Александра Бракен
Пасажер (19)

Осемнадесет

— Мислех си за вашата гатанка — започна Хасан, когато ги видя да слизат по стълбите към вътрешния двор, облян от топлия, блестящ следобеден въздух. — И като че ли намерих отговора.

Настанил се бе край малка масичка до плитък басейн в сянката на кичесто дърво, което протягаше клони над водата и сипеше огромните си восъчни листа в неподвижните води. Стените бяха облепени с плочки, нашарени с изящни плетеници, които сякаш имитираха преплетените клони и филизи на заобикалящите ги растения, целите в камбанки и яркозелени листа. Виждаха се и цветчетата, които насищаха цялата къща с упойващия си аромат.

Жасмин.

Ситният бял цвят бе осеял земята, капеше като сълзи по косата и раменете й от прозорците на втория етаж, обърнати към вътрешния двор. Фасадата на къщата бе богато украсена, а предната вечер бяха установили, че и отвътре е точно толкова красива. Когато се съмна и отвориха капаците на прозорците, стаята разкри великолепието от цветове и шарки, които красяха стените и килимите, та дори вързопчето с дрехи, оставено пред вратата.

Вкусът и старанията, вложени в подредбата на двора, бяха впечатляващи — всеки детайл бе в съвършена хармония с останалите. Природата бе поканена с разтворени обятия. Отдадено й бе почетно място, слънчева светлина, с която да се храни, и трон, за да може да й се възхищават. Ефектът беше изумителен.

Ета със задоволство усети как слънчевите лъчи топлят гърба й. Хасан се изправи да ги посрещне и се захвана да реди хляб и плодове върху две чинии, сетне наля две димящи чаши благоуханен чай от лъскав сребърен чайник.

Ръката на Николас пусна нейната едва когато седна срещу нея на масата, все така изгубен в лъкатушните пътеки на собствените си мисли. Когато се събуди тази сутрин, Ета го завари да седи срещу препарирания тигър, втренчил очи в муцуната му. Приседна до него и се усмихна нежно, когато той целуна голото й рамо. Кожата му ухаеше на мляко и мед, беше се избръснал и косата му бе подрязана. Ета прокара пръсти през нея.

— Тази сутрин изглеждаш особено чистичък — отбеляза тя.

— Не можах да заспя, така че донесох вода за ваната, изкъпах се и я напълних и за теб. Сигурно още е топла.

Ета разцъфна от радост.

— Заслужаваш целувка за това добро дело.

— Както желаеш — отвърна той с престорена свенливост. — Не е нужно да се сдържаш заради мен.

Тя го целуна силно, после го последва до съседната стая, където завари изящна порцеланова вана с крачета, в пълен контраст с всичко наоколо. Николас й изми гърба в уютно мълчание, което Ета наруши с въпрос.

— С какво си облечен?

Под пищното златно елече се виждаше бяла долна риза, а върху елечето носеше ален жакет, който стигаше почти до коленете на широките му копринени панталони. Около кръста му бе завързан златист пояс.

— Това са шалвари, това е кушак — той посочи пояса, — а това е антерия — завърши Николас, като посочи връхната си дреха.

Малко по-късно излезе, за да донесе приготвените за Ета дрехи, и когато раздипли одеждите, тя буквално онемя, смаяна от красотата и плътността на плата: гьомлек, тоест прозрачна долна риза, чирка — късо, тясно смарагдовозелено елече, което се закопчаваше върху гърдите й, шалвари — широки сърмени панталони в златисто и сапфирено, които се стесняваха при глезените, и антерия от същия плат като шалварите. Най-накрая идваше малка златна шапчица, която се забождаше на косата, и бяло було, яшмак, което се прикрепяше за шапчицата и покриваше цялото й лице без очите.

Когато най-после изми мръсотията от кожата и сплъстената си коса, Ета се изправи и хубавичко се изтърка с кърпата, докато кожата й не порозовя. Николас я пиеше с очи, а на лицето му бе изписана такава нежност, че Ета остана без дъх.

— Аз негодник ли съм? — попита той внезапно, като че ли по-скоро себе си, отколкото нея.

Ета се усмихна, погали белезите и линиите по опакото на ръката му.

