Александра Бракен
Пасажер (22)

Двадесет и едно

След близо седем часа люшкане в такт с бавните крачки на камилата, Ета бе впрегнала цялото си внимание върху това да не падне, та не забеляза веднага, че в пустошта започва да се появява рехава растителност. Ако през първата част от пътуването пустинята й се бе сторила гола и пуста, то през последната имаше чувството, че е попаднала сред разпилените, оглозгани и изсъхнали кости на света, които бавно се превръщат в прах. Очите й не спираха да сълзят от свирепите лъчи на слънцето, които се лееха от безоблачното синьо небе.

Но ето че в далечината започнаха да се очертават постройки. Не самият град, а полуразрушената крепост на един от съседните хълмове. Останките, брулени от вятъра и пясъка в продължение на хиляда години, изглежда, бяха с римски произход — море от колони и стотици стълбове, които сякаш подпираха небето.

В съседство зеленееше оазис — гъста горичка, която изглеждаше особено странно на фона на оголената земя, простираща се на мили във всяка посока. Но когато насочиха камилите към градчето, Ета видя следи от проломи, а също и няколко канала.

Яздейки между руините, протегнала шия, за да разгледа изрязаните в колоните фигури, на Ета не й беше трудно да си представи колко великолепен е бил градът в разцвета на величието си.

Хасан бе нарекъл този град една от най-смайващите спирки по древните търговски пътища между Изтока и Запада, старателно култивирана скъпоценност, която се оказала обречена на разруха и упадък с възникването на нови цивилизации и прокарването на нови маршрути. Зърна амфитеатър и огромна, висока сграда, която навярно бе някакъв храм, но като цяло стояха единствено основите на сградите. Отпечатъците им.

— Е? — обади се София и препречи пътя на Ета с камилата си. Дейзи, както Ета наричаше своето животно, изръмжа сърдито и затанцува от нетърпение.

— Е какво? — тросна й се Ета и нагласи наново качулката си. Слънцето бе достигнало най-високата си точка и прежуряше главата й, което й напомняше, че трябва непрекъснато да пие вода от полупразния мях.

— Каква е следата? Къде да я търсим?

Излъжи я — каза си Ета. — Вече стигнахте, нямаш нужда от тях, а и тя едва ли ще размисли. Можеш сама да я потърсиш… Само дето не беше изключено София да я изпревари, ако се разделят, и Ета да се окаже твърде далече, за да я спре.

Значи ще се наложи да прибягна до крайния вариант — помисли си тя нещастно. Наясно бе колко много зависеше от решението й и едва удържаше сълзите на горчивото разочарование. Нямаше как да спаси и себе си, и бъдещето си, и майка си. През нощта се бе мятала будна часове наред, мъчейки се да си представи какво бъдеще ще се опита да създаде Сайръс, когато сложи ръка на астролабията. Опитала се бе да си внуши, че София е по-малкото зло от двете. Но истината бе, че София бе бомба със закъснител — въпрос на време бе избухливият нрав и нетърпението да помрачат съзнанието й с непредсказуеми последици. А тогава астролабията най-вероятно щеше да се озове в лапите на Айрънуд.

— Ще ти кажа — отвърна тя, — но искам нещо в замяна.

София вдигна вежди.

— Пак ли онази глупава игра, Линдън? Сериозно ли?

Ета изправи гръб и преглътна горчивите сълзи. Съжалявам, мамо. Толкова исках да се гордееш с мен.

— Нищо чудно да се луташ със седмици, месеци и дори години. Ще ти помогна, но само ако ми позволиш да създам проход до моето време.

За нейна изненада София като че ли бе готова да обмисли подобен вариант.

— Сериозно ли знаеш как да използваш проклетия уред?

Ета се вкопчи в недоверчивия й тон и побърза да излъже.

— Да. Мама го е описала в писмото си. Ще ти покажа, стига да ми дадеш дума, че ще ме оставиш да си направя прохода.

Секунда-две щяха да й стигнат, за да разбие астролабията в някой камък. Трябваше само да я вземе в ръце.

— Добре — съгласи се София и й подаде ръка. Ета я пое и погледите им се срещнаха. — А сега казвай каквото знаеш.

— Смятаме, че следата води към погребално място — подхвана Ета. Дано само не съжаляваше за решението си. — Някаква гробница.

