Касандра Клеър
Повелител на сенките (3)

3
Де живеят в обител над скали вещиците зли

Заради ужасния трафик, на Джулиън и Кит им отне цял час, за да стигнат от Малибу до Олд Пасадина. Докато намерят къде да паркират, главата на Джулиън вече туптеше от болка, а това, че Кит не беше казал и дума, откакто бяха излезли от Института, определено не помагаше.

Дори и толкова късно след залез-слънце, на запад небето все още бе нашарено с пръски от алено и черно. Вятърът духаше от изток, което означаваше, че дори насред града можеше да вдъхнеш мириса на пустиня: пясък и чакъл, кактуси и койоти, и парливия дъх на пелин.

Кит скочи от колата в мига, в който Джулиън угаси двигателя, сякаш не можеше да понесе да остане до него и миг по-дълго. Когато бяха наближили отбивката от магистралата, отвеждаща до някогашната къща на семейство Рук, Кит го беше попитал дали може да минат оттам, за да си вземе някои дрехи. Джулиън бе отговорил, че не може, понеже не е безопасно, особено нощем. Кит го беше изгледал така, сякаш Джулиън му беше забил нож в гърба.

Джулиън бе свикнал с мрънкане и цупене, и приказките, че го мразят. Имаше четирима по-малки братя и сестри. Ала в яростния поглед на Кит имаше особено майсторство. Той наистина го мислеше.

Сега, докато Джулиън заключваше колата, Кит изсумтя.

— Изглеждаш като ловец на сенки.

Джулиън се погледна. Дънки, ботуши, ретро блейзър, който му беше подарък от Ема. Тъй като от руните за магическо прикритие нямаше особена полза на Пазара, се бе видял принуден да издърпа ръкава си надолу, за да скрие руната с окото, и да вдигне яката си над крайчетата на Знаците, които иначе биха се подавали изпод ризата му.

— Какво? — попита той. — Знаците ми не се виждат.

— Не е и нужно — отвърна Кит отегчено. — Приличаш на ченге. Вие всичките приличате на ченгета.

Главоболието на Джулиън се усили.

— Е, какво предлагаш?

— Остави ме да отида сам. Те ме познават и ми имат доверие. Ще отговорят на въпросите ми и ще ми продадат всичко, което поискам. — Той протегна ръка. — Естествено, ще имам нужда от пари.

Джулиън го зяпна невярващо.

— Не мислеше наистина, че това ще се получи, нали?

Кит сви рамене и прибра ръката си.

— Би могло.

Джулиън се отправи към уличката, водеща до Пазара на сенките. Беше идвал тук само веднъж, преди години, но си го спомняше прекрасно. Пазари на сенките се бяха нароили след Студения мир, начин за долноземците да въртят търговия, далеч от очите на новите закони.

— Нека отгатна. Планът ти е бил да вземеш пари от мен, да се престориш, че отиваш на Пазара, и да се качиш на някой автобус, отиващ извън града.

— Всъщност планът ми беше да взема пари от теб, да се престоря, че отивам на Пазара, и да се кача на Метролинк — отвърна Кит. — Вече има влакове, които пътуват извън града. Голям напредък, нали се сещаш. Опитай се да не изоставаш толкова.

Джулиън се почуди за миг как ли би реагирал Джейс, ако удушеше Кит. Поколеба се дали да не изрече тази мисъл на глас, но междувременно бяха стигнали до края на уличката, където въздухът проблясваше лекичко. Джулиън улови Кит за ръката и го дръпна, така че двамата минаха едновременно.

Излязоха от другата страна, право в сърцето на Пазара на сенките. Около тях грееха ярки светлини, скриващи звездите над главите им. Дори луната приличаше на бледа сянка.

Джулиън все още стискаше Кит за ръката, макар той да не правеше никакви опити да избяга. Оглеждаше се наоколо с копнеж, който го караше да изглежда съвсем млад… Джулиън често забравяше, че Кит бе на годините на Тай. Сините му очи, ясни и с цвета на небето, без следа от зеления оттенък в очите на Блекторновци, обхождаха Пазара, попивайки всичко.

