Рут Рендъл
Шаферката (17)

17.

Никак не му се искаше да го прави. Безчестието бе чуждо на неговата природа. Идеята да се престори на друг човек и да разкаже фалшива история, за да измъкне малко информация, му беше толкова противна, че само от мисълта за това му прилоша. Беше отлагал тази задача цели четири дни. Сега, сам в кабинета на Рой, заради това че Рой бе в обедна почивка, а неговата секретарка — в кабинета на мистър Олдридж, тъй като секретарката на мистър Олдридж отсъстваше по болест, на Филип се предостави чудесна възможност, която само един страхливец не би използвал.

Фактът, че бе видял Джоули, го караше на всяка цена да свърши онова, което бе намислил. По някаква причина, макар сега да се чудеше защо, Филип бе повярвал на Сента, че Джоули и убитият Джон Крусифър са едно и също лице. Беше й повярвал и се бе почувствал така ужасно, като че ли по някакъв начин бе виновен за неговата смърт: не че бе причинил смъртта му, а че ако Филип не се бе навъртал наоколо, Джоули щеше да е още жив.

Джоули беше жив. Едномесечното му отсъствие се дължеше на лечението му в болница. Филип никога не се бе замислял, че бездомниците, които в никакъв случай не водеха нормален живот, както повечето хора, можеха да се ползват от услугите на лекари или пък по някаква друга причина да навлизат в обществото на уважаваните хора, живеещи в собствени домове.

— Оперираха ми простатната жлеза — рече Джоули, като се размърда, за да му направи малко място върху постелята си край свещта, и предлагайки му възглавница, направена от чувал „Теско“, натъпкан с вестници. — При моя начин на живот не е много желателно да ти се пикае всеки десет минути, тъй да се каже… Направо щях да откача в онази болница, казвам ти!

— Къпеха те всеки ден, а?

— Не толкова от това, бащице, колкото от вратите. Не мога да понасям тряскането на врати. Бяхме шестима в онази стая — петима други и аз. През деня всичко си беше екстра, ама през нощта като затръшкат онези ми ти врати… Направо се изпотявах като истинско прасе! После трябваше да отида в оздравителното. Нямаше как, накараха ме… Казаха ми, че от болницата не мога веднага да се върна на улицата. Накараха ме да се чувствам като някоя фльорца… Като че ли трябваше да им се кланям доземи, загдето съм извадил такъв късмет.

Филип му даде банкнота от пет лири.

— Благодарско, бащице. Ти си джентълмен.

Оттогава Филип го видя още един-два пъти, но не каза нищо на Сента. Какво ли имаше толкова за казване?! Просто можеше още веднъж да я упрекне, че го е излъгала. Освен това тя навярно искрено вярваше, че Джон Крусифър е Джоули. Сега, от кабинета на Рой, Филип даде на телефонни услуги адреса на „Уордвил Пикчърс“ и с изненада разбра, че наистина има такава компания. Записа телефонния им номер, затвори, пое дълбоко въздух и отново вдигна слушалката, набирайки номера на „Уордвил Пикчърс“.

— Мога ли да говоря с Тина Уендоувър?

— В момента тя е на четенето на сценария. Кой се обажда? — попитаха отсреща.

Филип се сепна. Сента му беше казала, че четенето на „Нетърпение“ ще е в сряда, а днес беше сряда. Той каза името си.

— Не желаете ли да говорите с асистентката й?

Филип отговори утвърдително и когато го свързаха, с неохота смотолеви, че се обажда от името на агента на Сента Пелхъм. Бил чул, че на Сента е предложена роля в „Нетърпение“.

— Да, точно така — отвърна асистентката, изненадана от въпроса му. В гласа й се прокрадна подозрение и тя попита: — А вие кой сте?

На часа Филип се почувства гузен, загдето се бе усъмнил в Сента и в същото време бе смаян. Това потвърждение на думите й я представяше пред него в нова светлина: не като нов човек, а като една по-цялостна, по-изключителна, по-умна, по-опитна и завършена Сента, отколкото той си бе представял. Значи в този момент тя присъстваше на четенето. Филип едва ли можеше да каже как протича едно предварително изчитане на текста от актьорския състав на даден телевизионен сериал, но навярно актьорите и актрисите (някои от тях навярно доста известни) сядаха около дълга маса и всеки четеше ролята си с копие от сценария в ръце. И Сента беше сред тях, една от тях, знаеща точно какво следва и как трябва да се държи. Той си я представи облечена в дългата черна пола и сребристото горнище, сребърните й коси, разпилени по раменете, от едната й страна Доналд Синдън, а от другата Миранда Ричардсън. Филип нямаше представа дали тези актьори участваха във въпросния сериал, но той си представи техните лица до това на Сента.