София изпуфтя сърдито.

— Нещо по-конкретно?

Ета присви очи.

Завладяна от нетърпение, София се приближи до пазителите и заговори припряно на арабски. Беше в отвратително настроение още откакто потеглиха от кервансарая. Ета бе отдала избухливостта й на недостатъчен сън и натъртено дупе, но сега усети, че я обзема тревога. Току-виж нетърпението я подтикне към нещо необмислено.

Или нещо още по-страшно, помисли се Ета. През цялото време не сваляше очи от водачите им, наострила уши, за да чуе, ако пак споменат драките. Когато съзряха града, бе предложила на София да продължат без тях или да ги изпратят обратно, но София бе плеснала надменно с камшик и бе препуснала напред.

Дейзи плю в прахоляка, вирна глава и изръмжа нещо на собствения си език. Ета се приведе и я потупа по шията. Напълно разбираше раздразнението й.

Както бе споменал Хасан, в покрайнините на града все още живееха хора — предимно в шатри и малки колиби, като че ли направени изцяло от сушена кал. Никой не се приближи, докато групичката им минаваше под внушителна колонада, но Ета усещаше, че очите им ги следят.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Фади твърди, че малко след града има долина с гробници — отвърна неохотно София.

— Значи все пак им знаеш имената — измърмори Ета и се загледа в гърбовете на мъжете, които яздеха равномерно пред тях, сякаш бяха родени върху камили.

— Естествено, че ги знам — тросна се София. — Не съм толкова безсърдечна, колкото си мислят хората. Пък и нали трябваше да ги издиря и да им платя, та моето малко приключение да не стигне до ушите на дядо.

— Сигурно ти е за пръв път — обади се студено Ета — сама да вземеш решение, без да следваш заповед. Да го надхитриш. Хубаво е да се почувстваш поне малко свободна, а? А колко ли по-добре щеше да се чувстваш, ако се беше вслушала в съвета ми да избягаш от семейството?

Лицето на София помръкна, но тя не възрази. Ета забеляза как ръцете й се вкопчват по-силно в юздите. Продължиха бавно през руините в угнетяващо мълчание, което тежеше почти колкото палещите слънчеви лъчи.

Долината на гробниците бе разположена отвъд някогашното живо, пулсиращо сърце на Палмира, скрита в сенките на града. Ако бяха сами, без пазителите, на Ета навярно нямаше да й хрумне да огледа странните постройки. По пътя към града бяха подминали няколко такива, но тя не им бе обърнала никакво внимание. Приличаха по-скоро на защитни пунктове или наблюдателни кули.

Въпреки величественото си име, долината се състоеше предимно от такива кули, щръкнали от пясъка като криви пръсти. Някои от гробниците дори не бяха кули, а бяха врязани направо в спечената кал на хълмовете. Ако някога тук бе имало други, по-богато украсени гробници, то те отдавна бяха изчезнали или бяха заровени под хилядолетните пясъчни бури.

Слязоха от камилите и ги вързаха при рухналите колони наблизо.

— Мислиш ли, че е безопасно да влезем вътре? — попита Ета, като огледа подозрително първата гробница. Сравнението с пръсти се оказваше доста удачно — някои от кулите бяха ниски, само с един етаж, и широки като палци. Други се издигаха на няколко десетки метра и хвърляха дълги сенки върху пясъка и пръстта. На една като че ли някога бе имало балкон. По стените им бяха оставени тесни прорези, за да пропускат въздух и светлина.

И все пак бяха гробници. Колкото и да гореше от нетърпение да приключи с цялата работа, Ета усещаше, че я разтърсва тревога. Никак не й беше приятно да нарушава покоя им.

— Какво значение има? — сопна се София с обичайната си невъзмутимост. — Давай да действаме. Ужасно пече.

Започнаха с една от не толкова внушителните гробници вляво — построена бе в самия склон на хълма, а входът й бе полузатрупан с пясък. София разрита пясъка с крак и се пъхна вътре, като се взираше в камъните в краката си за някаква следа. Навярно за знак, че отдолу бе заровено нещо.

Ета обаче не откъсваше очи от стените.

