Рут Рендъл
Шаферката (15)

15.

Филип доведе Сента на гости при Кристин. Почти свенливо Сента протегна лявата си ръка, като малко паленце, повдигащо лапа, за да покаже годежния си пръстен — сребърна антика от Викторианската епоха с два лунни камъка. Той й го бе подарил в деня преди появата на съобщението за годежа им във вестника. Когато бе в компания Сента беше много мълчалива. Отговаряше само с „да“ и „не“, като от време на време нарушаваше тишината, за да каже също „моля“ и „благодаря“. Филип се опита да си спомни как се бе държала на сватбата на Фий — освен сега, единствено тогава я бе виждал в компанията на други хора. На сватбата тя бе доста приказлива. Беше съвсем различно момиче — спираше се с хората, запознаваше се… Той си спомни как малко преди да тръгне, я бе видял да се смее и разговаря с двама-трима приятели на Дерън. Ала Филип нямаше нищо против сегашната й мълчалива смиреност, щом приказките, усмивките и цялото й оживление бяха запазени единствено за него, когато останаха насаме в стаята й.

Двамата останаха при Кристин около час. Беше неделя и Черил също си бе вкъщи. Филип хвърли поглед на цветната притурка към неделния вестник и попадна на статия за камите от стъкло „Мурано“. Имаше две снимки. Едната беше на стъклена кама в уголемен размер, а другата представяше как хората се забавляват на снежния карнавал във Венеция. Той рязко затвори брошурата, като че ли беше попаднал на груби порнографски снимки, които жените не биваше да виждат. Кристин целуна Сента на сбогуване. Незнайно защо Филип изпита страх, че Сента ще се дръпне назад. Ала за негова най-голяма радост тя повдигна едната си буза към Кристин, наклонила леко глава и сладко усмихната.

Предложението му да отидат на гости у баща й срещна упоритата й съпротива. Сента твърдо настояваше на своето: Том Пелхъм бе имал достатъчно късмет, че фамилното му име се бе появило във вестниците по такъв достопочтен начин, при това, без да даде нито едно пени. Не той, а Рита я бе отгледала. Понякога Сента не го бе виждала с месеци. Рита й бе дала безплатно жилище. Тя обаче не желаеше да съобщава и на втората си майка. Сама трябваше да разбере. Рита се бе променила, откакто ходеше с Джакопо.

При първия магазин за вино, Сента пожела да слязат от колата и да накупят провизии. Беше стояла на открито достатъчно дълго. Филип бе намислил да я заведе да хапнат в „Замъка на Джек Стро“ и да я запознае с Джеф и неговата приятелка. Беше планирал всичко предварително. Възнамеряваше след това да я заведе в Хампстед, да поседнат в някоя кръчма, където той може би щеше да срещне някои свои приятели от колежа. Те често идваха там в неделя вечер.

— Опитваш се да ме излекуваш от фобията ми, като прекалено много ме излагаш на показ — рече му Сента, усмихната. — Нима не бях послушна? Не се ли постарах заради теб?

Филип отстъпи, но при едно условие: поне този път да купят нещо свястно за ядене. Понякога наистина се тревожеше за нея, като я гледаше как живее само от въздух, вино и от време на време по някой шоколадов бонбон. Сента го чакаше притихнала, скръстила ръце, докато той опустошаваше супермаркета на „Финчли Роуд“, купувайки бисквити, хляб, сирене и плодове. Филип бе забелязал, че когато бе навън, Сента или гледаше в земята, или поглеждаше встрани крадешком.

Излязоха на „Тарзъс стрийт“ откъм Килбърн. Наоколо гъмжеше от хора — седяха по оградите, облягаха се, стояха прави, шушукаха си, навеждаха се през прозорците и подвикваха, подпираха се на первазите… Най-обикновена лятна вечер в едно от Лондонските предградия. Из въздуха се носеше остра миризма на бензин, разтопен асфалт и готварски подправки. Филип започна да се оглежда за Джоули, както правеше винаги. Стори му се дори, че го видя на ъгъла на „Цезария Гроув“. Но не беше Джоули, а някакъв друг човек — по-млад и по-слаб. Той крачеше безцелно по улицата, прибрал всичкото си „богатство“ в две брезентови торби.

Когато слязоха от колата с тежките пакети храна и още по-тежките запаси от вино, Сента го попита за кого се оглежда.

