Александра Бракен
Пасажер (9)

Осем

Димът ги посрещна няколко мили, преди да стигнат ферибота при Бруклин.

— Какво става? — обърна се Ета към Николас. — Битка ли се води?

Николас обаче също недоумяваше. Двамата загледаха черните струйки, понесли се в тъмнеещото небе.

— Сега е моментът да кажеш нещо — каза Ета на София. — Примерно, ако ти хрумне да споделиш какво е това страховито нещо в далечината.

София се загледа в ноктите на ръцете си.

— Прикриването на информация поставя всички ни в опасност — напомни й Николас. — Не бих могъл да ви защитавам, ако не знам какво ни очаква.

София отпусна ръце в скута си с раздразнено изражение.

— Добре. Това е пожарът, бушува още от сутринта. „Големият нюйоркски пожар“. Щеше да знаеш, ако беше внимавал по време на обучението.

— Ако обучението ми включваше нещо повече от съвети как да не умра, инструкции да не разкривам тайната и наставления как да връзвам вратовръзката на Джулиън, може би щях да запомня тази подробност — тросна й се той.

Ета примигна, стресната от гневната искра, пламнала помежду им, и се напъна да се сети дали е чела нещо за този пожар.

— Какво се е запалило? — попита тя. За да има толкова дим, явно гореше нещо голямо.

— Цялата западна част на града — отвърна София след поредната пауза. — Доколкото си спомням, избухнал е тази сутрин — двадесет и първи септември. Сигурно целият квартал е изгорял.

Не за пръв път Ета си помисли колко ли странно се чувстват членовете на семейство Айрънуд задето живеят извън нормалния поток на времето, знаят всичко, което се е случило преди тях, и почти всичко, което тепърва ще се случи. Поне до известен момент. Това навярно значително ги улесняваше, когато трябваше да решат къде да инвестират, къде да вдигнат къща и какво да предприемат в полза на клана.

— Как е започнал?

— Зависи кого попиташ — британците са убедени, че някой от шпионите на Вашингтон е драснал клечката, когато войската се принудила да напусне града.

Навярно всичко е било от дърво, нужна е била една-единствена искра. Ета разтърка чело и хвърли поглед към Николас. Развързал бе кърпата на шията си и я бе оставил да виси от раменете му. Ризата му бе разтворена и разкриваше няколко сантиметра топла кожа. Дрехите му бяха омачкани от пътя и гребането, но това ни най-малко не го смущаваше, за разлика от София, която все нещо оправяше по тоалета си и се опитваше да изтупа прахоляка от роклята си. Втрила си бе и някакъв парфюм, но Ета се опитваше да усети уханието на Николас — на свеж бриз, слънце и ром.

Колкото по-неспокойна ставаше София — не спираше да суче пръсти в скута си, а краката й постоянно подритваха под полите на роклята, — толкова повече се вглъбяваше Николас. Това не беше тревогата, която бе забелязала по-рано на брега — тогава раздразнението му към Айрънуд бе примесено с гняв. Сега мълчеше и гледаше втренчено през прозореца, макар погледът му да не се спираше на нищо конкретно, а пръстът му поглаждаше автоматично горната му устна.

Сигурна бе, че Николас е в състояние да преброи на едната си ръка нещата, които го плашат. Може би дори само на един пръст. Със София можеше да се справи, а и за Айрънуд изглеждаше подготвен. Тогава каква бе причината за студеното му изражение?

Вместо да търпи непоносимото мълчание, Ета попита:

— Виждали ли сте Ню Йорк преди пожара?

Глупав въпрос. Знаеше, че е бил в Ню Йорк, че дори е живял там известно време. Джак й го бе казал онзи път, когато се опитваше да събере сведения за всички на кораба.

Невероятно колко нищожен се чувстваш, когато някой отказва дори да те погледне. За миг Ета реши, че няма да й отговори, понеже така и не отмести поглед от прозореца. Но накрая все пак благоволи да отрони една дума:

— Веднъж.