Стените бяха покрити с рисунки, стенописите още красяха мазилката, избелелите им цветове все още личаха. Заобиколени бяха от мъже и жени, облечени в роби. Чертите на някои бяха разядени от времето, останали бяха само очертанията на фигурите им и пищната релефна украса под тях. По колоните се катереха изрисувани лози, листата им — все още яркозелени. По стените летяха богове или ангели, извисяваха се към тавана, боядисан така, че да изглежда като облицован със зелени и червени плочки. Или пък… Ета присви очи. Може би действително бяха плочки?

Не си дошла да разглеждаш забележителности — напомни си тя. — Престани да си губиш времето.

На равни интервали между стенописите се виждаха квадратни отвори, изрязани в стената, нещо като дълбоки ниши. Някои бяха запечатани с дебели каменни плочи. Други зееха отворени.

— За какво са тези? — попита тя София, като докосна една от плочите. Дланта й изглеждаше съвсем малка на фона на масивния камък.

София се обърна и повтори въпроса на един от пазителите. Изслуша бързия отговор и го предаде на Ета:

— Там слагали ковчезите и телата, в тия отвори — поясни тя. — После ги затваряли с плочи, но както виждаш, някой ги е махнал. Най-вероятно крадци и разбойници.

Това като че бе основното за всички гробници — вътре вече нямаше почти нищо, което да бъде видяно, камо ли откраднато. Няколкото ниски, подобни на скамейки саркофази, на които се натъкнаха, бяха разбити, капаците им бяха избутани на земята и вътре се виждаха само побелели кости. Един или два изглеждаха по-запазени, та София и пазителите сметнаха, че ще си струва да приложат груба сила, за да смъкнат капаците.

— Вече са ги оглозгали — възмути се София и в злобата си ритна една от стените. — Майка ти е пълна глупачка да я скрие точно тук, където всеки може да я намери.

— Майка ми може да е много неща — отвърна равно Ета, — но не бих я нарекла глупачка. Нямаше да я остави тук, ако е смятала, че има опасност някой да я задигне.

Но още докато го изричаше, усети, че я жегва съмнение. Вече два часа пълзяха в тъмнината с единствения си фенер в търсене на тайни отделения и коридори, които не съществуваха. Обиколиха дори няколкото пещери между града и кулите, но и там намериха само саркофази.

Ета разтри чело и въздъхна дълбоко. Единият от пазителите каза нещо на София, която му се сопна подразнено.

— Какво пък сега? — попита Ета.

— Казва, че на запад имало още гробници — преведе София, — а после сме можели да огледаме храмовете в града.

На Ета не й се вярваше, че майка й ще остави астролабията в самия град — не и при положение че в покрайнините живееха хора.

— Да проверим гробниците — предложи тя.

— Трябваше вече да сме я намерили — изръмжа София и тръгна към камилите.

— Ще я намерим — успокои я Ета. — Мама не би я скрила някъде, където да е невъзможно да бъде открита.

Ета въздъхна и се опита да накара Дейзи да мирува, та да се покатери на гърба й. Останалите просто перваха камилите си по главата или муцуната и ги принуждаваха да клекнат. Дейзи бе в обичайното си лошо настроение, но поне този път не се опита да изтръска Ета от себе си като да бе муха.

Навлязоха в хълмовете, заобикалящи града. Този път Ета знаеше за какво да се оглежда и очите й мигом различиха високите гробници. Множеството изглеждаха в по-лошо състояние от онези, които вече бяха обходили, но имаше една, която изглеждаше почти непокътната, поне отвън. Непрекъснато притегляше вниманието й, макар София да я побутваше към най-близката.

— Ето онази — каза Ета и усети как по гръбнака й пролазва странна тръпка.

— Добре — съгласи се София и свирна с уста, за да повика пазителите.

Ако не друго, Ета се оказа права за едно — гробницата действително бе в по-добро състояние от останалите.

Основната зала бе дълга, стигаше чак до отсрещната стена и бе украсена с пет бюста на мъже и жени. Бюстовете гледаха към нишите в стената, които също бяха повече на брой, отколкото в разгледаните досега гробници. Като видя, че са разпечатани и вътре няма нищо, освен прахоляк, София тръгна по тесните стъпала вляво от входа и едва не си пукна главата в изрисувания каменен таван. Ета я последва, но побърза да се опре в стената за равновесие.

