Александра Бракен
Пасажер (10)

Девет

Шокът я разтърси цялата и в тялото й лумна непозната дотогава ярост. Ета скочи срещу Сайръс, но в последния момент Николас я сграбчи през кръста и я дръпна назад.

— Ах, копеле…!

— Госпожице Спенсър — Николас затегна хватка, мъчейки се я да удържи. — Ета!

Доловила умолителната нотка в гласа му, Ета спря да се бори и се отпусна в ръцете му. Сайръс се изправи, вгледа се внимателно в лицето й и запристъпва в кръг около тях.

— Мислех, че е възможно да сте Айрънуд… че Огъстъс е допуснал още една грешка, но виждам, че съм грешал. Нямате нашите черти. Кой е баща ви?

— Да не мислите, че ще ви кажа? — озъби му се Ета.

Сайръс махна пренебрежително с ръка и се приближи до сандъка.

— Няма значение, след като очевидно не сте нито Айрънуд, нито Джакаранда или Хемлок.

София бе споменала, че съществували още три клана, включително Линдън, чиито членове умеели да пътуват през времето. Но пък и София, и Николас бяха убедени, че другите вече не съществуват, асимилирани от Айрънуд.

— Майка ви е последният жив пътешественик от рода Линдън, поне така смятахме, докато не научихме за вас.

Сайръс най-после намери каквото търсеше из дълбините на сандъка. Протегна предмета към Ета и Николас едва тогава я освободи от хватката си.

Малък дневник с кожени корици, щамповани с инициалите РКЛ и великолепно златно дърво. Очите й проследиха формите му — леката извивка на дънера, протегнатите нагоре, преплетени клони, пищната корона от листа. Корените също бяха сплетени, а тънките линии се пресичаха една друга безспир.

— Не го ли разпознавате? — обади се Айрънуд, който очевидно се забавляваше от недоумението й. — Майка ви и нейният дядо, Бенджамин Линдън, безкрайно се гордееха с потеклото си. Това е семейният ви герб.

— Всеки род си има герб с формата на дърво — поясни тихо Николас, когато Ета го погледна въпросително. Сетне кимна към сандъка, чийто капак бе украсен с великолепно, силно дърво, дебелите клони на което сякаш израстваха направо от земята^[1].

Дядо й. Майка й бе споменала, че е отгледана от дядо си. Значи… не всичко бе лъжа, така ли? Просто внимателно изфабрикувана истина?

— Пътищата ни се пресякоха по време на екскурзия в Ренесансова Италия. Тогава реших, че срещата ни е щастливо съвпадение, понеже дядо й неотдавна бе починал и тя се бе оказала сама — продължи Сайръс, като я гледаше обвинително. — Направих нужните стъпки, за да я въведа в семейството, исках да я омъжа за Огъстъс и да я спася от самотата, но преди седемнадесет години майка ви изчезна и оттогава не спираме да я търсим.

Ета стискаше разтреперано дневника, но накрая не се сдържа и го отвори. Отгърна корицата и хвърли бърз поглед върху спретнатите редове, изписани с почерка на майка й. Имаше чувството, че наслуки е завъртяла случайно видяна брава и неочаквано е заварила майка си зад вратата.

Лондон по времето на кралица Виктория. Рим през пети век. Египет в началото на двадесети век. Изредени бяха близо стотина места, придружени с кратки описания като например: „Видях Кралицата — двамата с Принца минаха покрай нас на коне на път за Бъкингамския дворец“ и „Камилата едва не изяде косата на Гъс — дръпна я от скалпа му като да беше трева“, а също и „Господи, не искам никога повече да виждам мъже с шкембета и тоги…“.

— Пътешествениците си водят дневници — поясни Николас с тих глас. — Отбелязват часа и датата на преминаване през проходите, понеже не бива да срещнат себе си в друго време.

Ета кимна, стиснала кожения тефтер, но умът й отказваше да смели чутото. Как така да „срещнат себе си“? И защо не биваше да го правят?

— Изправете се, дете — ще си изкривите гръбнака още преди да сте пораснала. За бога!

Вместо да изправи гръб, Ета тръгна да кръстосва стаята.

Значи майка й изчезнала?_ Или бе избягала?_

И в този миг разбра. Та нали неведнъж й бе казвала — избягала от осиновителя си, който се оказал истински тиранин. Искал да контролира живота й.

Ета се взря в стареца изпод мигли. Оцелелите членове на другите три семейства били асимилирани от клана Айрънуд. Това ли е имала предвид майка й? Че след смъртта на дядо си е била принудена да се присъедини към семейство Айрънуд?

— Аз също я търсих — Сайръс се обърна и дръпна някаква кожена чанта от пода. Пъхна ръка вътре, потършува малко, извади парче пергамент и го подаде на Ета. Тя внимателно го разгъна. Почеркът й бе непознат.

2 януари, нашата 1099 година

Гъс,

Тръгнал съм към татко, за да му докладвам за пътуването, а и да си понеса наказанието, при това с готовност, но се колебая доколко е редно да ти споделя нещо друго. Винаги си се прикривал добре, ала знам, че от години страдаш. И не мога да не се запитам — не е ли по-добре да научиш истината, отколкото да изживееш животи си, без да разбереш какво се е случило? Ето тези въпроси си задавам вече няколко дни.

По-рано тази седмица случайно открих проход близо до мястото, където бях отседнал, в Насау. Не зная какво да кажа в свое оправдание, освен че ми беше скучно, а и бях сърдит, задето ме викат обратно в 1776. Нужно ли е да тичам след всяка нелепа следа, която според обсебеното му съзнание би могла да даде плод? Накратко, чух прохода и влязох. Можеш да си представиш изненадата ми, когато установих, че проходът ме отвежда далеч след 1946, в нещо като музей. Няма да се спирам на вулгарното поведение на хората и ще ти кажа само, че след като направих справка с вестниците, установих, че съм попаднал в Манхатън през 2015 година.