Редиците сергии бяха осветени от факли, чиито пламъци горяха в златно, синьо и отровнозелено. Пълзящи растения, по-пищни и уханни от олеандър и цветове на джакаранда, се спускаха на водопади отстрани по сергиите. Красиви елфически момичета и момчета танцуваха на музиката на дървени флейти. Отвсякъде се носеха гласове, които ги викаха да дойдат и да купят, да дойдат и да купят. Изложени бяха оръжия и украшения, и стъкленици с отвари и прахчета.

— Насам — каза Кит и издърпа ръката си.

Джулиън тръгна след него. Усещаше погледите, които ги следваха, и се зачуди дали бе, защото Кит имаше право — наистина изглеждаше като ченге или поне свръхестествената версия на ченге. Той беше ловец на сенки, открай време беше ловец на сенки. Не можеш да се отърсиш така лесно от природата си.

Бяха стигнали покрайнините на Пазара, където светлината бе по-слаба и можеше да се видят белите линии върху асфалта под тях, издаващи, че през деня това място беше паркинг.

Кит отиде до най-близката сергия, където една фея седеше пред знак, рекламиращ предсказване на бъдещето и любовни отвари. Тя вдигна очи, когато го видя да се приближава, и грейна.

— Кит! — Носеше опърпана бяла рокля, която подчертаваше бледосинята й кожа, острите връхчета на ушите й се подаваха измежду лавандуловите кичури на косата й. Тънки верижки от сребро и злато се полюшваха около шията и ръцете й. Тя впери яростен поглед в Джулиън. — Той какво прави тук?

— Нефилимът е окей, Хаясинт — увери я Кит. — Аз гарантирам за него. Просто иска да купи нещо.

— Че кой не иска — промърмори феята и хвърли лукав поглед на Джулиън. — Хубавичък си. Очите ти имат почти същия цвят като мен.

Джулиън дойде по-близо до сергията. В моменти като този му се искаше повече да го бива във флиртуването. Само че изобщо не го биваше. През целия си живот нито веднъж не бе усетил дори искрица привличане към което и да е друго момиче, освен Ема, така че това бе нещо, на което никога не се бе научил.

— Търся отвара, която да изцели лудостта у един ловец на сенки — каза той. — Или поне да спре симптомите за известно време.

— Каква лудост по-точно?

— Бил е изтезаван в Дворовете на феите — заяви Джулиън направо. — Умът му е бил прекършен от халюцинациите и отварите, с които го измъчвали.

— Ловец на сенки с предизвикана от феите лудост? Я виж ти.

В гласа й се долавяше скептицизъм и Джулиън се залови да обясни ситуацията и състоянието на чичо Артър, без да използва името му. Факта, че епизодите на прояснение идваха и си отиваха. Факта, че понякога настроенията му го правеха мрачен и жесток. Това, че невинаги разпознаваше семейството си. Описа отварата, която Малкълм им приготвяше, когато все още му вярваха и смятаха, че е техен приятел.

Не че го спомена по име.

Когато приключи, феята поклати глава.

— Трябва да се обърнеш към някой магьосник. Те си имат вземане-даване с ловците на сенки. Аз не го правя. Нямам никакво желание да си навлека неприятности с някой от Дворовете или с Клейва.

— Не е нужно никой да научава за това — увери я Джулиън. — Ще ти платя добре.

— Дете. — В гласа й се долавяше нотка на съжаление. — Мислиш си, че можеш да опазиш нещо в тайна от целия Долен свят? Мислиш си, че Пазарът вече не кипи от новината за гибелта на Пазителя и смъртта на Джони Рук? От факта, че вече си нямаме върховен магьосник? Изчезването на Анселм Найтшейд… въпреки че беше ужасен мъж… — Тя поклати глава. — Не биваше да идваш тук. Не е безопасно за никого от двама ви.

