Васил Райков, Георги Данаилов
Заключената планета (10)

9

Юли плесна с ръце.

— Колко интересно! Представяш ли си?

— Забележителен миг — усмихна се чичо Андри.

— Как мислиш, харесала ли им е нашата музика?

— Кой знае? От дневника не може да се направи такова заключение. И не трябва да се мисли, че най-сложното човешко изкуство може да се възприеме от хора, които за първи път чуват звуците на органа.

— Аз пък мисля, че те все пак са разбрали нещо. Иначе защо ще показват чудния си кристален съд?

— Да, разбрали са, че музиката не е свързана с някаква обикновена нужда. Доловили са, че тя води хората в някакъв друг свят. Той съществува и за тях. Не прелюдията на стария Бах е универсална и всепокоряваща, а стремежът към красотата, който я е създал. Него са доловили хората от планетата. Вечно и всеобщо е не самото изкуство, а онова, което кара човекът да го твори…

В този миг в стаята се разнесе напевен звън. Чичо Андри натисна копчето с надпис „телеграми“ и помещението се изпълни с един твърд и малко сопнат глас.

— Пристигам тази вечер — Северин. Пристигам тази вечер — Северин.

Юли пребледня, а чичото се изправи и започна да се разхожда.

— Сега ще стане всичко ясно! — промълви като че на себе си младият мъж.

— Но как ще го накараме да признае? — уплашено попита Юли.

— Какво?… Остави тази работа на мене. До довечера има достатъчно време да почетем още малко. Хайде…

10 ноември.

За първи път, откакто сме стъпили на планетата, щастието ни се усмихна истински. Ян успя да разбере значението на знаците върху слюдените листове. Това стана благодарение на момчето, което има вече име — Кирил. Не се усмихвайте! Нарекохме го така, защото той пръв ни посвети в тяхната писменост.

Всъщност хората от острова нямат писменост. Слюдените листове са на пришълеца. Той е живял близо година тук и по една щастлива за нас случайност решил да обучава Кирил. След неочакваната му смърт момчето прибрало и запазило цялата му „библиотека“. Познаваше около двеста знака, което беше достатъчно, за да програмираме електронната машина.

Разбира се, най-много дължим на Ян, който положи огромен труд. Методът му беше примитивен, но затова пък има̀ успех. Ян посочваше на Кирил някой по-често срещащ се знак в слюдената писменост и не мирясваше, докато не узнае неговото значение. Забавно беше да ги гледа човек. Поли не се откъсваше от тях и примираше от смях пред непосилните мъки на Ян. За да обясни някое абстрактно понятие, филологът правеше цели представления — дишаше дълбоко, преструваше се на заспал, на мъртъв, на болен. А Кирил го гледаше с широко отворени очи и трогателно се мъчеше да разбере какво се иска от него.

— Ако продължава така — казваше Поли, — с края на тяхната граматика ще настъпи и краят на един полски филолог.

Но Ян беше неуморим. Той записваше гласа на Кирил, мъчеше се да му подражава, с часове се упражняваше в произнасянето на някой непривичен звук и накрая успяваше. Останалото беше лесно. За една седмица електронната машина систематизира всички общи знаци. Например вълнистата линия беше основата на вода, море, река, дъжд и пр.

И тъй една вечер електронният апарат преведе първия слюден лист. Разбира се, този превод се нуждаеше от осмисляне, на много места беше лишен от логика, но все пак това бе първото ни проникване в цивилизацията на тази чужда планета. В листа се разказваше за хора, които живеят в голямо населено място. Тях ги грозеше опасност — думата страдание, болест, мъка, тъга се срещаше често, думата смърт — също. После следваше географско описание на нашия остров, споменаваше се за местното население, за пустинната равнина, за едно момче…

— Прилича на бележник — обади се Поли.

— Вярно — съгласи се Ян, — но между листовете има цял куп изписани от друга ръка.

— Какво пише в тях? — попитах аз.

— Описание на най-различни заболявания — каза Ян. — Покойният е бил лекар.

— Или хипохондрик — вметна Поли.