Точно така. Правилно си прочел. Населението е достигнало чудовищна популация, а островът е така гъсто застроен, че направо не е за вярване. Ще се увериш сам, при това, надявам се, съвсем скоро.

Но ето че започвам отново да се колебая. Няма ли да ме намразиш? Как бих могъл да съм сигурен, при положение че знам колко силно и дълго се измъчва след онази мимолетна среща в Париж. Гъс, взех да чета вестника, та да се ориентирам какво се случва по света — винаги е по-добре да се подмажеш на стареца с някоя новина, нали така? И ето че на една от страниците попаднах на снимка, от която едва не ми спря дъхът, понеже си казах, господи, та това е нашата Роузи.

Само че не беше Роузи, а момиче на име Хенриета Спенсър — даровита цигуларка. Статията съобщаваше, че наскоро спечелила конкурс в Русия. Изчетох я до края и за мой късмет на финала се споменаваше името на майката — някоя си Роуз Спенсър.

Технологиите са достигнали небивало ниво на развитие, но просто нямам място, за да ти опиша всичко. Отидох в градската библиотека, където един от служителите ми помогна да потърся повече информация с помощта на нещо, наречено интеруеб. Не, като че ли беше интернет. Както и да е, след като ми обясни как се прави, не беше трудно да продължа и сам, пък и смятах, че ти дължа да стигна до дъното на тази история. Най-ранните сведения, които намерих, бяха в един полицейски доклад от 5 октомври 1998 година; той гласеше, че млада дама на име Роуз Спенсър била заловена заедно с тримесечното си бебе да краде в магазин. В доклада Роуз посочва, че отскоро е в града и се надява да се свърже със стара приятелка.

Надявам се да не съм те разстроил, братко мой. Знам, че си изградил нов живот, че си имаш Амелия и Джулиън. Но се надявам тази информация да ти помогне да загърбиш миналото и да успокои изтормозения ти ум. Доколкото успях да разбера, Роузи и дъщеря й са добре, а въпреки цялата болка, която Роуз причини на семейството ни, все пак съм доволен, че животът й се е наредил.

Върджил.

— Върджил бе другият ми син. Отиде си скоро след това писмо — поясни Сайръс и изтръгна листа от изтръпналите пръсти на Ета. — Огъстъс загина година по-късно — корабът му потъна през седемнадесети век.

Николас обърна мрачния си взор към стареца.

— Стига увъртания — намеси се той остро. — Кажете й направо какво искате от нея.

Сайръс седна в креслото и го изгледа продължително.

— Няма как да използвам Роуз, затова честта се пада на госпожица Линдън…

— Спенсър — поправи го рязко Ета.

— Линдън — кресна старецът. — И проклета да сте, задето сте Линдън. Искам да откраднете обратно онова, което ми открадна майка ви.

Злостните думи, които си бе наумила да изкрещи, застинаха на устните й.

— Моля?

— Не се правете на глуха. Нямам време за подобни игрички. И не смятам да повтарям. Ако откажете да съдействате, ще продължа сам с търсенето, а вие ще останете тук. Сигурен съм, че сте забелязали жените, дето се навъртат край пристанището.

Николас изръмжа.

— Не смейте да намеквате…

— Нищо не намеквам. Казвам съвсем директно, каквото искам да кажа. Това ще ви е единственото средство за препитание. Какво друго бихте могли да правите в тази епоха без умения, без знания и без защитник?

Значи трябваше да избира между това да проституира и да му служи, така ли?

— Знам къде е проходът — каза Ета. Така беше. Горе-долу знаеше. — Трябва само да се върна в Насау…

— Готов съм да срутя прохода, преди да ви пусна да минете оттам, така че първо помислете, преди да ме предизвиквате. Да поиграем една игра, искате ли? Затворете си очите и се опитайте да си представите как точно ще изпреварите хората ми и ще стигнете в Насау преди тях. Отде ще вземете пари? И кои са приятелите, дето ще ви помогнат? — тонът му бе ведър и спокоен, сякаш говореше на дете. — Помислете и за друго — кой ще ни попречи да дойдем отново и пак да ви отвлечем?

Николас ще ми помогне. Ета рискува да го погледне, макар да усещаше, че въздухът между двамата мъже буквално вибрира от неизказана ярост.

— И кой ще ни попречи да убием майка ви?

Ета неволно залитна назад. Усещането за поражение сгърчи стомаха й и буквално й се доповръща. Когато проговори, думите й прозвучаха така остро, че Николас инстинктивно направи крачка към нея. Навярно се бе стреснал, че ще се опита да издере лицето на стареца.

— Вече погубихте един живот. Наистина ли сте толкова жесток, че да убиете още една жена?

— Още една жена? — повтори старецът и вдигна вежда. — Не са ми докладвали някой да е загинал, макар да бях упълномощил агентите си да… как да кажа… да използват сила.

Ета усещаше, че гневът я прогаря.

— Та тя бе невинна. Беззащитна, възрастна жена!

Сайръс сви рамене.

— В такъв случай и без туй е била в заника на живота си. Не си хабете сълзите. Повечето хора нямат късмета да доживеят до преклонна възраст. Синът ми например. Също и внукът ми. Далеч повече ме интересува кръвта, с която са изцапани ръцете на майка ви. Според отколешните ни закони имам пълното право да ви убия, за да сложа край на враждата. Благодарете се, че реших да проявя благородство.

Ета така се изуми, че забрави какво се канеше да каже. Сайръс продължи, сякаш не го беше прекъснала.