Внезапно тя изникна пред него като активно и разумно човешко същество, обитаващо един много по-реален свят, отколкото когато и да било друг път. И Филип разбра, че точно по тази причина той я обикна още повече. Страховете му изчезнаха. Те му се сториха като някакви невротични опасения поради неговото собствено невежество и непознаване на хора като Сента и на техния свят на въображението и фантазиите, който те задължително обитаваха заради изкуството си. Една голяма част, съставляваща тяхното битие, бе нереална или поне нереална за обикновените хора като него. Нима бе чудно тогава, че те виждаха истината не като точно подредена и определена до най-малките подробности картина, както я виждаше той, а като нещо нетрайно и неясно, което можеше да има безброй много тълкувания?!

Когато се прибра вкъщи същата вечер, Филип чу гласове във всекидневната — на Кристин и на някакъв мъж. Той отвори вратата и видя, че мъжът беше Джерард Арнъм.

 

 

Очевидно Арнъм бе позвънил на Кристин още същия ден, в който се бяха видели с Филип. Кристин не му бе казала нищо. Излизаше, че майка му можеше да бъде и потайна. Сега тя изглеждаше красива и млада и лесно можеха да я сбъркат за по-голямата сестра на Фий. Косата й бе току-що изрусена и вчесана и Филип трябваше да признае, че все пак майка му не беше лоша фризьорка. Бе облякла бледосиня рокля на точки от онзи тип, който мъжете обикновено много харесват, а жените не: с разкроена пола, пристегната в кръста, и дълбоко, четвъртито деколте. Арнъм енергично се изправи.

— Как си, Филип? Каним се да излезем за вечеря. Просто реших да те изчакам, за да се видим.

Здрависвайки се с него, Филип изведнъж си спомни жената, която бе излязла от тяхната къща и го бе обвинила, че е карал с голяма скорост. Трябваше да предупреди Кристин за нейното съществуване, а тази перспектива хич не му се нравеше. В този момент обаче това не само че не бе необходимо, а тъкмо обратното — изобщо не можеше да се споменава. Филип се сети и за присъствието на Флора в неговия гардероб на горния етаж.

— Бихме могли и тримата да изпием по чаша шери, Фил — каза Кристин така, сякаш това би било някакъв подвиг.

Филип донесе бутилка шери и чаши и тримата някак неловко се заговориха за това-онова. Преди идването на Филип Арнъм изглежда бе разказал на Кристин за това как се бе преместил от предишната в сегашната си къща. На последното Арнъм се спря, разказвайки с големи подробности, а Кристин го слушаше с интерес. Филип не му обърна особено внимание. Той се улови, че отново мисли за перспективата Арнъм да бъде съпруг на майка му. Хрумна му, че жената, която бе излязла от къщата при изскърцването на спирачките, не изглеждаше щастлива. Възможно ли беше да не се разбират… тя и той? Пред скъсване ли бяха?

Той ги гледаше как се отдалечават по пътеката и махна на Кристин. Ягуарът бе до срещуположния тротоар. Затова и не го бе забелязал, когато се прибра вкъщи. Арнъм кавалерстваше на Кристин, докато тя влизаше в колата, по такъв старомоден начин, че ако вечерта не бе така гореща и задушна, той сигурно би загърнал коленете й с одеяло. Нямаше как Филип да не си представи Кристин като мисис Арнъм, живееща в онази къща в Чигуел с майското дърво в градината. Другата жена беше може би сестра на Арнъм или пък икономка.

Щеше съвсем свободно да напусне „Гленалън Клоус“. Нямаше никаква пречка за преместването му на „Тарзъс стрийт“, в апартамента на Сента на най-горния етаж. Докато караше надолу по Шутъп Хил, той мислеше за това като за реална възможност, а не като за някаква неосъществима мечта. Естествено Черил щеше да отиде с Кристин. За нея това щеше да бъде идеалният вариант — отново да има двама родители и много по-хубав дом. Филип знаеше, че бе мислил за това още първия път, когато Кристин ги запозна с Арнъм, но тогава нещата бяха съвсем различни. Това беше времето преди Сента.

