Александра Бракен
Пасажер (23)

Двадесет и две

В първия миг, след като Ета изчезна, разтворена на милиони блестящи прашинки, сякаш цялата кръв се дръпна от тялото му.

Не можеше да диша.

Не можеше да помръдне.

Може би… ако останеше така, съвсем неподвижен, този миг щеше… Ета щеше…

Кожата му още пазеше топлината на допира им, макар кръвта да съхнеше по ризата му. Още усещаше докосването на устните й, сякаш така и не се бяха отделили от неговите. Въздухът трептеше, нажежен до възпламеняване, и Николас имаше чувството, че кожата му се свива около костите, пристяга гърдите му, защото Ета…

Ета я няма.

Това бе единствената ясна мисъл, която се избистри в необятното море от несвързани образи в главата му.

Ета я няма.

Изчезна така окончателно, сякаш бе пропаднала в нищото, сякаш…

Господи, не, о, Господи, моля те, не…

Николас запълзя по нападалата мазилка, понеже не можеше да се изправи — гръбнакът му сякаш бе омекнал. Смътно осъзнаваше, че трепери, че се блъска в стените. Давеше се в пясък и пръст, в ужас. Звукът, който се надигна от гърдите му, от мрачната, съсипана обител на сърцето му, бе вик на болка и гняв, лишен от всичко човешко.

Мъртва. Той стисна очи и ръцете му се свиха в юмруци. Мъртва е.

София бе взела астролабията, а…

Ета е мъртва.

Станало бе — мили боже, станало бе точно както с Джулиън — всичко, от светлината, която я бе разкъсала отвътре, разсякла я бе на парчета, до гръмотевичния, оглушителен пукот и промяната в енергията — явно проходът в Дамаск бе рухнал.

Николас буквално виеше. Остави гнева да се излее, докато накрая съвсем отпадна. Светлината бавно пълзеше по пода, а той бе безсилен да направи каквото и да било, освен да следи движението й с поглед и да си припомня косите на Ета, сплъстени от кръв, восъчния цвят на кожата й, когато сянката на смъртта бе легнала върху лицето й.

Когато най-после бе в състояние да се раздвижи, Николас се захвана с разхлабения възел на китките си. Раната под ребрата го пробождаше остро, рамото го болеше, а съзнанието му непрекъснато, неумолимо и неудържимо, го връщаше в онзи момент. Към озадаченото й изражение, сякаш бе чула неуловим за ушите му звук. Към сгърченото й от болка лице. Усетил бе как пръстите й внезапно се вкопчват в китките му, сякаш би могла да се задържи да не потъне. Очите й се бяха подбелили, тялото й се бе отпуснало…

Нима е знаела?

Нима е съзнавала какво се случва?

Коприненият възел поддаде под палеца му, шалът се изхлузи и се свлече на земята. Мускулите му възнегодуваха, когато се надигна и се облегна на стената. Стараеше се да не поглежда струйката кръв, процедила се по древните камъни.

Загледа как слънцето се отдръпва от прозореца и поема към хоризонта, остави омразата да вкорави сърцето му, докато в един момент го обзе непреодолим импулс. Грабна парче мазилка от земята и отметна ръка, за да го удари в стената, да го размаже и превърне в прах и в този момент забеляза нещо на няколко крачки от себе си.

Обеца.

Побърза да я вдигне, преди локвата кръв да я залее. Стисна я силно, усети с дланта си формата на перлата, убождането на щифтчето и се опита да възстанови образа й в мислите си, да възкреси спомена за лицето й такова, каквото го бе видял в онзи първи миг на борда на „Ардънт“.

Всичко това за нищо. Всичко бе отишло на халос.

Но защо се изненадваше толкова? Нима очакваше животът да му поднесе подарък, при положение че му отнемаше по нещо почти на всяка крачка? Точно когато бе решил, че наградата си струва риска, когато бе избрал единия път вместо другия, когато бе готов да тръгне с нея… Готов бе да я последва накрай света.

А ето че сам я бе убил. Куршумът му бе пропуснал драката, макар онзи да беше точно пред него, и бе уцелил крехкото й тяло.

