Васил Райков, Георги Данаилов
Заключената планета (9)

8

В първия миг Поли и Александър се стъписаха. По лицата им пробягна страх, инстинктивният страх на живото същество. Но когато Ян изпадна в безсъзнание, двамата се хвърлиха към постелята му. Ян лежеше неподвижен, изгарящ от треска. Гърдите му се отпускаха и повдигаха, сякаш върху им лежеше товар.

— Казвай какво да направим? — извика Александър.

— Ще поддържаме сърцето.

В очите на руснака блеснаха сълзи.

— Знаеш ли ти какво сърце има той?… Ако се случи нещо с него, никога няма да…

— Довърши, Саша — подхвърлих аз. — Кажи, че аз съм виновен, че заради мен ви сполетяха всички нещастия!… Или не ти достига смелост?…

Александър ме гледаше втренчено. Скулите на лицето му изпъкнаха, веждите застрашително се събраха. Тихо, но със сдържана ярост, той изрече:

— Глупак!… Анри Нордстен, ти си глупак!…

Когато приготвих спринцовката, Ян като по чудо дойде в съзнание.

— Какво е това? — попита уплашено той.

— Кардиак.

— Да не лъжеш?

— Кардиак, бе човече! Какво те прихваща?

— Добре! — Той отново затвори очи и продължи: — Не мога да понасям други лекарства, затова… Запомни добре, Анри, организмът ми не понася други лекарства! Да не направиш някаква глупост!

— Няма, Ян, спи спокойно!

Нощта минаваше мъчително. Полякът понасяше добре пристъпите на болестта. Когато първите зари на утрото плъзнаха на изток, у нас просветна плаха надежда.

Към десет часа температурата на болния спадна. Дотогава за нас нямаше по-скъп предмет от термометъра. Неговият тъничък стълб отбелязваше живота на Ян. Блясъкът на живака беше блясък на надеждата…

Към обяд Ян се раздвижи. Щом отвори очи и ме видя, помоли другите да излязат. След като двамата неохотно напуснаха кабината, Ян ми каза с безстрастния си глас следното:

— Виж, Анри, явно серумът беше слаб. За мен нямаше съмнение, че те страдат от шарка. А нашият серум е безсилен срещу такава остра форма на страданието. Трябваше по-мощен. Те можеха да бъдат спасени само от серум, приготвен от кръвта на човек, преболедувал тяхната болест. Премислих всичко. У нас съществуват много по-големи съпротивителни сили. Следователно моят организъм щеше да се справи с болестта. Това не беше риск, нали? Пък и аз бях убеден, че ще успея. Прелях си от тяхната кръв. Моята кръвна група е нулева… Страхувах се само да не би да не се заразя. Но вирусът излезе много активен. Изобщо той е… един енергичен вирус! — Ян се усмихна. — Затова те помолих да не ми инжектираш никакви антивирутици. Болестта трябваше да се развие естествено, организмът ми трябваше да се справи сам. Сигурен бях, че ще оживея. Снощи се изплаших малко, но сега съм вече напълно спокоен.

Не казах нищо. Сграбчих го в прегръдките си и дълго останахме така — вкопчани един в друг. Нямаше какво повече да си кажем. Нямахме и сили да се разделим…

 

 

1 ноември.

Ян оздравя. Ян оздравя и цялата вселена се промени. Ян излезе пълен победител. Болестта се разви точно тъй, както предвиди той. След като мина първата тежка криза, състоянието му започна бързо да се подобрява. На третия ден вече можеше да става от леглото и да приема по-лека храна.

Има ли смисъл да описвам радостта ни? Ще се съмнява ли някой, че Александър плачеше като дете, след като две нощи поред не бе мигнал, свит като вярно куче до леглото на болния. А Поли? Той, разбира се, изпадна в невъобразимо въодушевление. Вършеше серия от глупости. Накрая намери някаква книга на Ян и започна да му чете. Запъваше се на всяка дума — та той съвсем не знаеше полски, познаваше само буквите. А това, което излизаше от устата му, беше толкова различно от стиховете в книгата, че дори невъзмутимият Ян не издържа и закрещя да изнесем навън този полудял физик. Поли тържествено се закле, че ще научи цяла ода на полски.

