Васил Райков, Георги Данаилов
Заключената планета (11)

10

Чичо Андри спря да чете и погледна часовника си.

— Охо, дори сме закъснели. Дядо ти може да дойде всеки миг.

— Страх ме е! — промълви момчето.

— Глупости! Само няма да бързаш и няма да задаваш никакви въпроси!

— Ами тогава как…

— Ще се издадеш, момченце, послушай ме! Професор Северин не е вчерашен. И тогава всичко ще бъде загубено.

— А защо дядо все пак е скрил дневника — попита Юли. — Никой няма да му прости, да знаеш. Това е… това е…

Лицето на чичо Андри се помрачи.

— Не осъждай никога прибързано един човек, Юли. Аз също недоумявам, но трябва да се потърпи.

След тези думи той прибра тетрадката в металическата кутия и тръгна към вратата.

— Отивам да оставя дневника.

— Не забравяй зелената крушка — напомни Юли.

— Добре, добре.

Юли остана сам. Главата му гореше от напрежение. Не знаеше как ще погледне дядо си в очите. Какво ще му каже?… Ами другите деца? Как ще го гледат те, когато разберат всичко?… „Ето го внука на професора, дето скрил дневника!“

Не, Юли не можеше да преживее този срам. Тогава?… Не е ли по-добре да остане скрита цялата загадка?…

За първи път в своя живот едно момче чувствуваше какво е голяма отговорност. За първи път то се виждаше изправено пред мъчителна трудност. В сравнение с преживяното от екипажа, който е на чуждата планета, неговото беше дреболия. И все пак Юли се вълнуваше, изпитваше един неясен трепет, чувствуваше се обвързан в нещо значително. Може би това разбираха големите под „възмъжаване“? Не било лека работа! Не е като да си правиш шеги с телевизионния техник или пък нарочно да разваляш потенциометрите на Томи.

Юли скочи от леглото и се завтече към огледалото.

— Не изглеждам по-голям — каза си той и се изправи на пръсти. — Дори и така.

Намръщи се, изкашля се предупредително и избоботи:

— Професор Северин… вие…

Какъв неприятен и тънък глас! Опита се да го направи по-дебел — нищо не излизаше. Тогава реши да стане мъдър — „Не бързай, ще ти дойде времето!“ Замисли се. Какво значеше точно изразът „Ще ти дойде времето!…“ Кога идваше това време? Изведнъж ли? И по какво се разбира, че е дошло?… После си спомни за момчето от планетата и въздъхна. Какви щастливи момчета има! Случва им се да преживяват разни интересни неща. А той си седи в къщи…

Изведнъж нова мисъл го озари — ами ако чичо Андри не посмее да каже нищо?… Или ако съжали баща си?…

— Няма да го бъде! — извика момчето и сви пестник.

— Кое няма да го бъде?

На вратата стоеше изправен висок, съвсем побелял човек. Лицето му беше строго, белите му вежди засеняха очите, а косите му бяха дълги и гъсти. Винаги старият Северин беше будил страх у внука си. Неговият остър поглед, сухият му рязък глас и отсечени движения сковаваха момчето. А сега на Юли се стори, че сивите очи проникват направо в душата му и виждат всичко.

— Дядо, дойде ли си вече? — едва успя да промълви той. — Много… Ама със звездолет ли?

— С файтон! — отвърна троснато дядото и добави по-меко:

— Ела насам де! Какво си ме зяпнал такъв?

Юли пристъпи с наведена глава, а дядо му го щипна по бузата.

— Бил си болен, а?

— Нищо ми няма вече.

— Така е. Ти не си дете като дете, а парников зеленчук. Разправям му аз на баща ти, но може ли да влезе нещо във вакуумираната му глава.

Юли мълчеше.

— Къде са?

— Кои?

— Обитателите на този дом.

— Само чичо Андри е тук.

— Аха — сбърчи вежди професорът, — значи е успял да довтаса. Не вярвах, че ще уредят толкова скоро всичко.

Юли не разбра за какво става дума, но предпочете да не задава излишни въпроси.

— Какво има на Луната? — попита той, колкото да поддържа разговора.