Кит изглеждаше объркан.

— Имаш предвид него — каза той, кимвайки към Джулиън. — Не е безопасно за него.

— Нито за теб, мъничкия ми — разнесе се дрезгав глас зад тях.

Двамата се обърнаха и видяха пред себе си нисък мъж с болезнено белезникава кожа. Носеше сив вълнен костюм от три части, в който сигурно се пържеше от жега в това горещо време. Косата и брадата му бяха тъмни и грижливо оформени.

— Барнабас — примига Кит. Джулиън забеляза как Хаясинт се сви лекичко зад сергията си. Зад Барнабас се беше събрала малка тълпа.

Ниският мъж пристъпи напред.

— Барнабас Хейл — представи се и протегна ръка. В мига, в който пръстите му се обвиха около тези на Джулиън, той усети как мускулите му се напрягат. Единствено слабостта на Тай към гущерите и змиите и това, че неведнъж му се беше налагало да ги изнася от Института и да ги изхвърля в тревата навън, му попречи да дръпне ръката си.

Кожата на Барнабас не беше бледа — тя беше като броня от застъпващи се белезникави люспи. Очите му бяха жълти и гледаха Джулиън развеселено, сякаш очакваше да прибере рязко ръката си. Люспите до кожата на Джулиън бяха като гладки, студени камъчета; не бяха слузести, но усещането бе, сякаш би трябвало да бъдат. Джулиън задържа ръката му в продължение на няколко дълги мига, преди да я пусне.

— Ти си магьосник.

— Никога не съм твърдял нещо друго — отвърна Барнабас. — А ти си ловец на сенки.

Джулиън въздъхна и вдигна ръкава си на мястото му.

— Предполагам, че нямаше кой знае какъв смисъл да се опитвам да го скрия.

— Никакъв — потвърди Барнабас. — Повечето от нас могат да разпознаят един нефилим в мига, в който го зърнат, пък и всички говорят за младия господин Рук. — Той обърна очите си със зеници като тесни процепи към Кит. — Съжалявам за баща ти.

Кит кимна лекичко.

— Барнабас притежава Пазара на сенките — обясни той. — Или поне притежава земята, на която е разположен, и събира наема за сергиите.

— Точно така — каза Барнабас. — Поради което ще разберете, че говоря напълно сериозно, когато настоявам да си вървите.

— Не създаваме проблеми — каза Джулиън. — Дойдохме по работа.

— Нефилимите нямат работа на Пазара на сенките — отсече Барнабас.

— Според мен ще откриеш, че имат — каза Джулиън. — Един мой приятел неотдавна купи от тук стрели. Оказаха се отровни. Някаква идея за това?

Барнабас размаха месест пръст пред него.

— Ето за какво говоря. Не можете да го изключите, дори да искате, тази ваша убеденост, че имате право да задавате въпроси и да определяте правилата.

— Само че те наистина определят правилата — изтъкна Кит.

— Кит — каза Джулиън с крайчеца на устните си. — Не помагаш.

— Един мой приятел изчезна преди няколко дни — заяви Барнабас. — Малкълм Фейд. Някаква идея за това?

Откъм множеството зад него се разнесе шушукане. Джулиън стисна юмруци до тялото си. Ако беше сам, нямаше да се безпокои — лесно можеше да се отскубне от тълпата и да се върне при колата. Ала сега трябваше да защитава Кит и това щеше да усложни нещата.

— Виждаш ли? — каза Барнабас. — За всяка тайна, която си мислиш, че знаеш, ние знаем друга. Знам какво се случи с Малкълм.

— А знаеш ли какво направи той? — попита Джулиън, очевидно полагайки усилия да контролира гласа си. Малкълм беше убиец, масов убиец. Убивал бе както мундани, така и долноземци. Несъмнено семейство Блекторн не можеха да бъдат обвинявани за неговата смърт. — Знаеш ли защо се случи?

