Рут Рендъл
Шаферката (12)

12.

Близо половин минута Филип не помръдна. Той всъщност й повярва. Стори му се обаче не половин минута, а много повече… Цели часове! От шока почувства, че нещо странно става в главата му — усети някакъв вой, после нещо пулсираше. Пред очите му се спусна кървавочервена завеса… Някъде чукаха и тракаха колелата на влак… Но разумът му разпръсна всичко това. „Ах, ти, глупако! — каза си той. — Нима не знаеше вече, че тя живее в свой измислен свят?!“

Филип прокара сухия си език върху още по-сухите си устни, но все пак успя да ги навлажни. Лека тръпка премина през тялото му. Сърцето му биеше в гърдите до пръсване. Странно, но Сента като че ли не забелязваше тези трусове, тези промени в него и отчаяните му опити да се придържа здраво към действителността и фактите. Тя не виждаше пукнатините в неговата увереност, през които надничаха грозни кошмари.

— Наблюдавах го напоследък — рече Сента. — Ходих до онази къща… Ти ми я показа два пъти миналата седмица. Открих, че всяка сутрин преди работа той разхожда кучето си в гората. Изчислих, че сигурно ще го направи и в неделя, но малко по-късно. Така и стана. Чаках го там, скрита зад едно дърво и го видях, когато дойде с кучето си.

Дори Филип да бе имал опасения, че може би сега Сента не си измисля, то те би трябвало да се разсеят в този момент. Джерард Арнъм с куче?! Спомни си как Кристин му каза, че Арнъм не обича кучета, поради което и не взеха Харди с тях в онзи съдбовен ден. След миг Филип зададе на Сента въпрос, подобен на онези, които полицаите задаваха на заподозрените, с цел да могат да изкопчат някоя информация, която не бе обмисляна предварително.

— Какво беше кучето?

— Съвсем малко и черно — отвърна веднага тя. Явно беше готова с подробностите. — Пинчер… май така се казват тези кучета… Ако беше някой голям и свиреп доберман, аз изобщо нямаше нищо да направя, Филип. Избрах Джерард Арнъм, защото беше твой враг, нали разбираш… Ти ми каза, че ти е враг и затова се спрях на него.

Филип понечи да я попита как е изглеждал Арнъм, но си спомни колко бурно реагира на съмненията му Сента предния път и замълча. Започна да мисли как да видоизмени въпроса си.

— Колко чудно, че когато едно момиче срещне в гората непознат мъж, то се страхува, а ако някой мъж срещне непознато момиче, той не се бои — продължаваше Сента. — Аз го приближих, покрила с ръка едното си око. Казах му, че ми е влязло нещо, че ме боли и не виждам. Хитро, нали?

— Ама и той е доста висок, а? — рече Филип, чувствайки се горд от въпроса си. Такива неща се срещаха само в полицейските процедури от телевизионните сериали. — Сигурно се е сгънал на две, когато е трябвало да погледне окото ти…

— О, да! И още как! Наведе се, а аз повдигнах лице към него, за да види окото ми.

Сента доволно кимна, а Филип се усмихна. Това за втори път потвърждаваше, че всичко бе измислица. Арнъм беше едва метър и седемдесет висок, а може би нямаше и толкова…

— Той застана близо до мен, както си ти сега — додаде тя. — Тогава пресметнах къде точно да го промуша. Прободох го право в сърцето със стъклената кама.

— Ти какво?! — попита Филип вече развеселен от нейната изобретателност.

— Никога ли не съм ти показвала венецианската си кама? Правят ги от стъкло „Мурано“ и са остри като бръснач. Когато ги забиеш някъде, дръжката се чупи, те остават вътре, а отвън се вижда само тънка резка. Жертвата дори не кърви. Имах две такива ками, но едната използвах преди това. Сега и двете ги няма. Купих ги във Венеция при едно от пътуванията ми. Обаче знаеш ли колко мъчно ми стана за кутрето, Филип? То дотича при мъртвия си стопанин и започна така жално да вие…

Филип не знаеше много за Венеция. Никога не беше ходил там. А още по-малко пък разбираше от венецианско стъкло. Искаше му се да я попита, всъщност едва се удържа да не я попита, защо не си е сложила домино и черна наметка.