Радостта ни!… Четирима души, намерили отново сили да живеят на милиарди километри от хората…

Приготвихме серум от кръвта на Ян. Сега или никога трябваше да успеем. И пак тръгнахме към кристалната пещера. Тревожеше ни загубеното време, едва ли онези болни бяха останали живи. Но на другите можеше да се помогне. Все пак това бе някаква утеха.

Входът на пещерата беше отместен, а вътре владееше пълна тишина.

— Ехееей! — провикна се Поли.

Викът заглъхна самотен, повтарян дълго от ехото. Озърнахме се озадачени.

— Отишли са си — каза Ян. — Избягали са.

Къде?… Защо?…

Дълго се лутахме из лабиринтите. Навсякъде откривахме следи от хората — съд за вода, остатъци от плодове, светилници, предмети с неизвестно предназначение. В дъното на пещерата вниманието ни беше привлечено от една широка ниша. Тя се различаваше от всички други. На пода се виждаше постеля от мъх, покрит с кожа.

— Вижте! — каза Поли. Той държеше прозрачна пластина, колкото човешка длан.

— Слюда — казах аз.

— Да, но върху нея има знаци.

Действително върху слюдения лист личаха знаци и фигури.

— Я да го видя! — заинтересува се Ян. Той внимателно разгледа листа и каза: — Това е писменост.

— Писменост?

— Да, няма никакво съмнение.

В това време Александър, който изследваше другия край на нишата, подсвирна с уста. Отидохме при него. На стената бяха издълбани няколко разкривени фигури и множество линии.

— Карта — каза задъхано астронавтът, — географска карта.

— Ако се поразтърсим, сигурно ще намерим и атлас — присмя се Поли.

— Подигравай се ти, но я погледни тук! Ето с тези знаци са означени четирите географски посоки. Това са океаните, а това тук — континентите. Съгласни ли сте?

— А това кръгче? — попита язвително Поли.

— Сети се сам де!… Тук се намираме ние — каза тържествено Александър. — Ясно? На остров. Ние сме попаднали на остров. Ако се замислите малко, ще си припомните, че и ветровете тук говорят за същото.

— Тогава квадратчетата — казах неуверено аз — са… са градове.

— Точно така.

— А това там — Поли посочи с ръка най-голямото квадратче — е Лондон.

— Но защо, ако това наистина е нашият остров, на него не са означени селища? — обади се Ян. — Нали има население?

— Да не мислиш, че нашите познайници са начертали това тук? — каза Александър.

— Решително — не! Тяхното обществено развитие не допуска…

— Достатъчно — прекъсна го астронавтът, — хайде сега да умуваме заедно. Аз мисля така: — Писмеността не е тяхна, картата също не е рисувана от тях. Тази ниша се различава по наредба от останалите. Случайно ли е всичко това?… Значи тук е живял друг човек, по-различен от племето, което познаваме. Той е разбирал от географски карти, той е владеел и тази писменост. Този носител на някаква по-висша цивилизация е бил следователно пришълец тук. Защо е дошъл, кога, как — не знам. Но за него местното население е представлявало нещо като туземци. Бил е изглежда на почит сред тях, вижте на какво централно място се намира неговото жилище! Той е…

— Той е начертал триъгълниците пред кораба! — извика Поли. — Кой друг би могъл да знае геометрия, освен него?

— Правилно.

Действително тези мисли не бяха лишени от логика.

— Но защо не се обади повече? — попита Ян. — И къде е сега?