— Виждам просто още един долноземец, загинал от ръцете на нефилимите. Както и Анселм Найтшейд, затворен заради мъничко магия. Какво следва? — Той се изплю в краката му. — Може и да е имало време, когато търпях нефилими на Пазара. Нямах нищо против да им прибирам парите. Но това време отмина. — Погледът на магьосника се плъзна към Кит. — Върви си. И вземи нефилимския си приятел със себе си.

— Не ми е приятел — заяви Кит. — А аз не съм като тях, аз съм като вас…

Барнабас поклати глава. Хаясинт ги гледаше с широко отворени очи, сплела пръстите на сините си ръце под брадичката си.

— Задава се мрачно време за ловците на сенки — каза Барнабас. — Ужасно време. Силата им ще бъде смазана, могъществото им — стъпкано в пръстта, а кръвта им ще рукне като вода в речните корита на света.

— Достатъчно — отсече Джулиън рязко. — Стига си го плашил.

— Ще си платите за Студения мир — каза магьосникът. — Мракът наближава и от все сърце те съветвам, Кристофър Херондейл, да стоиш далеч от Институти и ловци на сенки. Скрий се, както направи баща ти и неговият баща преди него. Само така ще бъдеш в безопасност.

— Откъде знаеш кой съм? — попита Кит. — Откъде знаеш истинското ми име?

Джулиън за първи път го чуваше да признава, че Херондейл бе истинското му име.

— Всички го знаят — каза Барнабас. — От дни насам на Пазара се говори само за това. Не забеляза ли как те зяпат всички, когато се появи?

Значи, не се бяха взирали в Джулиън. Или поне не само в него. Не че това бе кой знае каква утеха, помисли си Джулс, не и с изражението, изписало се върху лицето на Кит.

— Мислех си, че бих могъл да се върна тук — промълви Кит. — Да поема сергията на баща ми. Да работя на Пазара.

Раздвоен език се показа между устните на Барнабас.

— Родиш ли се ловец на сенки, винаги си оставаш ловец на сенки — заяви той. — Не можеш да отмиеш заразата от кръвта си. За последен път ти казвам, момче — махай се от Пазара. И не се връщай.

Кит отстъпи назад, оглеждайки се… виждайки сякаш за първи път лицата, обърнати към него, повечето — безизразни и недружелюбни, много от тях — несдържано любопитни.

— Кит… — започна Джулиън и му подаде ръка.

Ала Кит беше побягнал.

На Джулиън му бяха необходими само няколко мига, докато го настигне — той всъщност не се опитваше да избяга, по-скоро си пробиваше слепешком път през тълпата, без посока. В крайна сметка се беше озовал пред масивна сергия, която бе почти рухнала.

От нея беше останала само купчина греди. Изглеждаше така, сякаш някой я беше направил на парчета с голи ръце. Назъбени парчета дърво лежаха разпилени наоколо, а в горната й част на една страна висеше табела, на която пишеше:

ОТЧАСТИ СВРЪХЕСТЕСТВЕН? НЕ СИ САМ. ПОСЛЕДОВАТЕЛИТЕ НА ПАЗИТЕЛЯ ИСКАТ ДА СЕ ЗАПИШЕШ В ЛОТАРИЯТА НА СПОЛУКАТА! ПОКАНИ КЪСМЕТА В ЖИВОТА СИ!

— Пазителят — каза Кит. — Това е бил Малкълм Фейд?

Джулиън кимна.

— Той накара баща ми да се забърка с Последователите и Среднощния театър. — Тонът на Кит беше почти замислен. — Малкълм е виновен за смъртта му.

Джулиън не каза нищо. Джони Рук не беше цвете за мирисане, но все пак беше бащата на Кит. Човек има само един баща. Пък и Кит беше прав.

Изведнъж той се раздвижи и с всичка сила стовари юмрук в табелата, която издрънча на земята и в мига преди Кит да дръпне ръката си назад, потръпвайки, Джулиън зърна у него искрица от нефилимската му същност. Ако Малкълм не беше мъртъв, Джулиън вярваше, че Кит щеше да го убие.