— Прахоляци — отвърна професор Северин и се отпусна тежко на един стол. Юли отново усети, че острият му поглед го следи изпитателно.

— Виждаш ми се нещо така…

— А не, нищо ми няма — заекна момчето и почувствува, че се изчервява.

Изведнъж Юли въздъхна облекчено, беше влязъл чичо му.

— Добре дошъл, татко!

— Значи докато ме няма, вие действувате, а? — каза вместо отговор дядото и протегна ръка.

Юли отвори очи в очакване да се случи нещо страшно. Професорът зърна уплашения му поглед и избухна:

— Какво му става на това дете, бе?…

— Изморен си, татко, затова всичко ти се вижда по-особено — каза чичо Андри.

— Та да си дойдем на думата — продължи професорът. — Петдесет години разправям, че нищо няма да излезе от тая работа. Не сте прави, да знаеш. Напразно губите сили и време…

Чичо Андри поклати глава.

— Не си успял да ме убедиш.

— Съжалявам, че така много приличаш на мен. Главата ти е твърда като борид. А от вашата теория има толкова полза, колкото от вода на прах.

Юли наостри уши.

— Това не е само твое мнение — спокойно каза чичо Андри. — И други са против.

— Слава богу, че на този свят има и други умни хора — каза дядото. — Вашата теория за сходството е пустословица. Халюцинация! В нея няма нищичко вярно.

— Вярна е! — без да разбере как, извика Юли. — Ти също знаеш това!

Старецът, който още не се беше преоблякъл дори от пътя, се изправи възмутен:

— А ти ще се научиш да мълчиш, когато говорят възрастните. Може да съм старомоден, но твоето не е възпитание. Ама че щуро дете!

После се извърна, махна сърдито с ръка и тръшна вратата зад гърба си.

Юли забеляза в очите на чичо си укор:

— Не биваше така.

— Защо? — упорито запита момчето. — Докога ще го оставяме да лъже?

— Ех, че си и ти… — каза чичо Андри и бързо излезе подир баща си.

Юли отново остана сам. Мъчеше се да бъде спокоен, да не мисли за станалото, но не можеше. Трябваше да предприеме нещо. С очите си видя, че чичо Андри не смее. Няма сили навярно да каже истината на баща си. А през това време Поли и доктор Нордстен, Александър и Ян очакват помощ, напразно се надяват… Не, това не можеше да се допусне. Не биваше да се остави така… Юли почувствува, че ще се разплаче. Само това липсваше. Той грабна края на завивката и изтри гневно първите сълзи. Очите му блеснаха заканително. Те ще видят!…

Момчето навлече дрехите си и тихо излезе от стаята. Скри се зад библиотеката в хола и подаде само главата си. Нямаше никой. Не се чуваше и никакъв шум. С бързи стъпки то се спусна към горния етаж. В коридора пак се огледа и изтича напред. Стигна вратата на кабинета. Натисна бравата и тя безшумно се отвори. Вътре беше тъмно. Момчето се спотаи зад едно кресло и притихна…

Когато свикна с мрачината, Юли започна да различава предметите. Погледът му се прикова в черната каса. Стори му се, че зеленото око се е втренчило право в него… Изведнъж той изтръпна — отвън се разнесоха тежки стъпки. Вратата се отвори, лумна светлина. Професор Северин бавно влезе в кабинета. Лицето му имаше свиреп изглед. Той седна на своя работен стол, обхвана главата си с две ръце и процеди през зъби нещо, което накара косите на Юли да щръкнат.

— Никога няма да простя на онзи проклетник Роберт Поли. Ама и моят глупак…

Няколко минути професорът стоя неподвижно със затворени очи, после въздъхна дълбоко и погледна към касата. Лицето му се оживи. Той бръкна в едно чекмедже и извади крушката от зелено стъкло, постави я на настолната лампа, заключи вратата и изгаси другото осветление. Последва леко изщракване. Радостно усмихнат, професорът се запъти към черната каса…

— Стой! — извика с разтреперан гласец Юли.

Старецът се извърна като ужилен.

— Какво търсиш тук? Скоро да си вървиш!

