Рут Рендъл
Шаферката (14)

14.

В миналото чувствата на Филип спрямо Арнъм преминаха през няколко фази: отначало му се искаше никога да не го вижда повече, после изпитваше желание да го види и да изясни всичко, а накрая му беше вече напълно безразлично. Но доста дълго време той имаше усещането, че може да се сблъска с Арнъм всеки път, когато отиваше в главния офис. Този факт, както и вечната блъсканица в заведенията, го караше да избягва местните закусвални. Сега обаче му се стори, че няма друг на света, който би искал да види. Беше нещо като среща след дълга раздяла с някого, когото силно бе обичал. Филип едва не извика от радост, когато видя Арнъм да излиза от паркинга.

Той видя Филип малко по-късно и секунда-две се поколеба, преди да прекоси улицата. Изглеждаше смутен, но сигурно веднага бе почувствал радостта на Филип, защото по лицето му се разля усмивка и той вдигна ръка за поздрав. Изчака да минат една-две коли и се упъти към срещуположния тротоар.

Филип го приближи с протегната ръка.

— Как си? Радвам се да те видя.

По-късно, след като еуфорията му премина, Филип се зачуди колко ли смутен е бил Арнъм при такъв радушен поздрав. В края на краищата той се бе срещал с Филип само веднъж, не се бе отнесъл към него и сестрите му кой знае колко любезно, а и най-безмилостно бе зарязал майка им. Истината навярно бе, че Арнъм бе благодарен на Филип загдето можеше да забрави миналото… Или може би го смяташе за безчувствен. Каквито и да бяха мислите му, той ги прикриваше добре. Сърдечно стисна ръката на Филип и го попита как му вървят работите.

— Нямах представа, че работиш наблизо — додаде той.

— Когато се видяхме последния път, не работех тук. Тогава все още учех — отвърна Филип.

— Странно, че не сме се срещали преди.

Филип обясни, че посещенията му в главния офис не са толкова чести, но не каза, че през цялото време е знаел точно къде работи Арнъм. Настъпи кратка пауза.

— Как е майка ти? — осмели се най-накрая Арнъм.

— Добре е… Много добре.

Защо пък да не понадуе малко нещата?! Макар и да се зарадва на срещата си с Арнъм, Филип все пак не забравяше, че той е човекът, който бе зарязал Кристин. Беше спал с нея (сега Филип спокойно приемаше този факт) и беше я изоставил.

— Всъщност работата й върви и тя печели много добре — додаде Филип и продължи да украсява фактите. — Има си и приятел, който доста държи на нея.

Въобразяваше ли си или Арнъм наистина се натъжи?

— Сестра ми се омъжи — каза след малко Филип.

Щом произнесе думите, той изведнъж си представи Сента в шаферската рокля и сребърните й коси, разпилени върху яркочервената коприна. В гърдите му се надигна топло чувство на копнеж по нея и заглуши всичко друго, което имаше намерение да каже.

Арнъм изглежда нищо не забеляза.

— Имаш ли време да пийнем по нещо? Понякога ходя в една кръчма ей там, зад онзи ъгъл.

Ако не му предстояха посещения днес, Филип сигурно щеше да приеме. Така или иначе, той не желаеше да губи повече време с Арнъм. Той бе изиграл своята роля — бе доказал съществуването си и бе позволил на Филип отново да чувства онзи блажен покой, който той смяташе, че никога повече нямаше да постигне.

— Боя се, че няма да мога. Имам бърза работа. Дори вече съм закъснял.

Чудно, че апетитът му изведнъж изчезна. Сигурно и една хапка не би преглътнал, а от мисълта за пиене направо му се повръщаше.

— Друг път тогава — рече Арнъм. Изглеждаше разочарован. След кратко колебание той смутено каза: — Дали ще е… дали ще е удобно да се обадя на майка ти? Ей така… заради доброто старо време.

— Тя си е все там — отвърна вече доста по-студено Филип.