Малка тълпа ги беше последвала от сергията на Хаясинт и ги зяпаше. Джулиън сложи ръка върху гърба на Кит и той не се опита да я отърси.

— Да вървим — каза Джулиън.

* * *

Ема се изкъпа внимателно — проблемът с това, да имаш дълга коса, когато си ловец на сенки, бе, че след битка никога не знаеш дали в нея няма демонска кръв. Веднъж тилът й беше зелен цяла седмица.

Когато се върна в спалнята си, по анцуг и потниче, подсушавайки косата си със зелена хавлия, откри Марк да чете „Алиса в Страната на чудесата“, сгушен в долната част на леглото й.

Носеше памучно долнище на пижама, което Ема беше купила за три долара. Марк наистина го харесваше, защото беше широко и меко, и доста приличаше на панталоните, които беше носил в земите на елфите. Ако го смущаваше това, че бяха с десен на зелени детелини, върху които бяха избродирани думите БЪДИ КЪСМЕТЛИЯ, с нищо не го показваше. Когато Ема влезе в стаята, той се надигна, прокара ръце през косата си и й се усмихна.

Марк имаше усмивка, която можеше да разбие сърцето ти. Тя като че ли завладяваше цялото му лице и караше очите му да грейнат, разпалвайки сини и златни пламъци в тях.

— Странна вечер, чини ми се — каза той.

— Да не си посмял. — Ема се пльосна на леглото до него. Марк не спеше на леглото, но като че ли нямаше нищо против да използва матрака като гигантски диван. Той остави книгата настрани и се облегна на таблата. — Знаеш правилата за употребата на такива думи в стаята ми. Както и на изрази като „мътните го взели“ и „пусто-опустяло“.

— Ами „мигар“?

— Наказанието за „мигар“ е сурово — каза тя. — Ще трябва да влезеш гол в океана пред центурионите.

Марк изглеждаше озадачен.

— И после?

Ема въздъхна.

— Извинявай, забравих. Повечето от нас не обичат да бъдат голи пред непознати. Вярвай ми.

— Наистина ли? Никога не си плувала гола в океана?

— Това е малко по-различен въпрос, но не, не съм. — Тя се облегна до него.

— Трябва да го направим някой ден — каза Марк. — Всички заедно.

— Не мога да си представя как Съвършения Диего си съблича дрехите и скача във водата заедно с нас. Може би само пред Кристина. Може би.

Марк слезе от леглото и се изтегна върху купчината одеяла, които Ема му бе постлала на пода.

— Съмнявам се. Бас държа, че плува с всичките си дрехи. В противен случай ще му се наложи да си свали центурионската значка.

Ема се разсмя и той й се усмихна в отговор, макар да изглеждаше уморен. Тя го разбираше. Не обикновените нефилимски дейности я изморяваха. А преструвките. Навярно беше разбираемо, че двамата с Марк можеха да си починат наистина едва вечер, когато бяха само те двамата и не трябваше да се преструват пред никого.

Това бяха единствените мигове, в които Ема успяваше да се отпусне, след деня, в който Джем й разказа за парабатайското проклятие, как ако се влюбели, парабатаите полудявали и унищожавали себе си и всички, които обичали.

Беше го разбрала незабавно — не можеше да допусне това да се случи. Не и на Джулиън. Не и на неговото семейство, което тя толкова обичаше. Не можеше да си попречи да го обича. То беше невъзможно. Значи, трябваше да накара Джулиън да престане да я обича.

Джулиън сам й беше подсказал как. Думи, прошепнати до кожата й в един рядък миг на уязвимост: ревнуваше от Марк. Ревнуваше, задето Марк може да говори с нея, да флиртува с лекота, докато той трябваше да крие какво изпитва.