София огледа набързо втория етаж и продължи към третия, а устните й се свиха отвратено. Защо? Защото астролабията с нечуваните й сили не я чакаше насред залата, та да се спъне в нея?

Ета спря на втория етаж и остави пазителите да я подминат. Глухите им гласове отскачаха от стените и се връщаха към нея и тя усети как в корема й отново се загнездва остро чувство на безпокойство. София като че ли им вярваше безрезервно, но на Ета й се искаше да им бе наредила да изчакат отвън, при камилите.

Малко прозорче пропускаше топла светлина, която заливаше тясното помещение. Ета пристъпи вътре и поспря за миг, колкото да укроти бесния ритъм на пулса си. Надникна през прозореца, огледа се за някакъв знак от майка си.

А когато се обърна, се оказа лице в лице с кичесто дърво.

Изненаданият вик се откъсна от устата й, преди да успее да се спре. И понеже нямаше какво да го спре или погълне, звукът догони София, която кръстосваше горния етаж и ръсеше мазилка от тавана. София дотича, останала без дъх.

— Какво има?

Две от стените на втория етаж бяха осеяни с ниши, досущ както в долното помещение. Единствената разлика бе, че плочите с бюстовете на обитателите им си бяха по местата. И макар много от лицата да бяха разрушени — липсваха носове, ръце и цели части от черепите, каменният релеф пред Ета бе почти непокътнат и изобразяваше познатите очертания на дърво. Самата плоча бе с един нюанс по-светла от останалите — уж като другите, но не съвсем.

Всяка подробност от това дърво — от извитите надолу клони, гъсто обрасли с листа, до леката извивка на дънера, — всичко съответстваше на герба върху дневника на майка й.

— Нищо — опита се да излъже Ета. — Прелетя птица и…

София не й обърна внимание, острият й поглед обходи внимателно стаята и се спря на издяланото в камъка дърво.

— Ето го! Семейния знак на Линдън! — лицето й светна, подразненото й изражение в миг се смени със силна възбуда. В този миг Ета разбра защо хората казват, че очите са прозорец към душата — София изглеждаше готова да смъкне плочата с голи ръце.

Пазителите извадиха ножове и се захванаха да дълбаят около ръбовете на плочата, та да могат да я измъкнат от тясното й легло. Плочата се сгромоляса на пода и гербът на семейството й се разби на парчета с оглушителен трясък. Зад плочата нямаше саркофаг — това стана ясно още щом пазителите се опитаха да я изчоплят. Имаше само камък, който да я придържа да не хлътне навътре, но не беше толкова голям, че Ета да не може да го изтегли сама.

Двете със София надникнаха вътре и Ета забеляза нещо изпъкнало в десния ъгъл.

— Ти я извади — нареди й София. — Ако проклетата ти майка е заложила капан и първият, който бръкне, остане без ръка, не искам да съм аз.

Ета завъртя подигравателно очи и като изрече кратка молитва наум, пъхна ръка в отвора, протегна се колкото можеше по-навътре и сграбчи крайчето на опърпания плат, с който бе обвит предметът. Дръпна го към себе си и като си пое рязко дъх, извади прашното вързопче от избелял лен и го разви.

София я избута с рамо, дръпна предмета от ръцете й и го стисна здраво.

Астролабията бе по-голяма, отколкото бе очаквала — два пъти колкото свитите й юмруци. Годините ни най-малко не бяха замъглили златния й блясък. Плоският диск улови светлината от прозореца и я пръсна из цялата зала. По ръба се виждаха знаци като на циферблат. Ета проточи шия, за да огледа красиво гравираната задна част.

София се взираше смаяно в астролабията, сякаш не можеше да повярва, че действително я бе намерила, и едва дишаше.

Ета също.

Краят трябва да е окончателен.

Нищо чудно да се окажеше окончателен и за самата нея.

— Хайде — каза тя. — Дай ми я. Ще ти покажа как действа.

Неясното чувство, което я бе жегнало преди малко, се завърна и нахлу във вените й. Въздухът сякаш вибрираше, кожата й изтръпна и всичките й косми настръхнаха, докато накрая всяко нервно окончание в тялото й запя в същия тон.

— Толкова усилия заради тая… — София поклати глава и пусна астролабията в протегнатата ръка на Ета. — Хайде да те видя, накарай я да работи.