— Да, имам телефонния й номер. Аз, разбира се, се преместих.

Филип не спомена, че отдавна знае това.

— Обади й се, щом искаш — рече той и добави: — Тя много често излиза, но може да я хванеш някой път.

Внезапно Филип бе обладан от безумното желание да танцува и крещи… да крещи до небето от радост, да каже на целия свят. Идваше му да сграбчи Арнъм в прегръдките си и да се понесе с него по улицата с валсова стъпка, подобно на Рита и Джакопо, и щастливо да припява с „тра-ла-ла“, „Веселата вдовица“ или „Виенската гора“. Вместо това той протегна ръка към Арнъм за сбогуване.

— Довиждане, Филип. Радвам се, че те видях.

Филип едва се сдържаше да не тича. Вървеше стегнато и сякаш тържествено, като войник на парад. Имаше чувството, че Арнъм стои на улицата и с мъка гледа бодрото му отдалечаване. Когато обаче се обърна, преди да свие зад ъгъла, за да махне с ръка за довиждане, видя, че Арнъм си е отишъл.

Филип влезе в колата си и веднага подкара към автосервиза, обслужващ „Роузбъри Лон“, за да ги помоли да поставят радио в колата му.

 

 

Като капак на щастливото събитие, Филип очакваше да види Джоули на „Тарзъс стрийт“, седнал най-отгоре върху количката си да дъвче отпадъците, които бе събрал от боклукчийските кофи. Дори беше приготвил банкнота от пет лири, за да му я даде. Ала когато се показа иззад ъгъла на „Цезария Гроув“, той веднага забеляза, въпреки вечерния сумрак, че Джоули го няма. Ясно беше като бял ден. Макар копнежът му да види Сента да бе толкова настойчив, та изглеждаше, че не търпи отлагане дори за минута, Филип спря колата, излезе и тръгна да потърси Джоули някъде около църквата.

Портата бе заключена, а вратата на самата църква все още полуоткрехната. Филип заобиколи отзад, нагазвайки в бледозелената трева, почти непрестанно скрита от светлина между покритите с мъх надгробни плочи, наполовина забити в земята, дебелите сенки на чимширите и на няколко огромни клонести кипариса. Миришеше на плесен като от гъби, държани на влажно място дълго време. За човек с развито въображение бе лесно да си представи, че това е миризмата на умрелите. Някъде във вътрешността на църквата самотен орган свиреше погребален химн. Джоули не се виждаше никъде. Нито пък се виждаха следи от неговото пребиваване — някоя смачкана хартийка или оглозгана пилешка кост…

Филип се върна при входа и влезе в църквата, в която нямаше никой, освен органиста. Ала и той не се виждаше. Прозорците бяха от цветно стъкло, по-тъмно и по-масивно от онова във Венецианския магазин. Единствената светлина идваше от електрическата крушка, закрепена в нещо като кандилница, окачена в апсидата. Лятната вечер бе топла, но тук бе студено и влажно. Филип изпита несравнимо облекчение, когато отново се показа навън и усети благодатната топлина на гаснещото слънце. Като приближи къщата на „Тарзъс стрийт“, Филип видя Рита да излиза от входа. Беше облечена във фрапантно къса рокля от коприна на цветя. На краката си бе сложила бели дантелени чорапи и червени обувки с високи токове. Джакопо излезе и силно затръшна вратата. Хвана Рита за ръка и двамата се отдалечиха надолу по улицата. Филип си помисли как тази нощ в малките часове те щяха да танцуват над главата му валса „Живот в рози“ или пък тангото „Ревност“. Пет пари не даваше! И двеста души да дойдеха на бал довечера, пак нямаше да го е грижа.

