Рут Рендъл
Шаферката (18)

18.

Тя седеше на леглото, а той — в плетения стол. Прозорецът, който бе открехнат преди, сега бе затворен. Филип го бе затворил от страх. Тук беше стаята, в която те седяха, ала имаше и една друга земя — зеленикава, водниста, забулена в облаци, земя на тресавища — земята на тази стая, отразена в наклоненото огледало.

— Казах ти, че го убих, Филип — рече Сента. — Сто пъти ти казах, че го намушках със стъклената си кама.

Той не можеше да произнесе никакъв звук. Едва бе изрекъл думите, с които искаше да узнае истината. Сента беше по-спокойна и по-разумна в сравнение отпреди и дори леко развеселена.

— Сега разбирам, че съм убила не когото трябва. Но ти толкова пъти ми повтори, че Арнъм живее там! Показа ми къщата! Мина с колата покрай нея, посочи я и ми каза, че Джерард Арнъм живее там. Трябва да признаеш, Филип, че ти направи грешката, не аз.

Сента говореше така, сякаш той я упрекваше за това, че не е убила когото трябва. Тонът й бе укорителен, като че ли Филип бе закъснял за някоя среща. Той бе обронил глава върху ръцете си. Седеше там и чувстваше как потта се стича между пръстите му. Челото му гореше, слепоочията му пулсираха. Тя го докосна по рамото, но докосването на малката й детска ръка го накара рязко да се дръпне и да се свие. Така се дръпваше човек, когато към голите си гърди доближеше горяща клечка кибрит.

— Всъщност няма значение, Филип — чу я той да казва сладко, напевно, мелодично… — Няма значение кого съм убила. Важно беше да убия някого, за да докажа любовта си към теб. Тоест… надявам се, нямаш нищо против да ти го кажа, но и ти не уби онзи несретник… как му беше името? Джоули! Нали така? Ти също сгреши. Но все пак го направихме. — Сента тихичко се изкиска и додаде: — Предлагам следващия път, когато се заловим с такова нещо, да бъдем по-внимателни.

Той бе скочил вече още преди да разбере какво става. Сграбчи я за раменете, забивайки ноктите си в плътта й, и започна да я блъска върху леглото. Крехкото й тяло, хилав гръден кош и кости, леки и тънки като на птица, потъваха в дюшека. Тя не се съпротивляваше. Остави се на грубостта му, като от време на време изстенваше. Когато Филип започна да я удря, тя покри лицето си с ръце.

Гледката на пръстена, който й бе подарил — сребърния с лунния камък — го спря. Това, както и лицето й, така слабо защитено и треперещо пред неговите вилнеещи пестници. Филип спря по средата на ударите. Вцепени се така, сякаш бе парализиран. Та нали той мразеше насилието и не можеше да си представи как би извършил какъвто и да е брутален акт?! Дори разговорите за това го обиждаха, а само мисълта за някаква грубост му се виждаше вече като начало на падение.

Горе, над главите им се носеха тъжните акорди на болезнено сладката мелодия от „Кавалерът на розата“. Беше Великият валс. Отвратен от себе си, Филип падна по очи върху леглото. Лежеше шокиран и неспособен да мисли. Искаше му се да умре.

След малко той усети, че Сента се изправи в леглото. Тя бършеше с пръсти очите си. По някакъв начин ударите бяха наранили лицето й. Върху скулата й имаше кръв. Очевидно докато бе крила лицето си с ръце, пръстенът с лунния камък се бе забил в кожата й. Сента забеляза кръвта по пръстите си и трепна ужасена. Застана на колене и длани и се взря в огледалото, за да огледа драскотината върху бузата си.

— Съжалявам, че те ударих — каза й Филип. — Просто полудях.

— Остави — отвърна тя. — Няма значение.

— Има. Не трябваше да те удрям.

— Може да ме удряш, ако искаш. Можеш да правиш с мен, каквото пожелаеш. Обичам те.