— Струва ми се, че в тази ситуация аз съм негодникът.

Той й хвърли дълъг, непроницаем поглед — очите му бяха така помръкнали, че сърцето й се сви.

— Съжаляваш ли? — прошепна тя, внезапно смутена.

Николас подскочи и енергично поклати глава. Сетне обгърна лицето й с големите си топли длани и я целуна толкова дълбоко, че пръстите на краката й се сгърчиха върху плочките.

— Никога. Никога.

Това обаче се оказаха последните му думи. Дори поздравът към домакина им едва се бе отронил от устните му. Ета не разбираше какво става — ако мрачното му настроение не се дължеше на снощния епизод, тогава за какво ли се бе замислил?

— Яжте, яжте! — подкани ги Хасан с топла усмивка, която изглеждаше твърде странно на фона на синините от кратката му схватка с Николас. — Малка моя племеннице, изглеждате много красива. Как ви се струва нашето облекло?

Първото, което й дойде на езика, бе „твърде разточително“, но щеше да е несправедливо. Антерията и шалварите бяха изработени великолепно, пластовете сапфирена и смарагдова коприна и сърма бяха невероятно красиви, макар и малко тежки. Въпреки всичко се радваше на дрехите не само защото лондонската й рокля бе станала на парцал, а защото действително се чувстваше по-удобно в тях, щеше да й е по-лесно да се впише в обстановката, а също и да засвидетелства уважението си към обичаите на мястото и времето.

— Прекрасни са. Благодаря ви, че така се грижите за нас.

Сетне пое с благодарност тежката чиния и още преди да си е поела дъх, започна да лапа, като нагълта първите няколко парчета нар и смокини почти цели.

Николас се бавеше с яденето — оглеждаше вътрешния двор, озърташе се за несъществуващи сенки и тайни ъгълчета.

— Baha’ar, мой нови приятелю — възкликна Хасан. — Яжте, моля ви. Не държа прислуга в тази къща. Така няма кой да ни изненада. Не съм толкова небрежен.

— Baha’ar? — повтори Николас.

— Моряк — поясни Хасан.

Николас се усмихна сухо и най-после си отчупи залък от поставения в чинията му хляб.

— Споменахте нещо за загадката?

Уви, Хасан приемаше твърде сериозно ролята си на домакин, за да коментира загадката, преди да се е уверил, че са хапнали достатъчно.

— Та какво за загадката? — настоя Николас. Хасан вдигна вежди.

Ета настръхна от нетърпеливия му тон — сякаш всяка секунда, прекарана в къщата, бе прахосана на вятъра.

— Благодаря ви — побърза да го прекъсне тя — за прекрасната храна. Бихме искали да чуем мнението ви относно смисъла на загадката.

Хасан май нямаше нищо против нейната проява на грубост.

— Отнеси жасмин на невестата, която спи вечен сън под небесата — нали така беше?

Ета кимна.

— Опитах се да го разделя на части, за да разбера — започна Хасан. — Рекох си, „роза“ означава Дамаск. Съществуват много имена за това място. Градът на жасмина, но също и Невестата на земята. Но това изречение… предполага се да пътувате нанякъде, не мислите ли? „Отнеси жасмин на невестата.“ Роузи иска да напуснете този град, Града на жасмина. Значи става дума за друга невеста.

— И? — прекъсна го Николас и пръстите му забарабаниха по масата. — Къде да идем?

Хасан вдигна ръка.

— Търпение…

Ръката на Николас се стовари върху масата с такава сила, че чиниите подскочиха.

— Хей! — възкликна Ета, но Николас я прекъсна:

— Всяка секунда бездействие ни излага на опасността да бъдем намерени от пазителите — викна той. — Не желая да поемам излишни рискове и да протакам нещата, та пазителите на Айрънуд да ни настигнат, не и когато сме толкова близо до астролабията. Да не говорим, че имаме краен срок, нали така?

Ета въздъхна, но кимна.

Хасан също кимна.

