Томас Харди
Две сини очи (38)

XXXVI

Пара̀та е накитът, който разкрасява^[1].

— Не мога да разбера какво им става на тия хора в Сейнт Ланс, никак не мога.

— Искаш да кажеш, с техните „Как сте, как сте?“.

— Да, с техните „Как сте, как сте?“, после се здрависват, канят ме да вляза и любезно разпитват за теб, Джон.

Тези думи бяха част от разговора между Джон Смит и съпругата му една съботна вечер през пролетта след заминаването на Найт от Англия. Стивън отдавна се бе върнал в Индия, а неуморимите съпрузи бяха напуснали парка на лорд Лаксилиан в Ендълстоу и се бяха преместили в удобна къща край пътя на около километър и половина от Сейнт Ланс, където Джон имаше собствен склад за камък и плочи.

— Преди да дойдем тук, шест месец оттогава — продължи мисис Смит, — години наред съм плащала в града пари на ръка, а по-отраканите продавачи разменяха с мен по някоя дума само през тезгяха. Половин час по-късно срещнех ли ги на улицата, ме гледаха, като че ли изобщо не ме познават.

— Гледат те, но не те виждат.

— Така правят някои от тия безсрамници. Мълчаливите и равнодушните гледат над главата ми, погледът им минава през мен, над рамото ми, но никога не срещат очите ми. Кротко — свенливите обръщат глава на другата страна, ако ме видят, че крача срещу тях, и се шмугват в някоя уличка, за да не делят тротоара с мен. Напетият млад книгопродавач ги прави тези номера, дъщерите на месаря, младите чираци на тапицера. Много сме си близки, когато има работа да вършат с теб и никой не ги вижда, но въобще не ги е грижа за една стара жена, когато се правят на изискани, ама занаятът им ги издава.

— Така е, Мария.

— Е, днес вече е различно. Още не съм стигнала на пазара, и мисис Джоукис се втурва към мен пред очите на целия град и вика: „Мила мисис Смит, сигурно сте се уморили да ходите! Влезте и хапнете нещо за обяд. Настоявам, след като ви познавам толкова години! Не си ли спомняте как ходехме заедно да търсим пера на бухали сред развалините на Замъка?“. Човек не знае кога какво ще му потрябва, затова й отговорих учтиво. Не бях стигнала до ъгъла, когато онзи преуспяващ млад адвокат Суийт, голямо конте е той, ме настигна, останал без дъх, и вика: „Мисис Смит, извинете ме за нахалството, но едно къпиново клонче се е закачило за края на роклята ви и се влачи кой знае откъде; позволете ми да го махна“. Ще повярваш ли, че това стана пред Кметството? Коя е причината за тази внезапна любов към една стара жена?

— Не знам, освен ако не е разкаяние.

— Разкаяние! Ти луд ли си, Джон? Разкайва ли се човек с пари в джоба и петдесет години живот пред себе си?

— И аз си мислех нещо такова — каза Джон, пренебрегвайки въпроса като не особено уместен, — днес получих от хората повече загриженост и любезност от всякога, откакто се преместихме тук. Старият Олдърман Тоуп прекоси улицата да дойде при мен, за да се здрависаме — така направи. Стори ми се странно, понеже бях с работните си дрехи. А след това и младият Уерингтън.

— Кой е той?

— Ами човекът от Хил стрийт, който свири и продава флейти, тромпети, цигулки и ключове за настройване. Говореше с Иглоскери, онзи дребничък ерген, който си държи парите в ценни книжа. Минавам покрай тях, ама не си и помислям, нито очаквам да ми кимнат такива зализани господа, когато съм с работните си дрехи…

— Ти все така ходиш в града — с работните дрехи. Колко пъти съм ти казвала, ама полза няма.

— Е, както и да е, бях с работните дрехи. Уерингтън ме видя. „О, мистър Смит, каква хубава сутрин, чудесно време човек да се захване да строи“, вика той, ама високо и дружески, като че ли сме в дълбока пещера, където няма с кого друг да говори. Странно, защото Уерингтън е един от първите на новата класа, която излиза на мода.

В този момент на вратата се почука. Мисис Смит веднага отвори.

— Ще ни извините, мисис Смит, сигурен съм, но хубавото пролетно време така ни действа. Да, просто не можахме да стоим повече вътре, излязохме с мисис Треуън веднага щом си изпихме чая. И като видяхме вашите красиви минзухари как са цъфнали, си позволихме да дойдем. Само да разгледаме градината, ако не възразявате.

— Ни най-малко — каза мисис Смит и те влязоха в градината. Тя вдигна изумено ръце, щом те обърнаха гръб. — Боже мой!

— Кой е? — попита съпругът й.