— Как ви се стори? — не се предаваше Ета. Реши да се съсредоточи върху раздразнението, което се надигаше у нея, и да преглътне огорчението.

— Мръсен.

За изненада на Ета, София също се включи:

— Това май е единственият въпрос, по който сме на едно мнение. Жителите хвърлят помията и боклуците си на улицата, на плъховете и кучетата, а каквото остане, отива в реката. Вонята се надушва от няколко мили преди да стигнеш града. Така че пушекът е добре дошъл.

Странно нещо бе миналото — на моменти бе стряскащо тихо, животът се разгръщаше толкова бавно, че чак пъплеше, а миризмата на хора и места бе направо невъобразима. Носът й още не беше привикнал.

Когато дойде време да спрат и кочияшът скочи от капрата, за да им отвори вратата, главата така я болеше, че бе готова да си разбие черепа в земята, само и само да се спаси от мъчителното пулсиране. София се смъкна от каретата със залитане, подпряла се на рамото й. Николас слезе последен и подаде малка кесия, навярно пари, на кочияша, който се залови да разпряга конете.

Въздухът бе наситен с пушек, а ветрецът го отнасяше отвъд накъдрените води на Ист Ривър. Ета усещаше задушливия вкус чак в гърлото си. В наситения мирис на овъглено дърво се долавяше сладникавата воня на гнилоч и на пресен тор, но дали се носеше от горящите боклуци, или от войниците, дето маршируваха покрай тях, нямаше как да се определи.

Първия път, когато зърна ярките червени униформи сред зелените поля на Лонг Айлънд, Ета здравата се стресна. Мигом разпозна прочутите алени униформи — британците напредваха от град на град, патрулираха шосетата, спираха кочияшите на всеки пункт за проверка и преглеждаха документите на пътниците.

Отблизо се виждаха сребристобелите ширити по реверите и лъскавите копчета на кремавите жилетки под жакетите. Бричовете и чорапите на повечето войници бяха оплескани с прахоляк, а по лицата на всички бе изписана безкрайна умора. Крачеха напред-назад по площадката на ферибота и насочваха тълпите, които се качваха и слизаха от плоските баржи, за да заобиколят горящия Ню Йорк.

— … предпочетоха да го изгорят до основи, преди да го изоставят, а?

— … умишлен палеж, от Бродуей до Хъдсън всичко е заминало, разпростира се и на север, и на запад, съсипа хубавите пивници…

Ета се извърна — двамина войници тъкмо ги подминаваха, долепили глави. Когато я забелязаха, кимнаха учтиво и продължиха пътя си с по едно „Добър вечер, мадам“. Изпод черните шапки лицата им бяха учудващо младолики — защо ли очакваше, че хората от миналото ще са по-възрастни от нея? В целия ход на историята войните винаги са лягали върху плещите на младите.

След известни пререкания лодкарят се съгласи да направи един последен курс преди мръкване и едва след това да си тръгне за вкъщи. София се стрелна напред като куршум и едва не я изблъска, та по-скоро да се покатери в ниската плоскодънна лодка. С периферното си зрение Ета видя, че Николас й предлага ръката си, ала предвид доскорошната му студенина, реши, че не е в настроение да ласкае кавалерското му чувство, затуй зарея поглед към гората от мачти и платна по реката.

Този Манхатън не се издигаше величествено пред погледа й и Ета не можа да разбере къде се намират. По някаква причина невъзможността да се ориентира в града, в който бе израснала, й причиняваше остра болка. Гледката на голото пространство досами ръба на острова, същото, което познаваше като „Батъри Парк“… Тя затвори очи и си представи как Бруклинският мост протяга снага над главата й, представи си опънатите кабели, солидните каменни арки. Но когато отвори отново очи, във виолетовото вечерно небе не опираха лъскави стъклени небостъргачи. Пушекът не галеше фасадите на извисяващите се луксозни жилищни сгради. Никоя от постройките наоколо не надвишаваше няколко етажа.