Започнал бе да преосмисля плановете си заради нея, да преначертава бъдещето си, да допуска в мислите си възможността за различен вид свобода. А тя бе отнесла всичко със себе си, и то заради него — той, а не друг, я бе лишил от живот. Заради него талантът и чарът, и неуморимото й, безстрашно сърце бяха заглъхнали.

Заради това. Всичко бе заради това — студеното, безчувствено докосване на смъртта, разочарованието и болката. Изпитваше особена завист към някогашното си „аз“, към младия мъж, който съществуваше отвъд бодливия възел на времето. Онзи, чиято душа още не беше превърната в пепел.

Изправи се и пред очите му заиграха ярки светлини и цветове. Чувстваше главата си неприятно лека, готова сякаш да се отдели от тялото му и да отплава в нощта. Де да можеше действително да отплава. Готов бе на всичко, само и само да избегне този… този…

Тръгна опипом по стълбите с бавни, премерени стъпки в прохладната тъмнина, стигна до долната зала и излезе навън. Както очакваше, конят му бе изчезнал ведно с храната и водата.

В този миг яростта отново избухна и измести вцепенението, промени го до неузнаваемост. Не София бе натиснала спусъка, но определено и тя носеше вина. Заедно тримата навярно щяха да надвият двамата драки, но София се бе обърнала срещу Николас и Ета в най-решителния момент. Готов бе да я убие, нищо, че бе жена. Някой ден щеше да я намери, да я заплюе и да я убие. Нищо, че бе моряк — знаеше как да преследва жертва. Нямаше да се откаже, докато не я настигне.

Приседна на входа, облегна рамо в стената и вдиша нощния въздух. Беше сух и суров, какъвто го помнеше от предната вечер, когато двамата с Хасан бяха спрели да бивакуват за няколко часа.

Господи. Щеше да се наложи да му обясни какво се е случило. Видеше ли, че не се задават по обратния път, Хасан щеше да тръгне да ги търси, да търси Николас. Николас затвори очи. Въздъхна дълбоко и от цепнатата му устна покапа кръв.

Нямаше какво друго да прави, освен да чака Хасан и да се опита някак да спаси майката, след като не бе успял да спаси дъщерята. Безсилният му гняв се разстла като прясно мастилено петно върху попивателна, погълна и майка й. Та нали именно тя трябваше да защити Ета. Ако го бе сторила, Ета щеше да свири на дебюта си, щеше да е в безопасност на стотици години от знойния, пагубен капан на тази пустиня.

Луната, кръгла и ярка, светеше над главата му, но той затвори очи, без да я поглежда. Сънят се прокрадна като тих крадец и Николас се събуди още по-объркан и дезориентиран при първите слънчеви лъчи.

След миг осъзна къде се намира и болката отново го връхлетя. Не бе в състояние да помръдне, така че дори не опита. Не можеше да мисли, затова не се и опита. Загледа безучастно как светлината играе върху пясъчните хълмове и гробниците, скован и обзет от летаргия, сякаш сам бе изпълзял от гробница.

Няколко часа по-късно покрай гробницата мина семейство на камили. Появиха се така неочаквано, че Николас ги помисли за мираж, докато в един момент възрастният мъж начело не му подвикна. Николас не вдигна глава, отпуснал ръце между коленете си, и неразбираемите думи на човека сякаш отскочиха от тялото му. След кратък разговор с баща си синът скочи от камилата и му донесе малко сушено месо и вода.

Смаян от този жест на добрина, Николас успя да кимне в знак на благодарност. Бащата вдигна ръка в отговор и повика момчето.

Без да е гладен или жаден, Николас се насили да хапне и да пие вода и без особена изненада установи, че нищо не успява да запълни празнината в душата му. Хрумна му, че напълно погрешно е тълкувал поведението на Хол след смъртта на Ан. Безкрайните безрадостни гуляи не са имали за цел да притъпят сетивата му или да заглушат болката — били са безплодни опити да запълни зеещата празнота, изсмукваща всички чувства.

Гърбът му се схвана от дългото седене в една и съща поза и накрая го принуди да се протегне, за да разсее болките в ставите.

Никога няма да я чуя да свири — помисли си и притисна силно ръка към гърдите си, в неволен опит да изтика онова, което бавно се затягаше около сърцето му.

