Клаудия Серано
Никога вече тъй близка (36)

35.

Сега вече искам единствено да приключа разказа си за тази история. Да тичам към финала, да сваля от гърба си товара на всички тези житейски съдби. Да не се налага отново да събуждам отминалите дни, да съживявам цветовете им, да преживявам всичко отначало: илюзии, пориви, самота и безпокойство. Стига толкова.

Като си помисля само колко пъти съм си представяла как вървя сама през града и той се появява срещу мен с чанта с покупки в ръка и разсеян поглед… Смятам, че е време да сложа точка на това голямо чувство. И да си пожелая никога повече да не го изпитам.

Осми ден. Оставете сместа да почива, без да разбърквате.

Тази неподвижна смес, затворена от няколко дни в купата, ме наблюдава.

И аз се гледам в огледалото. Всяка вечер.

На света има някой, който всяка вечер гледа как тялото му вехне, как мускулите се отпускат и кожата бледнее, как се появяват бръчки по лицето. И това не би било толкова лошо, ако този човек не си мислеше следното: ако той беше приел предложението ми, вчера можех да му предложа младата си гръд, стегнатите си ръце, очертаните си хълбоци. Но отхвърленият дар бавно загнива и единственото, което остава от блясъка на загорялата кожа и заоблените форми, е тъгата, полепнала по костите.

Виторио, този някой се пита дали не е грях да обичаш и да не бъдеш обичан, да те обичат и ти да не отвръщаш със същото. Да оставим дните ни да отминават, без да милваме опънатия корем, меката шия, да прекарваме нощите си, без да имаме топъл гръб, на който да се опрем в тъмното. И да си казваме „Животът продължава“ — разбира се, макар и да е кратък — и „Животът се състои от друго“ — разбира се, в живота има толкова много други неща, че ако успеем да ги обхванем всичките, ще полудеем — и да забравяме. Как можем да забравяме?

Той се върна. Виторио почука на вратата ми. Стоеше на прага с усмивка в очите и каза:

— Този път не закъснях.

Държа ме в обятията си цялата нощ. Ако се отдалечавах малко, за да се наглася по-удобно, ме придърпваше към себе си. „Ела“, шепнеше насън и опираше челото си в моето.

Това беше същият Виторио, който пътуваше до другата страна на света, препълваше дните си с ангажименти и ритуали, с които да побеждава ужаса си от празнотата. Лидерът Виторио, Виторио с безбройните проекти, изтощеният Виторио, който заспиваше с глава, облегната на корема ми. Виторио, който се боеше от летящото време и белезите по тялото си. Виторио, за когото любовта беше заблуда, която ни отдалечава от нас самите и от света, заради което трябваше да се браним от нея със същата жестокост. Който се опитваше да ме предпази от мечтите и очакванията ми, защото според него беше признак на слабост да се оставиш на заблудите, а за слабостите се плаща скъпо. Затова си беше поставил за цел да унищожи една по една всичките ми илюзии.

Виторио намираше смисъл само в осъзнаването на абсурда и мир само в четенето на книги, докато ме галеше по косата със свободната си ръка.

Виторио приемаше само онова, което не изискваше взаимност. И притежаваше таланта да се разделя със спомените без борба.

Виторио, когото бях готова да обичам напълно и завинаги.

На сутринта, докато се качваше на мотора, го попитах:

— Значи, ще опитаме?

— Ще опитаме.

— Мисля, че ще успея да стоя до теб, без да те задушавам.

— ОК.

— Ами ти?

— Какво аз?

— Виторио!

— Добре де, няма да избягам — засмя се.

— Моля те само да ми направиш малко място в твоя живот.

— Да опитаме.

Ритна педала и двигателят забоботи.

— Няма ли да ме пратиш по дяволите? — попита.

— Засега не.

Още на следващия ден му писах. Не ми отговори. На по-следващия ден му предложих да се срещнем, отказа. Имал седмица, пълна с ангажименти, и служебни вечери, така и не намери време за нас. Отдръпнах се, отдръпна се и той. Реших да не го търся и той не се обади. Не е възможно да ми върти такъв номер, казвах си, не е възможно. Работата не ми спореше и постоянно си гледах телефона, като се надявах да ми се обади, да ми прати есемес. Обикалях из квартирата като сомнамбул, постоянно пусках пералнята и сядах пред вратичката да гледам как прането вътре се върти.

— Съжалявам, периодът е много напрегнат — каза по телефона.

— На западния фронт нищо ново. Подозирам обаче, че това ти допада.

— Искаш ли да ми видиш графика? Съжалявам, че имам свой живот и се занимавам с неща, които не са свързани с теб. Знаеш ли какво ще ти кажа? Права си, че ми допада, защото сам съм си избрал този начин на живот и всички ангажименти, с които си запълвам деня, ме правят щастлив. И не желая да ги отлагам, ясно ли е? Те са част от мен. Не трябва и не искам да се оправдавам за това пред никого. Сега разбираш защо не исках тази връзка.

— Не си я искал? Помоли ме за време да размислиш, върна се при мен и сега ми заявяваш, че не си я искал? За какво толкова размишлява тогава? Защо се върна? Кажи ми защо се върна при мен?

— Исках да те видя.

Гняв. Гняв, който расте, който ме разкъсва, разяжда ме отвътре, съсипва ме. Безсилен гняв. Заклевам се: „Никога повече“. Питам се как съм могла да търпя подобно унижение. Отново и отново се питам „Защо?“. Искам да ритам и да блъскам. Да крещя с пълно гърло. Да тропам с крака. Да загубя самоконтрол. Да продължавам, докато не се изтощя. Докато не рухна на земята, напълно изцедена. Докато той не забележи празнината, която е оставил в мен със своята несериозност, с егоизма си, суетата си, низостта си, малодушието си, недодяланите си чувства, баналните си извинения и пет пари неструващата му гордост. С неспособността си да прави избор и да се отказва. С театралното разиграване на увереност, каквато никога няма да притежава. И неговата незначителност, придружена от мания за величие.

Повтарях си: Виторио, ти си неплодородна почва. Ти си сух и неплодороден. В теб няма и едно зрънце любов. Дори Господ не би успял да вдъхне малко любов в тялото ти, лишено от душа. Така че обикаляй света, спи, с когото щеш, обогатявай се с работата си, карай околните да ти се възхищават, да те намират за образован и блестящ. Убедена съм, че каквото и когото да срещна по пътя си, едва ли ще има нещо по-лошо от теб. Ти ми даде само тялото си и блестящата патина на своя успех: твърдеше, че останалото не е за мен. Проклет да бъде във вечността денят, в който те срещнах. Проклет да си и ти до края на дните си. Амин.

Потроших всички подаръци от Виторио. Като ги видя, пръснати по земята, Джоя ми рече:

— Какви са тия истерични сцени?

— Нямам ли и аз право да проявя слабост?

— Не ти подхождат клишетата на някоя фръцла, която си отмъщава, като изхвърля подаръците от мъжа.

— Грешиш. Точно това не мога да му простя. Никога няма да му го простя.

— Кое?

— Че ме направи толкова банална.