Александра Бракен
Пасажер (8)

Седем

Някъде в края на дълга върволица от мъгливи, сиви дни Николас се събуди при първата милувка на розовата утрин. В черепа му като че ли блъскаше с чук самият дявол. Проклетият ром. И проклет да бъде мъртвият капитан, задето бе скрил бутилката така, че Николас да я намери в момент, в който имаше нужда да притъпи сетивата си. Добрите идеи, които ти хрумват на тъмно, е най-добре да си останат на тъмно — помисли си той и простена на глас.

Разтри лице и чу как отвън отново проехтява тръбата — на хоризонта се виждаше земя. Краката му явно последни разбраха, че със съня е приключено — така бяха изтръпнали, че Николас едва се размърда. Коленете му удариха дъските на койката и той звучно изруга.

Плъзна се по завивките, опря гръб в дървената ламперия и изпружи крака напред. Високо над главата му новата камбана оповести началото на сутрешната вахта. Николас преглътна мъчително с пресъхнала уста и се втренчи в ниския таван, заслуша се в стъпките и виковете на палубата.

Земя на хоризонта. Десетдневното им пътуване към колониите клонеше към своя край. Само след броени часове щеше да се окаже лице в лице с човека, който се бе опитал да го съсипе.

Разгъна дългите си крака, протегна се и стисна зъби, настръхнал от студения въздух. Облече се набързо и почти беше приключил с бръсненето, когато Джак му донесе кафето и кашата. Малко преди хлапето да си тръгне, на прага се появи Чейс и изпълни рамката на вратата с широките си рамене и усещането за смътно безпокойство.

— До Ойстър Бей остава само час — започна той и затвори вратата зад гърба си. — Кажи ми веднъж завинаги, че си наясно какво правиш.

Понеже му се струваше рисковано да откара младите дами направо в нюйоркското пристанище на борда на пленен британски търговски кораб, Николас се бе уговорил с Айрънуд да ги свали край Ойстър Бей до Лонгайлъндския проток, където щеше да ги посрещне карета. Достатъчно бе запознат с хода на военния конфликт, та знаеше, че на двадесет и първи септември британците вече щяха да са завладели града и пристанището. Рен беше прав — ако го заловяха с пленен британски кораб, и той, и почетният му екипаж щяха да бъдат заклеймени като пирати, и което бе по-лошо — като предатели.

— Наясно съм — Николас изпъна жакета си. — Ще успееш ли да вкараш „Ардънт“ в Ню Лондон без мен?

— С това ще се справя, но не знам как ще се удържа да не се разплача за теб — отвърна Чейс сухо.

Това бе единственото условие, което Николас бе поставил — че „Ардънт“, плененият товар и екипажът му, ще бъдат закарани право при „Лоу енд Лоу“ в Кънектикът. Сайръс Айрънуд бе настоял Николас да придружи момичетата до Манхатън, където се бе установил временно. Отказал бе да ги посрещне в Лонг Айлънд или дори в Кънектикът, където щяха да избегнат британското присъствие. Както винаги, слънцето изгряваше и залязваше според желанията на Айрънуд, а на Николас се полагаше да се справи с евентуалните усложнения, изникнали при съпровождането на София и Ета.

Оставаше им по-малко от ден, ако искаха да спазят срока, поставен от Сайръс Айрънуд. Нямаха време за усложнения, не и когато ставаше дума за такава сума пари.

— Ще се погрижиш ли пътничките ни да се приготвят за слизане? — помоли го Николас. — Искам за последно да огледам кораба и екипажа.

— Госпожица Ета Спенсър е будна от близо два часа — подсмихна се Чейс. — Усетила била, че наближаваме и не могла да спи от вълнение. Усетила, видите ли! Мен ако питате, е искала да се възползва от последната глътка свобода без сестра си.

Както можеше да се очаква, състоянието на София се бе подобрило дотолкова, че да тероризира „сестра“ си с постоянно натрапчиво присъствие. Николас бе спрял да брои случаите, в които бе заварвал Ета да се крие нейде из кухнята или общото помещение, за да играе карти с Джак и другите момчета. Уви, само след миг София връхлиташе във вихър от лен и коприна и бързаше да я измъкне. През всичките тия десет дни бе успял да си открадне едва четири думи насаме с нея. Всичко това му се отразяваше твърде зле и на стомаха, и на нервите.

Погледът му неволно се насочи към масата. Върху купчина карти лежаха цигулка и лък. Намерил ги бе в един шкаф в деня след онази съдбоносна вечеря и ги бе оставил на видно място с надеждата, че Ета ще промени решението си и ще ги потърси.