— Утре ще го пишат във всички вестници… — продължаваше Сента. — Никога не купувам вестници, но утре ще купя, за да прочета какво ще пишат. Или не! Сетих се! По-късно ще се кача горе, в тяхната стая и ще гледам новините по телевизията.

Първо обаче възнамеряваше да се изкъпе в банята им. Не, че имаше кръв по нея, но след онова, което бе извършила, Сента се чувстваше някак омърсена. Именно заради това бе сложила червената туника — за да не личи кръвта, ако пръснеше върху нея. Дори да имаше някакви капчици, то те бяха съвсем дребни. По пътя в метрото тя най-обстойно бе проверила дрехите си.

Филип я последва до първия, а после до втория етаж. Никога преди не бе идвал в тази част на къщата. Тук всичко бе вехто и прашно, както навсякъде. Цареше някаква вездесъща смрад и нечистотия. Филип надникна в една от стаите. Леглото бе разхвърляно и отрупано с найлонови чували, от които се подаваха дрехи. Покрай стените бяха натрупани кашони от консерви. Из въздуха бръмчаха мухи, електрическите крушки нямаха абажури. Сента влезе в банята. Стените и таванът й бяха яркозелени, а подът бе покрит с пъстър линолеум. Тя свали дрехите си и ги остави на куп върху линолеума.

Случи се нещо много странно. Филип не почувства никакво желание към нея. Погледна я. Тя бе гола и несъмнено красива, ала той не чувстваше нищо. Все едно че гледаше картина или пък фотография. Беше по-малко еротична и от каменната Флора. Филип затвори очи, разтърка ги с юмруци, после пак ги отвори и я погледна. Сента влизаше във ваната, но той не почувства нищо. От ваната тя му разказваше как на връщане се качила във влака, как отначало се уплашила, че може да са я проследили, как по-късно започнала трескаво да проверява дрехите, пръстите и ноктите си за следи от кръв. Филип усети страха. Губеше самообладание. Това той мразеше повече от всичко на този свят — мразеше престъплението: основната тема на романите на ужаса. Мразеше маниакалната хорска пристрастеност към грозни, жестоки и кървави дела.

Не издържаше повече в банята с нея. Хрумна му да се разходи из стаите. Влизаше, излизаше, разглеждаше ги една след друга… А тя му подвикваше със своя звучен и меден гласец, сякаш нищо не се бе случило и сякаш той бе най-обикновен гост.

— Иди на горния етаж и го разгледай! Някога живеех там…

Филип се качи и огледа стаите. Те бяха по-малки, по-тесни и със скосен таван. Имаше три стаи с тоалетна без баня и малка кухня със старинна фурна и ниша, където преди навярно бе стоял хладилникът. Всички прозорци бяха затворени, а на перваза на единия стоеше празното зелено шише от вино, което Филип бе видял от улицата. Изглеждаше, а и миришеше така, сякаш прозорците не бяха отваряни с месеци… с години! Навън слънцето блестеше, но опушените и мръсни стъкла го правеха да изглежда далечно, сякаш обвито в мъгла. През напластените с прах прозорци в далечината се виждаха покривите на къщите в Куинс Парк и Кензал. Пейзажът изглеждаше като избеляла фотография или осветена снимка.

Филип се бе качил тук с определена цел — да остане насаме с болката и страха си, но изведнъж забрави за тези свои чувства и се огледа наоколо удивен. Стаите бяха мръсни като всички в тази къща. Той бе започнал да свиква с това. Миризмата беше силна — на места вонеше на изгоряла гума, другаде се разнасяше сладникав, гнилостен аромат, а в тоалетната, където клозетната чиния бе мръснокафява на цвят, се долавяше остра, задушлива смрад, като от гниещ лук. Но все пак това бяха стаи… беше покрив над главата. Внезапно Филип се улови, че оглежда нещата, на които обикновено се спираше по време на рутинните си служебни посещения: големите кухненски шкафове с врати, облицовани във фурнир, дъските, умивалника от неръждаема стомана, корнизите, някои мебели…

Сента го извика. Той слезе при нея и каза:

— Защо си се преместила в сутерена?

Тя се разсмя звънко и отривисто.

— О, Филип! Каква физиономия си направил и колко възмутено ме гледаш само!

Филип се опита да се усмихне.

— Не ми се нравеше да изкачвам всички тези стъпала. Пък и не ми трябваха толкова стаи! — отвърна Сента.