— Ами мистър Треуън, управителят на банката, и съпругата му.

Изумен, Джон Смит излезе и погледна портичката на градината, опитвайки се да си събере ума. Не бяха минали и две минути, когато се чу шум и една карета с два коня се появи на пътя. В нея се беше разположила изискана на вид дама, с маниери на херцогиня. Когато каретата се изравни с къщата на Смит, тя обърна глава и веднага нареди на кочияша да спре.

— Ах, мистър Смит, радвам се да видя, че изглеждате толкова добре. Не можах да се въздържа да не спра за малко — да поздравя вас и мисис Смит за щастието, което преживявате. Джоузеф, потегляме.

И каретата продължи към Сейнт Ланс.

Мисис Смит изскочи иззад един лавров храст, където се бе спряла в размисъл.

— Просто щях да си сваля шапката за поздрав — каза Джон, — както щях да направя за горката лейди Лаксилиан преди години.

— Господи! Коя е тя?

— Жената от странноприемницата — как й е името — мисис… мисис… От „Фолкън“.

— Жената от странноприемницата. Колко си недодялан само. Можеше да кажеш: стопанката на хотел „Фолкън“, тъй като вече ще любезничим. Направо са за смях някои хора, но нека бъдем справедливи.

Мисис Смит може би, без да иска, се разнежваше от необикновеното приятелско отношение на хората в Сейнт Ланс. И трябва да признаем, че това беше много хубаво от нейна страна. Интересът, който по-неопитните в този град проявяваха толкова гротескно, беше искрен и равностоен по своята същност на блестящите усмивки на по-обиграните.

В това време мистър и мисис Треуън излязоха от градината.

— Ще ги попитам направо — пошепна Джон на жена си. — Ще кажа: „Ще ме извините за въпроса, мистър и мисис Треуън, ама ние нещо не сме наясно. Как така всички днес сте толкова любезни?“. А? Звучи ми правилно и разумно, нали така?

— Да не съм чула нито дума! Боже мой, ще се научиш ли някога на добри обноски?

— Сигурен съм, че сте много горди, мистър и мисис Смит, че имате толкова прочут син — каза, приближавайки се, управителят на банката.

„За Стивън е това, сигурна бях!“, каза си тържествуващо мисис Смит.

— Не знаем подробности — отвърна Джон.

— Не знаете!

— Не.

— Ами целият град за това говори. Нашият достопочтен кмет го загатна снощи в речта си на вечерята, която даде на клуб „ВсекиеАвторнаСебеси“.

— И какво за Стивън? — подкани го мисис Смит.

— Ами вашият син е бил почетен от губернатори, князе и кой знае какви още в Индия, бил много близък с разни набаби и щял да проектира голям дворец, катедрала, болници, колежи, зали и укрепления с общото съгласие на управляващите — и християни, и езичници.

— Сигурно беше, че момчето ще успее — каза мистър Смит чистосърдечно.

— Всичко това е във вчерашния брой на Сейнт Ланс Кроникъл, а нашият достопочтен кмет, който председателстваше, засегна много ловко въпроса в снощната си реч.

— Много любезно от страна на достопочтения кмет, който е бил председател — рече майката на Стивън. — Надявам се, че момчето ще прояви здрав разум и няма да загуби каквото сега има, но мъжете не са много умни. Ще го хване някоя жена на въдицата си.

— Е, мистър и мисис Смит, стъмва се вече и трябва да вървим, но не забравяйте, че всяка събота, когато дойдете на пазар, сте добре дошли в нашата къща. Винаги ще има чаша чай за вас, от месеци ви чака, както знаете, макар че може и да сте забравили. Аз съм жена, която говори направо и казва каквото мисли.

Когато посетителите си отидоха и слънцето залезе, а лъчите на луната започнаха да се показват по стените на жилището, Джон Смит и жена му седнаха с вестника, с който набързо се бяха сдобили. И когато свършиха с четенето, обсъдиха как най-добре да се справят с новите социални изисквания, на които според мисис Смит можеха да отговорят с нови мебели и по-голяма къща.

— И, Джон, само да не забравиш — предупреди го в заключение тя. — Като пишеш на Стивън, за нищо на света не споменавай отново името Елфрайд Суонкорт. Напуснали сме онова място, повече нищо не знаем за нея, освен слухове. Изглежда, я е прежалил и аз много се радвам за това. Лош късмет беше, че попадна на това момиче. Семейството й не се държеше добре с него от самото начало до края; затова по-добре да не си смесват кръвта. Знам, че мисли за нея, но не толкова отчаяно. Така че не се опитвай да научиш нещо за нея, за да не трябва да отговаряме на въпросите му. Тогава може и да излезе от ума му.

— Така да бъде — съгласи се Джон.