Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mai più cosi vicina, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Regi (2022)

Издание:

Автор: Клаудия Серано

Заглавие: Никога вече тъй близка

Преводач: Наталия Василева Христова

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: италианска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 01.09.2016 г.

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Атанаска Парпулева

ISBN: 954-26-1611-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16445

История

  1. — Добавяне

17.

Шести ден. Анна доведе една от внучките си вкъщи и я сложи пред телевизора да гледа анимационни филмчета. Предлагам й плодов сок, тя поглежда към баба си и ми отговаря:

— Не ям нищо, приготвено извън къщи.

С Анна се смеем. Баба й заявява, че не знае кой я е научил на подобни неща, после я убеждава да вземе сока, а по-късно и закуска.

— Погледни, Антония прави сладкиш.

Момиченцето слиза от стола и идва да погледне тестото. Свалям купата пред очите й, за да може да го види. После тя ме поглежда и се чувствам объркана.

— Ще изглежда по-хубав, когато го опечем — оправдавам се.

— Вътре има ли шоколад?

— Не, в този няма.

Детето се връща пред телевизора без коментар.

Бих искала да й обясня, че не е лесно да съчетаваш съставките, да потискаш спомените, да се опитваш да… И че животът не престава да напредва: сега седиш и си гледаш детското филмче, смееш се, скучаеш по малко, но то скоро ще свърши; ще си сложиш раницата с Мечо Пух на гърба и ще се прибереш у дома, ще си хапнеш нещо, приготвено вкъщи, нещо, в което си сигурна. А аз ще съм заседнала и един римски уикенд, ще седя, потънала в сладкия спомен, въпреки всичко. В горчивината на спомена, въпреки сладостта.

А междувременно времето минава, разбираш ли? Не съм чувала Виторио от един ден, от два дни, от седмица, от месеци. След миг ще станат години. А буцата в гърлото не ще да се махне.

И кой знае дали все още се върти като пумпал, дето не иска да се спре. Дали е намерил някого, за когото ще бъде достатъчно да го гледа с възхищение и да му бъде спътник. Дали в края на деня, в момент на слабост, очите му търсят ръце, на които да се предадат. И кой знае дали някой вече не е разтворил обятия, за да го прегърне. Но дори когато го прегръщат, той не се предава напълно.

Както и да е, вече е ден шести. Разбъркайте тестото.

Най-накрая.

 

 

Галеше ме по коляното. Докато пътувахме в трамвая, той седеше, аз стоях пред него, а останалите пътници ни гледаха и ние, без да разменим и дума, знаехме какво мисли другият за всеки от тях поотделно. В таксито, докато в нощта Вечният град ни казваше сбогом с осветените си паметници, тъгата от заминаването беше като лека въздишка. Той ме галеше по коляното и нежният му жест ми връщаше любовта.

По този начин Виторио ми преподаваше своята граматика на чувствата, а аз старателно учех: това беше част от мен, от женската ми природа, да бъда изпълнена с разбиране. Мое задължение беше да разгадавам езика му, да му подготвям пътя, за да може да намери място, където да се освободи; беше мой дълг, почти религиозен, да замествам липсващите думи не с други (каквито мечтаех да чуя, но те никога нямаше да му принадлежат), а с разбиране без думи.

Последната вечер от римската ни ваканция се прибрахме в квартирата и докато бях под душа, чух, че Виторио беше пуснал музика — звучеше някаква тъжна мелодия, която не успях да различа. Загърнах се в една хавлиена кърпа и открехнах вратата на банята. Видях го да стои неподвижно в тъмното пред прозореца. Не забеляза присъствието ми. В песента се пееше нещо от типа на закриляй ме и дай ми от твоето спокойствие. Виторио си тананикаше под носа, устните му едва се движеха. Произнесе: Не ме изоставяй. Усетих как ръката ми изпуска хавлията, в която бях увита.

Виторио сякаш беше изпаднал в екстаз. И точно в този момент се случи нещо. По средата на песента той млъкна, отиде до стереоуредбата и я изключи.

 

 

На следващата сутрин ме събуди, като с ръце ме опипваше под нощницата. Люби ме без една целувка, без капка нежност. Сякаш беше сам. После ми обърна гръб и отново заспа. Разтърсих го, защото оставаха няколко часа до заминаването ми.

— Не мога да те изпратя до гарата.