Двамина лодкари ги прекараха през реката под съпровода на шумното плискане на веслата, така различно от механичния рев на фериботите от нейното време. В отсъствието на магистралите и колите наоколо цареше неестествена тишина. Несъзнателно се огледа за самолет.

Това не е Ню Йорк — помисли си тя, — това не е моят дом, не е възможно…

Не плачи — нареди си строго. — Да не си посмяла… От сълзи нямаше полза, само щяха да привлекат нежелано внимание към факта, че не си е на мястото. Николас стоеше до нея, облегнат на борда на лодката в обичайната си поза — скръстени на гърдите ръце и безизразно лице. Ета не разбираше как бе възможно така жестоко да прикриваш мислите и чувствата си.

— Нима се каните отново да ми говорите? — попита го тя язвително.

— Роден съм тук, през 1757 година — той затвори очи, но не преди Ета да зърне някаква емоция да припламва. — В началото не ми беше… лесно.

Тя го зачака да продължи.

Николас преглътна мъчително.

— Капитан Хол, с когото се запознахте, макар и бегло… живееше със съпругата си в малка къща в края на града. След като откупи свободата ми, заживях при него и положението ми значително се подобри.

Откупи свободата ми. Ета усети как я прорязва болка, пареща и дълбока, последвана от объркване.

— Искате да кажете… — започна тя. — Роден сте в семейство Айрънуд, но те…

Гневът я задави и думите така и не излязоха от устата й. Николас сви рамене.

Най-небрежно сви рамене.

— Не бях законно дете, нито пък желано. По онова време децата приемаха статута на майките си. Майка ми бе тяхна собственост, следователно и аз. — Николас я погледна. — Не знаеха, че съм наследил тяхната… дарба… докато не минаха години и вече живеех с Хол и съпругата му.

— Израснали сте заедно с Чейс, нали така? — попита Ета, а като видя изненадата му, добави: — Той сам ми разказа, преди няколко дни, докато се разхождахме на палубата, че госпожа Хол не позволила на капитана да ви качи на кораб, преди да се научите да четете и да пишете.

Николас неочаквано се усмихна.

— Тя бе надарена с необичайна добрина и смел дух, истинска дама. Когато я изгубихме, вече не виждахме причина да се връщаме тук. Освен по работа.

— А Хол как ви намери? И защо семейството ви… — така и не успя да изрече „ви е продало“, понеже се страхуваше да не повърне.

Николас сниши глас.

— Навярно знаете, че с разрастването на семейството дарбата се среща все по-рядко, нали така?

Ета кимна.

— Хол е далечен роднина на семейство Айрънуд — всъщност той самият е отгледан от тях, след като избили семейството му, клан на име Хемлок, за да наложат подчинение сред оцелелите. Но неговата дарба не е като моята и вашата. Такива като него се наричат „пазители“. Не могат да пътуват и са принудени да живеят в своето време. Но наблюдават входовете към проходите, за да гарантират безопасността на пътешествениците и да следят кой влиза и кой излиза. Изпълняват и други задачи в полза на семейството — грижат се за финансовите интереси и имуществото му в различните епохи и предават съобщения през вековете.

Очите на Ета се разшириха.

— Как, за бога, биха могли да предават съобщения?

— Ако са наши предшественици, оставят послания в различни семейни гробници, които се проверяват от други пазители. Ако живеят след настоящата епоха, писмата се носят обратно във времето от определени пътешественици. На Хол например бе възложено да надзирава транспортирането и продажбата на захарната реколта от една от семейните плантации в Карибите.

Нещо не се връзваше.

— А вие познавахте ли го, преди да отидете да живеете при него?

Николас поклати глава.