А може би можеше? Ако намереше астролабията… При тази мисъл кожата му изтръпна, сякаш току под нея зажужа цял кошер пчели. Вероятно би могъл някак да се върне, или по-скоро — да се прехвърли напред. Не би ли могъл да я предупреди да се пази от София и да не влиза в прохода?

Казал й бе, че няма как да спаси Алис, но сега разбираше защо бе отказала да му повярва. Явно с цялата си душа бе копняла да измъкне учителката си от ноктите на смъртта.

Ета ще иска да я унищожиш.

Възможно ли бе да промени нещо? Ако попречеше на Ета да пътува във времето, тя не би могла да намери астролабията. Нямаше ли това да отмени всичко, да ги върне в началната точка? Възможно ли бе времето вече да е разиграло този сценарий с тяхно участие — безкраен порочен кръг, наситен със страдание?

И нямаше ли подобна стъпка да го превърне в Сайръс Айрънуд?

Интересно как смяташе да постъпи старецът — как щеше да промени миналото, без да попречи на Ета да намери единственото, което би му позволило да го стори? Какво му убягваше, кое парче от пъзела му се губеше?

Вечерта се приготви да прекара поредна нощ в пустинята. Уви ръце около болезнената рана. Трябваше да помисли какво ще каже на Хасан, как ще измоли прошката му, задето бе предал клана Линдън и цялата линия на времето.

Но нощта се спусна тихомълком над пустинята, а Хасан не идваше и на Николас не му остана друго, освен глождещото съмнение, че е лишил света от двама души, а не само от един. Фигурата се очерта на хоризонта като изгряващо слънце — далечна бяла прашинка, която започна да нараства и да се уголемява колкото повече приближаваше през хълмовете. За пръв път от няколко дни Николас усети, че нещо се размърдва в него, събужда онези мисли, които така старателно бе изтикал в дъното на съзнанието си, за да не го задушат. Хасан. Най-после.

След първия кон вървеше втори. Така бе вперил поглед в конете, че едва след доста време присви очи, засенчи ги от слънцето и установи, че ездачът не е мъж, а жена.

Жена с коси от злато.

Сърцето му заблъска диво в гърдите и проведе ожесточена битка със съмненията. Ета. Не беше мираж — чуваше тежкото дишане на конете, надушваше потта им, само дето…

Твърде скоро обаче забеляза, че лицето на жената е загоряло, осеяно с фините бръчици и сенките на годините. Очите, които внимателно го оглеждаха изпод шала, бяха остри като диаманти, а не отражение на небесната синева. Жената огледа празното място около него, хвърли поглед към втория етаж на гробницата и Николас разбра.

Роуз.

Това бе Роуз, онази Роуз, която Ета бе познавала, която я бе отгледала. Някак, невъобразимо как, бе дошла именно тук. Сърцето му се сви. Измъкнала се бе от хората на Айрънуд. Пропътувала бе сама през пустинята. А сега…

Това бе същата онази жена, която бе хвърлила нож на пазара, същата, която бе надхитрила клана Айрънуд въпреки всичките му пари и възможности, която години наред им бе убягвала. Николас усети неволна възхита, но също и гняв, задето за пореден път бе рискувала живота си — очевидно бе препускала през пустинята почти толкова безразсъдно колкото и той.

На халос.

Закъсняла бе.

Стиснал обецата, Николас проследи с поглед как жената бавно се приближава към него. Облечена като мъж, натоварила коня само с най-необходимото, Роуз имаше вид на човек, който оцелява при всякакви условия, истински боец. Николас усети как се изпълва с уважение особено когато Роуз измъкна пистолет от дисагите и се прицели в него.

Ако знаеш как копнея да го направиш.

Надигна се бавно, за да не я стресне. Трудно му беше да заговори. Беглата им среща на пазара, пък дори и снимката, не го бяха подготвили за огромната й прилика с дъщеря й. Хубостта й бе хладна, сдържана, чертите й — изострени от годините. Хубостта на Ета бе друга, влияеше върху всички сетива едновременно като първи пролетен цвят. Ръцете му потрепериха леко, когато ги вдигна над главата си и пристъпи напред.

— Не се приближавай — думите й срязаха въздуха.