Тя се избърса, облече сивата рокля с цветето отпред и двамата излязоха, за да обядват в някоя кръчма. Отидоха с колата до Хампстед. Там седнаха в един ресторант-градина, ядоха питки, сирене и салата и пиха розе „Ламурско“. Разходиха се из Хийт, като Филип нарочно се бавеше, за да отложи, колкото е възможно повече, завръщането на „Тарзъс стрийт“. Както се чувстваше, едва ли щеше да може да прави любов с нея. Налегна го ужасна самота. Онова, което Филип смяташе за своята велика любов, си бе отишло. Беше се изпарило! Колкото повече приказваше, а тя непрестанно говореше за всякакви неща: за боговете и хората, за вълшебства и убийства, за онова, което хората наричали престъпление, за себе си и него, за тяхното бъдеще, за миналото й, за кариерата й на актриса… толкова по-лошо ставаше. Сента го държеше за ръката. Неговата студена десница лежеше безжизнено в горещата й длан.

Предложи й да отидат на кино — в „Евримен“ или в откритото „Скрийн он дъ Хил“, но тя искаше да се прибере вкъщи. Винаги искаше да се прибира. Обичаше да си стои у дома, под земята. Филип се запита дали Сента не се бе преместила долу в подземието, защото горе бе твърде изложена на показ, твърде уязвима…

Двамата легнаха един до друг и за негово най-голямо облекчение, само временно, разбира се, Сента потъна в дълбок сън. Той я обгърна с ръка и усети топлото й, живо тяло… усети как гърдите й се повдигат и спускат… Но в него нямаше никакво желание. Сента бе сякаш мраморно момиче в естествен размер, легнало до него.

 

 

Тя му бе написала бележка, а сега беше негов ред: „Ще се видим утре. Лека нощ“. Тя не му бе писала „С любов. Сента“, но той го написа: „С много любов. Филип“. Стана много внимателно, за да не я събуди, затвори прозореца и спусна щорите. Изглеждаше толкова красива със затворени очи и дългите си медночервени мигли, и сякаш коралови устни върху бялата й кожа. Устата й бе изваяна като тази на мраморната Флора с две трапчинки в ъгълчетата. Филип я целуна и потрепери. Стори му се, че целува смъртно болна жена или дори труп.

Преди да излезе, той провери дали ключовете са в джоба му. След всичко случило се глухото затръшване на вратата прозвуча като погребална камбана, възвещаваща края на нещо. Само че това не бе краят. Филип знаеше, че е едва в самото начало.

Арнъм всъщност не беше нисък. Човек с височина метър и седемдесет не можеше да се нарече нисък. Така му се струваше на Филип, но защото сам той бе толкова висок. Арнъм не обичаше много кучета, но сега беше женен. Ами ако онова куче е било на жена му? Може жена му да обича кучета и още преди женитбата си да е имала пинчера. Ако Арнъм се бе оженил за Кристин, те сигурно щяха да задържат Харди… Разбира се, че щяха! През целия път до дома си Филип размишляваше върху това. Когато се прибра, той влезе във всекидневната и там завари Фий, Дерън и Кристин да гледат телевизия.

Тъкмо започваха новините. Съобщаваха ги съвсем накратко, както правеха всяка неделя преди по-подробните репортажи. Филип усети, че му прилошава. Ако зависеше от него, той не би пуснал новините, защото не искаше да знае, но тъй като вече ги даваха, нямаше как, наложи се да остане да гледа и да слуша. Нервите му се опнаха допълнително от това, че Дерън непрекъснато се обаждаше, подканяйки четеца да премине по-бързо към спортните вести. За убийство обаче нищо не споменаха и Филип се почувства по-добре. Беше започнал вече да се пита как е могъл да бъде толкова глупав… Как можа дори за миг да помисли, че Сента — мъничката, нежна Сента, с детските пръстчета, би могла да убие някого?!

— Черил ми каза, че излизаш със Стефани — рече Фий и запали цигара. От дима на Филип отново му прилоша. — Вярно ли е?

— Черил си въобразява — отвърна Филип. — Значи все пак си се виждала с нея?

— Че защо да не се виждам?! Та тя живее тук!