Той влезе в къщата и се затича по стълбите към сутерена. И… както бе правила един-два пъти в миналото по своя неизразимо очарователен начин, Сента му отвори вратата преди още Филип да пъхне ключа. Беше облечена в нова дреха… или поне нова за него: дълга почти до глезените рокля на плисета от полупрозрачна коприна в морско зелено със сребърно зелени мъниста, втъкани в плата. Тънката прозирна материя прилепваше към едрите й тежки гърди и като водопад се спускаше към хълбоците й, галейки бедрата й с ласката на отдръпваща се морска вълна. Блестящите й сребърни кичури бяха като игли или по-скоро като стоманени ножове. Сента прилепи устата си към неговата и обви врата му с детските си ръчици. Езикът й се стрелна между устните му — топла, палава рибка, която след секунди само се дръпна бавно назад. Филип простена възбудено от удоволствие и щастие.

Откъде знаеше тя, че няма нужда от думи?! Те щяха да дойдат по-късно. Но откъде бе разбрала за вулканичния трус в него, за огромната промяна в чувствата и намеренията му?! Сента бе гола под тънката дреха. Тя я изхлузи нагоре и полека го придърпа на леглото до себе си. Щорите не бяха спуснати докрай. В стаята се процеждаше бледа светлина като от някакво далечно зарево. В малка чинийка гореше ароматизираща свещица и изпускаше миризма на канела и карамфил. Откъде му бе хрумнало, че мрази тази стая, че е мръсна?! Той я обожаваше, защото бе негов дом.

 

 

— Значи ще дойдеш да живееш при мен? — рече тя.

— Мислех си за това, Сента. Нали веднъж ми каза, че си живяла в апартамента на най-горния етаж?

Тя седна на леглото, обгърна с ръце коленете си и го погледна замислено. Беше извънредно вдълбочена в себе си, като че ли пресмяташе нещо. Ако беше някое друго момиче, всъщност, който и да е друг, Джени например, Филип би помислил, че тя изчислява наема, сметките за поддръжката, мебелите… Но Сента не беше такава.

— Зная, че горе е много разнебитено, но ние ще почистим и ще го измажем. Можем и да купим някои мебели.

— Тук долу не ти ли е достатъчно хубаво, Филип?

— Главното е, че е много тясно. Не е ли смешно ние двамата да се тъпчем тук, когато в онзи апартамент може с кон да се тича? А може би мислиш, че Рита ще има нещо против?

Сента отхвърли това предположение, като просто махна с ръка.

— Рита няма да има нищо против — каза тя. — Работата е, че на мене много ми харесва тук, долу.

По детски стеснителна, Сента извърна лице встрани и додаде:

— Ще ти кажа нещо след малко.

В миг Филип се стегна и усети познатото опъване на нервите. Винаги ставаше така, когато се приготвяше да чуе някоя нова нейна лъжа или да изслуша едно от абсурдните й признания. Тя се притисна към него, вкопчи се в едната му ръка и скри лице в рамото му.

— Наистина страдам от агорафобия^[1], Филип. Знаеш ли какво е това?

— Разбира се!

Ама че го ядосваше понякога! Държеше се с него сякаш е пълен невежа!

— Не се сърди. Не бива никога да ми се сърдиш. Защото не излизам много навън, нали разбираш… Обичам да живея под земята. Психиатрите казват, че от агорафобия страдат хора, които имат в рода си шизофрения. Чувал ли си за това?

Филип се опита да не придава голямо значение на думите й.

— Надявам се цял живот да сме заедно, Сента, и ти заявявам, че не смятам петдесет години да се свираме в дупка като зайците!

Не беше много смешно, ала Сента се разсмя и каза:

— Ще помисля за апартамента. Ще попитам Рита. Така става ли?

Ставаше и още как! Всичко изведнъж си дойде на мястото. Филип вече спокойно се чудеше и размишляваше върху това как вчера някои неща му се бяха видели трагични и ужасни, а днес само защото бе разговарял с един най-обикновен познат, всичко се бе изгладило до съвършенство. Той я взе в прегръдките си и я целуна.

— Искам всички да разберат за нас сега.