— Айрънуд решил да продаде старата фамилна къща на „Куин Стрийт“ заедно с обзавеждането. Майка ми била закупена заедно с друга домашна прислужничка и обявила, че съм избягал. Оставила ме в един шкаф с надеждата да успея да се измъкна и да живея като свободен човек. Никога нямаше да се съглася, ако знаех какво точно се случва.

Ета отвори уста да попита какво се случило с майка му, но той побърза да я прекъсне:

— Хол ме намерил, когато отишли да инспектират къщата, преди да пристигнат купувачите. Бил съм полумъртъв от глад, мръсен като улично куче — майка ми ми бе казала да не мърдам от мястото си и да мълча, а по онова време бях доста по-изпълнителен — Николас се усмихна иронично. — Изнесъл ме навън на ръце. Погрижил се да узакони положението ми на свободен човек. Минаха години, преди някой от клана да се върне в тази епоха и да научи за мен. Известно време ме обучаваха и пътешествах по заповед на Айрънуд, но вече не го правя. Повече не смятам да напускам морето и истинското си семейство.

Ета се насили да изтика от главата си образа на малкото момче, сам-самичко в тъмнината в продължение на дълги, дълги дни.

— Какво ще правите, след като приключите с ангажимента си към Айрънуд?

Николас пристъпи от крак на крак и разсеяно разтри рамото си.

— Трябва да се срещна с Чейс и останалите и да изпълня задълженията си на почетен капитан. Капитан Хол ще се завърне до края на месеца, така че съвсем скоро отново ще отплаваме заедно.

Разбира се, че ще си има отговорности. Имаше си собствен живот — просто по една случайност, в продължение на няколко дни, пътищата им се бяха срещнали. Защо я обземаше такава тревога при мисълта, че Николас ще си тръгне?

— Безопасно ли е да се пътува точно сега? Ще се оправите ли?

— Не се тревожете за мен, госпожице Спенсър — отвърна той. В същия миг носът на лодката опря в кея от другата страна на реката. — Винаги се оправям.

— Можете да ме наричате Ета — отвърна тя с усмивка. — Ще ми бъде приятно.

Безстрастната му маска като че ли се пропука, но само за миг. На Ета й се стори, че разчита гняв, но инстинктът й нашепваше нещо друго, нещо по-страшно — че го бе жегнала болезнена изненада, сякаш го бе блъснала в студените води на реката.

— Вие… — започна той и вдигна очи към небето, а на лицето му се изписа мъчителна усмивка. Ета не откъсваше поглед от лицето му — не поглеждаше нито към София, която я викаше, нито към платната, които прорязваха виолетовата тъмнина. Той се засмя тихо, някак учудено, притиснал длани към тялото си. — На моменти направо ме съсипвате, госпожице Спенсър.

Преди Ета да успее да асимилира какво се опитва да й каже, Николас вече бе на носа на лодката и помагаше на мъжете да я завържат. А когато дойде време да слизат, на кея я чакаше само София.

— Досаждаше ли ти? Слава богу, че скоро ще замине — отбеляза София, при това така високо, че да я чуе целият град.

— Не! — побърза да възрази Ета. — Съвсем не.

Въпреки уверенията й, София изгледа подозрително Николас, който крачеше пред тях. Насреща им се зададе тумба жени със светнали очи и намазани с руж бузи. Гърдите им почти преливаха от ниско изрязаните деколтета.

— Трябва ли ти място да преспиш, сладурче? — попита едната и тръгна след него. — Дано огънят да не е подпалил и твойта къща. Аз имам едно топло местенце…

— Вече съм ангажиран — отвърна Николас и внимателно отмести ръката на жената от рамото си. — Приятна вечер, дами.

Ангажиран ли? Ета се загледа в гърба му, в свиването и изопването на мускулите, докато крачеше напред.

В този миг София изохка глухо и изпусна цял поток ругатни — стъпила бе право в купчинка пресни конски фъшкии. Миризмата се надигна и смеси със задушливия пушек и стомахът на Ета се сви неприятно.