— След като открихме прохода, пратих голям брой агенти във вашия мръсен, пренаселен град, за да проучат ситуацията. Щом стана ясно, че Роуз има дете, което би могло да носи дарбата, реших да организирам прехвърлянето ви през прохода — продължи Айрънуд, като сплете пръсти на гърдите си. — Агентите ми направиха значително дарение на музея, в който работи майка ви, и намекнаха, че музеят би могъл да засвидетелства благодарността си, като ви покани да свирите — всичко е възможно на тоя свят, когато под масата премине нужното количество пари.

Горната устна на Ета трепна и се изви от ярост, но тя се насили да замълчи, за да не излезе, че „отказва да съдейства“.

— Хрумна ми, че е възможно майка ви да не е наясно с местонахождението на прохода. Да не го е чула. Или дъщеря й да не е наследила дарбата. Затова пратих София да провери дали чувате прохода, и ако е така, да ви преведе през него.

Дали чува прохода. Значи старецът знаеше, че е чула нещо. Но Ета бе влизала в музея безброй пъти и едва в онази нощ за пръв път бе чула ехтящия звук.

— Колко неразумно от страна на Роуз да не ви обясни — отбеляза Сайръс, сякаш прочел мислите й. — Предците ни, онези, които са създали проходите преди хиляда години, са били с по-чиста кръв от нашата. За да оцелее вида ни през годините, се налагало да… смесваме… кръвта си с тази на обикновени хора. И съвсем естествено, способността да чуваме и виждаме проходите отслабнала. Сега разчитаме на резонанс.

Сайръс измъкна от чантата си хармоника, увита в кадифена торбичка. Долепи я до устните си, духна силно и изсвири три ноти едновременно.

Още преди Айрънуд да свали хармониката от устата си, Ета чу същия вибриращ, далечен писък. Инстинктивно се дръпна назад, потърси нещо, за което да се хване, каквото и да е, и в последния миг се вкопчи в полицата над камината. Звукът забоботи в главата й като втори пулс.

— Проходите резонират в акорда сол мажор — обясни Сайръс.

Ръката на Ета несъзнателно се вдигна към челото, като да премахне болезнения възел, който пулсираше зад слепоочията й, бушуващия огън на приклещения в главата й звук. Ларгото на Соната №3 — произведението, което управата на „Мет“ я бе посъветвала да изсвири, съдържаше именно тези три ноти — сол, си, ре, при това още в първите няколко секунди.

Излизаше, че е повикала прохода с цигулката си, и той й бе отговорил.

— Колко любопитно — подхвана Сайръс. От лявата страна на креслото му бе облегнат бастун. Той го взе, изправи се и зачука по пода в такт с воя в главата й. — Колко любопитно, че майка ви е решила да скрие всичко това от вас.

— И колко любопитно, че е решила да избяга от вас — изсъска саркастично Ета. — Не мога да си представя защо ще й хрумне такова нещо.

Ръката му се стрелна напред и я сграбчи за брадичката. Стисна я толкова силно, че, стресната и изненадана, Ета отпусна безпомощно ръце. Сайръс бе по-висок от Ета, с набитото телосложение на булдог, а хладното му презрение внезапно премина в нещо много по-жестоко, когато се надвеси над нея. В продължение на половин секунда Ета бе убедена, че се кани да я бутне в огъня.

— Престанете — намеси се рязко Николас и сложи ръка между тях.

Жестът не бе нищо особено, но все пак свърши работа. Синият пламък в очите на Сайръс се отмести от Ета и се насочи към Николас. Пратите му разхлабиха хватката, плъзнаха се по шията й и се спряха там като каишка, като примка.

— Майка ви дълго се умилква, за да спечели благоразположението на семейството ми, във време, когато търсехме ценен предмет, принадлежал на предците ми. Дълго време игра ролята на окаяно сираче, събра каквато информация й бе нужна и открадна предмета под носовете ни. Цели десетилетия усилия отидоха по дяволите.

Никога в живота си не съм посягала на чуждото.

Та майка й бе казала тези думи съвсем наскоро — когато Ета се бе пошегувала, че обеците са крадени. И като че ли дълбоко се бе засегнала от обвинението, макар Ета да не говореше сериозно.

Независимо колко тежко е било положението или колко съм копняла за нещо.

Николас изправи рамене, а изражението му се изостри, сякаш току-що бе осъзнал нещо.

— Очевидно говориш за астролабията. Да не намекваш, че Роуз Линдън е пътешественикът, който я е откраднал?

— Нищо не намеквам. Това е факт, до който ти, с твоето положение, нямаше достъп. — Сайръс издиша рязко. — Носеха ми сведения от тази и онази епоха, непрестанно се появяваха следи, които уж насочваха къде я е скрила, но така и не сполучихме да я открием, напротив, всяко дирене приключваше с поредната загуба. — Той се обърна към Ета. — Търсенето на този предмет ми струва двамина синове и един внук. Тримата ми преки наследници.

— Тогава може би е трябвало да спрете да го търсите, преди да ви сполетят такива нещастия и да не ме замесвате в подобна бъркотия!

Сайръс свали ръка от шията й и замахна назад като да я удари. Николас мигом застана между тях и рамото му скри лицето на стареца от погледа й.

— Достатъчно. Не се преструвайте, че страдате за тях. Доколкото си спомням, неведнъж сте наричал Джулиън червей. Да не говорим, че не проляхте и една сълза, когато загина.

Нещо човъркаше Ета. След като Огъстъс и Върджил бяха синове на Сайръс, а Джулиън му беше внук… тогава къде във фамилното дърво попадаше Николас?

— София претърси ли къщата им? — попита Николас. — Откъде знаете, че астролабията не е там?

— Роуз не е толкова глупава, че да я държи при себе си. Погрижила се е да не намерим астролабията дори ако намерим самата нея. Винаги е била подло същество, въпреки всичко, което направих за нея — продължи Сайръс. — Твърдеше, че астролабията принадлежала на семейство Линдън, но това е долна лъжа.