— За Джоули — отвърна й той. — Старецът с количката… Отрепката, както навярно го наричаш ти.

Тя го изгледа по много странен начин — някак крадешком. Миглите й бяха много дълги и гъсти и на фона на нежната бяла кожа под очите й приличаха на метли. Сента придърпа назад сребърния кичур, паднал върху бузата й, а годежният пръстен с лунните камъни блесна на ръката й.

— Сигурно нямаш предвид стареца, който често седеше пред нашите стълби? Онзи, който понякога нощуваше в двора на църквата?

— Защо… Точно него имам предвид.

Двамата влязоха в къщата и заслизаха по стълбите към сутерена. Сента отключи вратата. На тази стая стигаше да бъде затворена само час-два, за да стане непоносимо влажна и задушна. Тя измъкна едната бутилка от плика, който Филип остави върху леглото, и посегна за тирбушона.

— Но той беше Джон Крусифър!

В първия момент името не му подсказа нищо.

— Кой?! — попита Филип.

Сента се разсмя. Лек, звучен, мелодичен смях…

— Би трябвало да знаеш, Филип. Нали ти го уби?

Изведнъж стаята сякаш се раздвижи. Подът се надигна към него — така, както става винаги, когато човек отмалее. Той докосна чело със студените си пръсти и приседна на края на леглото.

— Искаш да кажеш, че онзи старец, чието име беше Джоули, и който се въртеше тук, е мъжът, убит в Кензал Грийн?

— Точно така — отвърна Сента. — Мислех, че знаеш.

Тя наля щедро от виното в една от стъклените чаши, които не бяха мити от последния „Ризлинг“, и добави:

— Сигурно си знаел, че той е Крусифър.

— Мъжът, който бе убит… — Филип говореше бавно, като в несвяст. — Той се казваше Джон.

— Джон, Джони или Джоули… Е, и? — рече Сента леко раздразнена, но усмихната. — Това беше нещо като прякор.

Върху долната й устна блесна капка вино, подобно на мъничък диамант.

— Не си ли го убил именно защото е Крусифър? — попита го тя.

Гласът му бе съвсем слаб като на тежко болен човек.

— Че защо?

— Пийни малко — рече Сента, подавайки му бутилката и още една мръсна чаша.

Филип ги взе механично. Хванал бутилката в едната си ръка, а чашата в другата, той се втренчи в Сента с празен поглед.

— Мислех, че си се спрял на него, защото е мой враг — обади се отново тя.

Случи се нещо ужасно. Лицето й пак бе същото — бяла, нежна кожа, бледи, полуотворени устни, но от нейните очи надничаше лудостта. Филип не би могъл да каже откъде разбра, защото в живота си не бе познавал нито един човек, който да има дори едва забележими психически отклонения. Но сега бе сигурен — това си беше чиста лудост! Истинска и ужасяваща! Сякаш там бе седнал самият дявол и гледаше с нейните очи. Ала това бе и погледът на Флора — далечен, езически, не познаващ морала.

Филип употреби цялата си психическа енергия, за да се овладее. Той дори се докосваше, за да не загуби съзнание.

— Как така твой враг, Сента?

— Веднъж ми поиска пари… А аз нямах да му дам. И тогава той започна да вика след мене, да прави забележки за дрехите ми и… за косата ми. Не помня какво точно каза, но беше много обидно.

— Защо мислиш, че съм знаел за всичко това?

Тя се сгуши в него и промълви:

— Защото знаеш онова, което е в ума ми, Филип. Ние сме вече толкова близки, че можем да четем мислите си, нали?

Той извърна очи встрани. После се насили да я погледне отново. Лудостта я нямаше. Беше си въобразил. Сигурно въображението му го беше подвело. Той напълни повторно чашата й сетне наля и на себе си. Сента започна да му разказва за прослушванията, на които щяла да се яви през идната седмица, за да получи роля в някакъв телевизионен сериал. Нови измислици, но безвредни… ако изобщо можеха да се нарекат така. Двамата седяха един до друг на леглото в задушната стая, огрени от мръсната, яркожълта светлина. За първи път не му се искаше да отвори прозореца. Завладя го някакъв суеверен страх, че някой може да ги подслуша. А никой не биваше да чува думите им.

— Сента, чуй ме! Нека никога повече не говорим за убийства… Нито дори под формата на шега или като фантазия! Искам да кажа… Убийството не е шега и не може да бъде!