Трябваше да говори с Фий за Черил. Фий беше точно човекът, с когото да се посъветва. Но не сега… не тази вечер. Той си направи сандвич с месо и нескафе и предложи да изведе Харди на разходка. Докато вървеше след Харди, хванал го здраво за повода, Филип отново мислеше за Арнъм… Арнъм паднал по гръб… мъртъв. „А кученцето му виеше ли виеше над трупа му.“ Проблемът беше в това, че Сента бе описала картината много живо и с големи подробности. Сега Филип се спираше на тези подробности и те напълно ангажираха съзнанието му. Той не бе в състояние да мисли за друго и същата нощ сънува стъклени ками. Беше във Венеция или поне вървеше покрай някакъв градски канал, когато изведнъж, завивайки зад един ъгъл, видя някакъв мъж с пелерина и домино да пробожда друг. Камата му беше от стъкло, напълно прозрачна и святкаща злобно на лунната светлина. Убиецът избяга, а Филип се втурна към ранения, който лежеше по гръб с една ръка, отпусната безжизнено във водата. Потърси да намери раната му, ала нищо не се виждаше. Там, където бе прободен с ножа, имаше само лека драскотина като от ноктите на котка. Мъжът бе мъртъв и тялото му бързо изстиваше.

 

 

Предишната седмица Филип не поглеждаше вестниците. Не желаеше да научи дали полицаите бяха разбрали нещо за убиеца на скитника Джон Сидни Крусифър. Заличавайки в ума си цялата история, Филип избягваше всичко свързано с нея, всяко информационно средство, което можеше да даде повече подробности по случая. Без друго, откакто се бяха сдобрили със Сента, той рядко гледаше телевизия. Едва сега осъзна, че не беше направил нищо, за да сложи ново радио в колата си, защото не желаеше да слуша новините.

Да зарови главата си в пясъка, подобно на щраус, беше поведение, което подхождаше за по-дребни рискове. Днес Филип не можеше да си позволи да избягва вестниците. Той трябваше да знае със сигурност. На път за Хайгейт, където майсторите на „Роузбъри Лон“ изграждаха две бани в апартамента на някаква актриса, Филип си купи няколко от сутрешните вестници. Спря колата в забранена зона, но повече не можеше да издържа да бъде в неизвестност. Само трябваше да си отваря очите да не мине някой полицай от пътната служба.

Две убийства бяха извършени в неделя: едното в Улвърхамптън, а другото в Хейнолт Форест, в Есекс. И в трите вестника се даваха някои подробности по убийствата, но без да се задълбочават. Ако жертвите бяха жени или пък млади момичета, работата щеше да е съвсем различна. Но и в двата случая убитите бяха мъже, а това не бе така сензационно. Името на убития в Хейнолт Форест не се споменаваше. Пишеше само, че е бил около петдесетгодишен и че трупът е бил открит от лесничея. В нито един от вестниците не пишеше за причината на смъртта или за начина на убийство.

Филип пристигна в къщата на актрисата. Тя беше млада жена. Казваше се Оливия Брет и имаше феноменален успех в телевизионните сериали. Сега беше изключително търсена. Бе много слаба и изпита. Косата й бе изрусена и имаше същия цвят като на Сента, но не бе така дълга, гъста и лъскава. Оливия бе с десет години по-възрастна от Сента, а тежкият грим, който носеше, я правеше да изглежда дори по-стара. Тя пожела да научи малкото име на Филип и непрекъснато се обръщаше към него така, като го наричаше и „скъпи“. Помоли го той да я нарича Оли, защото всички така й казвали. Обожавала баните на „Роузбъри Лон“. Били най-хубавите в света! По-хубави дори от баните в Бевърли Хилс. Обожаваше и цвета! Цветовете правели живота смислен. Не би ли пийнал нещо Филип? Тя самата не би пила. Би си сипала само малко „Перие“, защото напоследък така била напълняла, че в скоро време единствените роли, които би получила, можели да бъдат само на дебели лелки.

От всичко това Филип се почувства замаян, не пожела да пие и се качи на горния етаж, за да види двете стаи, определени за бани. Това бе просто предварителен оглед и дори за измерванията бе твърде рано. Влезе в едната стая, която вече се използваше като баня, но с много старо и очукано оборудване, и погледна през прозореца. В подножието на северните хълмове се виждаше Лондон. Чигуел беше в границите на Лондон, а не на Есекс, нали така? Едва сега Филип си спомни, че по централния маршрут на метрото имаше спирка, наречена Хейнолт. В признанието си пред него Сента бе говорила за някаква гора. Хейнолт Форест ли бе имала предвид? Гористата местност зад къщата на Арнъм Хейнолт Форест ли беше?

