Рут Рендъл
Шаферката (20)

20.

Тя беше в стаята си, а вратата бе заключена. Филип почука, после затрака с дръжката на бравата. Черил му каза да си върви.

— Черил, искам само да ти кажа, че мама и аз ще дойдем с тебе утре в съда.

Отвътре не се чу нищо и той повтори думите си.

— Ако го направите, аз няма да се явя. Ще избягам.

— Не смяташ ли, че постъпваш глупаво?

— Това си е моя работа — отвърна тя. — Не искам да слушате какво ще говорят там.

Филип заслиза по стълбите и тогава чу как сестра му отключи вратата на стаята си, обаче не се показа. Той се чудеше защо полицаите я бяха оставили да си дойде вкъщи. Кристин сякаш прочете мислите му и каза:

— Тя може сама да се заключи, Фил, но ние нямаме право, нали?

Той поклати отрицателно глава. Кристин никога не им бе казвала какво да правят, никога не ги бе ограничавала, беше им дала пълна свобода и ги бе обичала. В случая с Черил обаче се оказа, че това явно не е било достатъчно. Филип стоеше в кухнята заедно с майка си и пиеше чая, който тя бе приготвила. Чуха как Черил излезе от къщата. За първи път тя не затръшна външната врата, а тихо я затвори. Кристин едва чуто изхлипа. Филип знаеше, че ако й бе казал за намерението си да отиде при Сента и да отсъства почти цялата нощ, майка му нямаше да възрази. Сега уведомяването на Сента, че той нямаше да отиде при нея, не му се виждаше толкова важно. Вместо това Филип се почувства облекчен. Колко хубаво би било, ако тази вечер бе началото на раздялата му с нея и ако всичко това можеше вече да е в миналото! Но хващайки се за тази слаба надежда, той отново си спомни за нейната любов към него.

— Мислиш ли, че ще се върне? — попита го Кристин.

За момент Филип не разбра кого имаше предвид майка му.

— Черил ли? Не зная. Ще се върне, надявам се.

Филип бе навън в градината, когато телефонът иззвъня. Здрачаваше се. Беше ходил с Харди чак до Локливън Гардънс и сега се връщаше, минавайки през задния вход. Светлината от кухненския прозорец огряваше Флора и тя хвърляше дълга сянка върху тревата. На една от ръцете й се виждаше белезникава диря от засъхнали птичи изпражнения. Кристин отвори прозореца и му извика, че Сента го търси по телефона.

— Защо не дойде?

— Не мога да дойда тази вечер, Сента — отвърна той и й разказа за Черил, като добави, че не може да остави майка си сама. — Знаеш, че е невъзможно човек да ти се обади по телефона — каза й той така, сякаш се бе опитвал да се свърже.

— Обичам те. Не искам да бъда тук без теб, Филип. Нали ще дойдеш да живееш при мен? Кога ще дойдеш?

До слуха му достигна музиката на Рита и Джакопо.

— Не зная. Трябва да поговорим.

В гласа й се долови ужас.

— Защо трябва да говорим?! За какво?!

— Сента, ще дойда утре. Довиждане до утре.

„Утре ще ти кажа, че всичко между нас е свършило — помисли си той. — Напускам те. Утре ще те видя за последен път.“

Когато затвори телефона, Филип се замисли за всички онези хора, най-вече жени, които можеха да обичат и да живеят с някого, заподозрян в убийство. Той бе мъж и знаеше, че жената, която обичаше, бе извършила убийство. Все пак въпросът се свеждаше до едно и също нещо. Смайваше го фактът, че такива хора никога не си и помисляха да издадат заподозрените си любими на полицията, да ги „продадат“. Но се изненадваше и от това, че същите тези хора можеха да имат желание за продължаване на такава връзка. Веднъж на едно събиране Филип бе участвал в една игра. Всеки участник трябваше да каже какво най-много би го отвратило в партньорката му и то така, че да не я обича вече, да не я харесва и дори да не иска да я вижда. Тогава той бе казал нещо доста глупаво и превзето — че би се отвратил, ако любимата му не си мие често зъбите. Сега беше на съвсем друго мнение. Любовта му към Сента се изпари, щом разбра, че тя е виновна за смъртта на Майерсън.

Черил се върна малко преди полунощ. Филип седеше и я чакаше, надявайки се, че ще се върне. Беше накарал Кристин да си легне. Той се втурна към антрето, когато чу ключа й в ключалката и я видя точно, когато вече тръгваше нагоре по стълбите.

— Исках само да ти кажа, че няма да идвам с теб в съда, ако наистина не желаеш.