Ета кимна и стисна зъби, докато преценяваше вариантите. Накрая внимателно, съвсем бавно, положи астролабията върху залетия от светлина каменен под и приклекна до нея. Скрити под гънките на робата й пръстите й напипаха остър камък и го стиснаха здраво.

— Действай, Линдън! — изръмжа София.

— С най-голямо удоволствие — отвърна Ета и преди София да успее да реагира, удари златното лице на астролабията с камъка.

Уви, лумналият в тялото й огън мигом угасна — камъкът се счупи. Вярно, уредът бе надраскан и нащърбен, но невредим. Тя скочи, за да го запокити на земята.

— Ах, ти, измамница такава! — изпищя София и я сграбчи за косата. Сетне се обърна към единия от пазителите. — Дай ми кама!

Мъжът измъкна кинжал от ножницата на хълбока си.

Всичко се случи с невероятна скорост. Пазителят направи рязко движение с китката, извъртя кинжала и сряза протегнатата длан на София. Тя изохка от болка и по камъните плисна кръв.

— Какво правиш, дявол да те вземе? — озъби му се тя. — Как смееш! Ще те убия, да знаеш, законите ми позволяват…

— Да, ако бяхме от клана — отвърна мъжа и измъкна втора кама изпод диплите на дрехата си. Другият пазител последва примера му и насочи острието към гърлото на Ета. — Но за твой лош късмет, не сме.

Не бяха от клана? Ета се измъкна от ръцете на София и се опита да отстъпи към стената.

— Така ли? — викна София, стиснала ранената си ръка, а лицето й потъмня от гняв. — Затова ли живеехте в къщата на семейството ми и харчехте парите му?

Пазителят се изсмя с дълбок, гърлен смях, напоен със злост и отрова.

— Никак не беше трудно да се отървем от пазителите ви. Не се изненадвам, че не си си направила труда да се срещнеш с тях, камо ли да им запомниш лицата. За наш късмет.

Бавно и предпазливо Ета се запромъква към София, макар сърцето й да блъскаше така силно, че цялата се тресеше. Понечи да се наведе, за да вдигне астролабията, но острието на камата мигом опря в гърлото й.

— Назад — озъби се вторият мъж. — Подай ми астролабията, бавно… съвсем бавно.

Внезапно я обзе гняв, толкова силен, че разпръсна пелената на страх и объркване.

— Вземи си я сам!

Мъжът я удари силно с опакото на ръката си и Ета полетя към каменния под. Пред очите й причерня, а дробовете й се напълниха с прах.

— Ако не сте от клана, тогава кои сте, дявол да ви вземе? — кресна София.

— Мъртъвци — чу се нисък глас зад гърбовете им.

Николас стоеше на ръба на площадката, с един крак на долното стъпало, стиснал пистолета на София. Дулото бе насочено към надвесения над Ета мъж.

На Ета й се прииска времето да спре, за да може да попие тази гледка, макар да виждаше, че Николас едва стои на краката си. Кожата му бе пребледняла. По брадичката му капеше пот. Дишаше тежко, като човек прекосил пустиня с тежка прободна рана, след като едва не е умрял от смъртоносна треска.

Ето сега — каза си тя, — сега, сега, сега…

Хвърли се към краката на мъжа и успя да го събори на земята. Сетне протегна ръка да вземе астролабията, но мъжът я изпревари, сграбчи я за краката и я дръпна рязко назад. Две тежки ръце я стиснаха за гърлото.

— Ета! — изкрещя Николас, във въздуха отекна оглушителен трясък и Ета усети остра, гореща болка в рамото. Тя падна напред под горещото, отпуснато тяло на драката, който се закашля и запръска плюнки, но острието на камата му така и не се отлепи от шията й. Миризмата на кръв изпълни носа й, дробовете й.

Вторият мъж се хвърли върху Николас, избута го до стената и пистолетът изтрополи на земята. Николас замахна диво към физиономията му, но успя само да го одраска. Ета се изправи с мъка и светът като че се олюля под краката й. Николас нямаше да се справи, не и в това състояние, трябваше да се добере до пистолета…

Но вторият мъж вече го стискаше в ръка и халоса Николас през лицето с дръжката. Николас залитна и се блъсна в стената, а Ета остро изпищя. Мъжът се извъртя към София, насочил пистолета право в сърцето й.