— Ама че дяволски късмет!

Вече беше тъмно като в рог, когато Николас най-после откри каретата на Айрънуд сред бягащите от пожара — по думите на София трябваше да отседнат в една „долнопробна странноприемница“ на име „Гургулицата“, току отвъд очертанията на града, тоест малко след финансовия район, какъвто го познаваше Ета. Сайръс Айрънуд бе предложил на собственика достатъчно пари, че да им отстъпи стаите на горния етаж за три нощи, докато той, семейството му и прислугата спяха в мазето.

— Защо просто не купи истинска къща в града? — попита Ета, все още под впечатлението от разказа на Николас. Семейството очевидно можеше да си го позволи.

— Дядо вече се оглежда за подходящ имот — обясни София с напрегнат тон. — Решил е да ни заточи в тази епоха, поне за обозримото бъдеще, така че се опитва да намери трайно решение. Но сега ни иска в „Гургулицата“, така че отиваме там.

— Май хич не те блазни мисълта за този „примитивен“ живот, а? — Ета вдигна въпросително вежда.

Тръгнаха по протежение на стария пощенски път, както го нарече кочияшът. Когато навлязоха в Манхатън, Ета разпозна имената на някои от улиците — „Уол Стрийт“, „Брод Уей“. Но след като подминаха зеления обществен парк, претъпкан от бегълци, покъщнина и войници, които се опитваха да поддържат някакъв ред, градът премина в ниви.

Без нито една постройка.

Хълмове.

Обработваема земя.

Ета поклати глава невярващо.

— Знам — измърмори замечтано София. — Как да не се изкуши човек да купи няколко парцела и да ги запази на свое име още няколко века.

В града — в нейния град — бе свикнала денем да се движи в сенките на грамадните сгради, а нощем — да не вижда звездите заради светлините на града. Но тук небето бе голо, недокоснато, изложило на показ хиляди блещукащи звезди. Не се виждаше нищо, освен някоя и друга къща, едни малки, други големи. От време на време се чуваше блеенето на овце и изцвилването на кон, тихото бълбукане на невидими потоци. Липсваше й ускореният пулс на живота у дома, надигналата се от напечения паваж горещина, отражението на лъчите в безкрайните редици прозорци, тълпите. Постоянният вой на коли, аларми, влакове.

Скоро всичко ще приключи, напомни си тя.

Или поне така се надяваше.

Напрежението, свило стомаха й, се разпростря и във вените, досущ като паяжина, твърде лепкава и упорита, че да се отърве от нея. Мъчеше се да си представи как ли ще изглежда този „дядо“, как ще я възприеме. Уви, разполагаше само с описанията на София и Николас, а от тях си бе изградила нелепата представа за мъж с кървав меч в ръка, с остри зъби и нокти, който се вслушваше единствено в буцата пепел и лед, дето тежеше в гърдите му наместо сърце.

Дишай — нареди си тя отчаяно, — дишай. Какво друго би могла да направи? Може би щеше да успее да изкопчи някаква информация от него, която да й помогне да се измъкне, да разбере как да се върне при Алис.

Странноприемница „Гургулицата“ бе по-далече, отколкото очакваше. През по-голямата част от пътуването се опитваше да се ориентира по реката — движеха се на изток, но все още бяха близо до центъра — може би някъде около „Лексингтън“ или „Трето авеню“?

— Какво е това? — учуди се тя и се приведе да разгледа малкото съзвездие от лагерни огньове, грейнало пред тях.

Николас също се наклони към прозорчето и топлото му рамо опря в нейното.

— Предполагам, лагерът на кралската артилерия.

Май беше прав. Когато приближиха, съзряха лампи и фенери, доказателствата за бушуващата война проблясваха на светлината. Зад внушителната редица оръдия се виждаха фургони, каруци, конюшни, бели палатки. Сградите, съвсем обикновени на вид, бяха вдигнати между малкото дървета, които не бяха отсечени и нарязани за огрев.