— Страхувам се, че тъкмо той първи дойде при нас — казах аз. — Като по-цивилизован от другите, той се е престрашил да потърси помощ от нас, когато е започнал пристъпът на болестта. Уви, пред нашия праг силите му са се изчерпали и той умря, без да успеем дори да се разберем… Остава все пак да узнаем какво е търсел при местните жители този човек. И още по-важно — откъде е дошъл…

— И с какво е пристигнал? — допълни Поли.

В този миг Ян изплашено извика:

— Вижте!

Прожекторът му осветяваше една човешка фигура. Неподвижно застинала сред кристалните стени на пещерата, тя наподобяваше мраморна статуя. На пода се виждаха две тела. Познахме ги, щом наближихме — нашите стари познати. Бащата лежеше на пода и се бореше със смъртта… Едно от децата се беше отпуснало до него и само очите му проблясваха в мрака.

Нашето момче ни позна, но не прояви ни най-малък признак на вълнение. Остави ни да действуваме, без да помръдне от мястото си. Може би изпълняваше някакъв религиозен обред или мислеше, че всичко е загубено…

Инжектирах серум и на двамата. Дано не беше късно. Но ще издържат ли, докато лекарството започне да действува?… Не биваше да ни се изплъзне мигът, в който все още животът е господар… Не биваше… в никакъв случай… За да го задържим, трябваше да влеем сила в сърцата на болните.

За щастие носех всичко необходимо за поддържане на сърдечната дейност. С треперещи ръце поднесох спринцовката към гърдите на бащата. Ще понесе ли сърцето на този човек нашите сърдечни лекарства?… Науката казваше — да! Но земната наука… Лесно е да се мисли, че знанията имат универсална стойност. Лесно е да се създават вселенски хипотези. Аз самият вярвах във всеобхватността на научното прозрение. И все пак в този миг ръката ми потреперваше.

Иглата проникна под кафявата кожа. Оставаше да се натисне малко по-силно и танталовото острие щеше да проникне в гърдите. Тогава почувствувах, че не ми достигат сили да го сторя…

Погледнах към Поли — той стоеше с наведена глава. Александър държеше ръката на детето, сякаш искаше да му влее от собственото си здраве. Само светлите очи на Ян не се отделяха от моите. Бавно, като че ли обмисляше движението си, той ми кимна с глава.

Натиснах. Тялото трепна едва забележимо. Течността от спринцовката навлезе в сърцето…

Човекът издържа. Така и трябваше да бъде. Така повеляваше науката…

За детето не се поколебах. И при него всичко мина леко. Но оставаше най-главното, което ни очакваше на тази планета, за да се превърне в смисъл на усилията и съществованието ни — пълната победа над тяхното страдание. Малкото момче не биваше да остане сирак. Ние виждахме в очите му какво искаше от нас и щяхме да го направим. Наше малко приятелче, та ние те познаваме още от Земята! Ние сме те срещали много пъти и винаги сме спирали пълен с обич поглед върху теб. Ти не си нищо друго освен едно дете, дете на хората, дете, което се нуждае от грижа и закрила…

Мина един напрегнат ден, изтече безсънна и нощта. В състоянието на нашите болни промяна не настъпи. Това беше добър знак — бавно, но сигурно серумът започваше борбата. Като опитен борец, който не губи напразно сили в първите схватки. На сутринта температурата им спадна. Детето пое храна. Дойде в съзнание и бащата. И Роберт започна да се усмихва. В очите му плъзна закачливият пламък, който правеше от Поли — Поли. Александър се засуети насам-натам, спираше се при нашето момче, потупваше го по рамото. А Ян прие образа на сфинкс — показател, че е в отлично настроение.

Оживи се и момчето, което до сутринта не напусна своя скръбен пост. По едно време то изчезна някъде и скоро се върна с голям наръч треви. Измъкна под дрехата си едно кокалено острие и започна да кълца растенията. След това заля образувалата се зелена купчина с някаква масловидна течност и взе усърдно да меси.

— Май ще бъдем поканени на обяд — отбеляза Поли.

