Клаудия Серано
Никога вече тъй близка (28)

27.

Беше септември. Очаквах да духа мистралът от моите географски ширини, чаршафите да се развяват и усукват по въжетата на балконите, а соленият дъх на морето да стига чак до къщите, белеещи на есенното слънце.

Обаче пейзажът около Пиаченца беше равен и времето беше тихо. На хоризонта се стелеше лека мъгла, а Рикардо разхождаше приятелите си из лозето. Тъкмо той ме беше поканил онази неделя в къщата си на село. Познавахме се покрай една статия, която бях написала за неговото списание. Беше на четиридесет и пет и ми пращаше картички от всички кътчета на света. Наблюдавах го от верандата. Той откъсна няколко чепки грозде и ги предложи на компанията.

В далечината се чуваше шум от трактор и от време на време изреваваше магаре. Едва доловим вятър отнасяше цветовете на лятото.

Рикардо вдигна поглед към мен.

— Ела при нас — извика ми. — Ще се снимаме!

Целия следобед играхме на „Клуедо“^[1] на верандата. Най-неочаквано победител станах аз. Почувствах се неловко, когато го обявих и всички се извърнаха към мен.

После на групички обикаляхме из полето и всеки говореше за себе си. Бяхме с якета. Чувствах се добре там, сред природата, с маратонки и без лак на ноктите. Рикардо ми откъсна цвете.

Стигнахме до дъбова гора, където от дървени трупи бяха направили нещо като пътека за бягане с препятствия. Решиха да се надпреварват кой ще стигне първи до финала.

— Който падне, започва отначало.

Останалите потеглиха по маршрута един след друг. Най-отзад останахме само ние с Рикардо. Тъкмо бях стъпила с единия крак на гредата, когато той ме хвана за ръка.

— Срещаш ли се още с Виторио Солмани?

Загубих равновесие, хванах се за една суха клонка и тя изпука.

— Видях се с него онази вечер в Милано — продължи той. — Имаше представяне на новата поредица на едно издателство и за да не ти обяснявам надълго и нашироко, седнахме после да пийнем по чашка.

— Той е наясно, че с теб се познаваме.

— Да, горе-долу. Може би не знае, че сме приятели.

— И случи ли се нещо?

Рикардо понечи да ми вдигне ципа на якето, но аз го спрях.

— Няма нужда, добре ми е така.

— Аз се престорих, че не знам нищо за вас, и така, между другото, докато си бъбрехме, го попитах: „Имаш ли си някого?“.

— А той?

Сара падна почти в самия край на пътеката.

— Няма да се връщам отначало! — протестираше тя. Но беше далече, всички ми изглеждаха далечни в мъглата сред дърветата. Или ние бяхме останали в мъгла?

— Кълна се, отговори ми, че няма сериозна връзка! Хванах ръцете си отпред, насилих се да се усмихна. Би било приемливо, ако е някакъв начин да ме предпази, или може би…

— Каза ми, че се вижда с две.

— Не разбирам.

— Цитирам какво ми каза: „Засега се виждам с две“, и смени темата.

— Рикардо, какво говориш?

Останалите ни викаха: „Хайде, после ще си бъбрите!“

— Предавам ти неговите думи.

— Две… две ли каза? Боже мой, колко смешно. — Обърнах се и прикрих уста с ръка. — И защо точно на теб трябваше да го каже? Дори да е вярно, защо на теб? Познаваме се, със сигурност е знаел, че ще ми кажеш.

— Не смятам, че е наясно доколко сме близки с теб.

Другите се смееха. До нас стигаха откъслечни думи „мъх“, „хлъзгаво“, „наказателен“. Но в сравнение с онова „две“ бяха безобидни, почти галещи ухото.

— Не го вярвам. Сигурно е имал причина да ти го каже. Знам какво сме ние, какъв е той. Виторио е способен на всичко, но не и на такава низост! Ако има някакво качество, то е искреността. Даже е прекалено искрен. Не, ако наистина беше така, щеше да ми го каже ясно.

— Ти си вярваш.

Възненавидях тона, с който Рикардо ми говореше, и опънатия пуловер над отпуснатото му шкембе. Какво си въобразяваше?

— Ти си прекрасна, заслужаваш…

— Не, моля те, не искам да слушам такива неща.

— Добре.

Вълшебна мисъл: ако една от сълзите ми капне върху червен лист, цялата гора ще изчезне. Ще изчезна и аз.

— Друго сподели ли ти?

— Не.

— Боже мой.

Разделихме се късно вечерта. Колите ни чакаха в двора, хвърлихме якетата в багажниците и се качихме. Някой остави на задната седалка купа с остатъци от хляб.

Сред тъмнината къщата със запалените фенери приличаше на лодка в морето. Някой посочи към звездите, аз потърках ръце от студ. Рикардо стоеше сам на прага с дистанционното на гаражната врата.

Когато дойде моят ред да си вземем довиждане, той дълго и силно ме притискаше в обятията си. Сгуших се в топлото му тяло и за няколко секунди почувствах облекчение. После Рикардо допря устни до ухото ми и прошепна: „Приключвай с тази история. Веднага“.