Веднъж един човек се опита да ми отнеме нещо и още помня как се почувствах. За малко да изгубя един предмет, който принадлежеше на прадядо ти.

Ета застина — за нищо на света не биваше да издаде мислите си.

— Преди няколко месеца един от агентите ми претърси жилището им изключително щателно — отвърна Сайръс. — Ако изобщо може да се нарече жилище. Доколкото разбирам, става дума по-скоро за килер.

— Агентът ви… — Ета почувства как цялата кръв се дръпва от лицето й, отцежда се от сърцето й и туптенето му замира. — Агентът ви е влизал тайно в апартамента ни и е ровил из вещите ни?

— А също и в няколко сейфа, пръснати из цял Манхатън. Завърна се с едно доста интригуващо писмо, което силно възбуди любопитството ми. Накарах го да се върне обратно, заедно с другите, та да ви проучат по-подробно.

Интригуващо писмо? Ета сбърчи чело. Какво ли имаше предвид?

Старецът продължи.

— Задачата им бе да съдействат на София, ако се наложи. Да ви подтикнат да тръгнете, а също и да озаптят майка ви. — Той потупа многозначително джоба, в който бе прибрал снимката. — В момента очакват да ги инструктирам какво да правят с нея. Разбирате ли какво ви казвам?

Ета се насили да кимне.

— Какво й е специалното на тази астролабия, та не можете да си намерите друга като нея?

Познанията й за астролабиите се свеждаха до прочетеното по време на обиколките на музея в компанията на Алис и Роуз. По-голям от обикновен компас, в древността и Средновековието инструментът се използвал за астрономически, астрологически и топографски изчисления, а също и за отчитане на времето. Основата, върху която лягат по-малките дискове, се разделяла на часовете на деня и градусите на окръжността. Върху отделните дискове гравирали географски ширини, надморска височина и дори елементи от небесната сфера.

Но тази явно е имала и друго предназначение.

— Уредът е в състояние да изследва даден проход, да разчете вибрациите му и да уведоми притежателя си за мястото и епохата, които се намират в другия край — поясни Сайръс. — Също и дали проходът е достатъчно стабилен, за да се премине през него, без да рухне.

Ета се обърна въпросително към Николас. Без да откъсва очи от припукващите дърва и подскачащите пламъци, той поясни:

— Когато умре пътешественик, в пространството се освобождава… огромно количество енергия. Най-близкият проход става нестабилен и в повечето случаи се запечатва. Но ако рухне, докато пътуваш през него, е вероятно да бъдеш изхвърлен в произволна епоха или да останеш в капана му завинаги.

Ета потръпна.

— Използваме стотици проходи, но има още много, за които не знаем нищо. Редиците ни постоянно намаляват — подхвана отново Сайръс. — Всеки път, когато изпратя пътешественик през неизследван проход, рискувам да не се завърне — да изскочи насред бойно поле, да попадне сред дивата природа или да бъде заловен от властите. В състояние ли е ограниченият ви ум да схване колко е важно да намерим астролабията, за да можем да ги спасим от подобна съдба? Нека обясня по-простичко: редиците ни намаляват все повече и повече. Помислете за онези пътешественици, които са… изоставени… в бъдещето, които не знаят какво да правят и на кого да служат. Семейството ми се нуждае от помощта им, а всички те са длъжни да ми се подчиняват, независимо дали по силата на роднинска връзка, или на договор.

Гръбнакът на Ета изтръпна. Неприятното усещане запълзя нагоре и след миг обхвана и скалпа й. За това ли ставаше въпрос? Нима майка й бе взела астролабията, за да спаси бъдещите пътешественици от потисничеството на Сайръс?

Ако я намеря… и му я предам…

Роуз е искала да защити пътешествениците, но доколкото познаваше майка си, Ета бе убедена, че има и нещо друго. Произходът можеше да се прикрие, имената — да се променят, хората можеха да заживеят другаде, да се крият, докато окончателно отпаднат от архивите.

— Ако ви я донеса, това няма ли да промени и моето бъдеще? — хрумна й внезапно. — Или дори напълно да го заличи?

Сайръс вдигна вежди, изненадан, че е проявила достатъчно съобразителност, за да зададе такъв въпрос.

— Бъдещето ви ще бъде запазено. Инвестициите ми зависят от него. Целта ми е единствено да защитя и издиря членовете на собствения си род.

— Тогава защо просто не убедите Роуз да ви каже къде е астролабията, вместо да въвличате госпожица Спенсър? — обади се Николас. — Навярно ще се съгласи да ви каже къде крие астролабията, ако обещаете да й върнете дъщерята.

— Не бъди глупав — сряза го Сайръс. — Готова е да умре, но не и да издаде къде я е скрила, а междувременно хората от семейството ни са принудени да пътуват из най-опасните кътчета на земята, за да я търсят. Не можем да си позволим нови загуби. Затова госпожица Линдън е идеалният кандидат, който да ни я върне, тъй като е като празна страница. Ако ли пък се случи да загине, поне ще е разгадала ето това писание, та да можем да го ползваме.

Той отново бръкна в джоба на халата си и този път извади сгънат лист от тетрадка. Подаде го на Ета с пламнали от любопитство очи.

— Агентът ми го намери в дома ви. Сигурен съм, че ключът за разчитането му е… специфичен за семейството ви и че указанията, които съдържа, по някакъв начин са свързани с рода Линдън. До момента успях да разнищя само една част.

Писмо, което започваше с думите Миличка Ета, ненагледна моя звездице, бе… напълно безсмислено. Отделните изречения звучаха съвсем нормално и завършено например: Дърветата изглеждат прекрасни днес. Но след това идваше Попитай се дали съществуват неизвестни богове. Думите бяха лишени от смисъл, цялата композиция бе абсурдна.