— Но аз не съм казвала, че е шега! Никога не съм казвала такова нещо!

— Не, но ти измисляш разни истории и се преструваш… Аз съм същият. И аз започнах да се държа като тебе. Ти се престори, че си убила някого, аз също се престорих на убиец, но сега това няма значение, защото ние всъщност не сме убивали никого, нито пък сме вярвали, че някой от нас би могъл да го направи. Но за нас двамата е много лошо да си приказваме така, сякаш всичко това е истина. Не разбираш ли?! Лошо е за психиката ни!

Само за секунда Филип сякаш видя отново демона в очите й.

Дойде, тихичко се изкиска и пак изчезна. Сента мълчеше. Филип се приготви за яростна нападка, както тогава, когато за първи път се усъмни в думите й, ала тя мълчеше… Отметна глава назад, изпивайки наведнъж останалата глътка вино, после го погледна и протегна към него празната си чаша.

— Никога повече няма да го споменавам — каза тя най-накрая. — Разбирам как се чувстваш, Филип. Ти си твърде традиционен… все още. Зарадва се, когато разбра, че живея при майка си, нали? Защото така нещата изглеждат съвсем прилични. Стана ти хубаво, когато си намерих добра работа. Със семейство като твоето как ли би могъл да бъдеш по-различен?! Ти си възпитан в строга праволинейност и няма да се промениш само за няколко месеца. Но сега ти ме чуй! Онова, което направихме, за да докажем любовта си един към друг беше ужасно нещо и аз го разбирам. Разбирам, че е ужасно и осъзнавам, че за тебе ще е по-леко, ако погребем миналото. Докато ти знаеш, че не е възможно да променим миналото, няма да е нужно да говорим за това.

— Ако ще пиеш всичкото това вино, по-добре е да хапнем нещо — рече малко грубо Филип. — Хайде да ядем.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че пия много, Филип?

Първите симптоми на свадата бяха вече налице. Филип обаче ги познаваше и знаеше как да се справи с тях.

— Не, разбира се! Но мисля, че не ядеш достатъчно, а аз искам да се погрижа за теб, Сента.

— Да, грижи се за мен, Филип! Грижи се… — Тя се обърна и се вкопчи в раменете му. В очите й се четеше страх. — Но нали няма да ядем сега? Моля те, нека да не го правим сега! Искам да ме любиш!

— Аз наистина те любя — рече Филип и остави чашата си. Взе нейната от ръката й, сложи я на масата, прегърна Сента и я повали върху кафявата покривка.

 

 

Тази нощ той отново се прибра вкъщи в малките часове на нощта. Беше възнамерявал да поговорят за бъдещето си. Заедно ли щяха да живеят в апартамента на най-горния етаж? Беше ли мислила за това Сента, както бе обещала? Трябваше ли да определят датата на сватбата за догодина? Можеше ли тя да измисли нещо, което да реши проблема с Кристин, а също и с Черил? Двамата почти не говориха, а правиха любов почти цялата вечер. По едно време Филип стана да хапне нещо и отиде да се измие на чешмата.

Като се върна, той отвори прозореца, за да влезе малко чист въздух в прашната и задушна стая. Тогава видя, че Сента е седнала в леглото и е започнала втората бутилка вино. Тя алчно протегна ръце към него и го придърпа в леглото.

Филип потъна в дълбок сън. Спа като труп — изтощен, но напълно спокоен. Бъдещият живот със Сента му се виждаше като славен низ от дни на копнеж по нея и нощи, изпълнени със страстна любов. Любовните им актове ставаха все по-добри с времето и на нея й харесваше също толкова, колкото и на него. Трудно беше да си представи човек, че сексуалната им връзка би могла да бъде по-съвършена, отколкото бе сега, както Филип бе казал още преди три седмици и все пак тя беше станала по-добра. Когато будилникът иззвъня, той се събуди и посегна към нея, но тогава осъзна, че е в собственото си легло и че нея я няма. Това го накара да се почувства ограбен.

Отивайки на работа (предстоеше му едно досадно посещение в дома на Оливия Брет), Филип се скастри мислено за това, че си бе въобразил симптоми на невроза у Сента. Шокът бе виновен. За това, разбира се… Причината бе шокът от откритието, че Джон Крусифър бе всъщност Джоули. Горката Сента! Беше му съобщила най-обикновен факт, за който сам той би трябвало да се сети. Но Филип прекалено се разстрои и прехвърли върху нея собственото си истерично настроение. Та нали това явление бе известно и на психолозите?! Те го наричаха проекция.