Николас се закова на място и зачака, макар ръцете да го боляха от усилието да ги държи изпънати. Явно Роуз предпочиташе тя да дойде при него, да се приближи бавно и предпазливо. Което бе напълно разбираемо.

Скочи от коня с отработено движение. Когато го погледна в очите, на Николас внезапно му се прииска да падне на колене и да я помоли за прошка.

— Търся едно момиче — подхвана тя.

— Ета — прошепна Николас.

Жената присви очи.

— Къде е тя?

Николас преглътна, опита се да навлажни пресъхналото си гърло.

— Няма я.

За пръв път изричаше тези думи на глас и те внезапно придобиха тежест, категоричност. Буквално го задавиха.

— Използвала е астролабията? — Очите на Роуз като че ли се разшириха леко, а може би само така му се стори. — Не я ли унищожи?

Николас поклати глава.

— Една жена от рода Айрънуд и двама драки й я отнеха.

По лицето й преминаха объркани емоции — недоверчивостта премина в гняв, гневът в отчаяние. Но само след миг изражението й си възвърна предишната безстрастност, а чувствата бяха спретнато прибрани зад стоманените очи и стиснатите устни.

— Разкажете ми какво се случи.

Николас се постара да й разкаже всичко, въпреки болките в гърлото. Роуз слушаше внимателно, попиваше всяка дума, докато накрая му се стори, че е на път да се пръсне.

— Как избягахте? Ета така се страхуваше за живота ви.

— Наистина ли мислите, че не съм способна да се измъкна на неколцина глупаци? — Роуз поклати глава. — Изплъзнах им се още първата вечер, но не можех да дойда по-рано, без да срещна предишното си аз.

— Ета се опита да говори с вас на пазара — каза Николас и отново го обзе гняв. — Но вместо да я изслушате, вие я нападнахте.

— Това бях аз преди двадесет години. От месеци бягах от Айрънуд и драките. Нямах доверие на никого — отвърна Роуз и най-после отпусна пистолета. — Едва години по-късно, когато Ета порасна, най-после навързах нещата.

Нима можеше да я вини?

— Защо не й казахте истината още от самото начало? За истинското й семейство, за задачата й?

Лицето на Роуз се изопна и Николас се запита дали не е докоснал болезнена струна. След кратко мълчание тя все пак отговори.

— За да се получат нещата както исках, бе важно Ета да не знае нищо.

Както исках, повтори той наум и някакво неприятно чувство стегна тила му.

— Не биваше да я обучавам — продължи Роуз. — В противен случай обучението щеше да повлияе на решенията й. Преди години срещнах един пътешественик, жител на бъдеща епоха. Та той ме предупреди какво ще се случи, ако допусна миналото да бъде променено. Ако Ета не унищожи астролабията.

Мили боже.

— Кой е този човек?

— Не съм длъжна да споделям такива подробности — тросна се Роуз. — Изобщо не е нужно да ви обяснявам каквото и да било. Всичко, което правех, всичко, което бях длъжна да направя, го правех, за да съм сигурна, че Ета ще пътува и ще знае как да открие астролабията. Не разбирам защо не е успяла. Всичко бе планирано до последната подробност… Всичко… Всичко вървеше по план, точно както трябваше, така че да се спасим от ужасното бъдеще. Пожертвах всичко, отстраних всички усложнения… — Роуз потрепери и ръката й се сви в юмрук до сърцето. — Алис… тя… никога нямаше да прибегна до такива мерки, ако знаех, че всичко ще се провали. А сега Алис е…

Николас изправи гръб. Думите й прогориха вените му като отрова.

— Алис? Вие ли го направихте? Не някой Айрънуд, както подозираше Ета, а вие? — избухна той и за миг, само за миг, зърна неприкритата болка върху лицето на жената. — Онази, която ви наричаше „Роузи“, която цял живот ви е защитавала — убили сте единствения човек, който истински е обичал дъщеря ви!

Това би съсипало Ета, направо би я сринало. За секунда Николас изпита благодарност, че не би могла да научи, че няма да види как се срива всичко, което й бе скъпо.

Очите на Роуз блеснаха от гняв.