— Полицаите ще дойдат да ме вземат — рече безучастно сестра му. — Ще дойдат тук с кола в девет и половина.

— Трябва да им кажеш за машината с черешките — издума Филип, и още докато изричаше фразата, усети колко глупаво звучи — като някакво празнодумство в трагедията. — Ще им кажеш, нали? Те ще направят нещо, за да ти помогнат.

Тя не му отговори. Направи нещо особено — обърна джобовете си навън, за да покаже, че са празни. Обърна и джобовете на якето. Оттам извади наполовина пълна кутийка с ментови бонбони. Струваше десет пенса.

— Това е всичко, което имам на този свят. Цялото ми богатство. Най-добре ще е да ме приберат в затвора, нали?

 

 

Той не я видя сутринта, защото отиде на работа още преди Черил да е станала. След обяд се обади на Кристин и тя му каза, че на Черил са дали условна присъда. Ако извършеше ново нарушение на закона, щеше да влезе в затвора за шест месеца. Сега Черил беше вкъщи с Кристин. Фий си бе взела почивка следобеда и беше при тях. Филип започна мислено да се подготвя за изпитанието, което му предстоеше. Утре всичко щеше да свърши, да е зад гърба му. Щеше да скъса със Сента и животът му щеше да започне отначало — празен, студен, безотраден…

Щеше ли да успее някога да забрави онова, което бе извършила Сента и това, че той я бе обичал? Може би щеше да избледнее, но щеше да остане завинаги. Един човек бе загубил живота си заради нея. Преди това друг човек бе умрял заради нея. След време тя щеше да убие и други хора. Просто така бе създадена — беше луда. До края на живота си Филип бе вече белязан с това. Дори никога повече да не проговореше с нея и никога да не я видеше, той беше белязан.

Беше напълно решен да я види. В края на краищата той бе подготвил почвата. Да, трябваше да поговорят, но ужасът в гласа й му показа, че Сента до известна степен се досещаше за какво щеше да й говори той. Щеше да й каже цялата истина, че мрази насилието и насилствената смърт. Разговорите или четенето за такива неща бяха истински ужас за него. Щеше да й каже как онова, което бе разбрал, че е извършила, бе разрушило любовта му към нея… или че сега я виждаше като съвсем различна личност — тя не бе момичето, което бе обичал, а само една илюзия.

Но как ли щеше да се справи с нейната любов към него?

 

 

Джоули се бе наредил заедно с други мъже и жени на опашката пред центъра „Майка Тереза“. Обхванат от суеверие, Филип веднага забеляза присъствието му. Наближавайки „Тарзъс стрийт“, той си казваше, че ако види Джоули, ще влезе в къщата и ще говори със Сента, ако ли не, щеше да зареже всичко и да се прибере вкъщи. Старецът седеше върху количката си с пластмасовите контейнери. Той бе истинска поличба за Филип и сам подсили решителността му, като му махна с ръка, когато Филип мина покрай него.

Той спря колата и седя зад волана дълго време. Мислеше за нея, спомняше си колко често в миналото се втурваше нагоре по стълбите, влизаше в къщата, толкова забързан, че понякога дори не заключваше колата си. А веднъж Сента си взе ключовете, и той започна да мисли как би могъл да се вмъкне при нея с взлом — толкова голяма бе мъката и копнежът му по нея. Защо не можеше отново да потопи мислите и чувствата си в онова време? Всъщност тя си беше същото момиче — изглеждаше и говореше по същия начин, както преди. Защо да не влезе в къщата, после да тръгне надолу към сутерена, да отиде в стаята при нея, да я вземе в прегръдките си и да забрави всичко?

Филип подкара колата, зави и пое към „Гленалън Клоус“. Не знаеше дали е слаб или силен, целеустремен, или страхлив и колеблив. Черил не беше вкъщи, Кристин също. По-късно той разбра, че двете заедно с Одри Пелхъм са отишли у Фий и Дерън. Телефонът започна да звъни в осем часа, но Филип го остави да звъни. Между осем и девет часа той звъня девет пъти. В девет часа Филип сложи нашийника на Харди, хвана го за каиша и го разходи из улиците. Изминаха около четири-пет километра. През това време, разбира се, той си представяше как телефонът звъни, докато него го няма, представяше си миришещото на вкиснато преддверие и Сента, която набира ли, набира… Спомни си как се бе чувствал, когато тя го бе изгонила от къщата и как той се бе опитвал да й се обади.

Когато Филип влезе, телефонът звънеше. Той вдигна слушалката така, сякаш изведнъж разбра, че не е възможно до края на живота си да не отговаря на никакви позвънявания. Сента не можеше да говори свързано и хълцаше на телефона. Тя пое дълбоко въздух, за да овладее дишането си и му извика:

— Видях те, като идваше! Видях колата! Ти обърна обратно и си замина!