— Тогава ще побързам. Но, baha’ar, колкото и добре да познавате морето, не познавате тази земя. Пустинята е безмилостна красавица, жестока кралица, която не се кланя никому. Вече мина пладне и не ще можем да потеглим още тази вечер. Ще се подготвим за път и ще тръгнете утре при изгрев-слънце. Но първо трябва да чуете какво имам да ви кажа, иначе няма да знаете в коя посока да поемете. Нали така?

Николас сведе поглед към разперените си върху блестящото дърво длани и кимна.

— Както казах, Дамаск е известен като Невестата на земята, но има още една невеста — Палмира, Невестата на пустинята. Струва ми се, че това е вашата цел. И така, стигаме до следващите думи: „която спи вечен сън под небесата“. Някога Палмира е бил перлата на търговията, венец на блестяща цивилизация. Уви, оттогава силно е западнал. Но долината на гробниците все още стои.

Градът, който майка й бе нарисувала.

— Това е мястото — обърна се тя към Николас. — Там ще я намерим. — Сетне се извърна към Хасан: — Има ли начин да стесним кръга на възможните гробници? Много ли са?

— Безброй — отвърна Хасан с извинителен тон. — Не съм ходил там от години, така че не мога да ви кажа. Но Роуз пише да потърсите знака на семейството. Сигурен съм, че ще го познаете, щом го видите.

Ета кимна и се опита да си представи дървото, гравирано върху дневника на майка й. Вдигна замислено ръка и пръстите й несъзнателно се заиграха с хладната перла на едната й обеца.

— Тревожа се — продължи Хасан. — Пътуването от Дамаск до Палмира трае три дни с кон, а с камила още по-дълго. Ако пришпорите конете, може да стигнете и за два, но е опасно — вода няма и ако ги изтощите, ще се наложи да продължите пеш.

— Ще трябва да рискуваме — отсече Николас. — Трябва ни карта, компас, ако имате, вода, храна — можем ли още сега да идем до пазара?

— Ами, да, разбира се, но няма да ви трябва нито карта, нито компас, понеже ще дойда с вас. Ще ви бъда водач.

Николас вече се надигаше, но при тези думи спря.

— Нямаме нужда от водач.

Защо, озадачи се Ета. Нима смяташе, че щом умее да се ориентира в океана, ще се справи и с пустинята? Та предложението на Хасан бе истински дар. И тя поне нямаше намерение да му се изплюе в лицето.

— За мен ще бъде чест — каза Хасан. — Малка група като нашата не е идеалният вариант, но съм готов да защитавам и двама ви с живота си.

— Напълно съм способен… — подхвана Николас, но млъкна, защото Ета сложи ръка на рамото му.

— Надявам се да не се стигне дотам — каза тя, — но приемаме помощта ви. Благодаря.

Осъзнал, че битката е изгубена, Николас тръгна към къщата с широки, решителни крачки и толкова скован гръб, че буквално усещаха изгарящия му, гневен поглед.

— Този човек не обича да губи — отбеляза Хасан, когато Николас се скри от поглед. Сетне се приведе загрижено към Ета. — С удоволствие бих го убил заради вас.

Ета така се стъписа, че едва когато Хасан се разсмя, разбра, че се шегува.

— Напоследък е малко на тръни. Последните няколко дни бяха доста трудни.

— За вас се тревожа повече. Струвате ми се тъжна тази сутрин — продължи Хасан. И макар да бяха горе-долу на една възраст, изражението му бе толкова търпеливо и разбиращо, че Ета се замисли дали да не се възползва от възможността да разтовари тревогите си пред човек, който бе мъдър и прозорлив като самото слънце — човек, който щеше да разбере какво чувства.

— Малко се поскарахме — призна тя. — Закърпихме нещата как да е, но само временно. Разстроен е и реагира остро. Аз също.

— Нарани ли ви?

— Не, нищо подобно — побърза да го увери тя. — Просто… стигнахме до заключението, че… — не й се искаше да го лъже, но и не знаеше как да му обясни, без да навлиза в подробности. — Че бъдещето ми вероятно няма да е такова, каквото очаквах.

Да не говорим колко се тревожеше за майка си — къде е, как се отнасяха с нея, дали не беше ранена…

— Струва ми се, че… — Хасан млъкна, като да обмисли думите си. — Отношенията ви не са така прости и ясни, както ги представи.