— Точно това означава да си пътешественик — да вземаш невъзможни решения за доброто на света, а не на себе си. А сега Айрънуд ще разруши бъдещето, не разбирате ли? Онзи пътешественик ме предупреди, предупреди ме, че ще избухне война, каквато светът не е виждал, предупреди ме, че могъщи мъже и царе ще принудят Сайръс да връща дългове и да изпълнява договори. Ета нямаше избор. Светът — времето — се нуждаеше от нея, за да унищожи астролабията. И ако се налага да ви обяснявам, да оправдавам действията си, значи не сте достоен за дарбата си.

Нима се опитваше да оправдае убийството на близък човек? На възрастна жена, която собствената й дъщеря бе обичала повече от всеки друг? Да, Николас разбираше колко е важно да бъде опазена линията на времето, да бъде спрян Айрънуд в домогванията му за власт, но цялата тази измама — убийството на любим човек, манипулирането на дъщеря й, което бе довело до смъртта й, — всичко това го караше да се пита дали във вените на тази жена не течеше лед. Дори и сега в гласа й се долавяше вбесяващо спокойствие, в думите й, в тона й, а Николас твърде дълго бе сдържал гнева си, за да може да се овладее.

— Как можете да сте толкова безчувствена към съдбата на собствената си дъщеря?

Роуз го изгледа с неприязън.

— Уверявам ви, съвсем не съм безчувствена.

— Тя… тя си отиде завинаги, а вие стоите и говорите за нея, сякаш ви интересува единствено доколко ви е била полезна — едва успя да изсъска той. — Защо… защо…

— Как така завинаги? — прекъсна го остро Роуз. — Разкажете ми точно какво се случи.

Николас някак съумя да й разкаже всичко. Да изрече всяка мъчителна дума. И понеже бе страхливец, така и не успя да я погледне в лицето.

— Когато умре пътешественик, тялото му не изчезва просто така — каза накрая Роуз, като прокара длан по хълбока на коня си, сключила вежди. — Ако действително бе умряла, проходът в Дамаск щеше да рухне заради огромното количество енергия, която се освобождава при смъртта на пътешественик извън естественото му време. Но той не рухна, иначе не бих могла да мина през него.

Сърцето му задумка така бясно, че за миг болката го остави без дъх.

— Значи не е… истина?

— На мен ми звучи сякаш е попаднала в гънка във времето — онова, което сте чул и усетил, и видял се дължи на факта, че времето я е отлъчило, че е създадена нова линия. Само пътешественик може да причини такава промяна — онези пазители, драките, всъщност са били пътешественици, нали така?

Николас кимна. Ако действително бяха проследили София, явно са били пътешественици.

— Значи именно присъствието им в тази епоха е провокирало промяната — заключи Роуз. — Не са били част от първоначалното събитие — от онази версия на линията на времето, при която астролабията е унищожена.

— Тогава защо линията не се промени в момента, в който грабнаха астролабията?

— Защото все още е имало шанс да бъде унищожена — в такъв случай времето щеше само да коригира линията, доколкото може, така че да изглади чупката, предизвикана от присъствието им — поясни Роуз.

Уви, Николас не виждаше такава възможност. Освен ако София не е възнамерявала да тръгне с тях именно с тази цел или пък нещо не се случеше с уреда по обратния път към Дамаск.

— Ако може да се вярва на онзи пътешественик, промяната в линията на времето ще е катастрофална — отбеляза Роуз. — Ще трябва да се подготвим.

— Какво означава това за Ета?

— Била е изхвърлена в последното възможно събитие, преди времето да се отклони от пътя си.

— А защо не и вас? Или мен?

— Защото и двамата сме родени преди това събитие — отвърна тя.

Николас поклати глава, опита се да изтласка напразната надежда, зародила се в главата му.

— Но… съвсем същото се случи и с брат ми, когато загина. Когато падна в пропастта.

Роуз вдигна вежда.

— В такъв случай може би и той е оцелял, без да разберете.

Оцелял.

Николас не бе плакал от дете, забравил бе какво е да плаче, но като че ли точно това се случваше в момента. Поне това бе единственото обяснение за могъщия вопъл, който се отприщи в гърдите му, заля го цял като вълна. Тихата му сила го зашемети.