— Зная. Не можах да вляза при теб.

— Защо не можа? Защо?

— Знаеш защо, Сента. Свърши се. Не можем да се виждаме повече. По-добре е никога да не се виждаме. Можеш да се върнеш към своя си начин на живот, а аз ще се заема пак с моя:

Внезапно тя стана много по-спокойна и каза съвсем тихо:

— Но аз нямам друг живот, освен с теб.

— Виж, ние се познаваме само от три месеца, което за един човешки живот е нищо. Бързо ще забравим един за друг.

— Обичам те, Филип. Ти каза, че ме обичаш. Трябва да те видя, трябва да дойдеш!

— Няма никаква полза от това. Няма смисъл.

Филип й каза „лека нощ“ и затвори телефона, но той почти веднага пак иззвъня. Филип отново вдигна слушалката. Вече знаеше, че винаги ще отговаря на позвъняванията й.

— Трябва да те видя! Не мога да живея без теб!

— Какъв смисъл има, Сента?

— Заради Мартин Хънт ли? Заради него ли?! Филип, аз не си измислям сега. Казвам ти истината, пълната абсолютна истина: никога не съм спала с него! Излязохме само веднъж, но той не ме искаше. Искаше онова момиче. Искаше я повече от мен!

— Не е това, Сента — отвърна Филип. — Няма нищо общо с него.

Сента продължи трескаво, сякаш изобщо не го бе чула.

— Точно затова полицаите не ме надушиха. Те не знаеха. Не знаеха дори, че го познавам. Това не е ли достатъчно доказателство?! Не е ли?

Що за жена бе тя, след като мислеше, че един мъж ще се интересува повече от сексуалните й връзки, отколкото от това, че бе извършила убийство?!

— Сента — рече Филип, — няма да се разделим, без да те видя отново. Няма, обещавам ти. Не съм страхливец… Обещавам ти, няма да го направя. Първо ще се видим и тогава ще сложим край.

— Филип, ако ти кажа, че никого не съм убивала, че всичко съм си измислила…

— Знаеш, че ти лъжеш само за дребните неща, Сента.

Тя не му се обади повече. Филип лежа буден с часове. Освен всичко друго Сента му липсваше физически. Обаче щом си спомнеше, как се бе любил с жена, която хладнокръвно бе убила човек, щом тази картина оживееше в съзнанието му, той хукваше към банята и повръщаше. Ами ако тя се самоубиеше? Изведнъж Филип осъзна, че всъщност нямаше да се изненада, ако Сента предложеше нещо като двойно самоубийство. Беше напълно в стила й. Да умрат заедно, да продължат ръка за ръка към някакъв прекрасен живот в отвъдното… Арес и Афродита, безсмъртни и в бели роби…

На следващия ден времето отново бе хубаво. Филип се събуди от утринните, но вече горещи лъчи, образуващи ярка ивица върху възглавницата му. Слънцето се показваше през полудръпнатите пердета на прозореца. Върху протегнатата ръка на Флора бе кацнало врабче. Тревата блестеше от обилната роса, както и тъмните, сякаш синкави сенки. „Всичко е сън — помисли си Филип. — Всичко беше сън. Флора винаги си е стояла там и никога не е била в други градини, при други собственици. Фий все още живее тук. Аз никога не съм познавал Сента. Няма никакви убийства. Въобразил съм си.“

Долу жената, наречена Мурхед^[1], седеше и чакаше за студено къдрене. Беше първото къдрене, което Кристин правеше за последните няколко седмици. Миризмата на развалени яйца проникваше навсякъде и правеше закуската невъзможна. Това навяваше стари спомени за онова време, преди Сента. Така илюзията му продължаваше да живее — Филип приготви чай, наля една чаша и я подаде на мисис Мурхед, а Кристин каза, че е много мило, когато млад мъж кавалерства на две възрастни жени. Мисис Мурхед се ядоса и Филип знаеше, че когато си тръгнеше, тя нямаше да остави бакшиш, обяснявайки й, че е против принципите й на най-добрия майстор да се оставя бакшиш.

Черил слезе долу. От месец не бе ставала толкова рано. Тя седна в кухнята да пие чай, но Филип усети, че всъщност сестра му гледа да остане насаме с него, за да му иска пари. Той стана и излезе преди Черил да има тази възможност.