С мъчителен спазъм Ета разбра какво държи — прекрасно знаеше как да прочете писмото, понеже майка й от години й пишеше такива писма и бележки. В случая липсваше вторият лист, който да легне върху първия — понякога майка й нямаше време да изреже формата и в такъв случай ключът се криеше в първите няколко реда…

Миличка Ета, ненагледна моя звездице…

Колкото и мило да звучеше това обръщение, майка й никога не се бе изразявала така сантиментално. Което означаваше, че ако очертае звезда върху писмото, ще разчете посланието.

Написала го е за мен.

И за никой друг.

Ета ще се справи.

Ета не вдигна очи от листа, докато не се увери, че няма да се издаде. Сайръс бе успял да изкопчи една-единствена смислена фраза от бъркотията, но останалото му бе непонятно. Не знаеше, че съществува ключ, който да пресее безсмислиците и да навърже скритото послание. Очертаеше ли звезда върху думите, щеше да прочете и останалите фрази. Колко жалко, че изобщо бе успял да разчете нещо и да разпознае, че писмото е свързано със семейство Линдън.

Мама иска да намеря астролабията.

Аз и никой друг.

Значи това бе имала предвид, когато бе казала, че сега е времето й. Роуз не просто е знаела, че един ден Ета ще пътува във времето, а е знаела, че ще пътува именно с тази цел, при това по заповед на Айрънуд.

— Както сама виждате, писмото е адресирано до вас. Прочетете четвъртия ред — нареди й Сайръс.

И действително, на четвъртия ред бе подчертана една фраза, думите запълваха целия ред — там, където навярно щеше да се падне най-широката част на звездата. — „На тираните кажи пред теб глава да преклонят“ — ето тази част ме интересува.

— Защо? — попита Ета най-невинно.

— Защото е взето от една известна балада, писана именно в тази епоха. Става дума за екзекуцията на Нейтън Хейл, американски шпионин — поясни Сайръс. — Трябваше ми известно време, но накрая все пак се сетих къде съм чувал тази фраза.

Нейтън Хейл ли? Онзи Нейтън Хейл, който казал, че съжалява единствено задето има само един живот, който да жертва за страната си? Американски шпионин, заловен зад вражеската линия по време на Революцията и обесен.

— Предпочитам да не разкривате… — обади се Николас.

— Колко очарователно от твоя страна да смяташ, че ми пука какво предпочиташ и какво не — прекъсна го рязко Сайръс. — Разпознах песента, защото Бенджамин Линдън обичаше да я пее, когато подпийнеше. Няма как да е съвпадение, предвид, че е свързано със семейството й. Но представи си колко неприятно се изненадах, когато установих, че историята не пази сведения за мястото на екзекуцията му. Наложи се да дойда до тук, за да разбера къде е, и какво се оказа? Че точно от другата страна на шосето се намира неизвестен до момента проход. Убеден съм, че писмото съдържа указания, които водят от един проход до друг, и в крайна сметка до мястото и епохата, където се намира астролабията.

С други думи, всяка следа насочваше към местоположението на следващия проход, през който трябваше да се премине, за да бъде намерена астролабията. Един вид като… полет с прекачване, който води до желаната дестинация. Трябваше само да разбере кои са самолетите.

Ета се насили да преглътне, да не издаде вълнението си. Пръстите й нежно погалиха дневника на майка й. Айрънуд долови движението, дръпна тефтерчето от ръцете й и го пъхна под мишница.

— Екзекуцията на Хейл е насрочена за утре — обяви Сайръс. — Наложи се да чакаме месеци наред и лично да дойдем в Манхатън през 1776 година, за да разберем къде точно ще го обесят, тъй като историята явно не е сметнала за нужно да отбележи този факт. Както вероятно сте се досетили, екзекуцията ще се извърши от другата страна на пътя в артилерийския лагер.

Проходът продължаваше да стене, да вие, но като че ли вятърът бе подхванал звука и постепенно го разнасяше, така че скоро вече се долавяше само глухо барабанене.

— Нищо ли няма да направите? — възмути се Ета. — Няма ли поне да опитате да го спасите?

Сайръс избухна в смях.

— Какво, да се намесим? Да променим потока на времето? Абсурд. Глупакът се е оставил да го заловят без униформа във вражеския тил. Сам си е нахлузил примката на шията.

Този човек наистина бе отвратителен.

— Преди да се впуснете да търсите астролабията, трябва да разшифровате писмото. Възможно е дори да успеем да ви подготвим с подходящи дрехи и маниери.

Тялото на Николас се изопна.

— Няколко часа инструкции няма да й свършат работа.

Ета се докачи. Нима не се справяше учудващо добре, предвид обстоятелствата? Пък и щом той бе в състояние да схване основното, значи и за нея нямаше да е толкова трудно.

Николас явно долови възмущението й, защото очите му се разшириха леко.

— Исках да кажа само…

— Ще се справи — прекъсна го Сайръс. — Достатъчно дълго чаках. Чуйте какви са условията ми, госпожице Линдън. Разшифровайте писмото, разгадайте указанията към проходите, преминете през тях и ми донесете астролабията. Едва тогава майка ви ще бъде освободена, а вие ще можете да се завърнете у дома.

Ета задържа погледа му, докато не почувства, че не издържа повече. Обзе я смазващо изтощение, а тежестта на мислите, които се лутаха в главата й, започна да става непосилна. Опита се да прехвърли наум най-важното:

Ако не изпълнеше заръката му, Сайръс нямаше да й разкрие къде е входът на прохода към музея. А не беше изключено да не й каже дори и след това. Което означаваше, че няма да може да спаси Алис.

Не беше сигурна, че Николас ще й помогне да се завърне, тъй като, реално погледнато, животът й не бе в опасност.