— Ти си почти прав, Поли. Той действително се е страхувал силно, но само от една болест — шарката. Заради нея е избягал тук. Търсел е спасение, но не го е намерил.

— И всичко това го пише на слюдата? — не повярва Поли.

— Не, разбира се. Кирил ми обясни някои неща. В страната на чужденеца върлувала епидемия и той избягал. Дошъл с още няколко души — едни измрели при пристигането, а двама се върнали обратно.

— Значи няма вече лодка — измърмори Александър.

Поли пак се обади.

— Стига с твоите лодки. Само за това говориш.

— Мисля непрекъснато как да се доберем до континента.

— Все ще измислим нещо, Саша, бъди спокоен — казах аз.

На другата сутрин Роберт ме разтърси енергично.

— Доктор Нордстен, вие командир ли сте на тоя кораб или не?

Избъбрих нещо несвързано.

— Къде са Саша и Ян? — продължи възмутено Поли.

— Откъде да знам.

Двамата приятели бяха изчезнали. Нямаше ги в кораба, не се виждаха и из околността.

— И това ми било дисциплина! Анихилират, когато си поискат — мърмореше сърдито физикът.

Напразно се надявахме да се върнат. След около два часа Поли не издържа:

— Ще разрешите ли на вашия единствен верен подчинен да закуси. Не мога да ги чакам до утре.

Отидохме в трапезарията. Още от вратата Поли забеляза една бележка, която се подаваше под чинията му.

„Отиваме до морето. Ще се върнем след седмица.

Не се безпокойте за нас!

Александър“

— Е, какво ще кажеш? Те хората отиват на плаж, а ние ще стоим цяла седмица да пазим къщата. Няма що! И ти се противиш, като разправям, че славяните по начало са анархисти. — Последва изискана реч за дисциплината и задълженията на екипажа.

— Да не отричаме поне, че това разузнаване е умно и необходимо — прекъснах го аз.

Физикът махна с ръка и се отправи към задната част на звездолета. Изглежда истински се разсърди. Цели два дни не проговори, а накрая избухна:

— Ако искаш да знаеш и на мене ми се ходеше до морето. Тъкмо смятах сам да предложа. А те ни изиграха най-подло! Дано поне им се подбият петите!

— Роберт, ти си дете в най-точния смисъл на тази дума — казах аз.

— Възможно е, драги, възможно е… Аз съм невинен младенец…

— Работата е там, че си невъзможен. Вместо да хленчиш, прави нещо полезно! Така и времето ще мине незабелязано.

— Колко е умен, наистина! — изръмжа Поли и млъкна.

 

 

21 ноември.

Изтичаше осмата вечер, откакто Александър и Ян тръгнаха. Вече се безпокояхме. Поли целия ден драска̀ нещо на едни листчета и беше в ужасно настроение. Когато го попитах с какво се занимава, заяви, че съставял ребуси за туземците. И тъкмо бях решил да се скарам с него, ей тъй, за да се разсея, отвън долетяха гласовете на Ян и Александър.

— Обиден съм, да знаеш! Не искам да ги видя — каза Поли и се завтече да се прибере в кабината си, но като мина край входа на кораба, неочаквано свърна и изскочи навън.

— Кретени, смахнати пешаци, блуждаещи кванти — възторжено ругаеше кембриджкият физик.

Изморени, потни и доволни, Александър и Ян се изкачиха по стълбата. Зад тях безшумно пристъпваше Кирил.

— Нали не се сърдиш, Анри — малко гузно ме погледна Саша.

Вдигнах рамене.

— Сърдя се, но по това — после. Първо разказвайте!… Ян, какво ти е на крака?

Ян се усмихна:

— Пострадах.

— Ухапа го „заек“.

— Да беше те изял — жлъчно подхвърли Поли, — но изглежда, че е имал вкус.