— Драки — изсъска тя и от дланта й наново потече кръв. Мъжът клекна и вдигна астролабията. — Права ли съм?

Мъжът се поклони подигравателно и Ета усети как стомахът й се сгърчва болезнено.

Трябва да го направя, трябва да я унищожа, мамо…

Ще се справя…

Сега е времето ми…

Драката, който я държеше, притисна острието в гърлото й и Ета усети как по избелялата й, прашна роба покапва струйка кръв.

— На вашите услуги — продължи първият.

— Кой ни продаде? — попита София.

— Никой, макар мнозина от така нареченото ви семейство да бяха готови да го направят, стига да им осигурим възможност да си отмъстят. Ти си тази, която остави ясна следа след себе си. Всъщност безкрайно ни улесни, понеже главатарят ни се оказа пряк свидетел на случката в музея. По негов призив пазителите и пътешествениците сред драките се нагърбиха да проследят преминаването ви през прохода, за да видим дали няма да ни отведеш право при астролабията. А сетне, вместо да те следваме по петите, ти устроихме капан, та сама да дойдеш при нас. И виж колко добре се наредиха нещата. — Той се обърна към другия, който държеше Ета, и му нареди: — Вържи я. Пустинята ще я накаже вместо нас.

Мъжът я изправи на колене, изви ръцете й зад гърба и усука нещо — навярно пояса си — около китките й.

— И другата.

— Чакайте — София отстъпи крачка назад. — Изслушайте ме. Знаете ли коя съм?

Трябва да я унищожа.

Не мога да предам мама.

Трябва да спася мама…

— Знаем, че си от клана — отвърна мъжът. — И друго не ни е нужно.

— Не — отвърна София, като хвърли бърз поглед към Ета. — Аз съм вашата щастлива звезда. Мога да ви предоставя всякаква информация, всичко, което искате да знаете за клана или за Великия господар. Но само ако ме вземете с вас.

Николас, все още в несвяст на пода, се размърда точно навреме, за да чуе тия думи. Очите му се отвориха.

Драката с пистолета се разсмя.

— Явно ме мислиш за пълен глупак.

— Наистина ли вярваш, че щях да дам астролабията на Великия господар? Нищо подобно — смятах да се изсмея в лицето му и да съсипя мечтите му. Ако кроите да я използвате за същата цел, няма да ви спра. Напротив, ще танцувам от радост. Единственото, което искам на тоя свят, е да му вгорча живота, както той вгорчи моя.

— Ах, ти, проклета… — изруга Николас, но се спря навреме. — София, трябва да я унищожим. Няма значение в чии ръце ще попадне, разбере ли Айрънуд, че му се е изплъзнала, няма да миряса, докато не я докова. Помисли само, тя не просто разчита проходите, а ги създава…

— Знам — прекъсна го тя.

— Щом разбере, че си се споразумяла с драките, че си им я дала, няма да се задоволи да те прати в изгнание. Ще те съсипе. И това важи за всички драки — добави той. — Позволи ми да я унищожа още сега. Хвърли вината върху мен, остави го да мисли, че аз съм предателят, че само на теб може да има доверие. Ще те направи свой наследник, но само ако унищожим астролабията, само ако не може да я използва, за да спаси първата си жена и да създаде нови наследници. Дадеш ли я на драките… всичко ще се срине.

Ета видя как по лицето на София пробяга някаква емоция, страх от истината. Устните й се отвореха, като да попита нещо, но вместо това тя изправи рамене и изгледа Николас сякаш бе кралица, която нарежда екзекуция.

— Така да бъде.

Драката, който държеше Ета, се изсмя гръмогласно. Другият, с пистолета, му направи някакъв знак и изръмжа няколко думи на арабски. През замъгленото си съзнание Ета видя как мъжът сграбчва Николас и го блъсва с всички сили в стената, сетне смъква пояса от кръста му и връзва ръцете му. Когато приключи, го удари право в челюстта и го запокити върху камъните.

Ета изпищя и се опита да се изправи, но не успя да запази равновесие. София я бутна в стената и Ета едва не изгуби съзнание от болка. Пред очите й причерня и тя падна тежко върху каменния под с натъртени ребра. Останала без въздух, не можа дори да изквичи от болка. Можеше единствено да чака зрението й да се проясни.