Идеалното бадемово дръвче

Като кораб в бутилка

Де Андре пееше: „И настана нощ, нощ за нас…“.

Силвия откъсваше сухите листа от храстите в двора и не си даваше сметка, че тази песен говореше за сбогуване. Ето защо се радваше на гласа от радиото в кухнята.

Така я завари Антонио.

— Може ли да вляза?

— Мама я няма, но скоро ще се върне.

— Идвам при теб. Донесъл съм ти подарък.

— Чудесно! — отговори зарадвано Силвия.

— Знаеш ли какво е това?

— Не.

— Бинокъл. Той ми беше верен спътник дълго време, но сега искам да ти го дам. — Обясни й, че през него може да гледа самолетите в небето и лодките в морето, че може да забележи преди всички Руджеро на път за дома, да наблюдава покривите на къщите и птичките по дърветата.

И като гледа през него, предметите ще се приближават към нея.

— Силвия, аз заминавам. Смятам, че вече мога да пазя равновесие на един крак.

— И повече няма да те видя, дори с бинокъла?

 

 

Само след няколко дни Ева си стегна куфара и замина при Антонио.

— Антонио замина, Ева замина.

Руджеро галеше Силвия по ръката.

— Самотна ли си? — попита я.

— Чувствам се като гара — отговори тя.

— И как се чувстват гарите?

— Спрели. Стоят и гледат как другите минават през тях.

Вятърът бушуваше по брега, разхвърляше де що види.

Мистралът вдигаше и пресяваше пясъка, палмите се бяха затворили. А Антонио го нямаше.

„Къде е Антонио?“, всяка сутрин питаха балконите, когато виждаха Силвия да минава отдолу. Камъните от разнебитения паваж по улиците на Сан Фе се смаляваха под тежките й, но решителни стъпки. Вече не се осмеляваха да я питат: „Мила госпожице, къде да Ви отведем днес?“. Велосипедите се подпираха по стените, мушкатата се прибираха в саксиите си. През бинокъла животът изглеждаше по-голям. Силвия все още се учудваше на това и обсипваше с целувки баща си, който я водеше да наблюдават все нови и нови пейзажи. Смееше се, когато насочваше бинокъла към Руджеро съвсем отблизо и го виждаше деформиран.

Но когато денят свършваше и тя прибираше бинокъла в калъфа, искаше само да затвори очи и да спи. Животът отново ставаше малък.

 

 

„Летя в стаята си. Затварям очи и разпервам ръце. Представям си, че морето е под мен. Правя същото като теб и ми се струва, че съм щастлива. Но ти се загуби завинаги. Бих искала да затворя проклетите си бадемови очи и когато ги отворя, да видя, че всичко е било само сън и ти никога не си прелитал над градчето ни.“

Беше задушен следобед. Въздухът беше влажен, тежък и неподвижен. Силвия търсеше малко прохлада под перките на вентилатора, окачен на тавана. Прозорецът на стаята й беше леко открехнат, колкото да вижда слънцето, което се спускаше между короните на дърветата. Преваляше поредният ден. Спрете го, искаше да извика Силвия и може би дори го прошепна. Какво щеше да си спомня, преди да заспи? Дните не би трябвало да свършват, ако не са добили някакъв смисъл. Трябва да им дадем още една възможност. Дайте ми още една възможност, мислеше си Силвия, може би ще събера сили да се вдигна от леглото и да тръгна да го търся, ей така. Ще изляза от къщи и щом мама ме види на вратата и ме попита къде отивам, ще й отговоря: „Отивам да намеря Антонио“. Просто ей така. Защото най-големите неща може би са най-обикновени. А да тръгна да го търся, би било нещо голямо. Но Силвия не помръдна от леглото си. Знаеше, че тя е като гара, като люлка, като пристанище. Лежеше неподвижно, също като задушния августовски въздух. Къде ли би могло да отиде едно момиче с бадемови очи?

 

 

Закуска в осем. Закуска в десет. Обяд в един. Закуска в пет следобед. Вечеря в осем. Как си? Благодаря, добре. Какво интересно видя днес? Стените на стаята си, квадрата на небето през прозореца, малка ивица море пред самия плаж. Все едни и същи хоризонти. Казват, че човек всеки ден може да промени живота си. Може да е вярно, но не важи за всички. Защото, ако животът беше направен така, че да го променяме всеки ден, защо тогава бог е създал някои от нас способни да уловят мига, да преобърнат света, да зарежат всичко и да избягат, а други завинаги е вързал за парче земя, за инвалидна количка, за някой човек? Казват, че животът ни принадлежи. Каква гнусна лъжа.

— Така е, Силвия, светът не се върти според желанията ни — пошушна й старият Амилкаре, докато седеше до нея на последната пейка на кея.

Краката на Силвия не докосваха земята и тя люлееше розовите си кецове.

— Не търси точния момент, в който нещо се случва, няма такъв, просто се случва и толкоз. И не вярвай, когато ти казват, че си пораснала, защото това няма нищо общо. По-скоро е обратното, ставаме малки, мънички, невидими дори за самите себе си.

— Но има ли край? Тази тъга свършва ли някога?