Съвсем логично беше Сента да му повярва, че той е убил Джоули. В края на краищата сам Филип й го бе казал. Колкото фантастично и глупаво да му се струваше сега, той наистина й бе заявил, че е убил стареца. Тя естествено му повярва. Нима той не бе същият?! Филип още помнеше как по едно време той също мислеше, че Сента е убила Арнъм. А след това пак имаше периоди, в които вярваше и други, в които не вярваше. Всичко това потвърждаваше казаното от него, че тези измислици действат зле и на двамата, като подкопават устойчивостта на психиката им. Поне на неговата действаше зле винаги, щом си помислеше, че неговата Сента не е съвсем нормална.

Обаче Джоули… Филип откри следното: беше му ужасно неприятно, че Джоули всъщност беше убитият от Кензал Грийн. Фактът, че се бе представил пред Сента за неговия убиец, правеше тази мисъл още по-противна. Сега му бе невъзможно да си представи какво го бе подтикнало към това. Ако тя наистина го обичаше, а то без съмнение бе вярно, то Сента би трябвало да осъзнае, че няма никаква нужда от измислени доказателства за любов. Просто трябваше да не се поддава на капризите й и да изтърпи едно-две нейни избухвания. Филип дори изпита мимолетно угризение на съвестта, загдето, макар и мислено бе употребил такива изрази във връзка със Сента, като много добре си представяше как тя би реагирала. Но как иначе можеше да опише онова, което се бе случило?

С твърдението си, че е убил Джоули, той по някакъв начин се чувстваше съпричастен към неговата смърт. Дори по-лошо. Отчасти Филип си бе приписал вината за това, беше станал съучастник след извършване на деянието. Беше се поставил редом с убиеца на Джоули, в същата категория…

С тези тревожни мисли Филип изкачи стълбите пред къщата на Оливия Брет и бе приет от самата актриса. Споменът за ласкателните думи, които тя бе казала за него, го накара да се чувства неловко в компанията й.

Носеха се разни истории за самотни жени, които просто чакали да попаднат на някой като него… жени, които направо вкарвали в спалнята си консултанта, ръководителя на строежа или пък монтьора… Или пък изведнъж се появявали съвсем голи. Досега такова нещо не му се бе случвало, но още имаше време.

Оливия Брет носеше бял домашен халат, с много къдри, но не беше прозрачен. Тя ухаеше на цитрусови плодове, стояли дълго под слънчевите лъчи.

Оливия настоя да върви след него нагоре по стълбите и той се зачуди какво ли щеше да прави, ако усетеше ръката й да го милва по врата или пръста й да минава по гръбнака му. Ала тя не го докосна. Филип не искаше да мисли за нея. Щеше му се Оливия да е просто един автомат и да представи исканията си по най-практичния и неутрален начин. Тя го въведе в изтърбушената наскоро баня и застана зад него, докато Филип правеше чертеж на електрическата инсталация.

— О, скъпи! — рече Оливия. — Не зная дали са ти казали, но аз промених решението си. Искам да ми сложите вграден душ, който пръска вода от стената!

— Да, записал съм си.

— Показах снимката от брошурата ви на моя приятел и знаеш ли какво ми каза той? Каза, че това е джакузи^[1], и прилича на някой, който пикае.

Филип бе шокиран. Не от думите й, а от това, че изобщо ги каза, и то на него. Той обаче нищо не отвърна, макар да знаеше, че би трябвало поне да се усмихне с разбиране. Извади метъра и се престори, че измерва нещо в срещуположния край на банята. Когато се обърна, Филип видя, че тя го гледа пресметливо. Несъзнателно той я сравняваше със Сента. Нямаше как да не забележи колко сбръчкано, изпито и мазно бе лицето й в сравнение с чистата, нежна и кадифена кожа на Сента. Дълбокото деколте на пеньоара й с английска бродерия изглеждаше съсухрено и на петна, сравнено с бялата Сентина гръд.

Филип се усмихна учтиво и каза:

— Е, това беше всичко. Няма повече да ви безпокоя, докато електротехникът не свърши работата си.

— Имаш ли си приятелка? — попита го тя.

Той се слиса. Тонът й бе груб и прям. Филип усети как лицето му пламна. Тя пристъпи към него.