— Изглежда — усмихна се пак Ян, — но този приятел имаше и зъби освен това, на които би завидял всеки земен крокодил. Както ходехме, кракът ми хлътна в някаква дупка. Усетих, че настъпвам нещо подвижно и след миг извиках от болка. Да си призная, ужасно ме заболя. Секунда по-късно животното изскочи от дупката и побягна. Саша се втурна да го гони, но…

— Но много скоро се отказах — рече Александър, — защото „заекът“ се спря и ми се усмихна, показвайки тъй недвусмислено зъбите си, че ми се обърна сърцето.

— Ама чакай, той не може да бъде хищник — казах аз.

— Гризач е, по всичко личеше. Дори и по следите от ноктите му, които беше оставил за спомен по крака на Ян. Само че много едър. В дупката му намерихме от онези картофи.

— Анри — обади се Поли, — отбележи в своя дневник, че на планетата съществуват гризачи, които ядат картофи и филолози!

— Загубил си всякакво чувство за мярка — рече Александър.

Поли се опита да възрази, но, кой знае как, се въздържа и примирено попита:

— Добре, добре. Кажи сега за морето! Видяхте ли го изобщо?

— Да. И трябва да призная, заслужаваше да изминем толкова километра път. Когато стигнахме до брега, Епсилон залязваше… Не, това не беше залез… Имах чувството, че небесното светило изгаря във водите. Цялото небе пламтеше. А морето — тихо, тихо… Застинало в невероятен покой. Виждал си разтопена сплав, нали?…

— Сега ще издекламира някое стихотворение от Лермонтов, предчувствувам — промърмори Поли. — Лодки, имаше ли лодки, питам аз. Кораби, кръстосвачи, подводници. Аз съм англичанин, господа, и мене ме интересува корабоплаването като икономическа дейност.

— Успокой се, Поли! Имаше лодки — обади се Ян. — Имаше естествено и хора, на които принадлежат. Цяло племе.

— Какво племе? — попитах аз. — Казвайте по-скоро де!

— Тези хора — продължи Ян — се различават от нашите приятели. Живеят в колиби от кожи и някаква особена глина, която копаят от брега. Езикът им е подобен на тукашния, Кирил може да потвърди.

Кирил, който се беше свил смирено в едно ъгълче, се оживи и изрече нещо на своя език.

— Сега вече всичко ми стана ясно — рече Поли.

— Впрочем как се събрахте с Кирил? — попитах аз.

— Ей така, без да го викаме. Настигна ни вечерта на първия ден. Бил разбрал, че сме тръгнали на път и веднага ни последвал, за да не сме сами.

Поли погали Кирил по главата.

— Е, и какво стана по-нататък?

— Най-интересно беше — подхвана пак Александър, — че хората край морето знаеха за нашето пристигане. Очакваха ни вън от селото и щом ги наближихме, ни заобиколиха и тръгнаха безмълвно с нас. На вид те приличат на тукашните жители, само са някак по-будни.

— Естествено, жители на морска страна — подхвърли Поли.

Без да му обръща внимание, Александър продължи:

— Главният поминък им е рибарството. И ние успяхме да хапнем от тяхната риба. Само че те я ядат сурова и кълцана. Макар и дребна като кутрето ми, рибата е много вкусна.

— Сигурно има и едри риби — казах аз.

— Разбира се, но предпочитат дребната. Видяхме също и главата на някакво морско чудовище, която стърчеше на един кол точно по средата на селището им. Изглежда го обожествяват. Виж, такова чудо на Земята няма. Главата му е съвсем плоска, без очи. Живеело много на дълбоко, тъй разказват рибарите… А лодките на племето са изработени от кожите на други морски животни и от клони на дърветата…

— Чакай, чакай, какви дървета пък сега?

— Да, забравих… Климатът към морето се смекчава значително и растителността е съвсем различна оттук. Тя е пак нискостеблена, но много разклонена, с яки и дебели клони, които се преплитат по невероятен начин.

— Иглолистни растения ли?

— Иглолистни. Но иглите им са дълги по цяла педя и повече. А като отрежеш някой клон, започва да тече нещо като смола, само че виолетова. Втвърдява се сравнително бързо и става като камък. Крайморските жители използуват тази смола за всичко. Мажат и кожите на лодките си с нея, от което те стават като полирани и много здрави.