„Гургулицата“ бе току от другата страна на лагера, в дъното на прашното шосе. Свещите, наредени по первазите, придаваха уютен вид на неприветливата дървена фасада. На Ета й приличаше по-скоро на голяма къща в колониален стил, отколкото на странноприемница. Беше си двуетажна къща, без да се брои таванският етаж, леко наклонена надясно. Някой се бе опитал да й вдъхне известно очарование и бе боядисал капаците на прозорците в червено. Провесената над улицата дървена табела леко се поклащаше. В тъмното изрязаната в дървото птица приличаше по-скоро на гарван, отколкото на гургулица.

— Хайде — подкани я София щом слезе от каретата с помощта на кочияша.

Ета тръгна неохотно подире й, разкъсвана от нетърпение и безпокойство. В която и посока да се накланяха чувствата й, вълнението й бе толкова силно, че чак пареше. Възбудата, задето най-после щеше да стигне до дъното на тази тайнствена история, усукваше вътрешностите й, измъчваше я повече, отколкото ужасът какво ще поиска Айрънуд от нея.

Развръзката наближаваше.

Щеше да си отиде у дома.

Развръзката.

Да намери начин да спаси Алис.

Развръзката.

Важното бе да не спира да диша.

Николас я настигна, вдигнал взор към прозорците на странноприемницата. Светлината от фенерите играеше върху кожата му. Ета побърза да извърне поглед — знаеше, че ще разчете тревожното й изражение така лесно, както и тя неговото, а не й се искаше за пореден път да я види объркана и изгубила кураж.

— Единственият път за бягство минава през тази врата — каза той.

Ета кимна и поизправи рамене.

В същия миг звуците от странноприемницата плиснаха върху шосето като фалшив акорд — отвътре със залитане се показа един от посетителите на странноприемницата, войник, успял да натика само едната си ръка в униформената куртка. Той нахлузи перуката си и се извърна да изгледа първо София, сетне Ета, при което се олюля застрашително.

— Здравейте, момичета… — подхвана той с мазен глас.

Ета инстинктивно отстъпи назад и се блъсна в нещо твърдо и топло. Ръцете на Николас обгърнаха за миг лактите й, тя прелетя през последното стъпало, покрай войника и се озова пред вратата.

— Лека нощ, сър — отвърна решително Николас, сетне отвори вратата и отвътре лъхна облак спарен въздух. — Не ги поглеждайте — прошепна на Ета, която едва го чу през шумотевицата.

Минаваше полунощ, но в стаята бе пълно с войници и обикновени граждани, обикаляха около масите, надигаха се от столовете и залитаха към бара. Ета си пое дълбоко дъх — въздухът бе пропит от миризмата на восък от капещите свещи, на прокиснала пот и разлята бира.

Внезапно полите на роклята й се закачиха в нещо и загубила равновесие, тя за втори път се люшна към Николас. Посегна да откачи дрехата и едва не подскочи — ръката й докосна топла, влажна плът. Николас изсъска и мигом изблъска месестата ръка. Войникът се потеше така обилно, като че искаше да изкара целия погълнат алкохол през порите си — ризата му бе подгизнала под мишниците и по гърба.

— Продължавайте — прошепна Николас. Ета понечи да се обърне, да хвърли гневен поглед назад, но Николас я побутна към стълбите в дъното на помещението.

— Можех и сама да се оправя — измърмори Ета.

— Знам — отвърна той и тя усети дъха му върху кожата си. — Направих му услуга, нищо че не заслужава. Но ако държите да се пролее кръв, на излизане ще му оставя такъв белег, че ще ме помни цял живот.