— От какво се боиш?

Изведнъж му хрумна нещо гениално. Беше заслужено възмездие за всички онези случаи, в които би трябвало да каже нещо остроумно, но точният отговор му хрумваше десетина минути по-късно. Думите му долетяха на крилете на чистото вдъхновение.

— Боя се, че съм сгоден — отвърна той. — Ще се женя.

С тези думи Филип мина покрай нея, усмихна се учтиво и заслиза по стълбите. Не бързаше. Тя излезе на стълбищната площадка. За миг той изпита съжаление, но да се проституира заради „Роузбъри Лон“ със сигурност беше много над изискванията за лоялност към фирмата.

— Довиждане засега! — провикна се Филип. — Сам ще изляза! Няма нужда да ме изпращате…

Този фарс доста го развесели. Беше се справил добре. Освен това за малко бе забравил историята с Джон Крусифър, наречен още Джоули. Реалният свят, или поне една съвсем различна действителност му се бе представила. Сега Филип виждаше, че смъртта на Джоули няма абсолютно нищо общо с него. Всъщност малките му дарения сигурно бяха направили края му по-лек.

Когато стигна главния офис, той остави колата на служебния паркинг. Беше един часа и десет минути — тъкмо времето, през което, ако отидеше да обядва някъде, можеше отново да се натъкне на Арнъм. Именно по тази причина Филип избягваше уличките, водещи към авенюто с къщи в стил от времето на крал Джордж. Или поне така си повтаряше наум. Обаче не беше заради това. Истинската причина беше, че искаше да избегне магазина за венецианско стъкло с камите от стъкло „Мурано“.

Цял живот името Мурано или дори думата кама щяха да извикват неприятни спомени в съзнанието му. Това бе още едно добро основание да отучи Сента от фантазирането й. Сега в живота му имаше огромни участъци, които Филип се стремеше да избягва: районът на Кензал Грийн, името Джоули, както и името Джон, кучета пинчери, Венеция и стъклени ками, малки полянки… Разбира се, времето щеше да промени всичко, щеше да заличи всички тези спомени от миналото.

Той тръгна в обратна посока и навлезе в една оживена улица, където амбулантни търговци предлагаха сувенири на туристите. Филип не би и сънувал дори да си купи нещо от тези сергии. Би ги отминал без изобщо да ги поглежда. Той приближи до една от тях, на която бяха изложени тенис фланелки, върху чиито предници бе щампована лондонската кула. Имаше мечета играчки в гумени престилки и чаени салфетки с принца и принцесата на Уелс, изобразени върху тях. Наоколо гъмжеше от хора и Филип почти не можеше да напредва. Той бе принуден да застане на едно място и за миг си помисли, че след секунди ще стане свидетел на нападение върху продавача и сергията му.

На платното, оградено с двойна жълта линия, до тротоара спря кола и от нея изскочиха двама мъже. Бяха млади и приличаха на бандити. Едри и мускулести, с ниско остригани глави и кожени якета с ципове, като на Черил, двамата се приближиха към сергията от двете й страни. По-едрият и по-възрастен мъж каза на продавача:

— Значи сигурно си имаш разрешително за тая работа, а?

Филип веднага разбра, че мъжете не са бандити или престъпници, а полицаи.

Преди никога не бе гледал на полицаите със страх, а и онова, което чувстваше сега, не беше точно страх. Бе по-скоро някакво усещане за необходимост от повишено внимание спрямо тях. Докато гледаше как двамата стоят надвесени над търговеца на сувенири, а той тършува из джобовете на сакото си, окачено отстрани на сергията, Филип се сети за Джоули и неговата смърт. Сети се как всъщност каза, че той го е убил. Разбира се, каза го само пред Сента, което в този случай беше без значение, но все пак беше признание за убийство. Възможно бе единият от двамата полицаи, който в момента с навъсено чело оглеждаше разрешителното на търговеца, да е от екипа, работещ по убийството на Джоули. Защо бе допуснал да бъде въвлечен в тази игра на Сента? Защо изобщо бе участвал в нея?!