Марк се бе облегнал на таблата на леглото до нея, очите му бяха полупритворени. Цветни полумесеци под клепачите, ресниците му — с един тон по-тъмни от косата му. Ема си спомни как го бе помолила да дойде в стаята й. Искам да се преструваш заедно с мен, че се срещаме. Че се влюбваме.

Беше й протегнал ръка и тя бе видяла бурята в очите му. Свирепост, която й напомни, че царството на феите не беше само тучна трева и блянове. Че бе изтъкано от необуздана жестокост, сълзи и кръв, мълнии, които прорязваха нощното небе като нож.

Защо да лъжем?, попитал бе той.

За миг Ема бе помислила, че я пита: Защо искаш да изречем тази лъжа? Ала не това бе имал предвид. Беше я попитал: Защо да лъжем, когато можем да го направим истина, това между нас?

Тя бе застанала пред него, пронизвана от болка до дъното на душата си, на всички места, от които бе изтръгнала Джулиън от себе си, сякаш бе откъснала един от крайниците си.

Говореше се, че понякога хората се присъединявали към Дивия лов, след като понесели огромна загуба, предпочитайки да вият от болка под небесата, вместо да страдат мълчаливо в обикновения си, сив живот. Спомняше си как се издига в небето с Марк, ръцете му — обвити около кръста й: беше оставила вятъра да отнесе виковете й, опиянена от свободата на небесния простор, където нямаше болка и тревога, единствено забрава.

И Марк, красив така, както бе красиво нощното небе, предлагащ й същата свобода с протегнатата си ръка. Ами ако мога да го обикна? помисли си тя. Ами ако направя лъжата истина?

Тогава вече нямаше да бъде лъжа. Ако можеше да обикне Марк, това би сложило край на опасността. Джулиън щеше да бъде в безопасност.

Тя бе кимнала. Протегнала му бе ръка.

Мислите й се върнаха към онази нощ в стаята й, отново видя погледа в очите му, когато я беше попитал: Защо да лъжем? Спомни си горещата му прегръдка, пръстите му, обвити около кръста й. Как едва не се бяха препънали в трескавата си забързаност да стигнат по-близо един до друг, сблъсквайки се почти непохватно, сякаш танцуваха и бяха объркали стъпките. Тя бе сграбчила Марк за раменете и се бе повдигнала на пръсти, за да го целуне.

Той беше жилав от времето, прекарано с Лова, не така мускулест като Джулиън, костите на ключицата и раменете му бяха остри под ръцете й. Ала кожата му беше гладка, когато плъзна ръце под яката на тениската му, докосвайки плещите му. А устните му върху нейните бяха топли.

Имаше горчиво-сладък вкус и бе горещ, сякаш имаше треска. Тя инстинктивно дойде по-близо до него; не беше осъзнала, че трепери. Устата му се отвори върху нейната; изучаваше устните й със своите, изпращайки бавни, горещи вълни по тялото й. Целуна крайчеца на устата й, устните му се плъзнаха по челюстта, по бузата й.

А после се отдръпна.

— Ем. — Изглеждаше объркан. — Имаш вкус на сол.

Ема вдигна дясната си ръка, която бе обвила около врата му. Докосна лицето си. Беше влажно. Тя плачеше.

Марк се намръщи.

— Не разбирам. Искаш светът да повярва, че сме двойка и все пак ридаеш, сякаш съм те наранил. Нараних ли те? Джулиън никога няма да ми прости.

Името на Джулиън едва не я уби. Тя се отпусна върху леглото, прегърнала коленете си.

— Джулиън трябва да се справя с толкова много неща — каза тя. — Не мога да допусна да се тревожи за мен. За връзката ми с Камерън.

Наум тя се извини на Камерън Ашдаун, който наистина не бе направил нищо лошо.

— Не е добра връзка. Не е здравословна. Но всеки път щом сложа край, след време отново се връщам към нея. Трябва да престана. И искам Джулиън да не трябва да се тревожи за това. И така вече има толкова много неща — Клейвът ще разследва последиците от смъртта на Малкълм, това, че се замесихме с Двора…

— Шшт. — Марк се настани до нея. — Разбирам.