Човекът бе на възрастта на Арнъм и макар той да бе метър и седемдесет, би могъл да се стори висок на Сента, защото тя беше толкова дребна на ръст. „О, стига вече! Край! — каза на себе си Филип. — При нея всичко е фантазия… Измислици! Така ще започнеш да си въобразяваш, че и сънят ти снощи за стъклената кама е истина. Пък и откъде момиче като Сента ще се снабди с такава кама?! Да не се продават под път и над път, я?!“ Някакъв вътрешен глас обаче му пришепваше: „Ах, да! Но ти знаеш, че за някои неща Сента казва истината, а други си измисля… Тя наистина е учила в актьорско училище, но не е КАДИ. Пътувала е, но не толкова много и не толкова надалеч…“.

Оливия Брет се прибра в покоите си. Появи се строга и сурова домашна прислужница, която придружи Филип до „напускане на територията“, както се изрази самата тя. „Очевидно е, че не е Арнъм — каза си Филип. — Знаеш, че не е! Нервничиш за нищо! Единственото, което трябва да направиш, е да изличиш тази история от паметта си, както направи с Крусифър. Не купувай вечерните вестници и не гледай новините по телевизията. Ако ще слагаш край на всичко това, по-добре й покажи, че нейното фантазиране е смешно и че е просто детинщина. Но няма да можеш нищо да направиш, ако се поддаваш на фантазиите й! Не трябваше да позволяваш да се случват такива работи…“

Но какво ставаше, когато Филип се противопоставяше и възразяваше! Тя не искаше да го вижда. Сега обаче дали той щеше да има нещо против, ако Сента не пожелаеше да го види? Филип изстина при тази мисъл. Същността й го порази. Човек не можеше да обича някого така, както той обичаше Сента, и да се отвърне от него за по-малко от пет минути, само заради някакви измислици, нали? Нали?!

През ума му изобщо не мина мисълта да не ходи на „Тарзъс стрийт“" тази вечер. Докато караше към Шутъп Хил, Филип си казваше, че знае защо фантазирането и измислиците са нередни неща… Защото причиняваха много неприятности и болка. Купи за Сента вино и шоколадови бонбони. Беше нещо като подкуп и Филип го знаеше.

Пое по „Тарзъс стрийт“ откъм „Цезария Гроув“ и изведнъж го обхвана безпокойство за Джоули. За първи път, откакто го бе видял на каручката, старият скитник отсъстваше толкова дълго. Вратите на църквата отново бяха заключени, а терасата под стряхата — пуста. В този час, но преди една седмица, Филип би се втурнал да бъде със Сента час по-скоро и нищо не би могло да го забави… Ала нещата се бяха променили. Сега той бе готов, дори доволен, да отложи с половин час срещата си със Сента, само за да може да потърси Джоули.

„Илбърт стрийт“ беше другият му район… Поне така бе казал на Филип. Тази дълга улица свързваше Трето Авеню с „Килбърн Лейн“. Филип мина по цялата улица с паркирани от двете страни коли. Беше знойна и задушна вечер, вещаеща топла нощ. В такова време Джоули бе доволен да се подслони в някой вход или просто да легне на земята, за да пренощува. Филип не виждаше добре улицата поради наредените една до друга коли. Успя криво-ляво да паркира автомобила си, излезе и тръгна пеша. Джоули не се виждаше никъде. Филип изостави главната улица и тръгна да търси из малките мръсни странични улички. Слънцето бе залязло вече. Червени перести облаци покриваха тук-там тъмносивото небе. Филип отново бе завладян от чувството, че щастието му зависи от Джоули, а него го нямаше.

Като се върна на „Тарзъс стрийт“ нежеланието му да види Сента бе пораснало. Защо изобщо й бе казал, че е убил човек?! Защо се бе показал такъв глупак?! Вярно, беше го споменал с презрителен тон и доста нехайно и всеки би разбрал, че Филип си го е съчинил. Тя също не му бе повярвала, разбира се… Бавно и унило той повлече крака към сутерена. Приличаше на отегчен съпруг, който се прибира вкъщи при непослушните си деца и свадливата си жена.

