Мелиса де ла Круз
Синя кръв (46)

Глава 38

Хотел „Карлайл“ беше елегантна сграда на Мадисън Авеню, построена в стила на английската аристокрация. Беше един от онези хотели, които излъчват лукс, съчетан с арогантната самонадеяност на потомствените благородници. Климатиците бяха настроени винаги на хладните деветнайсет градуса.

Когато Скайлър беше малка, баба й я водеше тук да пият коктейли „Шърли Темпъл“. Корделия сядаше на бара с цигара в уста и пиеше уиски след уиски, а Скайлър седеше тихо и гледаше веселите животни, изобразени на фреските по стените, или броеше влизащите дами. После отиваха в ресторанта, за да се насладят на разкошните френски ястия. В дните, когато Корделия заявяваше, че й е писнало от къщата на Ривърсайд Драйв, наемаха за уикенда апартамент с две спални в хотела. Скайлър си поръчваше ягоди със сметана, пълнеше ваната и хапваше не много хранителната си вечеря насред хилядите сапунени мехурчета.

Тази вечер тя се почувства като у дома си в притихналото фоайе от бял мрамор на хотела. Успя да прогони неприятните мисли за Джак Форс и унизителната среща с баща му. Блис беше поискала тримата с Оливър да се срещнат тук, без да обясни защо. Оливър вече чакаше в един уединен ъгъл на лоби бара.

— Какво ще кажеш за един „Манхатън“? — попита той и посочи питието си.

— Става — кимна тя.

Келнерът дискретно донесе сребърен поднос с коктейла й и сребърна купичка с печени испански бадеми. Скайлър си взе един.

— Боже, тук предлагат най-готините ядки — каза тя замислено, докато дъвчеше.

— Нищо не може да се сравнява с хотел в Горен Ийст Сайд — каза мъдро Оливър. — Трябва да направим една обиколка по хотелските барове в Ню Йорк. Да сравним ядките в „Реджънси“, „Сейнт Реджис“ и „Карлайл“.

— Мммм… тези в „Реджънси“ са превъзходни. Правят и страхотен пържен грах с уасаби и бисквити с подправки.

„Реджънси“ беше друг от любимите хотели на Корделия.

Двамата изпиха питиетата си и си поръчаха нови. След няколко минути Блис влетя в бара с още мокра от душа коса и седна до Скайлър.

— Здравейте, радвам се, че дойдохте.

— Искаш ли един „Манхатън“?

— Искам.

— Наздраве — казаха си тримата.

— Ммм… ядките са превъзходни — отбеляза Блис, щом ги опита.

Оливър и Скайлър се засмяха.

— Какво смешно има? — учуди се Блис.

— Нищо, ще ти кажем друг път, не е важно — отвърна Скайлър.

Блис повдигна вежда. Тези двамата се държаха така през цялото време. Имаха си свои шеги и спомени, в които тя не присъстваше. Беше цяло чудо, че Дилън е издържал в компанията им.

— Е, хайде, кажи какво има. Защо искаше да се срещнем тук? — попита Скайлър.

— Той е тук.

— Кой? — попита Оливър.

— Как кой? Дилън.

Тя им разказа какво е научила от баща си — че Дилън е на свобода, но не е чак толкова свободен, колкото ги бе уверил Чарлс Форс. Бил под попечителство в хотел „Карлайл“. Съдията се съгласил да го пусне само ако остане под опеката на Форс. Според баща й всичко било едно голямо недоразумение и обвиненията скоро щели да бъдат свалени. Те обаче не можеха да разберат защо Дилън все още е задържан, и то от Чарлс Форс.

— Освен това чух баща ми и Чарлс да си говорят за това как „се грижели за своите“ и нямало да допуснат „ситуацията да излезе от контрол“.

— Чудя се какво ли са имали предвид — каза Скайлър и си взе още един бадем.

— Ето как аз виждам нещата — рече Блис, след като отпи голяма глътка от коктейла. — Да направим каквото предлага Оливър. Да помогнем на Дилън да избяга. Няма начин да не успеем. Ще манипулираме ума на пазачите — Скайлър каза, че вече го е правила — а Оли ще стои на стража. Държат го в стая 1001.

— Толкова ли ще е лесно? — попита Оливър.

— Ами да, защо не? Нали точно ти ни посъветва да мислим като синьокръвни.

— Но как ще се качим горе? Не трябва ли да сме гости на хотела, за да ни пуснат?

— Именно — каза Скайлър. — Това е най-лесната част. С Корделия прекарвахме тук ужасно много време. Познавам тези, които качват гостите с асансьора.

— Добре тогава, да започваме шоуто! — Оливър вдигна ръка да поиска сметката.

Минаха през главното фоайе и стигнаха до асансьорите.

— Здрасти, Марти — каза Скайлър и се усмихна на мъжа в лъскава червена ливрея с месингови копчета.

— Здравейте, госпожице Скайлър, отдавна не сме ви виждали.

— Да, доста време мина…

— На дванайсетия етаж ли? — попита Марти.

— Ами… не, този път ни настаниха на десетия. Сигурно е било заето и затова.

— Да, през октомври е пълно с туристи.

Той натисна копчето за десетия етаж и се усмихна на Скайлър и приятелите й.

— Благодаря ти, Марти, пак ще се видим — каза Скайлър на излизане от асансьора.

Намериха стая 1001, но пред нея нямаше охрана.

— Много странно — учуди се Блис. — Баща ми каза, че през цялото време ще е обграден от ченгета.

Скайлър се канеше да разбие ключалката, когато забеляза, че вратата е открехната. Тя я бутна и обърна глава назад: Оливър и Блис я гледаха озадачено. Бяха се приготвили за битка, а се оказваше, че препятствия нямаше.

Скайлър влезе в стаята, а Блис я следваше по петите.

— Дилън? — извика тя.

Телевизорът в луксозната стая все още работеше. Имаше поднос с останки от пържола, сребърните похлупаци бяха бутнати небрежно встрани. Леглото не беше оправено, по пода имаше хавлиени кърпи.

— Сигурна ли си, че това е стаята? — попита Скайлър.

— Напълно.

— Какво е станало според теб? — попита я Оливър, докато се оглеждаше. Взе дистанционното и изключи телевизора.

— Изчезнал е — каза лаконично Блис.

Спомни си какво й бе казал Чарлс Форс — че са се погрижили за него, каквото и да значеше това. Побиха я тръпки. Дали не са пристигнали твърде късно, за да го спасят?

— Избягал е — кимна Оливър.

— Или някой или нещо го е пуснало да избяга — предположи Скайлър.

Блис мълчеше. Погледна към недоизядената вечеря с неразгадаемо изражение.

Скайлър я потупа съчувствено по рамото.

— Сигурна съм, че където и да е, той е добре. Дилън е кораво момче. А сега нека да се махаме, преди някой да си е помислил, че ние сме го пуснали.