Джоули отново бе на улицата, изтегнал се върху количката си и припичайки се на слънцето, като някой стар пес. Филип му махна за поздрав, а Джоули вдигна палци в знак, че всичко е наред. Наближаваха горещините, усещаше се във въздуха: безветрени вечери и спокойни, оранжевозлатисти залези. Тогава, влизайки в къщата на „Тарзъс стрийт“ и долавяйки валсовата музика от горния етаж, Филип усети, че нещата бяха такива, каквито бяха преди. Кръгът бе завършен, а предишното съвършенство — възстановено. Не, беше нещо повече — едно ново съвършенство, резултат от грешка и осъждане и следващите от това по-пълен опит и знания. Там долу Сента го очакваше — неговата честна, вярна, бленуваща любов. Кристин си бе върнала Арнъм. Джоули беше на поста си. Времето отново щеше да е прекрасно.

 

 

Горещината бе и ужасна, и чудесна. Колко хубаво би било на морския бряг сега, където Филип непрекъснато копнееше да отиде със Сента. В Лондон горещата вълна носеше засуха, смрад и пот. Но подземната стая на Сента стана по-хладна. През обикновените топли дни тук бе задушно, а през зимата бе много студено. Сега тя бе отворила някакъв прозорец в задната част на къщата (Филип изобщо не подозираше съществуването му) и така създаваше течение, което охлаждаше подземните стаи.

Беше времето на закуските на открито, когато за съвсем кратък период Лондон се превръщаше в европейски град с десетки кафенета по тротоарите. Филип искаше да прекарва вечерите си със Сента навън. От всичко на света най-много обичаше да го виждат с нея, а другите мъже да му завиждат. Да вървят със Сента през Хемпстед или Хайгейт, хванати за ръце, да си проправят път в тълпата от млади хора беше за него най-желаният начин да прекарва вечерите си с перспективата да се върнат рано на „Тарзъс стрийт“, разбира се. И макар Сента да би предпочела може би да си остане в стаята, тя все пак покорно се съгласяваше и излизаше с него.

На четвъртия ден от горещините, когато времето все още не показваше никакви признаци на захлаждане, Филип отиде до Чигуел с колата в късния следобед. Мраморът за мисис Рипъл най-после бе пристигнал. Беше толкова съвършен и така гладък, та чак не приличаше на истински мрамор. Той реши сам да й го закара, да получи лично одобрението й и лично да й заяви, че ще се погрижи майстора да дойде и да й го инсталира през седмицата. Денят беше понеделник.

Той и Сента бяха безкрайно щастливи през уикенда. Без да й казва, разбира се, че бе проверил версията й по телефона, Филип я поздрави за ролята й в „Нетърпение“. Личеше си колко много се радва тя на похвалата му и с какво удоволствие отговаря на малко наивните му въпроси. Сента му показа как смята да изиграе ролята си, променяйки гласа и изражението на лицето си така, че за един тревожен и кратък миг тя се превърна в друга личност. Изглежда вече знаеше репликите си. Филип предвкусваше гордостта, която щеше да изпита, щом я видеше на екрана. Чувството му към нея бе така силно, че той почти се задушаваше от него.

Двамата бяха заедно от петък вечерта до понеделник сутринта. В събота поговориха малко за това как трябва да отидат в апартамента горе и да започнат разчистването и подготовката му за тяхното преместване там, което не можеше повече да се отлага, но денят бе изключително горещ. И двамата се съгласиха, че когато дните захладнеят, ще има достатъчно време за това. Работата им по апартамента можеше да почака до следващия петък.

Сигурно в тези знойни дни имаше хиляди други хора, които се разхождаха по слънчевите улици, но Филип не ги забелязваше. За него те бяха като сенки или привидения… почти безплътни. В сравнение с тях, Сента изведнъж ставаше по-реална, по-красива и… по негова. Всички недоразумения бяха изгладени, споровете останаха в миналото, кавгите бяха забравени, разговорите за смърт и насилие се стопиха в лятната жега и бавния, спокоен, чувствен ритъм на живот. Често ядяха в открити ресторанти и градини или сядаха на някоя зелена поляна в Хийт. Пиеха много вино. Ръка за ръка те се връщаха в колата, оттам на „Тарзъс стрийт“, цялата потънала в ослепителен бял прах и сякаш чуплива под слънчевите лъчи, после си лягаха в хладното подземие. Филип усещаше, че агорафобията й вече не е така остра. Почти не бе необходимо да я увещава да прекарват навън следобедите си или някои от изпълнените с упойващ аромат топли вечери.

— Само си помисли — беше му казала Сента, — след една седмица ние ще бъдем заедно за цял живот.

— Може да не е дори седмица, а съвсем скоро.

— Няма да отлагаме повече и ще започнем в петък. Навярно трябва да преместим леглото горе и с това да започнем. Дали да не помоля Рита да накара този ужасен Майк да ни помогне? Има само едно нещо още, за което искам да ми помогнеш, но то няма да отнеме много време и после можем вече хубаво да си поговорим за това как трябва да преустроим апартамента си. Толкова съм щастлива, Филип! Никога не съм била по-щастлива!