Чейс се прокашля.

— Преди да се отправиш към брега, ако ми позволиш да бъда така дързък, скъпи мой приятелю…

— Не ти позволявам, но съм наясно, че това няма да те спре — отвърна Николас.

— Знам, че ти се искаше да прекараш някоя и друга минута насаме с момичето и навярно не биваше да ви прекъсвам онзи път, но се надявам да си наясно, че тя храни специални чувства…

— Ета е очарователно създание и проявява огромно любопитство към мореплаването — побърза да го прекъсне Николас. — И храни специални чувства към всички присъстващи, включително и към теб…

— Не съм свършил — пресече го на свой ред Чейс. — Не намеквам нищо непристойно. Исках да те питам дали помниш какво казваше капитан Хол за съпругата си, Ан?

— Помня какво се случи, когато почина — излъга Николас. Една безкрайна година, в която се чудеха как да изкарат Хол от поредната пивница и така и не стъпиха на кораба. И през ум не му беше минало, че такъв грамаден и силен човек, оцелял след безброй битки, ще рухне до такава степен, когато любимата му се бе разболяла.

— Лъжец — отвърна меко Чейс. — Каза, че никога няма да се ожени повторно, понеже няма да намери друга жена, която да му приляга така точно. Че му била другар по дух.

Николас приглади ръкавите на жакета си и се опита да извърти аргумента си. Ан бе една от най-благородните дами, стъпвали на тази земя. Грижеше се за двете момчета като да й бяха родни деца и така и не попита Хол защо ги бе довел в дома им, първо едното, после другото, като да бяха улични псета. Да, Ан бе перлата в бурното море на капитана.

Не биваше да го оставя да довърши. Да изрече на глас тайната му надежда. В противен случай надеждата щеше да укрепне и да го смаже.

— Тя не е за мен.

— На мен ми се струва точно обратното — настоя Чейс. — Само че не можеш да го видиш.

— Виждам само, че нямаме никакво бъдеще, дори дамата да се окаже благосклонна — думите загорчаха в устата му. — Какво очакваш? Да се оженя за нея? Законът не допуска такъв съюз.

— Никога не си позволявал друг да ти диктува живота. Защо точно сега, за нещо толкова важно?

Но Николас не желаеше да разсъждава в тази посока — знаеше, че заключението е неизбежно. По-добре да се откаже, да не влага толкова мисъл. Пък и подобни разсъждения означаваха, че приема твърде много за даденост — примерно чувствата на въпросната дама.

— Добре тогава — изръмжа Чейс. — Ще кажа на останалите, че нямаш претенции.

Николас присви очи.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Половината мъже на борда боготворят земята, по която стъпва. Другата половина вече са й предложили брак, включително младият Джак, който се закле пред своята „скъпа госпожица“, че ще й бъде верен, стига да го изчака още няколко години.

— Малкият дявол — измърмори Николас. Пресегна се и прокара пръст по извитото тяло на цигулката, задушаван от раздразнение. — Надявам се да не са се държали непристойно?

— Ни най-малко — разсмя се Чейс. — Но я харесват много. Достатъчно, че да искат да остане.

Внезапно Николас се почувства дълбоко благодарен, че краткото им пътуване наближава своя край. Оставащите часове се стопиха с такава скорост, че сякаш изтекоха между пръстите му. Много по-скоро, отколкото му се искаше, вече различаваше смарагдовите корони на далечните дървета. Клоните ту изникваха, ту се скриваха от погледа му, обвити от ленива мъгла, та на Николас му се струваше, че бледият, мътен въздух въздиша около раменете му. Мирисът на влажна пръст се прокрадваше все по-настойчиво сред уханието на морето и натежаваше в гърдите му.

Ета се появи на палубата в тъмносиня рокля с оттенък на среднощно небе, на зимни морета, сякаш съзнателно искаше да привлече погледа му, да подразни дявола. Застанал до Чейс, Николас загледа как моряците един по един се изреждат да се сбогуват с нея. Някаква неудържима сила теглеше и него към нея, но той отказваше да се поддаде. Обърна се към приятеля си, та да е с гръб.

— Ще ви чакам на пристанището точно след седмица. Не забравяй да уведомиш агента, че Рен е настроен враждебно. И най-вероятно няма да съдейства в съда.

— Разбрах — Чейс сложи ръка на рамото му. — Изпрати ми вест, ако нещо те забави.

— Нищо няма да ме забави — отвърна Николас, но Чейс като че ли не му повярва.