По гръбнака на Ета пробяга тръпка на тревога.

— Чуйте ме добре, моя малка племеннице — продължи Хасан, очевидно усетил напрежението й. — Наясно съм с мотивите му. Не го съдя, както биха го съдили други. Abbi и Ummi не бяха женени — не можеха да се обвържат по традиционния начин. На жените от моята вяра е забранено да се вземат мъж от друга вяра. Но Аллах в цялата си мъдрост все пак ги събра. Когато разбраха, роднините й я прогониха. Той я доведе тук, в тази чужда земя, за да започнат нов живот и да избягат от срама, който другите бяха хвърлили върху нея. Грижеше се за нас, осигуряваше ни всичко, но не биваше да ни виждат с него, за да не ни заклеймят, а и не можехме да пътуваме с него. Никога не ни е липсвало нищо — освен, на моменти, неговото присъствие.

Хасан потупа ръката й и продължи.

— Зная, че е богохулство, че противоречи на вярванията и учението ни, но аз приемам техния избор. Безкрайно ги уважавам. Вярвам, че е важно не кого обичаш, а как обичаш. Затова ми се иска да ви кажа, че… цветето не е по-малко красиво само защото цъфти по различен начин. Или защото цветът му трае едва час, а не дни наред.

Ета кимна отново и някак успя да преглътне буцата в гърлото си. Точно това имаше нужда да чуе, точно тези думи, отзвук на собствените й мисли.

— Николас дълбоко се тревожи за мнението на околните. Възхищавам се на смелостта на родителите ви — мога само да си представя колко им е било трудно.

— Основното му желание е да ви защитава, това е добре — отбеляза Хасан. — Не виждам нищо лошо в това. Abbi ми е обяснявал какво е да пътешестваш, да видиш как тъканта на живота се разкрива пред теб. Казваше, че това е огромна „възможност“. Речено е, че за всяко нещо си има време, така че трябва да вярвате, че време ще има и за вас.

— Ами ако вече е отминало?

Той се наклони напред с лека усмивка.

— Тогава може би ще намерите начин да си създадете още време. Нали говорим за възможности, скъпа моя. Възможности. Градът излъчваше някаква спонтанна красота. Беше толкова древен, че човек с лекота си представяше как през него преминава римски войник или кръстоносец, или османски еничарин с ярки одежди, от онези, които пълнели града с богато украсените си роби и високите шапки. Истински кръстопът на вековете.

Дамаск блестеше бял като перла, а отделните му части се напасваха една към друга като парчета от пъзел. Улиците бяха извити, усукани, тесни, с изключение на „Правата улица“ с нейното така удачно име, която представляваше гръбнака на града. Къщите се надвесваха над калдъръмените улички и образуваха арки, целите в зеленина, под чиято сянка се криеха минувачите. Като че във всеки момент можеха да свърнат от улицата и да потънат в паралелен, таен свят. Светлината се процеждаше между сградите по особен начин, та на Ета й се струваше, че наблюдава всичко през стар прозорец.

Минаретата се издигаха гордо над къщи и пазари и миролюбиво си деляха небето с църковните камбанарии. Най-голямата джамия, както им обясни Хасан, бе Голямата джамия, построена по времето на Омаядите. Голяма бе колкото палат, та където и да застанеш в очертанията на града, неизменно ще видиш част от нея.

По времето на Ета в Сирия бушуваше гражданска война, при това толкова разрушителна, придружена с толкова много смърт и отчаяние, че милиони бежанци бяха принудени да напуснат страната си. Дори и Дамаск не бе пощаден. И въпреки това Ета намери неочаквана утеха в мисълта, че градът бе съществувал под една или друга форма в продължение на хилядолетия. Минавал бе в ръцете на безброй владетели, преживявал бе кървави въстания и свирепо потисничество и въпреки това бе оцелял.

— Хайде, да побързаме — настоя Хасан. — В града има пазители на Айрънуд. Трябва да стигнем до пазара и да се върнем у дома колкото се може по-бързо.

Ета ускори крачка, като се не спираше да оглежда многолюдните улици и площади за някакъв знак, че ги следят. До нея Николас крачеше с напрегнато изражение, пъхнал ръка в гънките на антерията си — навярно стискаше кама.