Не се беше излъгал. Нашият приятел раздели на четири зеленикавата каша, изсипа я в блюда от тъмен камък и ни покани с жест.

Сместа миришеше приятно, но устните ни отказваха да я погълнат. Александър геройски се справи със задачата, но Ян изостана застрашително. Той просто би изхвърлил всичко, ако не бяха подигравките на Поли.

Надвечер болните заспаха дълбоко. Това бе сън на оздравяващия. Сън на изтощения, но победил вече човешки организъм. Бяхме щастливи. Серумът излезе по-силен от вируса.

Едва тогава умората надделя и у нас. Ян, Александър и Поли се проснаха върху меките постели, които момчето ни приготви, а аз поех първата смяна от дежурството.

Момчето също не заспиваше. Не проумявах как това малко същество издържа толкова дълго без сън, може би трета нощ.

— Спи, момче — казах аз.

То ме погледна изразително.

— Спи! Спи! — повторих няколко пъти, като затварях очите си. — Спи!

То каза нещо на своя език, като не спираше да ме гледа. Протегнах ръка и го погалих по главата. А то се сгуши в мен, както би сторило всяко земно дете, когато е жадно за ласка. Прегърнах го, без да мисля колко невероятен е този миг. Всъщност всичко беше тъй естествено — където има хора, трябва да има и топлота…

 

 

6 ноември.

Болестта отстъпи. Но каква бе изненадата ни, когато една сутрин не заварихме нашите болни. Бяха изчезнали — без следа, без предупреждение. Да си призная, такова нещо не очаквахме. Тръгнахме си огорчени към кораба, сякаш се бяхме разделили не както трябва с най-близки хора.

— Не виждам защо трябва да се тревожим? — каза Ян. — Това е необичайно, даже обидно за нас. Но ние нямаме право да се сърдим, защото съвсем не познаваме обичаите им. Изпълнихме своето задължение и толкоз. Сега ни предстои още много работа. По-важно е другото, че хипотезата се потвърди. В края на краищата тя е научно предвиждане, а не трактат върху нравите и гостоприемството.

— Прав си — казах аз, — но къде са отишли все пак?

— Това не ме интересува — отвърна полякът. — Тяхна си работа!

— Лъже, както обикновено — обади се Поли. — Не го интересува, а си навира в кръвта цели дузини вируси и гълта разни кошмарни каши. Ти си междупланетен мошеник, Ян!

Прибрахме се и след като се нахранихме до насита със земни лакомства, седнахме да обсъдим какво ни предстои. Александър предложи да напуснем острова и да се отправим към означените на картата населени места. Привлекателна идея, но трудна за осъществяване. Нямахме с какво да преминем морето. Ако не се беше случило нещастието, с помощта на два малки двигателя нашият кораб се превръщаше в удобна пътническа ракета. Но сега бяхме изпаднали в състоянието на космични робинзоновци — благодарно положение за писателите, но твърде неприятно за героите им.

— А как се е добрал дотук човекът от голямата ниша?

Във въпроса на Александър прозираше нескривана надежда. Нали човекът, който знаеше геометрия, беше достигнал острова с някакъв плавателен съд. Може би той не бе унищожен и ние трябваше да го потърсим. Според Александър, морският бряг не беше далеч, на не повече от стотина километра.

— Ян, ще проумееш ли нещо от знаците върху слюдения лист? — попитах аз. Желаех да научим предварително част от неизвестното, към което се надявахме да поемем. Да си призная, малко се страхувах от него, въпреки че първата ни среща с хората от тази планета премина така гладко.

Филологът се замисли.

— Електронният механизъм може да систематизира за няколко минути всички знаци, но необходим е ключ за разгадаването. Къде да го търся? Слюдената пластина говори само за няколко неща: първо — че има богати залежи от минерала, второ — че хартията е непозната тук; и трето… Третото е най-важно — те нямат букви.

— Как така?

— Като старата китайска писменост.