Филип бе зашеметен от думите й. Ударът за него бе толкова силен, че той сякаш изпадна в безсъзнание. Просто я гледаше безпомощно и слушаше думите й, произнесени в целия този невъзможен контекст. Лицето й сякаш се разтопяваше от любов и нежност, чертите й станаха някак по-меки. Тя бе олицетворение на сребристобяло съвършенство и единствено кръвта, омърсила чистотата й, подсказваше, че все пак е човек. Дори твърде много човек.

— Значи всичко е било истина? — успя да каже Филип.

Сента кимна. Изглеждаше изненадана, но невинно, по детски.

— О, да! Всичко беше истина! Ама разбира се, че беше истина!

— А също и онова, че си се приближила до него и си му казала, че имаш нещо в окото… и то ли е истина? — Той едва не се задуши, ала все пак произнесе думите: — И това, че си го пробола в сърцето… и то ли е вярно?

— Казах ти, Филип. Разбира се, че е вярно. Никога не съм мислила, че се съмняваш. Смятах, че ми вярваш…

 

 

Изгарящ от страхове, съмнения и в паническа треска, от Чигуел Филип направо подкара към „Тарзъс стрийт“. Не отиде нито в главния офис, нито се прибра вкъщи. Така че, когато пристигна беше още съвсем рано. По изключение, може би за първи път, тя го гледаше от прозореца на подземната си стая как пристига. Ала щом видя лицето му, усмивката й угасна.

Той не беше купил нито вино, нито храна. Беше краят на неговия свят, или поне така си мислеше, когато шумно заслиза по стълбището към сутерена. Нито му се ядеше, нито му се пиеше. Не друг, а Сента проговори, след като бе отговорила на всичките му въпроси и бе потвърдила всичко. Филип нямаше повече думи.

— Защо да не пийнем малко? Пие ми се вино. Би ли излязъл да купиш една бутилка, Филип?

Когато излезе на улицата, се почувства така, сякаш някой го преследваше. Бе ново усещане за него. На път за „Тарзъс стрийт“ той се боеше, но само от онова, което Сента щеше да му каже, от онова, което изражението и думите й щяха да потвърдят. Сега със сигурност чувстваше, че го преследват. Преди уикенда Филип беше достигнал до състоянието да не вярва на нито една нейна дума, докато не бъдеше потвърдена от някое официално лице. Той почти напълно изключваше копчето на доверието, когато Сента започнеше да му разказва някоя от своите истории. Обаче официално лице бе потвърдило участието й в телевизионния сериал и Филип бе почувствал радостно облекчение… Колко странно му се виждаше сега, че успя да повярва и на най-невероятните неща, които Сента му разказа по-късно. Повярва й напълно. И вече в нищо не се съмняваше.

Купи две бутилки евтино бяло вино. Още преди да се върне при нея, знаеше, че няма да може да изпие нито капка. Забравата не беше за него, още по-малко пък онова отпуснато и замаяно блажено състояние на еуфория, което лесно идваше след секса или пък след сънищата призори. Връщайки се в стаята й — от горещото прашно стълбище горе в хладния мрак долу — фактите и цялата истина още веднъж с пълна сила се стовариха отгоре му. Истината бе, че Сента бе убила хладнокръвно напълно беззащитен и непознат човек.

— Не може да бъде… Не може да бъде — шептеше Филип, невярващ.

Сента започна жадно да пие от виното. Филип отнесе пълната си чаша до чешмата, изля я и я напълни с вода. Зеленото, опушено стъкло не позволяваше да се разбере дали в чашата има вино или вода. Тя протегна ръка към него.

— Остани при мен тази нощ. Не си отивай!

Той я погледна, отчаян, и изрече на глас мислите си:

— Не мога да се върна вкъщи. Чувствам, че не мога да напусна тази стая… Не мога да понасям други хора. Мога да бъда само с теб. Ти направи така, че да не мога да се виждам с други.

Това изглежда й достави удоволствие. Филип дори за миг изпита усещането, че такава именно е била целта й от самото начало — двамата да се отделят от околния свят така, че да не стават за каквито и да било други компании. Той отново видя лудостта, изписана върху лицето й — леко кривогледите й очи, върховното й безразличие към всичко онова, което объркваше и ужасяваше обикновените хора. Беше лицето на Флора и онзи поглед, който Филип бе забелязал върху мраморните й черти, когато преди цяла вечност я бе видял в цветната леха в градината на Арнъм. Този път обаче, за разлика отпреди, той не се опита да разсее в мислите си представата за нейната лудост. Ако бе луда, тя просто не можеше нищо да направи, беше безпомощна и неспособна да отговаря за постъпките си.

