Клаудия Серано
Никога вече тъй близка (21)

20.

От: [email protected]

За: [email protected]

Тема: винаги бъди нащрек (бугенвилиите в Сен-Пол дьо Ванс)

 

Срещнах този нещастник. Лесно го разпознах, добре го беше описала.

Никога не бива да подценяваш момиче, което мълчаливо си седи и чете поезия: изглежда невинно, но зад книгата те наблюдава и анализира (дали не си води и записки?) и тихо-тихо стига до най-потайните ти кътчета.

Не знам за теб, но на мен този човек все пак ми е симпатичен…

В.

Можеш да узнаеш за някого онова, което той дори не подозира за себе си, и все пак да бъдеш добре приет в живота му. Можеш да разбереш, че само чрез любовта си към този човек стигаш до най-съкровеното в теб, и не бива да искаш повече, само тази цялост, която те учудва и плаши, но няма нищо общо с щастието, защото е отвъд него. А в същото време да бъдеш за него само… кожа, да, само кожа, която да гали. Без в това да влага нищо лошо: просто всеки търси онова, което му е нужно.

Въодушевена от мейла на Виторио, го поканих да дойде при мен за няколко дни. Изпратих му снимка на загорялото си бедро. Той дори не ми отговори.

Туристическият справочник за Пулия^[1] остана надраскан вкъщи, пълен с въображаеми маршрути и с непопълнени страници за впечатления, а аз се върнах в Милано. Вечерите ми пак започнаха да текат еднообразно пред телевизора с изключен звук под монотонното тиктакане на стенния часовник.

— Какво сме ние?

Предъвквах този въпрос часове наред, преди да успея да го изплюя. Беше на върха на езика ми, готов да излезе, но щом устните ми се разтваряха, гласът ме предаваше и изчезваше. Липсваше ми смелост.

Боже, мислех си, защо ме е страх от този мъж? Студените му очи ме караха да замръзвам, но най-вече гласът му, който никога не губеше равния си тон.

Виторио пушеше на прозореца с ведър и отсъстващ поглед. Обърна се рязко.

— Как да разбирам това „Какво сме ние“?

— Какво сме? — повторих.

— Трябва ти определение?

Ето че го притисна в ъгъла, това банално момиче с еснафски произход, което иска да се похвали пред приятелките си, че е сгодено.

— Нямам нужда от определения. Искам да разбера.

— Какво искаш да разбереш?

— Виторио, не желая двусмисленост. — Опитах се да произнеса монолога, който си бях повторила поне хиляда пъти наум. — Всичко друго, но не и двусмисленост. Не знам какво мислиш за мен… ти… ти никога не говориш, идваш, тръгваш си, никога не казваш нито дума, аз… аз дори не знам…

— Искаш да знаеш дали ходя при други жени?

Ръката ми престана да оглажда гънките на чаршафа.

— Защо, ходиш ли и при други жени?

— Не. Но не мисля, че трябва да се оправдавам за каквото и да било, като имам предвид как стоят нещата между нас в момента. Все пак не се виждам с други, нямам нужда от това.

— Аха.

— Всичко наред ли е?

— Наред…

Дойде да седне на леглото до мен и сложи ръка на коляното ми.

— Сигурно трябва да говоря повече? — попита. Но в гласа му нямаше нежност.

— Не че трябва, но така за мен ще бъде по-лесно. Не те карам да ми даваш отчет какво правиш с живота си, просто искам да разбера поне какво мислиш за мен.

Запали си нова цигара.

— Виторио, ти си ужасен! — Скрих глава под възглавницата.

— Наистина ли съм ужасен?

— Да, такъв си. Как е възможно да не казваш и дума?

— Антония, не мога. — Стана рязко. — Трудно ми е. Има думи, които не мога да произнеса.

Започна да обикаля стаята, вдишвайки дима от цигарата, като гневно тръскаше пепелта на перваза. А аз лежах с глава, скрита под възглавницата. Останах така със затворени очи.

Минаха няколко дълги минути. После усетих тежестта на Виторио на матрака до мен.

— Ако искаш да знаеш, наистина смятам, че си идеална.

— Но аз не съм такава всъщност — произнесох бавно с дълбока тъга.

— Не си ли? — Повдигна възглавницата, под която се криех. Не поглеждах към него.

— Не съм. Има хиляди неща, които искам да ти кажа или да направя, но се въздържам. С теб винаги трябва да се спирам, да си прехапвам езика.

— Наистина ли? Караш ме да се смея, като ми разправяш, че имаш толкова неща да ми споделиш, а се въздържаш! Значи, наистина си трън в петата?

Накара ме да се усмихна. Успях да вдигна очи към него.

— Да, такава съм.

Виторио дръпна възглавницата от лицето ми.

— Точно днес не можех повече да се сдържам и…

Той стана сериозен:

— Чуй ме, Антония, щом смяташ, че това ще те успокои, знай, че няма много за казване и разбиране.

Той допря челото си до моето. Усетих топлината на кожата му, носът му докосваше моя.

— Мисля, че ми харесва да разговарям с теб. Харесва ми да правя любов с теб. Харесват ми часовете, които прекарваме заедно. Когато се срещаме, съм щастлив. Какво още ти трябва?

Сякаш стаята се разлюля около мен.

— Аз съм една глупачка. Стига, не говори, така е добре.

Прегърнах го. Тялото му беше напрегнато, но не исках да знам.

— За днес приключихме ли с разпита?

— Да, дишай спокойно! Колко цигари изпуши заради моя сериозен разговор?

— Много. Не го прави никога повече!

Засмяхме се. Потърсих го, но той се отдръпна.

— Отивам да си взема душ.