Васил Райков, Георги Данаилов
Заключената планета (8)

7

— Така ли е, Юли? — попита чичо Андри.

Юли мълчеше. Сега той беше там, при Ян и доктор Нордстен, при Поли и Александър, които му бяха станали толкова близки, сякаш ги познаваше, откакто се помни.

— Може би се умори? — осведоми се чичо Андри.

Момчето го погледна с укор.

— Да погледаме малко телевизия, сигурно ще предават нещо от Луната.

Юли възропта. Как можеше неговият чичо да не разбира, че той ужасно ненавижда всичките тези предавания, в които беше само зрител, където не можеше да помечтае, където всичко се поднасяше на готово.

Не, чичо Андри не беше глупав човек и ги знаеше тези неща. Той бе забелязал колко много се промени Юли от вчера насам, когато капризничеше и не можеше да си намери място. Чичо Андри много добре знаеше, че детският мир е неизказано по-богат от всичко, което може да му предложи днешният век на технически чудеса. Фантазията на едно дете не се нуждае от технически съвършенства — повечето хора трудно разбират това. Само за детето една обикновена картонена кутия можеше да бъде космически кораб и подводница едновременно… И чичо Андри разбираше, че най-добре е да чете този тайнствен дневник, който беше завладял и него самия не по-малко от детето…

21 октомври.

Онази нощ мина в очакване. Поли бе включил музикалния апарат и корабът кънтеше от весели мелодии, ние работихме оживено. Александър стерилизираше съдове за серума, а аз бях облякъл бялата престилка и отново чувствувах трепета, който винаги ме бе обземал в лабораторията.

Ян не се върна на сутринта. Изпитвахме лека тревога, която скоро прерасна в неясно предчувствие. Ръцете ми непрекъснато се потяха и трепереха. Изтървах една току-що приготвена стъкленица и ужасно се разгневих на себе си. Сякаш в нея бе заложен изходът от нашето положение и моята несръчност бе превърнала всичко в разбити стъкла…

Поли гласно изказваше вълнението си.

— Ако този наш фокус успее, Анри, започвам да уча биология.

Александър поглеждаше от време на време навън, но не искаше да забележим, че също се тревожи, затова си даваше вид на извънредно зает с епруветките.

Ян не се завърна и на обяд.

— Ако не дойде до два часа, отивам аз — каза решително руснакът.

Двата часа изминаха, без Ян да се появи. Решихме да приготвим и последната доза серум, след което да отидем заедно. Но привечер търпението ни се изчерпа. Когато се заспускахме по стълбата, видяхме връщащия се Ян. Вървеше съвсем бавно. Доближи и махна вяло с ръка за поздрав. Нищо не можеше да се отгатне от безизразното му лице.

— Да бяхме взели мумията на Тутанкамон вместо този тип — изръмжа под носа си Поли, защото полякът все още не продумваше. — По-добре щяхме да се разбираме с нея.

Все така бавно Ян дойде при нас, остави на пясъка малката чантичка и се отпусна до нея.

— Не подействува — каза той.

Мълчахме съкрушени. Никога неуспехът не ми е тежал повече. Все пак опитах се да кажа нещо ободрително, но от устата ми не излезе нито звук.

Без да ни погледне, Ян продължи:

— Инжектирах майката. Вечерта температурата спадна и дишането се подобри. Пулсът се нормализира; мислех, че се дължи на серума. Скоро обаче състоянието на жената рязко се влоши. Сутринта изпадна в безсъзнание и преди час свърши.

Ян подритна едно камъче погледна ни с безразличие и добави:

— Това е!

После се изправи и тръгна към кораба.

Поли го изгледа с присвити очи и каза високо:

— Говори за тези неща, като че ли прави разбор на някакво тъпо изречение!

Ян не се спря, а Александър веднага се запъти след него.

Навън останахме Поли и аз. Мълчахме. Серумът не действуваше…

Неусетно се бе стъмнило. Планетата няма спътник и тук звездите изглеждат много по-едри и блестящи. Вдигнах нагоре глава към искрящия небесен свод. Още като дете си бях въобразил, че съзвездието Орион е мой закрилник и приятел, затова сега несъзнателно го потърсих с очи. Нямаше го. Чудно, по това време на годината трябваше да е там, горе!… Стоях поразен, после съобразих, че това е съвсем друго небе. Тук всичко е различно, дори и съзвездията. И въпреки това в този нов, съвсем необичаен и чужд свят човекът не можеше да избяга от себе си…

Серумът не действуваше…

Защо? Или беше слаб, или бяхме сгрешили диагнозата. За жалост и в двата случая не можехме да направим нищо…

— Анри, а защо да не вземем серум от момчето? Щом то се е излекувало…

Махнах с ръка.