— Разбира се, че можеш да кажеш, Филип. Време е.

 

 

В мига, в който успя да остане насаме с Кристин, Филип й каза за Сента.

— Това е прекрасно, скъпи — каза му тя.

Какво ли друго можеше да очаква?! Докато Кристин шеташе из кухнята, приготвяйки вечерята, Филип си мислеше за всичко това. Всъщност Сента бе толкова хубава в неговите очи, така прелестна и коренно различна в сравнение с другите момичета, че той очакваше отпърво нещо като благоговение, а после смайване и поздравления. Кристин прие съобщението му малко разсеяно или така, сякаш Филип излизаше с някое съвсем обикновено момиче. Хрумна му, че ако бе обявил сдобряването си с Джени, майка му щеше да е много по-въодушевена. За да е сигурен, че майка му го е разбрала правилно, той попита:

— Знаеш кого имам предвид, нали? Сента, която бе една от шаферките на Фий.

— Да, Филип. Момичето на Том. Нали ти казах: прекрасно е. Щом двамата се харесвате, наистина е прекрасно.

— На Том ли?! — възкликна Филип, изненадан, че Сента може да бъде представена така, сякаш въпросът за това кой й е баща, е най-важният в света.

— Том Пелхъм. Другият брат на Айрин. Онзи, на когото жена му танцува и живее с един младеж.

Какво ли имаше предвид с това „другият брат“?! Филип не я попита, а само каза:

— Точно така. Сента има свой апартамент в къщата им.

„Апартамент“ бе доста силно казано, но след месец-два можеше да стане реалност. Да й каже ли, че е срещнал и Арнъм?

Не! Щеше само да се разстрои. Сигурно някъде сред спомените си тя все още къташе картичката с Белия дом, която Арнъм й бе изпратил. Той без друго нямаше да й се обади. Сигурно се бе отказал от идеята си заради другия мъж в живота на Кристин, за когото Филип му бе споменал. Сега, след като еуфорията му бе попреминала, Филип се чудеше дали не бе провалил някакъв шанс за майка си, като бе излъгал, че тя си има приятел. Все пак Арнъм бе женен или поне живееше с друга жена. Беше твърде късно.

Двамата с Кристин седнаха да вечерят с един от нейните специалитети — сухи филии хляб, запечени с бъркани яйца, в които бяха разбити накълцано филе от риба тон и една супена лъжица лют пипер на прах. Филип не желаеше да мисли за бъдещето, за това как Кристин щеше да се справя сама, като се изключеше символичното присъствие на Черил. Рано или късно обаче щеше да се наложи да помисли.

— Ще се отбия у Одри за час-два — рече Кристин, появявайки се отново в памучна рокля на цветя. Филип не си спомняше да я е виждал някога. Навярно майка му я бе измъкнала сред отдавна забравени в гардероба си дрехи. — Вечерта е прекрасна.

Лицето й грейна в усмивка. Изглеждаше щастлива. Според Филип невинността и невежеството й бяха причина за нейния слънчев темперамент. Трябваше цял живот да я подкрепя финансово, емоционално и непрекъснато да й прави компания. Външният свят не беше подходящо място за нея, дори ако се проявяваше като работа на фризьорка в някой салон. Това щеше да я съсипе. Баща му сякаш я бе защитавал и пазел зорко под крилото си. Като новоизлюпено пиленце, което никога нямаше да порасте, Кристин бе подала глава навън и се бе огледала наоколо, удивена. Понякога Филип се питаше как майка му се справя с такива най-дребни неща от ежедневието като например билет в автобуса.

Черил, която тъкмо се прибираше, сигурно се бе разминала с Кристин на прага. Филип щеше много да се изненада, ако сестра му бе влязла във всекидневната. Обаче тя не влезе, а затътри крака нагоре по стълбите. Повече от седмица бе минала, откакто за последен път бе говорил с нея. Филип знаеше, че каквото и да й съобщеше за собственото си бъдеще, Черил щеше да го посрещне със студено безразличие.