Тия думи й подействаха като ток. Стъпила на най-долното стъпало, тя се извърна така бързо, че роклята й се усука, натежа и Николас вдигна ръце, за да я подхване. Топлината на дланите му проникна през роклята, през корсета и ризата, но Ета дори не забеляза. Най-после очите им бяха на едно ниво.

Николас вдигна вежда.

— Тази вечер ли тръгвате? — попита го тя.

— За Кънектикът ли? Не, едва на сутринта. Ще трябва да потърся къде да отседна.

— Не можете ли да останете тук?

Изражението му омекна и Ета можеше да се закълне, че за миг ръцете му я обгърнаха по-плътно.

— Не, госпожице Спенсър, не мога.

— Хайде, Ета — подвикна София. — Дядо не обича да чака.

Ета не помръдна.

— Наистина ли мислехте, че ще си тръгна, без да се сбогувам с вас? — прошепна Николас. — Ако не друго, дадох ви дума, че усетя ли да ви заплашва и най-малката опасност, ще ви отведа оттук.

— Обещавате ли?

— Разбира се.

Стълбите скърцаха под тежестта им, а и бяха толкова тесни, че Ета се изкушаваше да се извърти и да се изкачи ребром. Николас се приведе, за да не удари глава в ниския таван.

Минаха през втория етаж и Ета се опита да надзърне през открехнатите врати. Тук явно бяха спалните помещения на офицерите — войниците бяха по-малко, а и униформите им бяха в по-добро състояние, отколкото на онези долу.

София така се бе изказала за странноприемницата, че Ета очакваше да види полуразрушени стени и глутници освирепели плъхове, понесли мебелите и килимите на косматите си гърбове. Вместо това помещенията изглеждаха чисти, макар и възтесни и малко мрачни.

На третия етаж мебелировката бе още по-скромна. Вратите бяха три. София приглади коса, понагласи роклята си и пристъпи към най-лявата врата, пред която стоеше на пост мъж с пушка. Николас го огледа преценяващо.

Преди Ета да успее да почука, отвътре се чу звучен глас.

— Влезте.

Влязоха и тримата. Стаята беше гола колкото и коридора отвън, за сметка на това задушно топла заради огъня в камината. Като се изключи леглото с балдахин и малката масичка до него, един сандък и порцеланово нощно гърне, единствената друга мебел бе широкото кресло. В креслото седеше мъж и се припичаше на буйния огън.

Той не се изправи при влизането им, а само ги изгледа. Ета чу София да преглъща смутено. Мъжът неочаквано вдигна дясната си ръка и София едва не се препъна в бързината да скочи напред и да целуне златния му пръстен.

— Здравей, дядо. Изглеждаш добре.

— А ти вониш като волски задник.

Ета се изсмя изненадано и острият му поглед отскочи към нея. Той наклони преценяващо глава и смехът замря върху устните й.

Лицето му бе кръгло като на София, чертите — остри, въпреки разрушителната сила на годините. Тежките му клепачи почти закриваха леденостудени очи, ъгълчетата на устните му висяха надолу и му придаваха изражение на уморена апатия, сякаш едва търпеше присъствието им. Той нагласи синия копринен халат, който бе наметнал върху ризата и бричовете си.

Този едничък поглед я проряза като с бръснач.

Мъжът се обърна към София.

— Можеш да си вървиш.

София подскочи, сякаш я бе блъснал към вратата.

— Но…

— Нима ще ми противоречиш? — попита я безстрастно мъжът.

София затвори уста и погледна въпросително към Николас.

— Той остава — заяви твърдо мъжът и направи нетърпелив жест с ръка. — За бога, дете, ще умра от старост, докато те чакам да излезеш.

Ета видя как София си поема дълбоко дъх, изправя рамене и се отправя към вратата със заучена грациозност и й стана ясно едно — София упорства да остане само когато я гонят.

— Елате на светло — нареди й Айрънуд, когато вратата се затвори. Сетне вдигна книгата от скута си и я пусна на земята.