Всеки souk си имаше покрита част — пазарище, — която приютяваше различен вид стока във всякакви разновидности. Ако Ета се бе надявала, че навесите ще я спасят от жегата, то определено грешеше. По тесните коридорчета се тълпяха толкова много хора — възхищаваха се на красивите клетки и веселото чуруликане у продавачите на птици, преценяваха теглото и здравината на оръжията при майсторите на оръжия, разглеждаха бакърените стоки за дефекти, че без да иска се сети за Ню Йорк в пиковия час.

От тавана, подобно облаци, висяха кошници, а когато минаха покрай покритите с фенери стени — фенери с всякаква форма и цвят на стъклото, каквито би могла да роди човешката фантазия — Ета усети, че краката й неволно спират.

Търговците на подправки и парфюми предлагаха крайно необходима разтуха от неприятните миризми на града и особено на жителите му. Вероятно и тя самата понамирисваше. Нищо на тоя свят не може да се сравни с киселия дъх на търговеца на плодове, облъхнал лицето ти като напомняне, че са минали дни, откакто си престанал да търсиш четка за зъби.

Сърдечността на търговците и местните жители бе ненадмината — Ета никога по-рано не се бе сблъсквала с подобна вежливост. С помощта на Хасан Николас се опита да спазари няколко мяха за вода, а също и облекло, което да не се набива чак толкова на очи. Ета гледаше минаващите жени и се надяваше да не й личи колко неловко се чувства, задето чака отстрани, докато мъжете се пазарят. Николас й бе поверил чантата, включително малкото златни монети, останали им от Лондон. Когато му подаде кесията, за да плати сушените плодове, той я тикна обратно в ръката й и позволи на Хасан внимателно да отброи от своите пари.

— После ще му върнем от златните монети — прошепна той в ухото й. — Но ако тръгнем да пазаруваме със злато и непознати монети, нищо чудно да привлечем нежелано внимание.

Хасан явно бе измислил някакво правдоподобно оправдание за присъствието им. Пазареше се с шепот, със смях, а от време на време и със строг поглед и бавно пълнеше кошниците и ръцете им с необходимите провизии. Докато двамата с Николас разглеждаха няколко вида седла и спореха за достойнствата им, Ета се оказа на пътя на пътуващ търговец на платове, който буквално я засипа с копринени шалове и се захвана да ги хвали на език, който тя ни най-малко не разбираше.

Не разбираше и къде се намира. И когато търговецът с миловидното изражение провеси ивица прекрасна златиста сърма върху рамото й и се завъртя заедно с нея, внезапно я обзе злокобно чувство, сякаш по тила й лазеше паяк. Огледа се и погледът й заподскача от човек на човек, от търговец на търговец.

Наблизо, край сергия с платове, наредени върху разкривени рафтове чак до тавана, се бяха облегнали двамина брадати мъже в черни роби. Единият имаше тъмната кожа на местен жител, но другият очевидно бе европеец, кожата му бе почти толкова бледа, колкото и нейната. Странното бе, че не гледаха плата, който уж бяха избрали и разстлали върху сергията. Не гледаха и Хасан или Николас. Нито пък Ета.

Гледаха младата жена, спряла зад една колона няколко метра по-назад, която очевидно наблюдаваше Хасан. Кичур златиста коса се бе измъкнал от бялата кърпа, вързана около главата й. Ета дръпна булото си, за да я види по-добре, за да се увери, че не е видение, мираж от дим и прах.

Навярно бе издала някакъв звук, защото младата жена се извърна към нея и булото й се смъкна достатъчно, за да разкрие лицето й. Сините очи, който се втренчиха в Ета, бяха досущ като нейните.

Но… Как бе възможно? Хасан бе казал, че е заминала преди няколко дни. Нима едва сега тръгваше, за да скрие астролабията? Или тъкмо се бе завърнала, изпълнила задачата?

— Роуз? — подвикна Ета, а гласът й пресекна. Това бе първата й грешка.

Втората — че се втурна след жената, която се извъртя и побягна.