Той чу стъпките й точно над главата си. Сестра му беше в стаята на Кристин и ходеше насам-натам. Чу как вратата на гардероба изскърца — явно Черил го отваряше. Филип вече не се тревожеше за доброто на сестра си, а я виждаше само като излишно бреме. Като човек, който да се грижи за Кристин, тя бе повече от безполезна. Горе вратата на спалнята се затръшна. Филип остана във всекидневната, но едва-едва открехна вратата. През пролуката видя как Черил слиза по стълбите и разбра, че на нея й е все едно дали той ще я види или не, дали ще знае или не. Само глупак не би се сетил какво бе правила тя в стаята на Кристин. Беше отишла, за да вземе скритите там пари, да изпразни дамската чанта на майка им, по-специално онзи джоб с ципа, в който Кристин събираше бакшишите от клиентките си, а от мечето касичка, изработена от китайски порцелан, да прибере монетите от по десет и двадесет пенса.

Входната врата се затръшна. Филип почака сестра му да се отдалечи достатъчно и едва тогава подкара колата към къщата на Сента.

 

 

— Не мога да повярвам! — рече Фий. — Ти ме занасяш!

Шокът за нея бе толкова голям, че тя веднага запали нова цигара от предната, която допушваше.

— Фий, той се майтапи — обади се Дерън.

Филип бе стреснат. Той очакваше съобщението му да бъде прието с екзалтирана радост и поздравления. Сента беше братовчедка на Дерън и бе станала шаферка на Фий. Би трябвало да са извънредно щастливи да приемат в непосредственото си обкръжение още един член на този голям род.

— Ти винаги ме закачаше за Сента! — възкликна Филип. — Сигурно много добре си разбирал какво чувствам към нея.

Дерън се разсмя. Както обикновено той седеше в креслото пред телевизора.

— Какво толкова смешно има?! — сопна му се Фий.

— После ще ти кажа.

Отговорът му бе груб, но също и обезпокояващ. А Фий още повече влоши нещата.

— Значи през цялото време, докато ние гадаехме дали харесваш Сента или не и те питахме дали искаш телефонния й номер, ти всъщност си се срещал и си излизал с нея?

— Тогава тя не искаше другите да знаят.

— Хм… Ами трябва да ти кажа, Фил, че намирам това за твърде недостойно. Съжалявам, но е точно така. Когато мамиш някого, ти го караш да се чувства като пълен глупак.

— Извинявай. Нямах представа, че ще го приемеш така.

— Е, сега вече сигурно няма смисъл да се вдига шум… Твърде късно е. И казваш, че тя щяла да дойде тук, за да се срещне с нас?

Филип започна да съжалява, че бе уредил тази среща.

— Мислехме, че ще е най-добре аз първо да ви кажа, а тя да дойде след около половин час. Фий, ти все пак би трябвало да я чувстваш близка. Та тя е братовчедка на Дерън!

Дерън, който бе престанал да се смее, вдигна ръка и щракна с дебелите си пръсти.

— Хей, не може ли малко по-тихо, докато дават турнира по моникс?!

Филип и сестра му се измъкнаха тихичко и се свряха в кухнята, чиито размери бяха колкото на по-голям кухненски шкаф.

— И навярно си сгоден или нещо подобно?

— Не, не сме, но ще бъдем.

„Трябва да й поискам ръката — помисли си Филип, — да й направя официално предложение. Може дори да падна на колене пред нея!“

А на глас каза тържествено:

— Когато се сгодим, ще поместим съобщението в „Таймс“.

— В нашето семейство никой не е правил такива снобски изпълнения. Това значи да се фукаш! Тя ще иска ли да хапне нещо… Или да пийне? Та тук няма нищо за пиене!

— Купил съм бутилка шампанско.