Вече спускаха една от малките гребни лодки. Николас би предпочел голямата лодка — беше по-стабилна, а и можеше да приюти някой моряк, който да му помага да гребе, но и тази щеше да свърши работа. Разстоянието не бе голямо, можеше да се справи и сам, пък и момичетата бяха прехвърлили вещите си в платнени торби, ушити от резервни платна, за да не влачат тежките сандъци.

Николас слезе пръв, след това пристъпиха и момичетата. София го изгледа злобно, готова да го заплюе, ако понечи да й помогне, но това не му попречи да протегне ръце и да подхване Ета през кръста, изопнал крака, за да не залитне от люшкането на леката лодка. Дълго време след това усещаше допира на ръцете й върху раменете си.

Обърна се да помаха за сбогом на моряците и видя как Чейс се навежда и прошепва нещо в ухото на Джак.

Момчето грейна, прошепна нещо в отговор и скочи на перилата.

— Хей, може ли една целувка? — викна той към лодката.

Ета се разсмя и му изпрати въздушна целувка. Николас хвърли възмутен поглед към смеещия се Чейс, сетне потопи веслата и загреба с дълги, бавни движения. Приятна горещина се разстла в скованите му мускули и скоро вече гребеше плавно и равномерно. Гледаше да не отваря уста, нищо, че София измърмори недоволно:

— Не може ли по-бързо?

С изкачването на слънцето над хоризонта мъглата започна да се разнася. От небето се понесе птича песен и през ризата му изби пот, но въздухът, изпълващ дробовете му, бе свеж и прохладен. София затвори очи и забарабани нервно по торбата с дрехите. Ета втренчи поглед нейде зад рамото на Николас. Той проточи любопитно шия и проследи погледа й до тъмната линия на дърветата, провесили клони над пустия плаж.

Николас, заедно с Флич, бе изчел внимателно описанието на мястото на срещата от писмото на Айрънуд и двамата бяха разгледали картите на брега. Въпреки това не беше съвсем сигурен, че са уцелили правилното място, но в този момент Ета се обади:

— Май виждам светлина.

И Николас също я видя. В полумрака на каменистия бряг бледо проблясваше фенер, а скоро различиха и очертанията на тъмната фигура, която го държеше. Николас прибра веслата и остави течението да притегли лодката, докато дъното й не заора в пясъка. Тогава скочи в студената вода и я изтегли на брега. Преди да успее да протегне ръка за опора, преди да успее да я предупреди за странната слабост, която обзема нозете, отвикнали от неподвижността на сушата, София вече бе скочила от лодката и се бе свлякла върху пясъка.

Верен на завета на благородната Ан Хол, Николас се наведе и й предложи ръката си. За един кратък миг фасадата на разлютената оса се пропука и под нея се мярна друг, по-крехък образ. Стори му се дори, че съзира онова момиче, което Джулиън някога бе обичал.

Но после София се опомни къде е и кой е мъжът, който й подава ръка.

И какво бе сторил.

Чертите й се изопнаха, пръстите й се сгърчиха в пясъка, сякаш се готвеше да запокити една шепа в очите му. Изправи се без помощта му.

Ета се надигна от лодката и с готовност се облегна на рамото му. Двамата проследиха с поглед как София, сърдита, тръгва със залитане към каретата и чакащия ги кочияш.

Редно бе да я предупреди, че правилата за благоприличие не допускат подобно докосване.

Но… може би не точно сега.

— Колкото и да не ви се вярва, в момента е в добро настроение — прошепна Ета. — Сутринта, когато се опитах да я събудя, ме замери с близо половината от съдържанието на сандъка си.

— Такива са Айрънуд, чаровни при всякакви обстоятелства — отбеляза Николас. — Предполагам, след това ви е накарала да съберете дрехите?

— Всъщност предпочетох да я залея с вода от каната, та да охладя гнева й — отвърна Ета и през лицето й премина мрачна сянка, докато гледаше как каретата се разлюлява под тежестта на София. — Ама може би трябваше да хвана нощното гърне.

Николас се изсмя смаяно.

— Впечатлен съм, че сте успели да се удържите — каза той с усмивка. — Ще ми се да можех да кажа, че Сайръс Айрънуд ще ви приеме далеч по-топло. Имайте предвид, че надуши ли страх, разкъсва жертвата си на парчета, при това с огромно удоволствие.

Ета изправи решително рамене и тръгна пред него по възвишението.

— Е, няма от какво да се страхувате — уведоми го тя с лека усмивка. — Нали ще съм с вас. — Николас стисна клепачи и пое последна глътка солен въздух.

Де да можеше това да е достатъчно.