Васил Райков, Георги Данаилов
Заключената планета (5)

4

10 септември.

Не виждам изход от положението, в което се намираме. Едва ли някой от другите си въобразява, че ще намерим спасение. Мисълта за тези, които поведох със себе си и обрекох на нещастие, ме преследва непрестанно. Поли непрекъснато се смее, но нощем дълго не може да заспи. Както винаги, Ян мълчи, а на мене ми се струва, че едва ли има по-обвиняващо мълчание. Най-разстроен е Александър. Не може да се помири с повредата на електронния ориентир — първопричината за бедата, — сякаш той е виновен за това. А не умее да крие чувствата си — едно голямо огорчено дете.

Какво да кажа аз? Всичките тези хора са в това положение заради мен и моята хипотеза, за потвърждението на която предприехме експедицията. Знам, нямам вина — случи се нещастие. За да го поправя, съм готов на всичко… На всичко… Едва ли има по-тъжно състояние от невъзможността дори да се пожертвуваш за другарите си.

Местността, където попаднахме, е пустинна равнина. Анализът на атмосферата ни успокои още в първите часове. Кислород има по-малко от изчисленото количество, но дишането е нормално, тъй че въобще не слагаме скафандри. Чувствуваш се като на средно висока земна планина. През деня температурата е около осем градуса над нулата, а нощем няма рязко понижаване. Не беше трудно да предскажем, че климатът ще бъде постоянен, без годишни времена, защото оста на планетата е перпендикулярна на еклиптиката на Епсилон. Растителността е оскъдна и еднообразна — мъхове, наподобяващи земните, и тук-там треви, каквито се срещат през лятото в Лапландия. Не сме видели още живо същество, макар че откакто стъпихме на планетата, мечтаем за тази първа среща. Дори вече съществува нещо като негласно съревнование между нас кой пръв ще открие жива твар… Но дали ще има какво да откриваме?… Ще ни се усмихне ли щастието, което бе толкова неблагосклонно досега към нас?…

Епсилон от съзвездието Еридан е жълтооранжева звезда. Тя е по-стара от Слънцето и излъчва четири пъти по-малко светлина. Но не мислете, че страдаме от това. „Нашата“ планета, на която все още не сме измислили име, се намира два пъти по-близо до Епсилон, отколкото Земята до Слънцето. Затова и годината се състои от 184 дни и 16 минути. Роберт Поли би добавил тук „и 22 секунди“. Заради точността, както казва той, която отличава науката от най-условното творение на хората — човешката реч.

Освен бедната на растителност местност най-много ни дразни тукашното денонощие, което е почти тридесет и два часа. Да спим непрекъснато през дългата нощ не можем. Да работим непрекъснато през още по-дългия ден също е невъзможно. Оставаше ни само да запазим на първо време земните си навици, както и сторихме. Лягаме и ставаме по наше, земно време. И без това първите ни занимания се свеждаха до изследвания с уредите и подреждане на резултатите. Как ще бъде след месец-два (земни, разбира се), не може да се предвиди…

Въпреки злополуката вълнува ни предстоящата проверка на хипотезата. Дано поне усилията ни не са отишли напразно. Вярвам в теорията на сходството и се надявам да се убедим в правотата й. Досега всички предвиждания се потвърдиха — планетата прилича много на Земята по състав на атмосферата и почвата, подобни са и климатичните условия. Остава най-главното — смисълът на толкова труд и надежди. За жалост повредата на кораба ни попречи да кацнем, където смятахме, че е най-вероятно да открием живи същества…

 

 

14 септември.

Изминаха още няколко дни. Нищо. Никаква…

— Закуската е готова! Закуската е готова! — Гласът на Томи действително беше дрезгав като на пияница.

Юли посегна сърдито към копчето за отказване.

— Я не прави глупости! — сряза го чичо Андри.

— Да четем, бе чичо, не ми се яде.

— Докато не се нахраниш, няма да прочета нито ред. Ясно?

Съпротивата на момчето се стопи в същия миг. То започна бързо-бързо да яде, за да свърши поне по-скоро неприятното задължение. Чичо Андри седеше срещу него и дъвчеше замислено. Юли погледна намръщеното му лице и се усмихна; беше открил начин да заглади всичко.

— Кажи нещо за тази теория — подхвърли невинно той.

— Ще ти дам аз на тебе една…

— Ще си закусваме и ще си говорим — продължи подкупващо момчето. — Защо да не ми разкажеш?

— Е, добре де… — отстъпи чичото. — Какво да ти кажа сега?… Тя е доста стара теория. Поддържа, че ако условията за поява на живот върху една планета са подобни на земните, развитието на живата материя там ще стане по същите закони, които действуват и на Земята.

— Значи там ще има растения и животни като нашите, така ли?

— Не съвсем. Все пак би трябвало да съществуват основните земни видове: влечуги, земноводни, птици и бозайници.

— И още? — многозначително прошепна Юли.

Чичо Андри се усмихна тайнствено.

— Точно така — дори и мислещи същества, подобни на хората. По-напреднали или по-изостанали в развитието си, но подобни на нас.

Юли се загледа с премрежени очи през стъклената стена. Почувствува се някак особено щастлив от тази мисъл.

— Ти яж, яж! И не бързай да мечтаеш. Да не мислиш, че теорията за сходството няма свои противници? Има, колкото искаш. Те смятат, че подобните условия не са достатъчно основание да се твърди, че животът би се развивал по същите закони, както на Земята. Според тях задължително е само едно — преходът от мъртвата към живата материя. Но нали този преход може да се осъществи и благодарение на чисто случайни стечения на обстоятелствата?

Момчето пак спря да яде.

— Как така случайни?

— Виж, Юли, при определени условия появата на живот е нещо задължително, нещо, което не може да не стане. Дотук е ясно, нали? И тъй животът приема някакви първоначални форми, които се развиват по-нататък. Именно формите на първия вид жива материя са случайни, а не задължителни. Разбираш ли?

Юли не разбра всичко, но кимна утвърдително. Ще вземе да се впусне в някое дълго обяснение чичо Андри… Иди го спирай тогава.

— И кой е прав?

Чичото вдигна ръце.

— Трудно е да се каже засега. Хората допущат, а опитът доказва. Споровете между учените на тая тема са твърде стари и разгорещени. Ако те интересува моето скромно мнение, аз съм за теорията на сходството и от години работя в тази област. Но ето, такъв изтъкнат учен като дядо ти е един от най-върлите й противници.

— Дядо е против теорията?

— Няма какво да се чудиш! Това, че ми е баща…

— Не, аз заради съвсем друго нещо…

— Какво ти хрумна пък сега?

— Нищо, нищо… Чети по-нататък…