Поради тясното пространство, Фий стоеше съвсем близо до него. Тя го погледна полуядосано, полусъучастнически и каза:

— Ама и ти си един умник! Защо не ни каза по-рано?!

— Шампанското е в колата. Ще отида да го взема.

През тези няколко минути на близост той би могъл да й каже за Черил, обаче моментът му се видя крайно неподходящ. Помисли си, че сестра му ще му се тросне и ще се усъмни в думите му. Щеше да изглежда така, сякаш нарочно насочва упреците към Черил, за да ги отклони от себе си, тъй като щом се оженеше, той щеше да напусне къщата на Кристин. Ала Фий сърдечно го прегърна, притисна бузата си в неговата и промълви:

— Предполагам, че трябва да те поздравя, нали така?

Като извади шампанското от колата, Филип вдигна поглед и видя Сента. Тя също държеше в ръцете си бутилка вино. За първи път той я виждаше на улицата, под открито небе. Филип изпита толкова силно удоволствие, та чак дъхът му спря за миг, когато се приближи към нея и открито я целуна. Не че някой ги гледаше, но те бяха навън и го правеха явно на улицата — прегръщаха се и се целуваха, а двете студени стъклени бутилки ги разделяха така, като че ли бяха колани на девствеността.

Тя бе в черно. Това правеше кожата й по-бисерно бледа, а косата й по-блестяща и по-стоманено стъклена. Беше лакирала ноктите си в същия цвят, а на клепачите си бе сложила сребристи сенки. Сента пристъпваше леко на високите си токчета, изкачвайки се пред него по стълбите. Въпреки височината на токчетата си, тя бе с цяла глава по-ниска от Филип и макар да се изкачваше пред него по стълбите, той все пак можеше да вижда темето й. Корените на косата й аленееха с някакъв особен розов блясък под сребърните кичури и изведнъж Филип почувства в сърцето си трепетна нежност към нея заради чудатостите й и безобидната й суетност.

Той усети и нещо друго: Сента бе нервна извън дома си. Филип го забеляза, тъй като тя го бе предупредила за агорафобията си. На улицата беше по-лошо, но вече в апартамента, седнала в компанията на Фий и Дерън фобията й сякаш отмина и се прояви като най-обикновена стеснителност. Дерън и Фий също изглеждаха смутени, ала Фий не го усуква много и направо издума:

— Не мога да кажа, че не сме изненадани, но ще свикнем.

Състезанието по моникс бе свършило и в момента на екрана на телевизора се мяркаха кадри от турнира по голф. Дерън изключи звука, решавайки да използва момента, и да се осведоми за семейните клюки, тоест за онова, което предстоеше на леля му Рита.

Смълчана, умислена и навела срамежливо глава, Сента пиеше от шампанското си. Тихичко поблагодари на Фий, когато тя вдигна тост за нея и за Филип, които „макар и още несгодени“, скоро щяха да бъдат. За първи път Сента идваше в семейното жилище на Дерън и Фий, но когато Фий я попита дали иска да го разгледа, което със сигурност нямаше да трае дълго, защото оставаха само малката спалня и банята, Сента поклати отрицателно глава в смисъл на: „Не, не сега! Някой друг път“. Дерън, който се държеше за старата си шега като куче за кокал, отново каза, че от медения си месец не е взимал вана, но Сента би могла да вземе душ, ако иска.

В колата, докато караше към „Тарзъс стрийт“, Филип усети, че се задушава и че след миг ще се пръсне, ако не й направи официално предложение. Ала той не желаеше някой светъл ден, може би след двадесет години, когато щяха да честват годишнина от сватбата си, Сента да си спомни, че й е направил предложение в колата, в някакво предградие на северен Лондон.

— Къде отиваме? — попита го Сента. — Ние не отиваме към „Тарзъс стрийт“… Филип, ти да не би да ме отвличаш?

— За цял живот — отвърна й той.

