня я, макар че за първи път я чух преди няколко години.

— Да — каза Ликпан, — мога да кажа, че тази стара смешка се разказва от поколения в семейството. Баща ми я разказваше редовно, когато отиваше да коли прасе, беше повече от четирийсет и пет години в тоя занаят. Каза ми, че я чул от баща си още като дете, който я разказвал по същия начин при всяко колене на прасе, а навремето това си е било истинско колене.

Така си беше.

— Аз не съм чувала смешката — обади се нерешително мисис Смит.

— И аз не съм — побърза да се присъедини мисис Уърм, която като единствената друга дама в стаята смяташе, че е редно да следва законите на доброто възпитание, като приглася на мисис Смит за всичко.

— Ама, разбира се, че сте я чували — каза касапинът, гледайки скептично невежите дами. — Както и да е, не ми се ще да я повтарям, щото не е кой знае какво. Започва така — аз казвам: Топко ще ви каже колко тежи прасето. И събралите се съседи мислят, че това е синът ми, разбира се, но аз така наричам топката на кантара. Ха-ха-ха!

— Хи-хи-хи! — заприглася Мартин Канистър, който изслуша тази забележителна история за стотен път.

— Хо-хо-хо! — включи се и Джон Смит, който я изслуша за хиляден път.

— Хе-хе-хе! — разсмя се Уилям Уърм, който никога не беше чувал смешката, но се страхуваше да си признае.

— Хитрец е бил дядо ти, щом е измислил тази история — рече Мартин Канистър, опитвайки се най-спокойно да направи елегантна оценка на смешката.

— Както всички твърдят, умът му сечеше. Нали разбирате, всеки първороден син на фамилията Ликпан се казва Робърт, накратко им викат Боб^[2] и така тази история се предава от едно поколение на друго до днес.

— Горкият Джоузеф, по-малкото ти момче, никога няма да може да разказва тази история в компания, което е много жалко — каза замислено мисис Уърм.

— Няма да може. Да, умен човек беше дядо му, както се говори, но и от него имаше по-умен. Вуйчо ми Ливай. Вуйчо ми Ливай беше направил табакера за енфие, която трябваше да бъде загадка за приятелите му, ако искат да я отворят. Показваше я на сватби, кръщенета, погребения и на весели компании и ги караше да проверят колко са сръчни. Тази необикновена кутийка за енфие имаше пружинка отзад, която влиза и излиза, малка закопчалка отгоре, където беше капакът, един жлеб на края, един винт отпред и цялата в малки издутини и странни вдлъбнатини. Един опитваше с пружинката, друг с винта, трети с жлеба, но както и да опитваха, кутийката не се отваряше. Сещате ли се каква беше тайната?

Лицата на всички говореха, че колективният мисловен процес не е в състояние да даде отговор.

— Защо кутийката не можеше по никакъв начин да се отвори? Беше направена така, че да не се отваря, и човек можеше да се мъчи до края на света все напразно, защото тя отвсякъде беше залепена.

— Само много умен човек може да направи такава кутийка.

— Да, такъв си беше вуйчо Ливай.

— Такъв си беше. Помня го много добре. Най-високият човек, когото съм виждал.

— Такъв беше. Никога не спеше в легло след като порасна и стана голямо момче, защото нямаше толкова дълго. Когато живееше в малката къща край езерото, оставяше отворена вратата на стаята, като си лягаше, за да има как да си протегне краката.

— Ама сега горкият е умрял и вече го няма, както ще стане с всички нас — отбеляза Уърм, за да запълни паузата, настъпила след заключителните думи на Робърт Ликпан.

Меренето и рязането на месото беше изпълнено, докато се водеха оживени разговори за пътуванията на Стивън; и накрая първите плодове от клането на деня — пържено месо с лук — бяха изсипани от тигана в една чиния на масата и докато стигнеха до устата от всички парчета месо се носеше пара и цвърчене.

Трябва да признаем, че в хода на тази операция благородният син на домакините изглеждаше съвсем не на място. А и не беше достатъчно философски настроен, за да си позволи да се почувства добре сред старите приятели на баща му. Не беше живял дълго у дома, от детските си години изобщо не беше живял тук. Най-неприятно в случая бе присъствието на Уилям Уърм, макар че той беше напуснал дома на мистър Суонкорт, но общуването отблизо с един бивш прислужник напомни на Стивън неприятно какво беше казал викарият за самия него, преди да замине от Англия. Мисис Смит си даваше сметка къде куца програмата за деня, която беше причина за злощастното стечение на обстоятелствата. Тя поговори със Стивън насаме.

— Аз не каня тук хора, които не са на моето ниво, Стивън, но какво можех да направя? Баща ти е толкова нечувствителен по природа, че прекарва много повече време с тях, отколкото е нужно.

— Няма нищо, майко — каза Стивън. — Ще го изтърпя.

— Когато приключим с работата за църквата и се преместим оттук, както се надявам, скоро, ще бъде различно. Ще бъдем сред нови хора, в по-голяма къща и ще се държим на ниво, надявам се.

— Знаеш ли дали мис Суонкорт си е у дома? — попита Стивън.

— Да, баща ти я видя тази сутрин.

— Често ли я виждате?

— Почти не я виждаме. Мистър Глим, помощникът на свещеника, понякога се отбива, но семейство Суонкорт сега не идват в селото, само минават през него. Ходят на вечеря у господаря по-често отпреди. А, тази бележка за теб я донесе едно момче сутринта.

Стивън нетърпеливо пое бележката и я прочете, докато майка му го наблюдаваше. Елфрайд я беше написала и изпратила следобед, преди да тръгне за скалата:

Да, ще се срещнем в църквата довечера в девет. Е. С.

— Не знам, Стивън — каза многозначително майка му, — дали още мислиш за мис Елфрайд, но ако бях на твое място, нямаше да се интересувам от нея. Хората разправят, че нищо от парите на старата мисис Суонкорт няма да отиде при заварената й дъщеря.

— Вечерта се оказва много хубава, ще изляза малко да се поразходя наоколо — каза той, избягвайки директния отговор. — Може би като се върна, нашите гости ще са си отишли и тогава ще си поговорим спокойно насаме.