— Не може, Поли. Антивирусният препарат унищожава причинителя на болестта, но не създава имунитет. След няколко месеца момчето може пак да се разболее.

— Нашето момче? — не повярва Поли.

— Разбира се!

— Дяволска наука е тази — процеди физикът и изпадна в отчаяние.

Замълчахме.

— Анри — обади се по едно време пак той, — мислиш ли, че ще открият нашите сигнални ракети?

— За това ти трябва да си кажеш думата.

— Вярно — въздъхна той. — Попитах просто тъй. Нали знаеш, хората се успокояват по най-смешни начини. Всъщност вероятността е нула, почти нула.

Отново тежко мълчание надвисна над нас.

— Но те всички са обречени — избухна изведнъж Поли. — До един! Няма да има с кого да си кажем дума.

Неволно се усмихнах. Имаше нещо затрогващо в трагичността на неговото заключение. Погълнат от мисълта за тукашните жители, той забравяше, че ние съвсем не разбираме езика им, а техният живот би трябвало да ни е чужд. Но проумявах вълнението му. Поли виждаше у жителите на планетата преди всичко човека. Това бе неговата гледна точка и, струва ми се, единствено достойната. Интересно, щеше ли да се развълнува тъй същият Роберт Поли, ако научеше преди години, че епидемия унищожава безпомощните жители на някаква планета? Пак ли нямаше да спи цяла нощ? Това е съществен въпрос. Защото у нас чувството за дълг е несъзнателно ограничено от Времето и Пространството. Ние ще станем истински човеци едва когато тези граници отпаднат. Осъществената справедливост на Земята не означава, че задълженията на човечеството са свършили…

Някога хората са се тревожели какво ще правят, когато всичко в техния живот бъде уредено, когато страданията изчезнат и трудът се превърне в необходимост за духа и извор на радост. Сега знаем колко излишни са тези вълнения. Усъвършенствуването на човека — това е нарастване на чувството му за универсална отговорност. Някога се безпокоели, че хората ще се уеднаквят, ще се превърнат в подобни на роботи схеми. А аз мисля, че преди двеста години хората са били много по-еднакви, отколкото са днес. Еднакви в тъжната си загриженост да просъществуват и този ден, и следващия… Едва когато се разкъсат оковите на естествения егоизъм, у всеки човек се освобождават истинските сили на духа, несметно богати и разнообразни, създали пъстроцветната картина на нашето съвремие…

Пак беше вечер… Няколко дни след като Ян се завърна от безуспешната си мисия, ние с Александър стояхме пред кораба, всеки зает с нерадостните си мисли. Другите двама се бяха прибрали да спят.

Изведнъж слаб глас произнесе моето име. Беше полякът. Изтичахме в кабината му. Той лежеше на леглото си и стенеше мъчително. Включих осветлението и изтръпнах — Ян плуваше в пот, а лицето му гореше от висока температура.

— Какво става с тебе, Ян?

— Ако загубя съзнание, не ми правете инжекции! — каза бавно той. — Чуваш ли, никакви инжекции!

Случило се бе най-ужасното — епидемията не се смили и над нас…

— Но защо? — проплака Юли. — Нали е било шарка?

— Понякога придобитият имунитет не е достатъчен, Юли — каза чичо Андри. — После… те не са били сигурни в диагнозата.

— Ами ако и на Земята се появи някаква страшна епидемия?… Може ли една болест да унищожи всички хора?

— Няма опасност, бъди спокоен. Вече можем да се борим лесно срещу болестите. Но някога те са унищожавали живота на стотици хиляди хора. Чума, холера, тифус — това са били проклятия за човечеството. И все пак нито една епидемия не е успяла да погуби хората. След време тя като че се задушава, както прекалено буйната растителност умира от липса на въздух и влага. В природата съществува особено равновесие на силите и, забележи, винаги побеждава животът…

Юли слуша и пред очите му се появяват образите на онези, които в името на живота с готовност са жертвували себе си…

… Ето го стария Пастьор. С обикновена стъклена тръбичка той изсмуква от разпенената уста на бясно куче пълната с ужасна зараза слюнка… Ами онзи лекар, който преля във вените си кръвта на болния от смъртоносната левкемия!…

Юли се вижда облечен в дълга бяла престилка. В ръката си държи спринцовка, пълна с вълшебен разтвор. Той побеждава смъртта, връща усмивките на хората, пресушава сълзите им…

Юли гледа към чичо Андри, но очите му не виждат нищо… Равният глас на биолога неусетно го връща на далечната планета…