Филип караше по посока на Хампстед Хийт. Не беше много далече. Голяма кръгла луна бе изгряла на небосклона с цвета на нейните коси. От „Спениърдс Роуд“ сви надолу към Долината на здравето, остави колата и я поведе към началото на горичката. Беше развеселен от хрумването си, защото Сента явно мислеше, че я е довел тук в тази топла, лятна нощ, за да прави любов с нея на открито. Тя послушно сложи детската си ръчица в неговата и се остави на него да я води. На лунната светлина тревата изглеждаше бяла, а пътеката — тебеширена. Сенките под дърветата обаче бяха черни. Сигурно имаше и други хора наоколо, но бе тихо като в някое малко селце на край света и закътано като в подземната й стая.

Щом се сети, че трябва да коленичи, Филип веднага разбра абсурдността на положението. Сента щеше да го помисли за луд. Той хвана двете й ръце, вдигна ги и ги притисна до гърдите си. Надникна в зеленикавите й, широко отворени очи и видя в тях да се отразяват две луни. С тържествен тон, както навярно някога бе говорил неговият прадядо, а и както сигурно бе прочел в някоя книга, Филип каза:

— Сента, искам да се оженя за теб. Желаеш ли да бъдеш моя съпруга?

Тя се усмихна едва-едва. Филип знаеше, че тя не бе очаквала точно това, но когато отговори, гласът й бе топъл и мелодичен:

— Да, Филип, ще се омъжа за теб. Много искам да се омъжа за теб.

Сетне повдигна лице към него. Той се наведе и я целуна по устата, но съвсем благопристойно. Кожата й бе като от мрамор. Ала Сента бе мраморно момиче, което някой древен бог се канеше да превърне от каменна статуя в жива жена. Филип вече чувстваше топлината, която струеше изпод студената плът. Тя леко се отдръпна и каза много тържествено, без да откъсва очи от него:

— Ние сме създадени един за друг, откакто свят светува.

Тогава целувката й стана по-настойчива, а езикът й докосна вътрешността на устните му.

— Не тук, Сента. Нека да си отидем вкъщи — каза й той.

Едва в малките тъмни часове на нощта Филип разбра защо по средата на онази толкова романтична сцена, сътворена от него, в мига, когато я бе помолил да му стане жена, между тях бе пропълзяла някаква неловкост, която бе омърсила всичко. Сега вече знаеше защо. Беше заради самата сцена или по-скоро заради декора. Той сякаш отразяваше съвсем точно обстановката на случилото се между нея и Джерард Арнъм на друга поляна и под други дървета. Тъкмо когато се бе навел да погледне в очите й и й бе заговорил съчувствено и нежно, тя бе сграбчила стъклената кама и я бе забила право в сърцето му.

Жълтата светлина от уличните лампи струеше през прозореца, очертавайки два светли правоъгълника върху тъмнокафявата покривка на леглото. Над главата си той чуваше „Валс на кънкьорите“ и шума от стъпките на Рита и Джакопо, които се въртяха в кръг из стаята. Сигурно бе съвсем полудял, щом непрекъснато мислеше за разни глупости от миналото. Та нали бе срещнал Арнъм и бе говорил с него?! Нима не бе видял със собствените си очи, че човекът е жив и здрав?!

Все пак, когато бяха там горе на хълма, Филип бе усетил щастието й, бе разбрал, че Сента се радва, загдето е с него, ала бе почувствал и уплахата й от откритото пространство и необятната нощ. Как изобщо си представяше някой като Сента да извърши насилие под открито небе?! Откритите пространства бяха опасни за нея.

Сента бе положила среброкосата си глава върху възглавницата до него. Спеше дълбоко. Бе напълно сигурна и защитена тук под земята и шумът от танцовата музика изобщо не я безпокоеше.

Филип чу как стъпките горе приближиха до прозореца и там изведнъж музиката спря. Чу се тих, звучен смях… Навярно Джакопо бе хванал Рита, завъртайки я в бърз пирует.