Николас, стиснал юмруци зад гърба си, се приближи заедно с Ета към стареца. Спря на половин крачка пред нея.

— Аз съм Ета — обади се тя в опит да запълни мъчителната тишина. Отговор не последва и колкото повече се проточваше мълчанието, толкова по-трудно й ставаше да овладее желанието си да хукне към вратата. Никога, дори и при най-тежките случаи на сценична треска, най-смазващите пристъпи на паника преди представление, не се бе задушавала от такъв ужас. От горещината, лъхаща от камината, и умората от няколкочасовото пътуване я заболя коремът.

Внезапно се ядоса на себе си, задето мълчи. Защо да не се разкрещи, защо да не му каже колко е бясна, задето я бе принудил да дойде тук без никакво обяснение? Вместо да си е у дома, тя стърчеше смутено пред него само защото той бе пожелал така, а сега отгоре на всичко мълчеше насреща й като гаргойл^[1]. Мъжът, който се бе отнасял към Николас и майка му като към роби, който бе пожертвал свободата им, за да може по-добре да играе „ролята“ си, да се слива по-умело с останалите.

— Закъсня, Самюел.

Навярно причината бе в сенките, хвърляни от пламъците, но Ета бе готова да се закълне, че Николас настръхна.

— Казвам се Николас, както прекрасно знаете. А и не виждам причина да стигнете до подобно заключение.

— Казах, че искам да са тук не по-късно от двадесет и първи. А ето че изминаха десет минути от първия час на двадесет и втори. Сумата на възнаграждението ти ще бъде намалена, за да се отчете този пропуск.

Кръвта на Ета кипна.

— Но това е…

— Ковчежникът ми е на долния етаж. Вероятно го помниш. Той, естествено, те знае с истинското ти име. Николас! За бога! Защо не се кръсти Шарлеман^[2], след като така и така си решил да си измислиш нова самоличност? Определено влезе като император.

Нима му се надсмиваше? Задето бе избрал име по свой вкус, наместо онова, което друг му бе дал? Очевидно злобното подмятане имаше за цел да напомни на Николас миналото му.

Ще се справя. Ета се вкопчи в думите на майка си, в доверието й. Ако не друго, отказваше да трепери под суровия поглед на стареца. Искаше майка й да се гордее с нея.

— Обяснете ми защо съм тук — каза тя студено.

— А вие как мислите? — отвърна мъжът с въпрос и вдигна едната си тънка сребърна вежда. Лъв, вторачен в дребна домашна котка.

— Предполагам, смятате да ме държите като заложница — каза Ета. — За да си отмъстите на майка ми.

Сайръс се изсмя гърлено.

— Така ли? А как ще реагирате, ако се окаже, че е точно обратното?

Ета го стрелна с поглед, който прерасна в изненада, а след това в ужас, понеже старецът извади малка, лъскава фотография от предния джоб на копринения си халат. Обзета от парализиращ страх, Ета едва успя да протегне ръка и да поеме снимката.

От нея я гледаше лицето на майка й със завързана през устата кърпа. Ако в изражението й се долавяше поне малко страх, вместо гняв, Ета може би щеше да се усъмни, че са намерили някого, който прилича на нея. Но не, Роуз бе с роклята, която бе облякла за представлението. Пространството около нея тънеше в полумрак, но Ета разпозна собствената им всекидневна. Нечия ръка, протегната пред обектива, стискаше вестник „Ню Йорк Таймс“ от деня след концерта. Пред погледа на Ета рязко притъмня. Виждаше единствено лицето на Алис, в онзи миг, когато очите й се затвориха за последно. Усещаше единствено кръвта на Алис, засъхнала по ръцете й.

— Ще се наложи да изплатите един дълг към семейството ни — каза старецът. — И ще правите каквото ви кажа, иначе майка ви ще се прости с живота, а вие самата никога няма да си тръгнете от тази затънтена епоха.