— Значи тя не е… — промълви той с разтреперан глас. — И той не е…

— Ако говорите за Ета, смятам, че е жива. По думите ви раната й е сериозна, но не е фатална, особено ако намери кой да й помогне — отвърна Роуз. — Не мога да ви кажа нищо повече.

— Не можете ли да ми помогнете да я открия? Как да я търся? Къде е тя?

Изражението й мигом охладня и тя го изгледа преценяващо.

— А вие какъв сте й на нея?

— Аз съм човекът, който винаги ще я защитава — отговори Николас. — Човекът, който ще я съпроводи у дома.

Роуз си позволи да се усмихне леко и тази усмивка така остро му напомни за Ета, че се наложи да притисне длани към тялото си, за да спре треперенето им.

— Как се казвате?

— Николас. Николас Картър — той се поклони кратко въпреки обзелите го отвращение и гняв. — На вашите услуги, госпожо.

Леденото й лице като че ли омекна леко и тя дори се усмихна.

— Олеле, колко сте сериозен.

— По този въпрос действително съм сериозен. И ще съм ви благодарен за всякаква помощ. Моля ви, искам само…

Тя го прекъсна с нетърпелив жест на ръката.

— Ако можех да ви посоча къде трябва да отидете, щях да го направя. Единствената ни възможност е да коригираме събитието, което е предизвикало промяната в линията — най-вероятно фактът, че астролабията се е озовала в ръцете на клана, — и да потърсим къде би могло да е изпратило Ета. За второто ще мога да ви помогна, но мога ли да ви се доверя за първото? Предполагам, се досещате откъде да започнете.

— Ще бъде ли достатъчно да измъкна астролабията от ръцете на клана?

— Само ако се доберете до нея, преди да я използват — отвърна тя. — Кажете ми, че ще се справите, в противен случай само ми губите времето.

— Ще я намеря — зарече се Николас. Все някак…. София със сигурност ще допусне грешка, ще остави следа, която той би могъл да надуши, да проследи. — Благодаря ви.

Роуз скочи на седлото.

— Значи тук се разделяме.

— Как да ви изпратя послание? Когато се сдобия с астролабията, как ще знам къде да започна да я търся? Едва ли ще се върне в това време от само себе си.

— Естествено, че не — каза Роуз, сетне развърза поводите на втория кон и му метна юздите. Хвърли подразнен поглед към празните му ръце, развърза една от торбите си и му я подаде. Въпреки този удар върху гордостта му, Николас изправи рамене.

— Трябва да се върна в моето време — заяви Роуз, — тоест в настоящето на Ета, за да проверя кои събития са променени и да се опитам да намеря последното общо събитие между старата и новата линия. Можем ли да се срещнем в Насау през 1776… да речем след две седмици?

Вероятно нямаше да е трудно да мине обратно през проходите, през които бяха минали с Ета, и да се върне в 1776, но като се имаше предвид колко време щеше да му е нужно да стигне от Ню Йорк до острова… той преглътна надигналото се чувство за безсилие.

— По-добре да е след месец.

Ако не я намереше сам преди това.

Ще й кажа истината, ще й кажа какво е сторила майка й. С което навярно щеше да я съсипе. Но Ета заслужаваше да знае. Заслужаваше сама да управлява живота си, да не е пътник, вечно оставена на благоволението на майка си.

Роуз кимна и насочи коня си към града.

— Добре е да знаете и нещо друго. Имам чувството, че няма да сме единствените, които я търсят.

— Наясно съм — отвърна Николас. — Ако София не отнесе астролабията на Айрънуд, той ще реши, че Ета е избягала с нея.

— Това е вярно, но аз говорех за драките. Предводителят им, Хенри Хемлок, навярно ще се опита отново да я издири.

Господи, ситуацията ставаше все по-объркана с всяка изминала минута.

— Разбирам.

Устата на Роуз се изкриви в тъжна усмивка.

— Съмнявам се, че разбирате. Хенри е влиятелна фигура, далеч по-богат и по-хитър, отколкото изглежда. Освен това й е баща.

Внезапно всички мисли изхвръкнаха от главата му.

— Желая ви късмет, Николас Картър. И да не сте посмели да ме разочаровате — подвикна тя през рамо. — Ще се видим след месец. Насау, кръчма „Трите корони“.