Филип я взе в прегръдките си. Беше ужасно! Не изпита никаква наслада. Все едно че държеше някакъв разлагащ се труп на удавник или боклукчийска торба. Той почти потръпна от погнуса. После изпита жал за нея и за себе си. И тогава заплака, заровил лице в рамото й и притиснал устни към врата й…

А тя го галеше по косата и му шепнеше:

— Горкичкият Филип, горкичкият Филип! Не тъгувай! Не бива да си тъжен…

 

 

Филип бе сам вкъщи. Седеше до прозореца във всекидневната и гледаше как светлината навън гасне. При залез като този, когато къщата се къпеше в бледоаленото зарево на късния безветрен следобед „Гленалън Клоус“ бе по-хубава от всякога.

И денят, и нощта преминаха в почти непрестанно и безутешно страдание. Като погледнеше назад сега, му се струваше невероятно и невъзможно… Как успяха само те двамата да понесат всичко това?! Разбира се, и дума не можеше да става да отиде на работа. След безсънната нощ и едва-едва изнизващите се часове, в които тя ту заспиваше, ту се будеше и го молеше да се люби с нея (по едно време дори падна на колене, отправяйки прочувствена молба към него, ала той отново не бе успял)… след всичко това на сутринта Филип отиде в антрето, вдигна телефона и позвъни на Рой в дома му. Не беше нужно да симулира пресипнал глас, сухо гърло и силна отпадналост. Тези признаци бяха налице в резултат на изминалите ужасни часове.

А щом слънцето се показа, всичко започна отначало. Предната нощ всички врати и прозорци бяха затворени и в стаята стана горещо като в пещ. Сента спа, докато той се върна, а тогава се събуди и започна да плаче. Прииска му се отново да я удари, за да спре това безсмислено хленчете. За да не й посегне, Филип здраво притисна дланите си една в друга. Насилието, някога чуждо за него, вече му ставаше познато. Постепенно разбираше, че всеки човек е способен на какво ли не.

— Трябва да престанеш — каза й той. — Стига си плакала! Трябва да поговорим и да решим какво да правим.

— Какво има да правим, щом не ме обичаш?

Лицето й бе подпухнало от плач така, сякаш кожата бе попила сълзите й. Мокри кичури коса бяха полепнали по лицето й.

— Сента, трябва да ми кажеш… — Изведнъж го осени идея. — Да ми кажеш истината сега. От сега нататък трябва да ми казваш само истината.

Тя кимна. Филип усети, че Сента се мъчи да го умилостиви по някакъв начин и се съгласяваше само, за да избегне по-нататъшни тревоги. Очите й гледаха много по-хитро и бдително сега изпод подпухналите й клепачи.

— Какво искаше да кажеш с това „няма да ми е за първи път“? Когато ми говореше за полицията, спомена, че няма да ти е за първи път. Какво имаше предвид?

Настъпи кратко мълчание. Тя погледна в огледалото, после отново към него. Отговори му с наивен гласец, сякаш специално бе мислила как да го обезоръжи.

— Имах предвид, че веднъж убих и един друг човек. Имах си приятел, онзи Мартин… Казваше се Мартин Хънт… Нали ти казах за него? Казах ти, че съм имала мъж преди тебе. Мислех си, че той е моят избраник. Беше преди да те видя, Филип. Много преди да се срещнем. Ти нямаш нищо против, нали Филип? Не се сърдиш? Ако знаех, не бих се и докоснала до него… Не бих говорила с него, дори ако знаех, че ще те срещна.

Филип поклати глава. Беше вял и безпомощен протест срещу нещо, което той не разбираше, но усещаше, че е чудовищно.

— Е, и? Какво за него?

Вместо да му отговори, тя допълзя до него, ала той не я прегърна, не я притисна нежно.