Ароматизиращата й пръчица се усещаше още от стълбите. Филип влезе в стаята. Щорите бяха спуснати, а нощната лампа бе запалена. Беше непоносимо задушно, а от острата пикантна миризма му прилоша. Сента лежеше по корем, покрила с ръце главата си. Когато той влезе, тялото й се разтърси от мощна конвулсия. Филип докосна рамото й, произнесе името й… Тя се обърна бавно на гръб и вдигна поглед към него. Лицето й бе мокро, сгърчено и подпухнало от плач. Кожата й бе зачервена и разранена. Възглавницата, върху която бе плакала, беше мокра от сълзи или от пот.

— Помислих, че няма да дойдеш… че никога няма да дойдеш вече!

— О, Сента! Как така няма да дойда? Ето ме, тук съм…

— Смятах, че никога повече няма да те видя!

Той я взе в прегръдките си и я притисна до себе си така, сякаш успокояваше уплашено и разплакано дете. „Какво стана с нас? — помисли си Филип. — Какво сгрешихме? Бяхме толкова щастливи… Защо провалихме всичко с тези лъжи и игри?“

 

 

Филип влезе в библиотеката, взе телефонния указател за Чигуел и затърси номера на Джерард Арнъм. Името му го нямаше там. Указателят беше отпреди една година, така че бе естествено да го няма. Той се бе преместил преди около шест месеца. Филип реши, че може да се обади на телефонни услуги и да попита за номера му, но в следващия момент се запита какво щеше да каже, ако телефона вдигнеше не Арнъм, а някой друг… например жена му. Нямаше как да я попита дали съпругът й е още жив.

От мига, в който Сента му бе казала за убийството, бяха изминали три дни. Сега положението беше точно обратното. Филип се стараеше да бъде по-далече от нея, а тя се бе вкопчила в него и плачеше. Казваше, че е убила врага му заради него, а вместо да й бъдел благодарен, той я мразел за това. Преценката й бе доста точна, с изключение на едно: Филип много добре знаеше, че Сента не е убила Арнъм, а само бе казала, че е извършила такова деяние. Изследвайки собствените си чувства, Филип разбра, че антипатията му към Сента идва от нейното доволство и гордост. Тя се чувстваше горда при мисълта, че може да убие някого по особено вероломен начин. Но тази ли бе причината за неприязнеността му наистина? Не беше ли заради това че Филип не бе съвсем сигурен в нейната невинност. Не беше ли заради факта че в него все още се спотайваше страхът… страхът, че все пак Сента може наистина да го е извършила?

Вече бе прочел във вестниците, че убитият в Хейнолт Форест е бил идентифициран като Харолд Майерсън, петдесет и осем годишен инженер-консултант от Чигуел. Това, че живееше в Чигуел, бе съвпадение. Нямаше начин Майерсън да е Джерард Арнъм. Та Арнъм нямаше две имена, а и не беше толкова стар. Единственото друго убийство станало на Британските острови предната неделя, бе това в Улвърхамптън — едно двадесетгодишно момче бе намушкано с нож в пиянска свада пред някаква кръчма. Филип знаеше, че това е самата истина, защото бе купил три от сутрешните и един от вечерните вестници в понеделник плюс още три във вторник. Беше ги прегледал всичките. Сента не бе убивала никого в неделя и Арнъм би трябвало още да е жив, а Филип бе истински глупак загдето си въобразяваше разни глупости! Хората не се избиваха току-тъй. Един обикновен човек не можеше да разбере всичко това. Беше просто друг свят!

С цел да има някакво оправдание за неприязненото си отношение към нея, той се опита да й внуши, че то идва от раздразнението и безпокойствието му. Накара я да му повтори цялата история с най-големи подробности, надявайки се да открие празноти и несъответствия между първоначалната и по-късната й версия.

— Коя сутрин си ходила там? Нали каза, че си ходила преди и си наблюдавала къщата?

— Ходих във вторник и в петък, Филип.

Той бе принуден да изрече думите, макар че едва не се задави с тях.

— Вторникът, за който говориш, е всъщност един ден, след като ти казах, че съм убил Джон Крусифър. Аз дойдох тук в понеделник вечерта, а предната нощ ти разказах как съм го убил.