Майка й я беше излъгала, прекроила бе истината, пропуснала бе важни елементи, вмъкнала бе загадки и ребуси, които някой ден Ета да може да навърже. Чудесно доказателство за родителски умения. А може би и за страстното й желание да запази астролабията? Да осигури на този така важен предмет и друг защитник, който да го намери и да го скрие повторно, в случай че някой се натъкне на него? Тогава защо не я беше обучила, защо не я беше подготвила, та задачата да не е така невъзможна, така неизпълнима.

Нищо чудно, че според Алис Ета не беше готова. Разбира се, че не беше готова. Майка й обаче вярваше, че ще се справи, така че не можеше да ги разочарова. Стисна очи и задиша дълбоко, докато сърцето й не се успокои до равномерен тътен.

Родния дом.

Алис.

Мама.

А скоро предстоеше и дебютът й. Очакваха я толкова много неща.

Имаше ли начин да пренапише съдбата на Алис? Да гарантира безопасността на майка си и да спаси живота й, без да изпълни желанието на стареца?

— Нима действително обмисляте… — възкликна Николас невярващо. — Помислете добре, госпожице Спенсър. Това не е проста задача.

— Не съм те питал за мнението ти — изръмжа Сайръс.

— Какво има да обмислям? — заяви студено Ета и погледна стареца право в очите. — Ако не ви донеса астролабията, ще убиете майка ми, нали така?

Сайръс се ухили злобно.

— С най-голямо удоволствие. Освен това е необходимо да се завърнете не по-късно от тридесети септември. Ако закъснеете, сделката отпада.

Тридесети септември? След… девет дни? Всъщност осем.

— Та този срок е безумен! — викна Николас. — С Джулиън търсихме години наред. Какво значение има дали ще й отнеме осемнадесет дни вместо осем? Какво значение имат още няколко дни, когато разполагате с цялото време на света?

— Имам си своите причини — отвърна Сайръс. — Ако младата дама не иска да изгуби всичко, ще трябва да се завърне преди тридесети.

Ета скръсти ръце пред гърдите си така силно, че пръстите й изтръпнаха. Да трябва да изпълнява инструкциите на човека, който бе отвлякъл майка й, който бе съсипал живота на двете им и бе отнел този на Алис… Направо й се гадеше.

Какво да правя?

Отговорът бе ясен и безмилостен като острие, което тозчас разсече съмненията й: трябваше да намери астролабията, да я използва, за да открие прохода в Насау и да спаси майка си. Всичко това — без Сайръс Айрънуд да разбере какво възнамерява да стори. Двете с Роуз можеха да се върнат в миналото, да спасят Алис и да изчезнат…

Но какъв щеше да е този живот? Без светлината на прожекторите, без концертите… щеше да се наложи да пожертва всичко, за което се бе трудила.

И все пак щеше да си струва, стига Алис и майка й да са в безопасност.

— Съгласна съм — каза тя, като изтика тревогата някъде в дъното на съзнанието си. Сетне с отчаяната надежда, че Сайръс няма да надуши лъжата, добави: — Ще ми е нужно известно време, за да разчета писмото. Едва ли ще се справя още тази вечер.

Нужни й бяха по-малко от две минути, но не беше нужно Сайръс да го знае, нали така?

Николас поклати глава, измърмори нещо неразбираемо, дръпна се назад и се облегна на камината.

— Отлично — заяви Сайръс и плесна с ръце. — Ще ви оставя оригинала, за да работите, и ще се срещнем утре сутринта. Двете със София ще се настаните в съседната стая.

Ета не си направи труда да прикрие гримасата на недоволство. Ако се съдеше по буреносното изражение на София, миг преди да напусне стаята, сигурно щеше да е по-приятно да спи на покрива насред гръмотевична буря. Осъзнала, че с това разговорът е приключил, тя се обърна към вратата.

— Госпожице Линдън? — подвикна Сайръс, когато ръката й стигна дръжката на вратата. — Имайте предвид, че разполагам с копие на писмото, в случай че ви хрумне да го унищожите. А също и че не е никак разумно да ме предизвиквате.

— Ще го имам предвид — отвърна Ета.

Но не ме е страх.

Шумотевицата от долния етаж се надигна към нея, понесена върху облак от тютюнев дим, миризма на кожа и мокро куче. Миг преди да затвори вратата, тя хвърли последен поглед към Николас, втренчил унил поглед в нажежената жарава.

Значи това бе раздялата им. Щом кръчмата долу се изпразнеше и обитателите на странноприемницата се приберяха по стаите, Ета щеше да последва глухото дрънчене на прохода, както бе направила в музея. За пръв път от много дни насам почувства, че отново контролира живота си, а не е просто неохотен пътник, изложен на чуждата милост.

Нечии пръсти се впиха в ръката й и я дръпнаха рязко назад. Пазачът пред вратата вдигна учудено вежда, когато София я затегли по стъпалата към съседната врата. Бутна я вътре и затвори тихо вратата зад гърба им, сетне се доближи до стената, която делеше стаята им от тази на Сайръс.

Сайръс Айрънуд бе изцедил и последната капчица от търпението на Ета, а главата й пулсираше от умора. Огледа тясната стаичка. Сякаш се бе завърнала в каютата на кораба. Може би това бе истинското наказание за стореното от майка й — да бъде затворена между четири стени с бясната София, принудена да слуша гневните й изблици, без да може да скочи и да я удуши. Обзе я такова безсилие, че започна да се задушава, пръстите й се вкопчиха в облегалката на стола и за миг й се прииска да го разбие в стената.

— Какво правиш? — попита тя, но София вдигна предупредително ръка и прилепи ухо о стената.

— Не ги чувам — прошепна тя. — Можем да се надяваме, че и те не ни чуват.