— Няма! — каза Юли и почувствува, че брадичката му се затресе. Професорът тръгна заплашително към него. Юли побледня, но не помръдна от мястото си. Погледна дядо си право в очите и каза:

— Знам какво има вътре.

Северин се обърка.

— Кой ти каза?

— Знам. И не само аз, чичо Андри също знае.

— Никой няма право да ми се бърка! — избухна изведнъж старият човек. — Никому не позволявам да ми се бърка!

— Но това, което правиш, не е честно! Не е! Не е!

— Слушай, момче, да не мислиш, че ще ти давам отчет за постъпките си? Я върви да спиш!

— Няма да мръдна оттука, докато не ми обясниш всичко!

— Да ти обясня? Аз, който съм на деветдесет и седем години? — Дядото избухна в нервен смях. — Докъде я докарахме!

— Да — каза твърдо момчето, — искам всичко да ми кажеш! Всичко!

— Добре тогава — изръмжа професорът и хвана внука си за ръката. — Ела! — Той го отведе пред касата, дръпна вратата и на висок глас започна да изрежда: — Ето, това е коняк, това е шампанско, а това се нарича ракия. Имам още вермут и мастика. Е, от какво ще пийне уважаемият гостенин?

Юли гледаше втрещен и не вярваше на очите си. Касата беше пълна с бутилки… Само с бутилки…

— Ти наистина си мръднал нещо — каза загрижено старият Северин и пусна ръката му. В същия миг Юли се втурна към вратата.

— Чакай! — извика дядото. — Заключена е!

Той дойде при вратата и я отвори, мърморейки:

— Ама и аз съм един изкуфял дъртак! Що ми трябваше на сто години да се крия?

Юли изтича по стълбите. Долу се сблъска с майка си, но продължи нататък, без да я погледне. Излезе на двора. В дъното на градината светеха прозорците на малката вила, в която отсядаше винаги чичо Андри.

Пред вратата Юли спря, осенен от една мисъл. Надигна се на пръсти и долепи нос до стъклото на широкия прозорец. Край масата забеляза чичо си. Беше замислен и много затруднен, защото често се почесваше по тила и пъхтеше от напрежение. Юли зърна писалката в ръката му. А върху масата видя разтворена тетрадката с листа от синтетична хартия. И усети, че му се завива свят. Чичо Андри съчиняваше нова глава от тайнствения дневник!…

Едно объркано, отчаяно и обидено момче влезе в стаята си, заключи вратата и безутешно се хвърли в леглото.

— Юли, отвори! — чу се отвън гласът на майка му.

Момчето не помръдна.

— Юли, отвори ми! — прозвуча след малко развълнуваният глас на чичо Андри.

Момчето упорито притисна глава до възглавницата и даде воля на сълзите си…

Всичко, с което беше живял през последните дни, излезе лъжа, празна измислица. Нямаше нищо, нищо… Нито планета, нито доктор Нордстен, нито дневник, нито загадка. Светът отново беше скучен и обикновен. За да го забавлява, докато е болен, чичо Андри беше измислил цялата история. Беше я измислил хитро, но знаеше ли той колко е лошо да разбиеш на късчета изящната постройка на детската фантазия? Ако знаеше това, сигурно не би постъпил така. Една красива измама е пак измама, а от прелестта й остава само пепел…

Юли престана да хълца и се обърна по гръб. Може би така беше по-добре — няма планета, няма експедиция, няма болни от страшната шарка. Професор Северин не беше извършил нищо непочтено и си оставаше добрият сърдит старец…

Но Юли?… Юли имаше свое място в цялата измамна действителност. Той беше обикнал едни хора, беше ги обикнал тъй, сякаш години е живял с тях, и сега тази обич пропадаше. Сега цяло кътче от сърцето му беше изпразнено и го болеше. Защото Юли не знаеше, че добър мечтател е онзи, който бодро се завръща от страната на мечтите, както планинарите от своите върхове…

Цяла вечер Юли не отвори вратата на стаята си. Заспа с дрехите. А когато на сутринта отвори очи, блясъкът на слънцето заливаше отново стаята…