Отиде с колата до гаража, за да й монтират ново радио, и я остави там. Обещаха му, че всичко ще бъде готово до три часа следобед. На път за главния офис той си купи вестник. Вечерният брой току-що се бе появил на сергиите по улиците. Заглавието на първа страница казваше, че са заловили някакъв човек, обвинен в убийството на Джон Крусифър. Филип вървеше по улицата и четеше историята. Нямаше кой знае колко подробности, освен главното: убийството се приписваше на племенника на Джон Крусифър, двадесет и пет годишния Тревър Крусифър, заварчик по професия, но безработен.

Колко необикновено усещане завладя Филип! Все едно че най-сетне бе напълно реабилитиран. Някой друг бе убил човека и вече се знаеше. Официалните власти знаеха. Излизаше така, сякаш неговото глупаво признание изобщо не го бе имало. Прочетеното във вестника го освободи от чувството му за вина така, както знанието му за неговата собствена невинност не успя. Ами ако отвореше вестника, и на някоя от вътрешните страници прочетеше, че истинският убиец на Харолд Майерсън също е открит? Това щеше да означава, че участието на Сента в убийството е само плод на нейната фантазия и резултат от куп съвпадения и случайности!

Рой седеше в кабинета си. Бе изключил климатичната инсталация и прозорците бяха отворени. Подаде на Филип писмото, което мисис Рипъл бе изпратила на управителния директор, посочвайки седем недостатъка на новата си баня.

— До три часа съм без кола — рече Филип.

— Тогава вземи моята.

Рой му каза, че ключовете за колата са в джоба на сакото му, което бе окачено в преддверието при секретарката. Филип излезе от кабинета и се озова в преддверието. Точно тогава телефонът иззвъня и, тъй като Люси я нямаше в момента, слушалката вдигна Филип.

— Филип Уордмън на телефона.

— О, добро утро, мистър Уордмън. Аз съм полицай. Детектив сержант Гейтс от Главно управление на полицията.

Гейтс му предложи да го посети в офиса му или в дома му. Филип му каза, че без друго трябва да ходи до Чигуел, каквато бе самата истина. Сержантът му даде известна информация и Филип разбра за какво ставаше дума. Докато караше колата на Рой през лабиринтите на източните Лондонски предградия, той размишляваше върху фактите.

— Правим разследване във връзка с изчезнала статуя, мистър Уордмън. Хм, всъщност открадната статуя.

За миг Филип се слиса и онемя. Обаче тонът на Гейтс не беше нито заядлив, нито обвинителен. Говореше му като на евентуален свидетел, който искрено би помогнал на разследването. Филип беше обхождал въпросния район… нали така? Тоест, района на Чигуел Роу, откъдето е изчезнала статуята. Би ли могъл Гейтс да дойде при него и да поговорят или пък Филип да дойде в полицейския участък… Би ли им отделил мистър Уордмън време, за да отговори на няколко въпроса?

Карайки колата на Рой, с прозорци спуснати до долу, и знойното ярко слънце, огряло цялата земя, Филип си повтаряше, че това е всичко, което искат от него: да им каже дали е видял подозрителни лица в района. Внезапно му хрумна, че Флора сигурно е ценна… много ценна! От тази мисъл го побиха тръпки и веднага се сети за работата си. Но те не знаеха… Нямаше как да знаят!

 

 

При Гейтс имаше и друг мъж, който се представи за криминален инспектор. Филип си помисли, че постът му е много висок, за да се занимава с разследването на най-обикновена кражба, и то на градинско украшение. Инспекторът се казваше Морис.

— Помолихме ви да дойдете при нас, след като попаднахме на някои много интересни съвпадения. Чувам, че по-малката ви сестра си е навлякла неприятности? — рече въпросително инспекторът.

Филип кимна. Нищо не разбираше… Защо не говореха за Чигуел и квартала, в който живееше мисис Рипъл?!

— Ще бъда напълно откровен с вас, мистър Уордмън, навярно много по-откровен, отколкото сте свикнали да мислите за полицаите. Аз лично пет пари не давам за тайни и секретни неща. Една полицайка претърсила дома ви и видяла някаква статуя в градината ви. Тя доста находчиво я свързала с изчезналата от градината на мисис Майерсън, след като се запознала с описанието й от компютърната система в „Столична полиция“.

— Значи тя струва много… така ли?

— Тя?!

— Извинете, имам предвид статуята. Ценна ли е?

Отговори му Гейтс.

— Покойният съпруг на мисис Майерсън е платил осемнадесет лири за нея на един търг. Не зная дали според вас това е много. Въпрос на стандарт, предполагам.