— Не бъди глупава, миличка — измърмори София и я изгледа мрачно.

Николас изрева от гняв.

— Някой ден ще те убия за това.

— Колко наивно от твоя страна да си въобразяваш, че ще ти се удаде такава възможност — София махна пренебрежително с ръка. Един от драките измърмори нещо на арабски.

— Излишно е да си хабите мунициите — възрази студено София. — Оставете ги на милостта на пустинята. И на ваше място не бих се приближавала до тях. И двамата са обучени твърде добре. Слънцето ще свърши работата вместо вас.

Ета затаи дъх, тялото й се изопна от болка и страх, но мъжете като че ли се съгласиха със София.

Минаха няколко минути, преди стъпките им да заглъхнат напълно. Ета бавно вдишваше през носа и издишваше през устата, за да не повърне.

Провалих се, провалих се… мамо, съжалявам…

Трябва да се изправя…

— Ета! — викна Николас. — Ета! Събуди се! Ета?

Тя си пое дълбоко дъх и потрепери от болка.

Нищо ти няма, на Николас също, жива си, жив е и той… Все още можеха да настигнат София и драките, да яздят с всички сили и да си възвърнат астролабията.

— Хенриета! — викна Николас. — Госпожице Спенсър! Дявол да те вземе, ако не се събудиш на мига…

Ета чу изплющяването на камшик, ръмженето на камилите. Излишно бе да поглежда през прозорчето — знаеше, че отвеждат Дейзи и животното, което бе донесло Николас на гърба си. Наистина ги изоставяха на произвола на съдбата, долните копелета.

— Ета… — отчаяната, умолителна нотка в гласа му най-после я накара да се изправи, при това толкова рязко, че Николас ахна от изненада.

— Добре ли си? — попита тя през ожулено от прахоляка гърло.

— Ще оживея, но… — той извърна поглед. — Дявол го взел, съжалявам, толкова съжалявам, яздихме като бесни…

— С кого? — възкликна Ета и заусуква пояса, с който бяха вързани китките й. Драката го бе вързал на възел, но в бързината не бе успял да го затегне добре. Ета измъкна едната си ръка от копринената клопка и въздъхна облекчено. — И Хасан ли е с теб?

— Тръгна с мен, но конят му си удари крака, та се наложи да обърне към Карятейн — обясни Николас. — Дяволски съжалявам. Но се кълна, че нещата няма да приключат така. Ще се доберем до Дамаск… — гласът му звучеше съвсем уверено, но погледът му я избягваше. — Ще обиколя целия Насау, ако трябва, за да намеря прохода, през който си минала…

— Наистина ли?

Николас най-после вдигна очи.

— Дори не можеш да си представиш докъде бих отишъл заради теб.

Въпреки болката, въпреки всичко, на лицето й се изписа лека усмивка.

— С мен — поправи го тя.

— Ела тук — прошепна Николас, а в очите му пламтеше обожание. — Ела… ела при мен…

Ета не се доверяваше на краката си, затова пропълзя краткото разстояние, което ги делеше. В душата й просветна кротко щастие, когато Николас вдигна глава и я целуна.

— Развържи ме, по дяволите — измърмори той. Ета изсумтя и се пресегна зад гърба му. Той се наведе напред и зарови лице в шията й, докато пръстите й работеха усърдно.

Неговите ръце бяха вързани далеч по-здраво. Възелът сякаш плуваше в чернота, периферното й зрение потъна в мъгла. Ета примигна и се изправи назад, усетила внезапна, влажна топлина по гърдите си.

Яркочервена кръв бе избила по ризата на Николас. Ушите на Ета забучаха.

— Шевовете… шевовете ти са се отворили… внимавай…

Очите му се разшириха от уплаха и се впиха в лицето й, после се плъзнаха към рамото й. Тя сведе поглед, вдигна разтрепераната си ръка към пулсиращото, парещо място.

Простреляна съм — отбеляза замаяно. — Но кога…

— Ета!

В основата на гръбнака й изригна електрическа искра, пробяга с огнена тръпка през тялото й, разкъса я на две. Въздухът изпука и засъска по кожата й и…