— Ти ще ме защитиш, ще ме спасиш и ще продължиш да ме обичаш нали, Филип? Нали?

Това го ужаси. Той не знаеше отговора на въпроса й. Не знаеше какво да каже. Не знаеше от какво се бои повече: от закона и представителите на властта, или от нея самата. Филип чувстваше, че един мъж не би трябвало да се страхува от нищо. Усети, че трябва да я прегърне и да я притисне.

— Тогава ревнувах — рече глухо Сента. — Ако някога си намериш друго момиче, ще я убия, Филип. На теб нищо няма да направя, но нея ще убия.

Не му каза нищо конкретно, но Филип вече нямаше желание да я разпитва. Прегръщаше я механично. Ръцете му бяха сякаш метални скоби, достатъчно силни, за да придържат друго човешко същество в наклонено положение. Беше почти същото както тогава, когато бе носил Флора към къщата на Арнъм. Сента бе също тъй тежка и безжизнена — като камък.

По-късно той излезе и купи храна. Направи кафе и я накара да пийне малко. Горе се чуха стъпки, входната врата се затръшна и Филип погледна през прозореца нагоре към улицата. Рита и Джакопо се отдалечаваха по посока на метрото с два големи куфара. Същия следобед Сента се качи горе, а когато се върна, каза, че е взела две от хапчетата за сън на Рита. Филип специално се погрижи в стаята да няма дори капка вино. Веднага щом Сента заспа, той излезе. Тя щеше да спи с часове, а вечерта Филип щеше да се върне.

Някой бе оставил дълбока драскотина върху вратите от едната страна на колата му. Изглежда бе направено с ръждясалия пирон, който разбойникът бе оставил отпред, на капака. Джоули го нямаше. Не се виждаше и на „Цезария Гроув“. Забеляза го едва на „Тайър стрийт“. Беше последен на опашката за храна пред центъра „Майка Тереза“. Филип му кимна, ала нито му махна с ръка, нито се усмихна. Разбираше вече, че когато човек бе шокиран и погълнат от някакви потресаващи и ужасни събития, движенията му сякаш се парализираха, душата му сякаш се вцепеняваше, а мозъкът силно се съсредоточаваше. Струваше му се, че не е редно да шофира. Беше толкова годен да кара, колкото ако беше пил.

В къщата на „Гленалън Клоус“ нямаше никой, освен Харди. Кутрето страшно му се зарадва. Заподскача около него и започна да го ближе по лицето и ръцете. Филип намери няколко филии хляб в кухненския шкаф, салата от зеле и шунков салам в хладилника, ала нищо не хапна. Навярно щеше да започне да се храни, когато един ден буцата в гърлото му изчезнеше. Хранопроводът му бе блокирал. Той стоеше във всекидневната и от прозореца гледаше заревото на залеза. Виждаше се как бисерно — седефеното небе постепенно порозовяваше… Като декор от някакъв нереален и различен свят — различен от неговия, в който се случваха такива ужасни неща. Сърцето му се изпълни с копнеж, че всичко това не е вярно, че си е въобразил, че сънува и че ей сега ще се събуди…

Тогава изведнъж съзря колата, която спря пред къщата. Мина му нелепа мисъл през главата: „Полиция?“. Беше ягуарът на Арнъм. Той и Кристин слязоха от колата. Тя носеше букет цветя в едната си ръка, а в другата — кошница с нещо, подобно на малини. Харди чу, че Кристин идва и се втурна към вратата.

Кристин бе хванала малко тен. От слънцето кожата й се бе зачервила.

— Бяхме на пикник — каза му тя. — Джерард си взе един ден почивка и отидохме на пикник в Епинг Форест. Беше толкова хубаво! Все едно че наистина бяхме заминали в провинцията!

В един различен свят… Филип се чудеше дали върху лицето му не е изписано отчаянието, което чувстваше. Тенът на Арнъм бе станал доста по-тъмен и така още повече приличаше на италианец или грък. Бялата му риза бе разкопчана по младежки, почти до кръста. Носеше дънки.

— Как си, Филип? Личи ти, че днес си бил не където трябва…

От сега нататък той винаги щеше да бъде не където трябва. Без да се старае въпроса му да звучи учтиво, Филип попита:

— Къде живееш сега?