— Драги филоложе, а ние може би не знаем как са писали древните китайци — каза язвително Поли. — Не смяташ ли…

— Всеки знак означава понятие.

— Имаме ли полза от това? — осведоми се Поли.

— И да, и не. Ако пластината беше изписана с непознати букви, щяхме да узнаем две трети от азбуката им, но отделните звуци, изразени символично с буквите, нямаше да ни подсказват нищо. В нашия случай е обратното — всеки знак означава понятие. Но затова пък ние притежаваме нищожна част от символите, с които те си служат.

— Ни тъй, ни тъй — обобщи Александър.

— Ако някой ни обясни най-често срещащите се знаци, електронната машина ще открие общите елементи и ще успее да преведе задоволително тяхната писменост.

— Значи трябва ни учител или поне буквар — каза Поли.

— Да, защото в този случай дори и електронна машина не може да се мери с Тарзан.

— Какъв Тарзан пък сега? — недоумяваше Поли.

— Не знаеш за знаменития английски лорд Грейсток, човека, отгледан от маймуна? Не очаквах, Поли.

Физикът скръсти ръце и изду войнствено гърдите си.

— Той знаел само маймунски език — обясни невъзмутимо Ян. — Но нали бил лорд по произход, веднъж намерил в джунглата учебник по английски и веднага се научил да чете и да пише. Ще се съгласиш, Роберт, че това е във възможностите само на един англичанин.

Поли се изчерви, а ние се спогледахме усмихнати — веднъж и той да бъде поставен натясно.

— Чувай, Ян, нямало е такъв англичанин.

— Моля, моля, той е герой на цяла серия романи отпреди век и половина.

— А сигурен ли си, че авторът е бил чистокръвен англичанин? — измъкна се от трудното положение Поли. — Да не е имал нещо славянско.

Ян се засмя от сърце.

— Не знам със сигурност, но задачата на Тарзан е била много по-лесна от нашата. Макар и в гората, той притежавал великолепен учебник с картинки и под всяка картинка било написано значението й. Ние нямаме такова кембриджко издание и ще трябва да се задоволим със слюдения лист.

— Трудна задача наистина — обадих се аз. — Страх ме е, че изобщо няма да разшифроваме писмеността им.

— Ако беше невъзможно, нямаше да бъда между вас — каза с достойнство Ян.

Разговаряхме, спорихме и се шегувахме до късно. А после дълго не можахме да заспим. Мисълта, че скоро ще се изправим лице с лице пред една друга цивилизация беше изпълнена с очарование и неизвестност и не ни даваше покой…

На сутринта ни очакваха нови вълнения. Насядали по пясъка, вън ни очакваха търпеливо най-малко стотина души. Гледахме ги изненадани. За първи път виждахме толкова много от местните жители на едно място. Щом слязохме долу, един възрастен мъж се изправи, извади от дрехата си няколко лъскави черни късчета и ги постави мълчаливо пред краката ни. После си седна на мястото. Стана втори, трети… Мъже, жени и деца идваха един след друг при нас и оставяха своите черни късчета. Когато се изредиха всички, пред нозете ни се беше натрупала цяла купчинка. Поли първи прояви любопитството си — взе едно от камъчетата и зяпна от учудване.

— Знаете ли какво ни подаряват? Нищо друго, освен чудесни каменни въглища.

С мъка сдържахме смеха си.

— Не ми е скъп подаръкът ти, скъпа ми е твоята любов — промълви Александър. — Те ни дават може би най-ценното, което притежават.

Трогнати и объркани, ние не знаехме какво да правим. В това време Ян извади слюдения лист и започна да го показва на всеки, внимавайки какво впечатление ще предизвика. Никой не прояви любопитство, в ничии очи не просветна знание. Когато стигна до бащата на нашето момче, той взе листа и извика нещо, обърнат назад. От множеството се надигна момчето, което веднага хукна нанякъде. Не чакахме дълго. С темпо, на което би завидял всеки атлет, момчето се върна, измъкна от пазвата си цял куп слюдени листа и ги подаде на Ян. Полякът изпадна във възторг. Той улови момчето за ръка и го поведе настрани, за да се нарадва необезпокояван на това богатство.