— Защо?

— Имам среща. Ще закусим и ще те оставя на автобусната спирка.

В двора на кафенето деца си играеха около една дървена къщичка и лицата им ту се появяваха през прозорчетата, ту изчезваха.

— Виж, Виторио…

Той се обади на една своя приятелка да се присъедини към нас. В брадата му бяха заседнали няколко трохи от кроасана. Нарочно не му казах.

— Виторио… — опитах пак да подхвана разговор. — Виж… чувствам се малко объркана.

— Объркана? От какво? — попита сурово.

— От този уикенд.

— Защо?

— Защото се чувствах добре…

— Че това да не е лошо?

— Да, лошо е.

— И защо?

— Защото не знам как се чувстваш ти…

Делеше ни една маса.

Като си помисля, все се случваше така, че където и да бяхме с Виторио, в някой ресторант или кафене, винаги седяхме един срещу друг и между нас имаше маса. Аз се преструвах, че всичко е наред, гледах го как си чете вестниците, чувах как кани приятели по телефона, наблюдавах го как се изтяга на облегалката най-невъзмутимо и ме обземаше желание да стана, рязко да дръпна стола, да преобърна масата и да разлея чашата с кафе и портокаловия му сок — неизменните му поръчки — и да видя най-накрая как сините му очи излизат от орбитите си и тази негова невъзмутимост полита в небитието заедно с пакетчетата захар, мобилния му телефон и цялата покривка.

В някое кътче на ума си сигурно осъзнавах, че ако двама души се обичат, те не седят на маса в кафене.

Телефонът му звънна.

— А! Чудесно, тук съм, чакам те!

Затвори.

— Честно, не те разбирам. — В гласа му вибрираше раздразнение. — Разбира се, че се чувствах добре тези дни, как искаш да се чувствам?

Изпрати ме до автобусната спирка. През цялото време си гледаше часовника и повтаряше:

— Няма ли най-сетне да дойде?

Аз от унижение не говорех.

Автобусът се появи в края на улицата, Виторио се опита да ми издърпа куфара от ръцете, за да ми помогне да го кача.

— Не! — обърнах се гневно.

Той хвана лицето ми с ръце, залепи ми една целувка по устата. А аз през цялото време стисках очи.

— Много хубаво си прекарах — каза бавно, докато автобусът спираше, а аз отказвах да го погледна в очите. — Много хубаво си прекарах.

Малко преди вратата да се затвори зад гърба ми, усетих ръката на Виторио върху рамото си, сякаш се опитваше да ме задържи. Тръгнах си, а сърцето ми се изпълни с тъга от този закъснял жест.

Идеалното бадемово дръвче
Равновесие

Онова лято Антонио отново дойде в Сан Фе. Силвия го срещна на площада. Той се луташе в търсене на къщата на братовчед си, у когото щеше да отседне, а тя седеше на стъпалата пред църквата и плачеше, като дори не си спомняше за какво. Спря го с думите „Вече съм те виждала“ и го упъти. Антонио измрънка под носа си благодаря, готов да избяга, но тя го попита:

Имаш ли пет минутки?

Отнякъде се носеше миризма на печено месо.

Антонио се поколеба.

Да не ти е лошо?

Малко съм тъжна, ще ме хванеш ли за ръка?

Антонио се огледа, после с несигурна стъпка се доближи по стълбите до Силвия и й подаде ръка така, сякаш пред него стоеше някой директор на банка. Силвия избухна в смях, а по лицето й още се стичаха сълзи.

Защо се смееш? — попита я Антонио, който започваше да се поти.

Симпатичен си ми, господин пилот.

Антонио.

Знам. Аз съм Силвия, ако съм ти симпатична. Със самолета ли дойде?

Антонио взе да обяснява нещо за отпуск.

Нещо като… принудителен отпуск, не е сериозно… ще остана малко при братовчед си… никакво летене, после кой знае, може пак да ми разрешат да пилотирам.

Окей. Засега гледай да не се изгубиш отново! Прибирам се: забравих защо бях тъжна. — Преди да си тръгне, се обърна още веднъж: — Според мен можеш да пазиш равновесие на един крак!

Небето беше ясно, площадчето пусто. Една оранжева баскетболна топка се беше заклещила под паркираната наблизо кола и Антонио изведнъж се почувства добре.