— Все още в Бъкхърст Хил, но от другата страна на магистралата. Преместих се, но не много далече.

Кристин влезе в стаята с ваза, пълна с вода и започна да нарежда в нея карамфилите, бъбрейки по своя очарователно невинен и малко глуповат начин.

— Да, Филип… Толкова много исках да видя къщата на Арнъм. Всъщност бяхме толкова близо до нея. Сигурно съм ти досадила, но аз наистина обожавам да гледам нови къщи. Джерард не пожела да ме заведе. Каза, че не била достатъчно хубава за моя поглед. Искал първо хубаво да я почисти, преди да ме заведе.

Филип се поколеба, сетне хладно каза:

— Не си искал, предполагам, Кристин да види, че си се отървал от Флора.

Настъпи мълчание. Арнъм силно се изчерви. Филип бе улучил право в целта, макар всъщност да не бе вярвал, че тази е причината за нежеланието на Арнъм да заведе Кристин в дома си. Сега обаче разбра, че попадението му бе точно. Хванала четири-пет карамфила в ръка, наподобявайки доста позата на Флора, Кристин се обърна към Арнъм с учудване.

— Така ли, Джерард? Ти не си се отървал от Флора… нали не си?

— Съжалявам — отвърна Арнъм. — Ужасно съжалявам! Не исках да научиш. Той е прав като казва, че тази е причината да не искам да те заведа вкъщи. Градината ми е малка и ти сигурно щеше да забележиш и да попиташ.

— Щом не си я харесал, би трябвало да кажеш. Само да беше казал, и ние щяхме да си я вземем обратно.

Филип не очакваше, че майка му така ще се разстрои.

— Кристин, повярвай ми! Аз я исках и я харесвах! Моля те, не ме гледай така!

— Да, зная, че изглупявам и се вдетинявам, но това наистина провали деня ми.

— Продал я е на някакви хора в Чигуел. Питай го дали не я е продал на едни хора в Чигуел. Казват се Майерсън.

Филип не си спомняше някога да е бил отмъстителен…

— Не съм я продал!

— Дал си я тогава.

— Не, не беше така. Стана случайно. Както знаеш, заминах за Америка и останах цял месец. През това време, докато ме е нямало, къщата и всичко в нея е било продадено на търг. Статуята не трябваше да се включва в търга. Оставих специални инструкции да не се продава! Обаче в онази бъркотия взели, че я продали…

Арнъм изгледа гневно Филип и добави:

— Бях ужасен и смаян, когато разбрах. Направих всичко възможно, за да си я върна и успях да открия търговеца, който я бе купил от търга. Само че той вече я бе продал на някакъв клиент, който му бе платил в брой и нямаше никакъв адрес. Всъщност, точно за това не ти се обадих, Кристин. По-добре да ти кажа всичко. Бих искал сина ти да не присъства, но след като вече е тук…

Някога Филип би излязъл от стаята, но сега не виждаше защо трябва да го прави и остана на мястото си.

— Исках да те видя! — рече Арнъм. — Много исках да те видя, но не знаех как да ти кажа за Флора. Съвсем се побърках. Отначало мислех, че ще мога да си я върна, но като не успях и се преместих в новата си къща, и като мина толкова много време… Помислих си: „Не мога да й се обадя сега! Твърде късно е… Нелепо е“. Да не говорим, че все още не виждах как бих могъл да ти обясня за Флора. Когато срещнах сина ти онзи ден на „Бейкър стрийт“, аз осъзнах колко много си ми липсвала. Липсваше ми, Кристин!

Тук Арнъм изгледа Филип с раздразнение. Класическото му лице доби морав цвят и той продължи с укорителен тон.

— Исках да те видя, Кристин, и най-сетне ти се обадих, но през цялото време се тревожех за статуята. Мислех си дали да не ти кажа, че се е счупила или че е била… открадната.