— Именно… Точно така — отвърна тя. — Аз също трябваше да се заема с делото си. Щом ти го извърши заради мен, трябваше и аз да го направя и да си изготвя план. Спах малко и станах рано. Пътувах с метрото дотам, после наблюдавах къщата. Видях как жената отвори вратата и внесе бутилката мляко. Беше по домашен халат… Има голям нос, голяма уста и буйна, къдрава, тъмна коса.

Такива откровения разтреперваха Филип. Той си спомни онзи първи път, когато видя жената на Арнъм през прозореца, наподобяващ някакъв герб. Сента седеше на леглото до него, подвила крака под себе си. Тя обви с ръце врата му и се сгуши в прегръдките му, гледайки отражението си в огледалото.

— Стана ми хубаво, като я видях. „Значи тази е жената, за която Арнъм се е оженил, вместо за майката на Филип?“ — рекох си. Щеше да си го заслужи напълно, когато той умреше и тя останеше вдовица. Грехота е да откраднеш мъжа на някоя жена! Само някоя да те отнеме от мен, ще я убия на часа! Имам да ти споделя една тайна, но ще ти я кажа друг път… Не сега! Няма да имам тайни от теб, Филип, а и ти няма да имаш от мен. Никога!… Беше осем часа, когато Арнъм излезе с кученцето. Заведе го до онова залесено място, навлязоха между дърветата, а после го върна обратно в къщата. Всичко трая около двадесет минути. Аз не си тръгнах обаче, а продължих да наблюдавам. След малко той излезе, облечен в костюм и с малко куфарче в ръка. Жената застана на вратата до него, все още по домашен халат. Той я целуна, а тя обви врата му с ръце, ето така.

— И ти отново отиде там в петък.

— В петък пак ходих там, за да проверя дали винаги прави едно и също, Филип. Мислех, че понякога тя го отменя… онази крадла. Измислих им имена… Смяташ ли, че е глупаво? Нарекох ги Джери, Крадли и кученцето Абаносчо, защото е черничък. „Ами ако Крадли извежда Абаносчо в неделя?“ — рекох си. Щеше да излезе, че ходенето ми е било напразно. Обаче щях да отида пак в понеделник, нали така?

Филип усети, че не може да понесе разказа за намушкването втори път. Когато Сента стигна до момента, в който се бе приближила до Арнъм, преструвайки се, че нещо е влязло в окото й, Филип я прекъсна и я попита защо й се е сторило, че някой я преследва, когато се е качила в метрото.

— Ами на спирката имаше една старица. Толкова дълго чакахме влака… А тя през цялото време ме гледаше! „Сигурно имам някъде кръв!“ — помислих си. Ала нищо не забелязах. Пък и как би могла да види кръв, като бях с червена туника?! А после, когато дойде влакът, аз се качих в един от вагоните и си свалих шапката. Косата ми се пръсна по раменете. Старицата не беше при мен, но имаше други хора, Филип, и оттогава все си мисля: „Ами ако тя е помислила, че съм момче?! Веднага ще свържат нещата и ще им се стори подозрително“. Не мислиш ли, че полицаите щяха да са вече тук? Щяха, нали?

— Не се страхувай от полицията, Сента.

— О, аз не се страхувам! Просто зная, че те са агенти на едно общество, чиито норми не означават нищо за хора като нас. Обаче трябва да съм нащрек. Версията ми трябва да е готова.

Ако историята не бе така блудкава, то тя щеше да изглежда напълно абсурдна с полицаите, хукнали по следите на мъничката и невинна Сента, с големите си тъжни очи, мека и гладка кожа и по детски миниатюрни ръце и нозе. Филип я взе в прегръдките си и започна да я целува. Изхвърли всички ужасни мисли от главата си и дори се запита дали тя или той бе луд, загдето бе повярвал, макар и само за миг, на тези невероятни измислици. И все пак само след няколко минути, докато отваряше втората бутилка вино и разопаковаше червената станиолова обвивка на шоколадовите бонбони с черешов пълнеж, той отново поиска от нея да му разкаже с подробности как е проследила Арнъм от къщата му до горичката.