Сетне се тръшна на леглото сред шумолене на поли и се разсъска:

— Каква наглост, да се държат с мен като с глупачка — да ме изолират по този начин, след като аз съм тази, която те доведе. Как смеят точно мен да държат в неведение!

— Точно теб? — обади се Ета саркастично.

— Да, мен — отвърна София и се захвана да тегли фуркетите от косите си. На пода лежеше голям сандък, пълен догоре с рокли и шишенца, а най-отгоре лежеше сребърна четка. София я грабна и започна да разресва косата си с резки движения.

След тази първа среща Ета охотно би се съгласила, че старецът е същинска дива котка. Ако Ета бе на мястото на София, щеше да гледа да прекарва колкото се може по-малко време в компанията му. Принудил я бе да му служи, а същевременно й бе забранил да посещава години, в които жените имаха някакви елементарни права. Какъв ли щеше да е животът й, ако не го контролираше желязната ръка на любимия й дядо?

— Честно казано, не разбирам защо ще искаш да стоиш в една стая с него — каза тя. — А щом толкова държиш да разбереш какво иска от мен, защо просто не остана?

София изсумтя.

— Никой не спори с дядо. Ако не вярваш, питай другите кланове. Ще ти кажат от личен опит какво се случва, когато пренебрегнеш желанията му.

Ета се замисли за миг, сетне се премести до София. Момичето буквално се задъхваше от ярост, пуфтеше тежко — дали от гняв, или от унижение, бе трудно да се каже.

— Разкажи ми какво си говорихте — настоя София.

И Ета й разказа, поне в общи линии. Не спомена единствено за писмото и побърза да го скрие в гънките на роклята си.

— Астролабията? — повтори София невярващо. — Нима още я търси, след всичко, което се случи?

— Знаеш ли нещо повече за нея? — попита предпазливо Ета.

София се изсмя мрачно.

— Естествено, че не. Защо да ми казват каквото и да било? Попитай приятелчето си, господин Картър. Преди четири години дядо го прати заедно с Джулиън да я търсят.

Ето пак загадъчният Джулиън.

— Той е внук на Сайръс, нали така?

— Той… загина — отвърна София. — Трябваше да наследи дядо, след като баща му се удави, а чичо му се застреля погрешка по време на ловен инцидент.

София прокара ръка през гъстата си тъмна коса, а изражението на кукленското й лице съвсем посърна.

— Беше предопределен за мен.

Предопределен?

— Били сте сгодени?

Въпреки всичко Ета усети, че я пробожда чувство на жал. Побърза да заглуши състраданието си, да възстанови предишната дистанция.

— Още от деца — продължи София. — Щеше да е идеален съюз. Знаеш ли каква рядкост е двама пътешественици да могат да се оженят? Само защото баща ми е далечен братовчед на семейството. Заради моя…

— Твоя какво? — София се бе разприказвала, при това така задъхано, че Ета започваше да се чуди дали всъщност не й се иска да сподели, да поговори с някого.

— Баща ми беше никой — отвърна София и прокара пръсти през косата си. — Далечен братовчед на дядо, който насилил някаква проститутка, а когато след време се сетил за нея, я заварил мъртва, а мен — изоставена. Само няколко години по-късно се пропи и си отиде, а дядо ме прибра да ме отгледа, понеже никой друг не желаеше да се нагърби с такава отговорност. Казал, че не може да позволи един истински пътешественик да се затрие. Имам чувството, че миналото ме преследва на всяка крачка. Търпя последиците всеки ден, всяка секунда и не мога да се отърся от тях. Ако се бях омъжила за Джулиън, щяха да престанат да ме сочат с пръст. Щях да си извоювам известно уважение.

Да, бракът често се оказваше единственото спасение от миналото и произхода за безброй жени в хода на историята. Обществото не им позволяваше да работят, за да подобрят положението си, нито да се издържат сами. Това бе грозна несправедливост — особено спрямо София, която имаше право на бъдеще, на възможности, а вместо това бе затворена в клетката, в която я бе тикнало собственото й семейство.

Ета усещаше, че гневът й се стопява. Притисна ръка към челото си и се опита да осмисли чутото. София се надигна и се зае да развързва връзките на роклята и корсета.

Ета се поколеба за миг, после стана да й помогне.

— Щом имаш кръвна връзка със стареца, а живите пътешественици са толкова малко, защо не обявят теб за наследница на Сайръс?

София завъртя презрително очи.

— Защото преди няколко месеца се роди дете, което е толкова далечен роднина на дядо, че вероятно споделят една-единствена капка кръв. Но се оказва, че е по-достоен кандидат, понеже е момче. И така, малкият Маркъс Айрънуд е наследникът на дядо. Поне засега. Ще трябва да почакам, докато порасне достатъчно, та да преценят дали е пътешественик, или пазител. Ако се окаже второто… е, може би дотогава дядо толкова ще се е отчаял, че току-виж променил правилата.

— Та това е нелепо — възкликна Ета. Мисълта, че София би могла да оглави семейството и да ги принуди да се подчиняват на волята й, бе крайно тревожна, но от друга страна едва ли щеше да се държи по-ужасно от стареца. Беше амбициозна, вярно, а и Ета все още не бе убедена, че не е имала пръст в смъртта на Алис, но не биваше да й отнемат рожденото право само защото бе жена. Никоя жена не заслужаваше такова нещо.

— Това… — София млъкна, изненадана. — Така ли мислиш? Винаги се е правило така, открай време, но по-големите ми братовчеди се отказаха от правото си, като се ожениха против волята на дядо. Аз съм единствената от моето поколение, която има достатъчно негова кръв, та да мога да предявя някакви претенции, а и със сигурност съм единствената пътешественичка, обучавана лично от него.

— В такъв случай може би е време за промяна — заяви Ета. — Не можеш ли да поставиш въпроса ребром?