— Прощавай, Саша, но смяташ ли, че с техните лодки може да се предприеме едно по-далечно пътешествие?

— Мислихме и за това, Анри. Ще направим катамаран.

— Какво трябва да правим? — не разбра Поли.

— Катамаран, жалки потомъко на пирати! Една стара дяволия, благодарение на която лодките не се обръщат тъй лесно, както древните английски съдове. А туземците от Тихоокеанските острови са знаели устройството им още преди потопа. Няма да е трудно да го разбереш и ти. Предполагам, че имаш някакви смътни познания по център на тежестта и равновесието. Това се учеше по физика още в началното училище, нали?

Поли се почеса по тила.

— Я се откажете от тази идея — каза намусено той. — Няма да бъде много приятна такава разходка по море. Не мога да си представя хора от нашия век в ролята на жалки корабокрушенци как се люшкат по вълните и повръщат от морска болест. Що да не си стоим тук и да си пием чай с добродушните туземци? Може след време Ян да го изберат за жрец и тогава ще имаме наш човек в правителството.

— И това го казваш ти, правнук на славните британски мореплаватели!

— Всяко нещо с времето си, драги Саша.

— Не би тръгнал, макар че хората са безпомощни пред епидемията, така ли? — остро попита Ян, който беше взел нещата на сериозно.

Поли изсумтя.

— Добрият стар Роберт пред комисия на светите езуити!… Добре, отиваме! Но следващия път ще замина с вас на космично пътешествие до друга планета само ако я напръскате предварително с карбол! Поне едно нещо искам да знам — ще вземем ли Кирил с нас?

— Защо не — обадих се аз, — от преводач винаги има нужда.

Тогава Поли се изправи, поклони се вежливо и каза:

— Лека нощ, господа! И елате утре да ви татуирам по една котва на гърдите. А пък ако се окаже, че жителите на така наречения континент боледуват от някакви смъртоносни сливици, наемам се да им ги извадя безвъзмездно…

Решихме след два дни да тръгнем на път. Не знаем какво ни предстои — опасности, неуспехи, страдания. Не сме неуязвими храбреци, не притежаваме фантастични способности, нямаме всемогъщи оръжия, нито невероятни технически средства. Но ние ще се доберем до континента и до селищата на хората. Какви ще бъдат те? Островърхи дървени къщи? А може би каменни замъци? Не знаем нищо. Но вярваме, че с епидемията ще се справим. За начало ще вземем серум от кръвта на тукашните жители, а там ще приготвим нов от първите излекувани.

При тези хора ние няма да отидем само като добри самаряни. Нашата цел е по-далечна. Ние искаме да им предадем горчивия опит на нашите прадеди. Искаме да им помогнем, да ускорим техния напредък и да ги предпазим от ненужни страдания.

Поли казва, че първата му работа щяла да бъде да подложи на изпит всичките им професори. Нямат ли знанията на земен първокласник, щял да ги уволни за лентяйство. А вчера ми донесе старателно съчинено от него заявление, в което настоява пред квартирната комисия да му се предостави най-голямата сграда в първия град, който достигнем по пътя, за физико-математическия факултет. Ако Ян се държи прилично дотогава, добави той, щял да му отстъпи една стая за нуждите на филолозите…

Отново е нощ над планетата, нашата последна нощ в кораба. Безброй звезди обсипват небето. Някога липсата на луна будеше чувство на самота и безнадеждност в сърцата ни. После се научихме да откриваме Слънцето сред безкрая и така се чувствувахме по-малко самотни. А сега?… Сега, когато тръгнем към континента, цялото племе ще ни изпрати. Ние ще оставим тук приятели. Те ще ни донесат от своите прилични на картофи плодове, които ние не харесваме, ще ни приготвят може би и от зелената каша, която Ян не успя да дояде в пещерата. Ще ни поднесат сигурно и от своите скъпоценни лъскави късчета, а ние ще ги вземем и ще им благодарим, макар че по-късно ще ги заровим някъде по пътя… Ще оставим спокойно и звездолета на острова, защото нашите приятели ще бдят над него.

И ще тръгнем…