През уикенда тя нито веднъж не изфантазира за нещо. Не му разказа нито една небивалица както за миналото, така и за настоящето. Беше станало нещо като изгонване на духовете. Сента бе очистена от нуждата да изопачава истината. Как да не повярва в усещането си, макар и скрито, че нейната и неговата любов я бяха променили така?

Заседнал в уличното задръстване на път за Чигуел, той с нежност и любов мислеше за Сента. Беше я оставил в леглото. Щорите бяха полуспуснати и ранният утринен бриз, който изчезваше през деня, се втурваше от единия прозорец към другия, проветрявайки по този начин стаята. Светлината падаше върху покривката на леглото на ивици, но лицето й, очите й оставаха в сянка. Филип специално се бе погрижил за това. Сента се събуди за малко и протегна към него ръце. Това само повече го накара да страда, че я оставя, отколкото друг път, а тя, усещайки настроението му, още по-силно го прегръщаше, целуваше го и му шепнеше да не тръгва, да не я оставя… още не…

По пътя за магистрала А 12 имаше такава дълга опашка от коли, че за миг Филип се поколеба дали не е по-умно да обърне колата и да се върне при Сента сега. По-късно той щеше да се запита как ли би се отразило това на живота му, ако го бе сторил. Нямаше да е от голямо значение навярно. Щастието сигурно щеше да издържи още няколко дни заедно с горещините и слънцето, но скоро щеше да свърши. Предвид естествения ход на нещата, нямаше никакъв изход нито за него, нито за нея. Не и този път. Ако се бе върнал при нея, щеше да се случи следното: балонът на илюзиите, самозаблудата и мистериозните фалшиви умозаключения щеше да се спука по-късно, а не още същия следобед.

Филип не се върна. Ризата му бе мокра от пот и бе залепнала за гърба му. Някаква кола напред, може би на около километър пред него, беше прегряла и водата в радиатора й бе завряла. Спирането й бе причината за това задръстване. Филип се радваше, че не е определил точен час за срещата си с мисис Рипъл. Беше споменал само ранен следобед, която фраза заради неяснотата си също бе предизвикала упреци.

Двадесет минути по-късно той мина покрай прегрялата кола, блокирала вътрешното платно. Капакът й беше отворен и от нея се вдигаше пара. Мраморният къс се изхлузи от задната седалка, когато Филип зави по улицата, на която живееше мисис Рипъл, и той изведнъж бе обхванат от ужас, че повърхността му може да се одраска. Когато най-сетне спря пред къщата на мисис Рипъл и видя, че мраморният къс е непокътнат, той отново плувна в пот. Асфалтът по шосето и страничните алеи се топеше под ярките слънчеви лъчи. Сгорещеният въздух трептеше от маранята, създавайки миражи за танцуващи водни стълбове. Тревата по поляните жълтееше, изсъхваше… Филип отвори задната врата на колата и измъкна мрамора, както бе в картонената кутия.

Входната врата на къщата на мисис Рипъл се отвори и на прага се показа жена с черен пинчер, вързан на каишка. Тя се позабави при вратата, както често правят хората, които имат навика дълго да се сбогуват. Беше жената на Джерард Арнъм — съпругата, сестрата, икономката или каквато беше там… В къщата бяха мисис Рипъл, а зад нея се виждаше Пърл с черните къдрици и яркосинята рокля. Само че този път роклята бе огненочервена и без ръкави, а мисис Рипъл носеше някаква тънка роба с презрамки, откриващи загорелите й от слънцето рамене и мършави ръце.

Филип не разбираше защо жената с кучето бе такъв шок за него. Той се олюля при вида й и така стисна най-горната пръчка на желязната градинска порта, че ноктите на пръстите му побеляха. Тежестта на пакета изведнъж извика в съзнанието му спомен от миналото, в който Филип пак бе мъкнал мраморен къс, по-точно Флора, в горещ ден като този, само че го бе влачил нагоре по Бъкхърст Хил, когато Арнъм живееше там.

Жената на Арнъм тръгна по пътеката към него, а кучето задуши краката му. Тя изглежда не го позна. Лицето й бе изострено, около очите й имаше тъмни кръгове, а челото й бе силно набраздено. Изглеждаше така, сякаш горещината я бе изсушила, изпарявайки жизнените й сокове. Жената мина покрай него, загледана някъде напред като в транс. Филип не можа да се сдържи и я погледна. Обърна се назад и я видя как излезе през портата и как като слепец тръгна нагоре по улицата.