Останахме само тримата. Трима души от Земята и стотина жители на чуждата планета. Те не си отиваха, седяха все така мълчаливи. Може би очакваха нещо от нас или желаеха да се разберем и вярваха, че ние ще измислим как… Тогава между нас сякаш се издигнаха като стена милиардите километри и столетията. Как да намерим общ език?… Две човечества, дали си среща тук, стояха, безпомощно онемели. Само мислите ни се стремяха едни към други, но и те се разминаваха по пътя си, не успели дори да се докоснат…

Изведнъж от звездолета се разнесе музика. Зазвучаха подземни стонове, сляха се в могъщо многогласие, извисиха се и затрептяха в простора. Огледах се изтръпнал и видях бледото лице на Александър да наднича от кораба. Ето кой беше пуснал музиката. А тя продължаваше да се разнася над пустинната равнина, обляна от лъчите на Епсилон. Тържествени акорди, сякаш изтръгнати от гърдите човешки сърца, се поднасяха на вселената. Звуците на орган се лееха над чуждата планета и разрушаваха преградите на Времето и Пространството. Музиката на Бах идваше в този миг, за да замени думите, които не можеха да кажат всичко…

Дръзвал ли е творецът на тази музика да мисли, че неговите прелюдии ще зазвучат между звездите? Ние, които присъствувахме на това чудо, чувствувахме, че полуслепият, изнемогващ от мизерия Йохан Себастиан е бил достоен за този миг. Неговата музика се носеше сега из космоса. Напуснала земните предели, тя в истинския, в най-реалния смисъл на тази дума се бе превърнала в небесна…

Обитателите на планетата слушаха смълчани и неподвижни. Дали звуците им казваха нещо?… Не искахме и да мислим за това. Те чуваха призива на земните хора и бяха длъжни да го проумеят, бяха длъжни поне да се опитат да го почувствуват. По лицата им не личеше нито възторг, нито недоумение. Те просто слушаха — внимателни и замислени, но не безразлични. Това беше достатъчно…

Когато последният тон заглъхна, всички останаха на местата си, само същият старец, който първи ни поднесе своя дар, се надигна. Понесе се сдържан шепот. Със звънлив глас старецът произнесе някакво нареждане на своя напевен език, след което двама бързи като елени младежи се понесоха към пещерата.

— Ще видим нещо ново — пошушна Поли на ухото ми и се обърна към идващия Александър. — А ти беше гениален. Как ти хрумна за Бах?

— Просто така…

Скоро пратениците на стареца се върнаха. Единият държеше в ръце кристален съд, изработен във формата на многоъгълник, а другият — две кани, пълни с течност. Старецът пое съда, пристъпи към нас и го постави на пясъка. Стените на това дълбоко блюдо бяха съвършено гладки, прозрачни и блестящи. Бавно и тържествено, сякаш изпълняваше обред, старецът наля в блюдото бистра течност от едната кана, после внимателно отсипа няколко капки от втората. Капките се задържаха по повърхността и неочаквано започнаха да се движат. Докоснеха ли стените на съда, те се разбиваха на по-ситни капчици и скоро цялата течност се изпълни с безбройно много блестящи точици. Тогава старецът вдигна съда над главата си, за да се насладим на гледката. Светлинните лъчи обагряха малките движещи се точици и те искряха във всевъзможни краски, угасваха и пак светваха. На всички страни от кристалното блюдо се сипеха лъчи, които меняха цветовете си. Подобно на древен жрец старецът държеше високо над главата си това вълшебство на светлината. По лицето му играеше усмивка, очите му бяха изпълнени с радост и опиянение.

Ние им поднесохме нашето изкуство, те ни показваха своето…