В подземната стая здрачът се спускаше много по-рано отколкото на горните етажи. Тук долу бе мрачно и задушно и миризмата на прах се смесваше с тази на ароматизиращите свещи. В часа на стелещия се мрак голямото, наклонено огледало приличаше на езеро със зеленикава вода, в която едва се виждаха бледите им отражения. На повърхността имаше сякаш някакъв седефен слой — лъскав и прозирен. Разхвърляното легло с кафяви чаршафи, юрган и възглавници приличаше по-скоро на хълмиста местност със стръмни възвишения и дълбоки долини. Филип я спря, когато Сента протегна ръка, за да запали нощната лампа. Сетне я придърпа към себе си и плъзна ръце под тънката й черна пола и широкото й памучно горнище. Кожата й беше като топла коприна — хлъзгава и мека. В тъмното, на мъждивата светлина, процеждаща се изпод полуспуснатите щори, Филип си я представи такава, каквато бе преди да направи признанията си… Представи си как на два пъти тя бе идвала в леглото му…

Така и единствено така, със затворени очи, той бе в състояние да прави любов с нея. Филип се учеше как да фантазира.

Събуди се посред нощ. Беше си решил да не се прибира у дома. Поне веднъж седмично можеше да не го прави. Предишната вечер, а също и през нощта той си бе останал вкъщи, при Кристин. Обаче незабелязано бе придобил навика да се буди нощем, да се облича и тихичко да излиза навън. Все още се будеше дори когато не беше нужно.

Тя лежеше до него и спеше. Жълтата светлина от уличните лампи падаше върху лицето й и правеше сребърната й коса да изглежда златиста. Прозорецът бе леко открехнат и щорите бяха раздалечени. В миналото по това време на нощта от горния етаж често долиташе музика и шум от танцуващи нозе, но сега Рита и Джакопо бяха заминали някъде. Старата къща с огромната си тежест от мръсни и разхвърляни стаи и купища бавно разлагащи се нечистотии бе празна. Двамата бяха съвсем сами. Сента дишаше тихо и равномерно. Устните й бяха полуотворени и бледи като седефената вътрешност на мидена черупка.

Филип отиде до банята, за да си налее вода от увития в мръсни парцали кран, върна се обратно и затвори прозореца. Тогава видя, че Сента е будна и седи в леглото с преметнат през раменете си бял шал на ресни. Беше запалила лампата. Светлината бе ярка и безмилостна. Сигурно Сента бе сменила крушката с по-мощна. По-силната светлина показваше всяка подробност от тънещата в мръсотия стая: праха по дървения под, сивите вълма, събиращи се покрай стените и в ъглите, паяжините, тъмните точки по корнизите, нацвъкани от мухите, люлеещия се стол с разкъсана тук-там плетеница, засъхналите стари петна по килима и възглавниците. „Трябва да я изведа оттук — помисли си Филип. — Не можем да живеем така!“ На ярката светлина тлъстата муха се разбуди и с глухо жужене закръжи около лепкавото гърло на едно от шишетата.

— Сега съм съвсем будна — рече Сента. — Искам да ти кажа нещо. Спомняш ли си, че ти споменах за една моя тайна, която пожелах да споделя с теб по-късно? Става въпрос за жени, които отмъкват мъже…

Филип се вмъкна в леглото при нея. Искаше му се просто да спи. Знаеше, че му остават само някакви си пет часа преди отново да стане от леглото, криво-ляво да се измие и облече и да отиде на работа. Ама че глупост! Да не си донесе чисти слипове и риза! Толкова дребни, но важни неща… Виждаха му се два пъти по-смешни на фона на онова, което Сента говореше в момента:

— Знаеш, че не си ми първият мъж, нали, Филип? Искаше ми се да се бях запазила за тебе, но не стана така и нищо не може да се промени. Дори Господ не може да променя миналото. Знаеш ли, дори Господ не може… Някога бях влюбена в един човек… Е, поне аз така си мислех. Сега зная, че не е било така, защото вече познавам истинската любов… Този мъж… хм, всъщност беше момче… най-обикновено момче… Едно момиче се опита да ми го отнеме и успя до известна степен. Може би накрая щеше да се върне при мен, но аз нямаше да го искам тогава… Не и след като е бил с нея! Знаеш ли какво направих, Филип? Убих я. Тя беше първото ми убийство. Тогава използвах едната венецианска кама.

„Дали е луда… или само ме занася?“ — помисли си Филип. Какво ставаше с мозъка й, та непрекъснато измисляше тези истории?!

— Изгаси лампата, Сента — каза той на глас. — Искам да спя.