— А, ето ви и вас! — възкликна мисис Рипъл.

Това бе най-сърдечното посрещане, което Филип бе получавал от нея. Пърл успя някак да докара усмивка върху яркочервените си стиснати устни.

Той механично разопакова мраморния къс и го постави върху възглавниците на дивана в гостната на мисис Рипъл. Кучето го бе шокирало… присъствието на кучето, породата му! Искаше му се да пита мисис Рипъл коя е жената и все пак той знаеше. Знаеше коя е, знаеше и за кучето… Това бяха Крадли и Абаносчо.

— Е, това вече е по-добро — рече мисис Рипъл.

Пърл прокара пръста си с дълъг червен маникюр по повърхността на мрамора.

— Поне няма да събира сапун и кой знае какви други гадости в пукнатините си. Я си представи онзи другия мрамор какви гъбички щеше да развие! Бедна ти е фантазията!

— Те нямат фантазия за тези неща, Пърл. Нали конструкторите са мъже? Промени могат да настъпят само, ако се намесят жени.

Филип би й казал, че всъщност конструкторът на тези тоалетни съоръжения е жена. Тоест имаше време в миналото, когато би искал да й каже. Сега мозъкът му бе странно блокирал… Главата му сякаш бе празна и в нея се мяркаше само представата за малко кученце, което Сента бе нарекла Абаносчо, и което бе завило жално до мъртвия си господар.

— Е, ако сте доволна от мрамора — чу се Филип да казва, — тогава да го занеса горе. Майсторът ще дойде преди края на седмицата.

— Забелязваш ли, Пърл, как тези хора си остават все едни и същи? Началото на седмицата е сряда сутринта, а „преди края на седмицата“ е късният петъчен следобед.

Филип почти не я слушаше. Той понесе мрамора нагоре по стълбите, който му се струваше прекалено тежък, както навярно би се сторил на три пъти по-възрастен мъж от него. Щом влезе в новата баня, Филип отиде до прозореца в другия край, претенциозно украсен с австрийски транспаранти на цветя. Майското дърво, което бе видял в началото, окичено с цветове, сега бе отрупано с плодове, които от зелени се превръщаха в оранжево-червени. Под него стоеше фигурката на Купидон с лъка и стрелите, заместил Флора. Ала в този миг Филип забеляза нещо, което изведнъж го вцепени — никой не бе поглеждал градината от доста време, може би седмици. Никой не бе косил тревата, не бе подрязвал живия плет, не бе плевил и почиствал от сухи клонки и растения. Тревата бе избуяла повече от петнадесет сантиметра и бе изпъстрена с белите и жълти цветове на плевелите.

Иззад къщата се показа кученцето и хукна през градината. То се загуби из тревите както див звяр се скрива в храсталака. „Абаносчо! Това е Абаносчо!“ помисли си Филип, отдалечи се от прозореца и излезе на площадката. Ала се почувства зле и изведнъж бе обхванат от паника по някакъв ужасен и необясним начин. Трябваше да разбере истината. Ако се наложеше, щеше да попита. В сегашното си състояние на почти сигурност, което все още бе несигурност, би било немислимо да си тръгне оттук, да си отиде вкъщи и да отнесе със себе си съмнението, което щеше да го гризе като плъх. От опит вече знаеше колко боли.

Не се наложи да пита. Стоеше на площадката, хванал се за перилата в началото на стълбите и заслушан в техните гласове. Вратата на всекидневната бе отворена и той чу как мисис Рипъл каза:

— Знаеш ли коя беше тази?

— За коя говориш?

— Жената с кученцето, гдето дойде да ме пита дали не познавам някой, който би й помогнал в градината.

— Не разбрах добре името й.

— Името й е Майерсън. Майерсън. Забележи, аз не обичам кучета и ако беше някой друг, изобщо нямаше да го пусна, но при тези обстоятелства нямаше как… Изненадана съм, че на теб името нищо не ти говори. Не друг, а съпругът й бе убит… чакай да видя кога беше… Преди месец ли беше? Или преди пет седмици?

— Убит ли? — рече Пърл. — Как каза, че му беше името?

— Харолд. Харолд Майерсън.

— Може и да си го споменала в писмото си. Никога не чета такива неща във вестниците. Избягвам ги. Навярно съм страхливка, но не понасям такива работи.

— Бил е убит в Хейнолт Форест — каза мисис Рипъл — в една неделна утрин. Една хубава и слънчева неделна утрин. Бил е прободен в сърцето, докато разхождал кучето си.