Филип си купи сандвич и чаша кафе. Докато се хранеше, той се опита да се върне назад във времето, за да види какво точно се бе случило през изминалите няколко седмици. Спомни си как Сента се бе отдръпнала от него, лишавайки го от любовта си, и как, за да я спечели отново, той бе признал убийство, което всъщност не бе извършил… Не би го извършил и в най-грозните си кошмари, защото мразеше такива работи. Беше много по-лошо от онова, което Сента бе направила. Тя просто си бе измислила убийство. Сега Филип не можеше да разбере защо и той не бе постъпил като нея… Защо не се бе сетил, че и най-невероятната измислица ще свърши работа. Кое го бе накарало да мисли, че е необходимо да поема отговорност за истинско убийство? Той се чувстваше омърсен от него. Ръцете му бяха сякаш изцапани и той разтвори дланите си върху жълтата пластмасова повърхност на масата в кафенето, за да ги огледа. Струваше му се, че ще забележи частици от пръстта около черквата в порите на кожата и засъхнала кръв под ноктите си.

Докато се качваше с асансьора към кабинета на Рой, Филип се сети как Джоули го бе нарекъл „бащице“. Това му харесваше… Харесваше му чувството за хумор, което Джоули бе успял да запази, въпреки ужасния си начин на живот. Разбира се, не беше много хубаво от негова страна, че бе обидил съвсем младо момиче само загдето не му бе дала пари. Филип се зачуди защо Джоули бе отишъл в Кензал Грийн… Дали там нямаше център за раздаване на храна на бедните?

Рой работеше по някакъв проект за пълно преустройство на апартамент и бе очевидно, че е обхванат от мрачно настроение.

— Какво правиш тук, дявол да го вземе?!

— Ами… дойдох да те видя. Нали каза да дойда към два часа?

— Казах да бъдеш в Чигуел в два часа и да разбереш защо онази Рипъл все още е недоволна от мраморния си кютук! Нищо чудно, че тази компания бързо отива на майната си, щом дори един келеш, който е на най-долното стъпало на социалната стълбица, не си върши работата навреме!

Филип бе сигурен, че Рой не бе споменал нищо за мисис Рипъл, но не можеше да спори с него. Нямаше нищо против да го наричат келеш, но от „последното стъпало на социалната стълбица“ го заболя много.

Пътуването до Чигуел трая дълго. Беше започнал да вали проливен дъжд. Такова време винаги затрудняваше движението по пътищата. Колите и камионите пълзяха едва-едва през Уонстед и когато Филип позвъни на вратата на мисис Рипъл, беше вече почти три часа. Тя беше с една приятелка на име Пърл. Двете успяха криво-ляво да отворят. Филип имаше усещането, че едновременно са сложили ръце върху дръжката на бравата, като в някакъв ритуал. Изглеждаха така, сякаш дълго време са го чакали зад вратата.

— Тъкмо вече се бяхме отказали да ви чакаме, нали Пърл? — рече мисис Рипъл. — Ние сигурно сме много изостанали и наивни, защото все още се ръководим от някои старомодни правила, според които два часа означава два часа.

— Много съжалявам, мисис Рипъл. Получи се недоразумение. Няма виновни, но всъщност аз едва преди час разбрах, че трябва да съм тук.

— Щом като най-сетне дойдохте, по-добре елате веднага горе — рече кисело мисис Рипъл. — Най-добре ще е, ако можете да ми обясните защо аз трябва да понасям скапания боклук, който ви е хрумнало да инсталирате в банята ми!

Пърл също се качи горе. Тя достатъчно много приличаше на мисис Рипъл, за да бъде нейна сестра, но бе по-пищна и по-богато украсена нейна версия. Изглеждаше така, сякаш мисис Рипъл бе стандартният модел, а Пърл — модел „де лукс“. Косата й бе черна и къдрава като козината на неподстриган пудел, а плътно прилепналата по тялото й копринена рокля бе яркосиня на цвят. Тя се спря на прага на банята и театрално възкликна:

— Колко каза, че си платила за тази работа, скъпа?

Мисис Рипъл отговори без никакво запъване. Сцената изглежда бе репетирана, докато го бяха чакали.

— Шест хиляди петстотин четиридесет и две лири и деветдесет и пет пенса.

— Пладнешки обир! — възкликна Пърл.

С треперещ показалец мисис Рипъл посочи горната част на мраморната седалка. Приличаше на героиня от аматьорска театрална постановка, която сочи към някакъв дух зад кулисите. Филип огледа повърхността и забеляза миниатюрната пукнатина в една от белите ивици на мрамора. За негова най-голяма изненада и неудоволствие Пърл го хвана за китката и придвижи дланта му така, че той да усети пукнатината с върха на показалеца си.