Николас кимна, стиснал юздите, и проследи с поглед как Роуз пришпорва уморения си кон в тръс, а сетне в галоп. Изчака да се скрие от погледа му и едва тогава издиша приклещения в дробовете му въздух и се свлече на колене. По лицето му се стекоха сълзи и пот и разтреперан, кашляйки и смеейки се едновременно, той притисна чело в пръстта и се опита да овладее могъщите чувства, които бушуваха в гърдите му.

— Жива си — прошепна той с дрезгав глас. — Жива си.

И двамата ли? И Джулиън, и Ета? Мозъкът му не можеше да побере бледата надежда, която се надигаше у него и извиваше гръбнака му като платно. Ако Джулиън бе просто изгубен, значи трябваше само да го намери.

Конят, оставен от Роуз, го наблюдаваше безучастно. Николас се приближи, протегна ръка и изчака животното да го подуши и да притисне нос в дланта му. Погали дългата муцуна, прокара пръсти през тъмната грива и усети как мислите му, освободени от ледената примка, най-после потичат невъзпрепятствани в главата му.

Ета бе жива, но не беше в безопасност. Нямаше си нищо и никого, беше съвсем сама.

Но не за дълго.

Обзет от решителност, той се покатери на седлото. Щеше да закара изтощеното животно до оазиса, да му даде възможност да си почине и да утоли жаждата си, а сетне щеше да тръгне да търси Хасан. Не бе изключено приятелят му да знае нещо повече за пътешествениците от тази епоха, а оттам нататък… е, щеше да се справя с предизвикателствата едно по едно.

Тъкмо бе напуснал хълмовете, когато забеляза друг ездач да препуска на зигзаг между руините. Не би могъл да сбърка алената роба дори и от такова разстояние и усети как поредната тежест пада от гърба му.

— Хасан! — подвикна той. Вятърът понесе гласа му напред към приятеля му, възседнал непознат кон.

— Baha’ar! — Хасан явно искрено се радваше да го види. Едва когато се приближиха на хвърлей камък един от друг, Хасан осъзна, че Николас е сам. — Но къде…? — Очите му се ококориха от ужас.

— Изчезна — побърза да отговори Николас и го хвана за ръката. — Ще ви обясня по пътя, доколкото мога. Опасявам се, че отново ще се възползвам от гостоприемството ви в Дамаск. Къде бяхте? Страхувах се да не сте се изгубили в пустинята.

— Приятелю, загрижеността ви може само да ме радва — отвърна Хасан, видимо развълнуван. — Скоро след като се разделихме, ме пресрещнаха трима бедуини и ми предложиха помощта си.

Доколкото бе подочул от самия Хасан, бедуините бяха свирепи номадски племена, живеещи скромно според законите на земята под нозете си. Човек не биваше да ги провокира. Всъщност Хасан го бе предупредил да ги избягва.

— Добре ли сте? — попита Николас и се вгледа по-внимателно в Хасан. Но макар присъщата ведрост на приятеля му да бе донякъде попарена, външно изглеждаше невредим.

— Останах дълбоко трогнат от добрината им — позволиха ми да използвам един от конете им — каза Хасан. — Трябва да им го върна веднага щом ми бъде възможно.

— Разбира се — съгласи се Николас, който вече бе обърнал своя кон към изхода на града.

— Приятелю, има и друго — продължи Хасан. — Бедуините са намерили нещо ваше, което навярно ще искате да си приберете. Племето бе вдигнало стан горе-долу по средата между Палмира и Карятейн, като целта му очевидно бе тамошният оазис.

Когато наближиха на около миля от ниските им шатри, неколцина мъже наизлязоха да ги пресрещнат — яхнали камили, те се втурнаха насреща им сред облаци прах. Гледката определено бе впечатляваща, а и доста страховита. Демонстрация на сила, предназначена да всее страх и да защити хората им.

Хасан извика някакъв поздрав, придружен от широка усмивка, на която водачът им мигом отговори. Николас поклати невярващо глава. Хасан умееше да създава приятели навсякъде. Добродушието му бе безгранично нещо, което щеше да го превърне в посмешище, ако живееше в Нова Англия по времето на Николас. А ето че дори и тези въоръжени до зъби мъже не можеха да устоят на чара му.