Филип се изсмя тихо и злостно. Майка му се изправи, вдигна вазата с карамфилите и я постави на перваза на прозореца. Подръпна цветята оттук-оттам, за да направи разположението им по-симетрично, но продължаваше да мълчи. Харди скочи от стола, на който бе седял Филип, и изтича при Арнъм. Вдигна ведро муцуната си към него, задуши въздуха и приятелски замаха опашка. Филип забеляза как Арнъм се отдръпна инстинктивно. Беше ясно като бял ден, че го е страх. Обаче после плахо протегна ръка и внимателно погали Харди по главата — явно, за да се хареса на Кристин.

Тя се обърна с лице към Арнъм. Филип очакваше майка му да изрече хиляди упреци, макар изобщо да не бе в стила й, ала тя само се усмихна и каза:

— Е, всичко това е минало. Надявам се, вече намираш атмосферата разведрена. Сега ще приготвя чай за трима ни.

— Няма ли да ми разрешиш да те заведа някъде на вечеря, Кристин?

— Не, мисля, че не бива. Доста късно стана. Не съм свикнала да се храня късно, а и пътят ти обратно е така дълъг. Боя се, че досега не бях осъзнала — рече Кристин весело и нехайно — колко дълъг всъщност е този път.

Филип се качи горе и ги остави сами. Трябваше да се върне при Сента и все пак на света нямаше друго нещо, което да желаеше по-малко. Ако само преди два дни някой му бе казал, че ще дойде време, при това скоро, когато той не би и помислил да отиде при Сента, Филип би му се изсмял презрително. Сега се чувстваше както някога в детството си, когато неговият котарак се разболя. Той много обичаше котарака. Уордмънови го бяха взели от улицата като голям. Нарекоха го Смоуки^[1] заради пъстрото му кожухче на сиви и черни петна. С внимание, грижи и добра храна Смоуки бързо заглади косъма и стана много красив.

Обикновено спеше върху леглото на Филип. Когато Филип пишеше домашните си вечер, Смоуки лежеше в скута му. Той си беше само негов котарак и по тази причина Филип го глезеше, галеше и прегръщаше час по час. Сетне, един ден, когато Смоуки вече остаря, изведнъж се разболя. Беше минало много време и котаракът бе вече на четиринадесет или петнадесет години. Зъбите му се разклатиха, дъхът му замириса лошо, козината му започна да пада, появиха се голи петна по кожухчето му и той престана да се мие. Любовта на Филип към него изведнъж се изпари. Той не го обичаше вече. Правеше се, че уж още се грижи за него, но си личеше, че е преструвка. Колкото и ужасно виновен да се чувстваше, Филип все пак отбягваше Смоуки и кошничката му до вратата в кухнята. А когато баща му и майка му много внимателно и със страх му загатнаха, че заради доброто на клетото животинче то трябва да бъде приспано, Филип изведнъж почувства огромно облекчение — сякаш някой бе смъкнал товар от гърба му.

Означаваше ли това, че бе обичал котарака заради неговата красота? И Сента ли обичаше заради хубостта й? Дори ако щете заради красотата на душата й (поне така си мислеше той), на ума й? Сега Филип знаеше, че тези черти от нейната личност бяха всъщност грозни, болни, изопачени, уродливи… Бяха зловещи и воняха. Заради тях ли той не я обичаше вече? Не, не беше така просто. Не беше само заради това че Филип се отвращаваше от лудостта й. Бе по-скоро заради факта че съществото, което бе обичал, беше плод на неговата фантазия, а не странното, диво зверче с болен мозък, очакващо го на „Тарзъс стрийт“.

Той отвори гардероба и потърси Флора в тъмното. Лицето й се показа между един чифт панталони от туид и новия шлифер, който си бе купил на мястото на откраднатия. Най-любопитното нещо бе, че тя вече не приличаше на Сента. Навярно никога не беше приличала, но приликата бе само в неговото екзалтирано въображение. Каменното й лице бе сякаш сляпо и сладникаво. Очите й гледаха кухо. Тя дори не заслужаваше местоимението „тя“. Беше по-скоро „то“ — парче от мрамор. А може и никой да не бе позирал за нея. Бе просто безличната творба на някой неизвестен скулптор. Филип я вдигна и я сложи върху леглото. Хрумна му да я сложи обратно в градината, преди да излезе. Нямаше причина да не го направи, след като вече знаеше, че Арнъм отдавна се е простил с нея, а и Кристин също бе научила за това… Пък и Майерсън, който я бе купил, беше мъртъв. Той я смъкна долу.