Не беше трудно да я следи — те единствени тичаха срещу потока на движение. Зад гърба й се разнесоха сърдити думи, но Ета не ги чу — чуваше единствено хриптящото си дишане и пляскането на меките подметки на обувките си върху настилката. Майка й буквално летеше напред.

Роуз протегна ръка и събори красива пирамида от сребърни подноси, като запрати десетки на земята заедно с масите, върху които бяха подредени. Ета залитна и едва успя да запази равновесие. Роуз погледна през рамо и Ета ясно видя разкривеното й, смръщено лице, само миг преди собствената й майка да запрати малката си кама срещу нея.

Острието се размина с шията й на по-малко от пръст разстояние, и то само защото Ета се спъна в нещо, щръкнало изпод една от сергиите.

— Роуз! — викна тя. — Моля те, искам само да поговорим…

Тълпата се пръсна, чу се женски писък, но Ета виждаше само лицето пред себе си, изопнатото му изражение, чертите — остри като ножовете, които се продаваха на пазара.

— Можеш да кажеш на Хенри или на Сайръс, или за когото там работиш, че никога няма да я намерят — изсъска Роуз с такъв твърд акцент, че Ета с мъка я разбра.

— За астролабията ли говориш? — попита тя. — Не се опитвам да те спра, кълна се…

Чифт ръце я вдигнаха от земята и последното, което видя, преди булото да се смъкне над очите й, бе Роуз, която отстъпваше назад с разширени очи.

— Пуснете ме! — викна Ета, напълно дезориентирана. Някой я вдигна и я преметна през рамо. — Николас, спри я!

Но когато си пое въздух със залепнало за устните и езика й було, заслепена от плата и разпиляната си коса, долови особена миризма. Николас винаги миришеше на море, на сапун и на кедрово дърво. А сега, притисната грубо върху нечие рамо, надушваше само миризмата на камила, на животно.

Онзи, който я носеше, зави рязко надясно и в същия момент се понесоха нови уплашени викове. Чу се звук от разцепено дърво, сетне нещо се разби на пода. Секунда по-късно над града прозвуча призивът за молитва.

Внезапно я заля гореща слънчева светлина и светът пламна в червено под затворените й клепачи. Ръцете й бяха приклещени под тялото й, притиснати в нечии рамене. Тя се заизвива като обезумяла, зарита с крака, но виковете й не се чуваха, заглушени от омоталия се около главата й плат.

Отвличат ме.

Кракът й намери някакво по-меко място и мъжът се свлече на колене. Ета се изтърколи върху нагорещените камъни, но едва успя да се надигне на ръце и крака, когато силен ритник в главата я запрати обратно на земята. Устата й се напълни с прах и мръсотия и песъчинките заскърцаха между зъбите й, докато се опитваше да изпълзи настрани. Пред очите й всичко играеше в черно и бяло, така че едва виждаше окървавената си ръка на фона на бледите камъни.

Откъм гърба й се чу яростен рев и въздухът сякаш се раздвижи.

Ета отново се строполи напред, но поне успя да дръпне булото от лицето си. Пред очите й Николас се хвърли и блъсна с рамо единия от брадатите мъже, които бе забелязала по-рано.

Насъбраха се хора — някои започваха да се молят, други предпочетоха да зяпат как Николас халосва с юмрук лицето на единия мъж, а вторият се хвърля на гърба му. Ръката на втория нападател изчезна в диплите на робата на Николас, който изкрещя сърдито, отметна глава назад и успя да го избута.

Никой не се завтече да му помогне, докато Хасан не изскочи от пазара и не се разкрещя за помощ. Но дотогава двамината в черните роби вече бяха на крака. Ета така и не разбра как, но след секунда вече се бяха изгубили сред тълпата, погнати от еничарите.

— Ета! Ета! — Николас падна на колене пред нея, дишайки тежко като ковашки мях. — Направиха ли ти нещо?

Но преди пресъхналата й уста да успее да изрече някакъв отговор, Николас се олюля и примигна изненадано. Ета протегна ръка, сграбчи го за лакътя, за да го задържи, а другата й ръка литна към страната му, където се разстилаше голямо петно яркочервена кръв.

— Не — изрева тя, — не, не! Николас.

Дори не успя да го подхване и той се свлече на земята.