Преди малко Филип нищо не проумяваше, но сега вече разбираше. Не ставаше въпрос за цената на Флора. Те знаеха, че Филип я е откраднал. Полицайката я бе видяла, когато бяха довели Черил вкъщи и я бяха идентифицирали по отчупеното парче от ухото, както и по зеленото петно. Двамата полицейски служители не сваляха очи от него. Той издържа погледите им. Нямаше какво друго да стори. Ако отречеше, щяха да обвинят бедната Черил. Филип не разбираше коя е причината да не обвинят Черил… При дадените обстоятелства, подозрението съвсем естествено би паднало на нея.

— Добре — отвърна Филип. — Аз взех статуята… Откраднах я, щом искате. Но се бях заблудил, както с всеки може да се случи, че имам известно право над нея. Ще ме… — Тук силата му изневери, той се запъна и се прокашля. — Ще ме обвините ли в кражба?

— Това ли е най-голямата ви тревога, мистър Уордмън? — попита го Гейтс.

Думите му бяха неясни за Филип и той зададе въпроса си по друг начин.

— Ще ме съдите ли?

Тъй като не му отговориха, Филип поиска да знае дали ще искат писмени показания от него.

Видя му се странно, че и двамата се хванаха за това така, сякаш че сами никога не биха се сетили и сякаш това бе най-блестящата и оригинална идея на земята. Някаква млада машинописка, която може да беше, а може и да не беше служител в полицията, написа показанията му на машината си. Филип каза истината, която звучеше фалшиво, когато я изричаше на глас. Когато свърши, той вдигна глава и изгледа двамата мъже и момичето, полицайка или не, и зачака да чуе онези познати от криминалните романи и сериали по телевизията: „Имате право да не казвате нищо във връзка с обвинението…“

Морис се изправи и каза:

— Добре, мистър Уордмън. Благодарим ви много. Няма да ви задържаме повече.

— Значи това е всичко? — рече Филип, мъчейки се да изглежда твърд и спокоен.

— Засега да.

— Ще ме съдите ли за това, че съм взел статуята?

Морис се поколеба, после събра книжата пръснати върху бюрото му. Вдигна поглед към Филип и каза, нарочно забавяйки отговора си:

— Не… Мисля, че не. Не смятам, че ще е необходимо. Би било по-скоро губене на време и обществени пари. Не сте ли на същото мнение?

Филип не отговори. Беше риторичен въпрос — отговор не се очакваше. Внезапно той се почувства объркан и ужасно глупав. Ала щом излезе навън, дойде облекчението, което бързо измести смущението му. Щеше да върне Флора на мисис Майерсън. Беше най-малкото, което би могъл да направи. Ако полицаите не дойдеха да вземат статуята, той лично щеше да я откара в Чигуел.

Филип спря пред къщата на мисис Рипъл, влезе и на часа бе въведен в банята, където тя му показа всичките седем недостатъка по списък, с най-злостни хули и възклицания по въпроса за цената. Този път Пърл не се виждаше. Сигурно си бе отишла вкъщи.

На връщане Филип мина покрай къщата на Майерсън. Върху портата на имението имаше табела „Продава се“. Пинчерът, който Сента бе нарекла Абаносчо, бе заспал на пътеката под сянката. Филип си купи сандвич в едно кафене на Чигуел и пое към Лондон, когато почти нямаше задръстване в движението. Паркира колата на Рой и отиде пеша до гаража, за да прибере своята.

Като влезе в офиса, Люси му каза:

— Някой си мистър Морис те търси по телефона.

В първия момент Филип не можа да се сети, но после изведнъж разбра. Полицаят се бе държал достатъчно дискретно и не бе споменал службата и чина си в офиса, където работеше Филип. Но защо изобщо се бе обаждал? Нима бяха променили решението си?!

— Остави ли някакъв номер?

— Пак ще се обади. Казах му, че няма да отсъстваш дълго.

Минаха цели петнадесет минути. Сториха му се вечност. Предишните му страхове отново оживяха. Ако възнамеряваха да го съдят, Филип реши, че ще е най-добре да отиде незабавно при Рой, да му каже и да приеме неизбежното. Изведнъж усети, че не може да чака повече. Потърси полицейския номер в телефонния указател и сам се обади на Морис. Забавиха се малко, докато го открият. Устата на Филип пресъхна, сърцето му блъскаше в гърдите… Той обясни кой е и инспекторът каза:

— Имате ли приятелка, мистър Уордмън?

Беше последното нещо на света, което Филип очакваше.

— Защо питате? — успя да каже той.

— Може би познавате едно момиче с много дълга руса коса… ъъъ… сребърно руса? Едно такова, дребничко… не повече от метър и петдесет.

— Нямам приятелка — отвърна Филип, но и самият той още не знаеше дали това е истината или не.