Джерард Арнъм си тръгваше. Градинската порта бе отворена, а Кристин стоеше до нея и го гледаше как се качва в ягуара си. Филип занесе Флора в задния двор и я постави на старото й място, до шадравана. Нима винаги бе изглеждала така евтина и безвкусна?! Зеленото петно, което загрозяваше гръдта и гънките на роклята й, отчупеното от ухото й парче… А имаше и нова, незабелязана досега повреда — от букета й се беше отчупило едно от цветята. Подхождаше повече да украсява някоя развалина. Той се обърна и си тръгна. Когато погледна назад, преди да завие зад ъгъла, видя, че на рамото й е кацнал врабец.

В кухнята Кристин пиеше втората си чаша чай.

— Извиках те, за да разбера дали и ти не искаш, скъпи, но те нямаше. Горкият Джерард доста се разстрои, нали?

— А ти? Нима ти не беше разстроена, когато той с месеци не ти се обади?!

— Бях ли?

Кристин изглеждаше озадачена така, сякаш не можеше нищо да си спомни.

— Мисля, че той повече няма да се върне — каза тя. — Аз не съжалявам, пък и Одри ще се разсърди.

Във всеки случай Филип чу Одри. Той винаги си бе мислил, че майка му казва Одри, но очевидно не бе слушал внимателно.

— Какво общо има това с тази твоя Одри?

— Не тази, скъпи, а този! Одри е моят приятел. Знаеш кого имам предвид — брата на Том… Том Пелхъм.

Светът край Филип се завъртя, подът под краката му се завъртя…

— Искаш да кажеш, бащата на Сента?

— Не, Филип. Баща й е Том, а Одри Пелхъм е брат му — брат е на майката на Дерън. Никога не се е женил. Запознах се с него на сватбата на Фий. Филип, скъпи… сигурна съм, че никога не съм го крила от тебе и никога не съм била потайна. Винаги ти казвах, че излизам с Одри и че се виждаме доста често. Не можеш да го отречеш, нали?

Не, не можеше да отрече. Бил е прекалено много погълнат от собствената си връзка, за да обърне голямо внимание. Името, което бе чул, беше Одри — име на жена. Но не за жена Кристин бе купувала нови дрехи, не заради нея си бе изрусила косата и бе станала по-млада и по-хубава.

— Всъщност, той иска да се оженим. Ти… би ли… би ли имал нещо против, Филип, ако се омъжа за него?

Това си бе пожелавал той и за това бе мечтал — мъж, на когото да повери Кристин. Как бе възможно този свят да е пълен с неща, които в даден момент са от първостепенна важност, а в следващия не струват и пукната пара?!

— Кой, аз ли? Разбира се, че нямам нищо против.

— Просто си помислих, че трябва да попитам. Когато децата на една майка са вече големи, редно е тя да ги пита, щом реши да се омъжва, но невинаги може да очаква те да я питат.

— Кога ще бъде събитието?

— О, още не знам, скъпи. Още не съм казала „да“. Сметнах, че ще е добре и за Черил, ако се омъжа за него.

— Защо за Черил?

— Казах ти, Филип. Одри работи в бюрото за социално подпомагане и се занимава с проблемите на подрастващите.

„Тя всичко си е била решила — помисли си Филип. — Уредила е живота си и без мен. А пък аз винаги съм я мислел за безпомощна. Винаги съм смятал, че ще трябва да разчита на мен цял живот.“ Внезапно той видя нещо съвсем ясно: майка му беше от този род жени, за които мъжете винаги искаха да се оженят. За нея винаги щеше да има желаещи кандидати. Стихията й беше в това да бъде омъжена, и то по нейния си обичлив и прахоснически начин. Мъжете винаги надушваха това нейно качество.

Филип се смути. Не беше в навиците му, но все пак протегна ръце, прегърна я и я целуна. Тя повдигна лице към него и му се усмихна.