— Но това не е дефект или пък някаква повреда, мисис Рипъл — каза Филип като се постара по най-деликатния начин да освободи ръката си, без да засегне Пърл. — Такава е природата на този камък. Той е естествен материал. Не е пластмаса, която би могла да има идеално гладка повърхност.

— Не би трябвало да е пластмаса — рече мисис Рипъл, — особено като се има предвид колко платих за него.

Филип с удоволствие би й казал, че тя сама бе избрала мраморната табуретка от специалната брошура с цветни фотографии и сама бе огледала мраморните мостри, които й бяха предложени. Но такъв подход щеше само да предизвика допълнителни усложнения и в крайна сметка нямаше да има никакъв ефект. Вместо това той се опита да я убеди, че всеки неин гост щеше веднага да оцени високото качество и класа на банята й точно по тази малка пукнатина в мрамора, която бе неопровержимо доказателство, че материалът не е фалшификат. Само че пред мисис Рипъл такива не минаваха. Тя искаше мрамор, разбира се… Да, това беше мрамор, но тя искаше парче с всичките му там ивици и без каквито и да било пукнатини.

Не смеейки да обещае, че ще могат да й доставят такъв мрамор, а още по-малко пък че ще й го монтират безплатно, Филип обеща да направи всичко възможно и лично да й се обади след ден-два.

— Или след седмица-две — обади се заядливо Пърл.

Дъждът бе спрял. По пътя имаше локви, които като огледала блестяха ослепително на слънцето. От паважа се вдигаше пара. Филип подкара надолу по улицата, сви в първата пряка и се отправи към квартала, в който живееше Арнъм. Гумите на колата вдигаха фонтани от водни пръски, слънцето го заслепяваше и ако не бе намалил скоростта, за да дръпне сенника, Филип сигурно щеше да сгази котката, която притича пред колата му, подгонена от някакво кученце. Той изви волана и с все сила натисна спирачката. Автомобилът се завъртя по мократа и хлъзгава повърхност и с калника си навярно леко закачи кутрето, защото то изквича и се търкулна встрани.

Беше фокстериер, бял и пухкав. Филип го вдигна от земята. Изглежда на кученцето нищо му нямаше, защото докато го опипваше за някоя счупена кост, то радостно близна Филип по лицето. Жената или приятелката на Арнъм слезе по външните стълби и застана при градинската порта. Изглеждаше по-възрастна в сравнение с последния път, когато я бе видял, и по-слаба. Но тогава той я бе видял през стъклото. Тук, на ярката слънчева светлина жената изглеждаше мършава, грозна и стара.

— Изневиделица изтича пред колата ми — рече Филип. — Смятам, че нищо му няма.

— Сигурно сте карали с голяма скорост — каза студено тя.

— Не, не мисля така — отвърна Филип. Беше му омръзнало да го обвиняват в неща, които не бе извършил. — Карах с около четиридесет километра в час заради хлъзгавия път. Ето, вземете го.

— Това куче е чуждо. Защо решихте, че е мое?

„Защо наистина?“ Защото просто само тя бе излязла навън? Или пък защото Филип подсъзнателно свързваше Арнъм с куче? Но онова пале беше пинчер. Така го бе измислила Сента! Арнъм не обичаше кучета и никога не бе имал куче.

— Чух как изскърцаха спирачките ви — рече жената — и излязох да видя какво става.

Тя изкачи обратно стълбите, влезе в къщата и затвори вратата.

Филип все още държеше кутрето, което сладко се бе сгушило в ръцете му. Той прочете етикета на нашийника: името на фокстериера беше Уиски, а на собственика му X. Спайсър. Живееше през три улици от къщата на мисис Рипъл. Филип закара кучето на стопанина му. Предложиха му пет лири за награда, но той отказа.

Като се върна при колата обаче, Филип се замисли. Каква бъркотия само причиняваше измамата! В човешкия мозък настъпваше истински хаос, всичко се объркваше и вече не се знаеше кое е истина. Съдейки по думите на Сента, той бе направил някои заключения. Те се основаваха на нейната версия. Разказът й се бе оказал лъжа, но заключенията бяха останали в ума му.

Филип влезе в колата, завъртя ключа в стартера и отново погледна към къщата. „Онова, което има значение за тебе — каза си той наум, — е, че Арнъм е тук, в тази къща и е жив. А сега забрави всичко друго и се радвай!“