В началото лекотата, с която Хасан и Ета общуваха помежду си, му се бе сторила абсурдна, необяснима. Но пък и двамата умееха да обезоръжат човека отсреща, да отварят врати, където по-рано се бе издигала непреодолима стена. Самият Николас не притежаваше такъв талант, но дълбоко му се възхищаваше.

Без повече бавене ги отведоха в стана. Мъжете разговаряха оживено помежду си, без да го поглеждат.

Това бе разбираемо. Хасан бе спечелил симпатиите на племето преди още Николас да ги бе срещнал. Скоро разбра защо приятелят му така се бе разчувствал от засвидетелстваното внимание. Преди дори да слезе от коня, Николас се оказа затрупан с храна и напитки, мъжете бързаха да му представят съпругите и децата си. От най-голямата шатра излезе един от старейшините, който се отличаваше с малко по-пищните си одежди. Посрещна ги не със сърдечната топлота, демонстрирана от другите, а с учтивата почит, която се отдава на важни гости.

Едва след като приеха предложената храна и спазиха ритуала за запознанство и размяна на любезности, шейхът, както го нарече Хасан, ги поведе към шатрата в съседство с неговата. Наложи се да се приведат, за да минат през входа, а Николас особено внимаваше да не се удари в дървените подпори, които придържаха платнището. Вътрешността далеч не беше така спартанска, колкото очакваше — по пода бяха опънати килими и одеяла, а отгоре им бяха пръснати възглавници.

— Искат да продължат по пътя си — обади се Хасан, който превеждаше думите на шейха, — но се страхуват да я местят… Предлагат ни подслон, та да си починем тази нощ, но си мисля, че ще е неучтиво да ги бавим повече.

Николас кимна в съгласие. Проблемите им не биваше да спъват тези добри хора. Той пристъпи предпазливо през килимите към неподвижната фигура, просната по гръб в средата на палатката. София.

Лицето й бе неузнаваемо, подпухнало и насинено като презряла слива. Дрехите й бяха смъкнати до кръста и трите назъбени рани от нож като че ли още кървяха, въпреки мехлемите и превръзките. Върху тялото й бе хвърлено тънко одеяло, за да прикрие голотата й.

— Намерили я в пустинята, само с дрехите на гърба й — поясни Хасан. — Смятат, че е била ограбена, пребита и оставена да умре. Какво мислите, baha’ar?

— Мисля, че е проклета глупачка — измърмори Николас. След толкова години обучение би трябвало да прояви по-голяма предпазливост, но амбицията често върви ръка за ръка с нетърпението, особено ако е подхранвана отдавна. — Нали не са й направили нищо друго?

Хасан поклати глава.

— Жените казват, че е недокосната, с изключение на раните.

— И с нея нямало никой друг? Никакво друго тяло?

— Не.

Значи астролабията все още бе у пътешествениците, които по някаква причина бяха оставили София да умре в пустинята. И макар уредът да не бе в ръцете на Айрънуд, драките бяха точно толкова опасни и точно толкова решени да постигнат своето. Самият факт, че астролабията бе попаднала в ръцете им, се бе оказал достатъчен, за да отлъчи Ета от родната й епоха и да предизвика мощна промяна в структурата на времето.

А дали унищожаването й щеше да е достатъчно и да възстанови познатия на Ета свят? Николас съвсем не беше убеден в това, но нямаше да е зле да започне именно оттам. Обзет от решителност, той направи още една крачка към момичето. Щеше да се справи — по земя, море, през планини и долини, щеше да проследи драките, да им отнеме астролабията и да намери Ета.

И ето че се очертаваше да има неочакван съюзник. София дишаше хрипливо. Едното й око бе така подуто, че клепачът бе залепнал. Николас не би се учудил, ако се окажеше трайно увредено. Другото се отвори леко и тя го изгледа с обичайното си презрение.

Щеше да дойде време — не точно сега и не в близките дни, но все пак скоро, — когато София щеше да отговаря за постъпките си. Но за момента щеше да му бъде далеч по-полезна жива, отколкото ако я пратеше при създателя й.

— Хайде, по-живичко — нареди й той. — Чака ни дълъг път.