— Може би няма да бъда тук няколко дни — рече той. — Отивам при Сента.

— Приятно прекарване, скъпи — каза Кристин някак разсеяно и се отправи към телефона в антрето. Явно нямаше търпение той да излезе и да може на спокойствие да съобщи на Одри Пелхъм как е реагирал Филип и как й е разрешил да се омъжи за него.

Филип влезе в колата си, но не запали веднага. Нежеланието да отиде при Сента, което бе почувствал вкъщи, бе станало още по-силно. Започваше вече да разбира, че противоположното на силната страст е яростна антипатия. Виждаше Сента като самия дявол. Тя го гледаше, а зелените й очи бяха много зелени и святкаха ли, святкаха… Изведнъж го споходи мисълта никога повече да не я види. Какво облекчение само… Какъв покой! Някак си усещаше, че щом отидеше при нея, с него бе свършено, но ако й пишеше… Защо да не й пише, че всичко е свършено, че е било само временна лудост, отразила се зле и на двамата?

Знаеше, че не може да го направи. Но не можеше и веднага да се върне на „Тарзъс стрийт“. Изпитваше необходимостта да отлага връщането си до късно през нощта. Тъмнината щеше да направи срещата им по-лека. Изведнъж в съзнанието му изникна странна представа: той и тя се затварят долу в подземието и никого не пускат, никога не излизат, пазят се един друг в пълна безопасност. Тази перспектива му се видя отвратителна.

Той бавно се отдалечи от майчината си къща, отправяйки се в посока на „Тарзъс стрийт“ така, сякаш бе привлечен от магнит. Все пак знаеше, че в даден момент ще трябва да се отклони от пътя. Не бе в състояние точно сега да се срещне лице в лице със Сента.

Моментът дойде тогава, когато от „Еджуеър Роуд“ обикновено свиваше по „Килбърн“. Вместо това, той продължи направо. Мислеше за онова, което Кристин каза за Черил и за лесния начин, по който смяташе, че ще разреши този непознат за нея проблем: някакъв си втори баща, който бе нещо като надзираващ полицай и който трябваше да реши всичко. Филип си спомни как веднъж, още преди да се познаваше със Сента, бе видял тук Черил да излиза от един магазин с насълзени очи.

Само че не беше магазин. Той намали скоростта и спря в забранената зона на двойната, жълта линия. Слезе от колата и се втренчи в блестящата фасада, която без врати и прозорци ясно откриваше пред минувачите по улицата ярко осветения си интериор и редиците от механични изкушения, къпещи се в червени и жълти светлини. Филип не бе влизал в такова място преди. Веднъж само, когато беше на море и понякога, когато ходеше на кръчма. Беше изпробвал късмета си, бе загубил, но бе останал безразличен. Спомни си също как веднъж след една семейна почивка в Зеебрюге, когато прекосяваха Ламанша, баща му бе играл на някаква машина, наречена „Демонично динамо“. Името бе заседнало в паметта му. Беше толкова нелепо.

Тук също имаше „Демонично динамо“. Имаше и „Космическа буря“, „Горещ ураган“, „Апокалипсис“, „Горила главорез“… Филип мина по централната пътека, гледайки машините и лицата на онези, които стояха пред тях и играеха. Израженията им бяха или вцепенени и неразгадаеми, или трескаво съсредоточени. Пред една от машините, наречена „Огнени колесници“, стоеше тънък блед младеж с ниско остригана коса. Той успя да подреди в една линия всичките олимпийски факли и от машината се изръси цял водопад от монети. Момчето изглеждаше съвсем младо, но сигурно бе над осемнадесетгодишен. Някъде Филип бе чел, че такива заведения са забранени за лица под осемнадесет години. Законът беше съвсем наскоро приет. Тези хора наистина ли вярваха, че на осемнадесетия си рожден ден човек изведнъж ставаше зрял и мъдър?!

Лицето на момчето нищо не изразяваше. Филип беше син на комарджия и знаеше, че младежът няма да сложи печалбата в джоба си и да си замине. Той го видя как застава пред „Космическа буря“.

Черил не беше тук, но Филип знаеше вече къде може да я намери.