— Как? На жените дори не им позволяват да присъстват на семейните събрания. Как да накарам дядо да види нещо, което през цялото време е пред очите му? — София поклати глава. — Можеш ли да се бориш с планина? Как да я отместиш, когато не разполагаш дори с лопата?

— Може би не е нужно да я местиш — отвърна Ета, като сгъна роклята й и я преметна през капака на сандъка. — Може би трябва да я изкатериш.

София се вгледа в нея. Лицето й още пламтеше от яд.

— Не знам дали някога ще срещна по-добър вариант от Джулиън. Той беше… беше съвършен.

— Никой не е съвършен. Даже и ти.

София изсумтя, сетне се покатери в леглото и се обърна към стената, за да направи място на Ета. След миг колебание, Ета легна на самия ръб. Дюшекът бе на странни буци, като натъпкан със слама, а и миришеше. Рамката скърцаше, долавяше се и друг звук — на ремъците, които поддържаха дюшека. Стържеха един в друг по същия начин, както въжетата на кораба, когато моряците нагласяха платната. Сети се за Николас и се почуди къде ли ще спи тази нощ.

София се наведе и духна свещта, сложена на масичката отстрани. Димът се изви в тъмнината като сребриста панделка.

— Огъстъс ли е бащата на Николас? — прошепна Ета.

— Да — София се размърда и цялото легло се разтресе. Мълчанието се проточи няколко секунди, след което тя въздъхна: — Не знам какво точно е станало, честно, чувала съм само клюки. Но Огъстъс бил лудо влюбен в Роуз. Майка ти. Всички го знаели, знаели и че след като избягала, вече не бил същият. Разумът му… бил помрачен.

Какво пишеше в онова писмо? Но се надявам тази информация да ти помогне да загърбиш миналото и да успокои изтормозения ти ум.

— Години наред я е търсил, дори след като дядо се опитал да го спре. В крайна сметка се наложило да изпълни дълга си и да осигури наследник, така че се оженил и се появил Джулиън. Но Огъстъс не бил… добър човек. Не бил верен на жена си. Не я обичал. Истинско животно. Вземал каквото поиска, от когото поиска. Разбираш ли?

Ета разбираше.

Майката на Николас е била робиня в семейството, а Огъстъс я бе изнасилил, злоупотребил с нея и така и не я освободил. Гневът на Ета се сдоби с нова глава, този пък с кинжали вместо зъби. В този миг би могла да събори стените на странноприемницата с голи ръце.

— Джулиън не беше такъв — продължи тихо София. — Съвсем не. Беше добър човек.

— Обичаше ли го? — попита Ета. Когато говореше за него, в гласа на София се долавяше предпазлива сдържаност — може би скръбта й бе още съвсем прясна и реагираше болезнено на допир. А може би между тях все пак не бе имало силна, изпепеляваща любов.

— Чувствах се… удовлетворена — отвърна София. — Трябваше той да оцелее, а не онова копеле. Николас е виновен, че Джулиън загина, и сам го признава, сякаш това намалява вината му. Не биваше да поемат по онзи път през Хималаите, не и през дъждовния сезон. Работата му бе да се грижи за Джулиън, да му прислужва, да го пази от опасности, да пожертва живота си, ако се наложи. Трябвало е да го накара да се върнат и да изберат друг път.

Ета се обърна с лице към нея. Направо я беше страх да попита за подробности. Неслучайно Николас бе спрял да пътешества. Намекнал бе, че е хванат в капана на тази епоха, а ето че сега Ета бе на път да разбере защо.

— Какво се случило?

— Дядо ги изпратил да търсят нещо в манастира „Тактсанг Палфуг“…

Астролабията? Николас не се бе изненадал особено, когато стана дума за нея…

— Манастирът е високо в планината, построен е на стръмна скала. Според онзи плъх се разразила буря, Джулиън се подхлъзнал и паднал. Как е възможно да са били толкова близо един до друг и Николас да не е успял да го хване?

— О, господи! — ахна Ета.

София извърна лице към стената, гърбът й се изопна.

— Единият брат оцелял, другият загинал. Мен ако питаш, направил го е нарочно.

Ета скръсти ръце на гърдите и стисна зъби.

— Защо ще го направи? Джулиън му е бил брат по баща, а Николас е почтен човек…

— Каква полза от почтеността, когато алчността я разяжда? — възрази София. — Но си права, направил го е именно заради общата кръв. В отсъствието на Джулиън именно той бе следващият претендент, понеже е пряк потомък на дядо.

— Не — прошепна Ета и стисна очи, за да прогони този образ. Нека не е той. Тази нова, неканена мисъл заръфа представата, която си бе изградила за него и само за миг я унищожи изцяло. Та той бе нейната опора, единственият човек, на когото разчиташе, че ще й казва истината, на когото разчиташе за поне малко искреност. Не можеше да позволи на София да я лиши от тази увереност. Не и докато не чуеше какво има да каже Николас за всичко това. — Не е възможно…

— А знаеш ли кое е най-тъжното, Ета? — прошепна София. — Ако беше помолил дядо, ако го беше попитал направо, дядо щеше да се замисли. Знам, че щеше да се замисли. Защото в това семейство да се родиш копеле е за предпочитане пред това да се родиш жена.

— Тръгни си, София. Побегни, ако се налага, ако наистина не можеш да направиш нищо, за да поправиш положението. Избягай като мама и започни начисто!

Настъпи дълго мълчание, преди София да отговори.

— Не съм ли една от Айрънуд, значи съм никоя — заяви тихо София. — И не ми остава нищичко.

— Не е вярно — възрази Ета, шокирана от пораженския й тон.

Но не получи отговор, освен зова на прохода — глух повик, едва доловимо нашепнати лъжи, които обещаваха свобода, откривателство, възстановяване на изгубеното, но даряваха само клетка, изтъкана от разочарование.