Протегна се, издърпа едно одеяло и пред учудените очи на Ема го обви около раменете им.

Мислите й се върнаха към Дивия лов, към Марк и Кийрън, подслонили се някъде, плътно загърнати в наметалата си, за да пропъдят студа.

Марк проследи очертанията на скулите й с пръсти, ала това бе приятелски жест. Горещината в целувката им си беше отишла. И Ема се радваше, че е така. Струваше й се нередно да изпитва нещо такова, дори то да бе само бледа сянка на истинското, с другиго, освен с Джулиън.

— Онези, които не са елфи, откриват утеха в лъжите — каза Марк. — Не мога да те съдя. Ще направя това с теб. Няма да те изоставя.

Ема се облегна на рамото му, омаломощяла изведнъж от залялото я облекчение.

— Трябва обаче да кажеш истината на Кристина — добави той. — Тя е най-добрата ти приятелка; не можеш да криеш нещо такова от нея.

Ема кимна. И сама бе възнамерявала да каже на Кристина. Кристина бе единствената, която знаеше за чувствата й към Джулиън и нито за миг не би повярвала, че Ема изведнъж се беше влюбила в Марк. Здравият разум налагаше да й каже и Ема се радваше, че е така.

— Имам й пълно доверие — заяви тя. — А сега… ще ми разкажеш ли за Дивия лов?

Марк заразказва, изтъкавайки история за живот, живян в облаците и в най-безлюдните и скрити места на света. Изоставени градове на дъното на медни каньони. Скелетът на Орадур-сюр-Глан, където двамата с Кийрън бяха преспали в един полуопожарен плевник. Пясък и мирис на море в Кипър, в един запустял курортен град, където през подовете на грандхотели растяха дървета.

Ема постепенно потъна в сън, докато Марк я държеше в прегръдките си и й шепнеше истории. Донякъде за нейна изненада, беше дошъл отново на следващата вечер — така връзката им щяла да изглежда по-убедителна, обяснил бе, но в очите му Ема бе прочела, че компанията му бе харесала толкова, колкото и на нея.

Ето как двамата бяха прекарали заедно всяка нощ от тогава насам, изтегнати върху завивките на пода и разменяйки си истории. Ема му разказваше за Тъмната война, за това как понякога се чувстваше изгубена сега, когато вече не търсеше убиеца на родителите си, а Марк говореше за братята и сестрите си, за това, как двамата с Тай се бяха сдърпали и как се притеснява, че е накарал по-малкия си брат да се чувства така, сякаш не може да разчита на него, защото той всеки момент може да си тръгне.

— Просто му обясни, че може да си тръгнеш, но винаги ще се връщаш при него — рече Ема. — Кажи му, че съжаляваш, задето някога си го накарал да се почувства по този начин.

Марк просто кимна. Така и не разбра дали бе последвал съвета й, но тя бе последвала неговия и бе разказала всичко на Кристина. Беше огромно облекчение и тя няколко часа плака в прегръдките на приятелката си. Дори бе получила разрешение от Джулиън да й обясни ситуацията с чичо Артър, макар и в посъкратен вид… достатъчно, за да разбере точно колко важно бе Джулиън да остане в Института със семейството си. Ема бе помолила Джулиън да й позволи да го направи — ужасно неловък разговор, но Джулиън като че ли бе изпитал облекчение, че още някой ще научи истината.

Искаше й се да го попита дали възнамерява скоро да съобщи истината за Артър на останалите от семейството, ала не можеше. Около Джулиън се бе издигнала стена, която изглеждаше толкова непристъпна, колкото и тръните около замъка на Спящата красавица. Чудеше се дали Марк го беше забелязал, дали някой от останалите го беше забелязал, или тя бе единствената, която го виждаше.

Тя се обърна към Марк. Той беше заспал на пода, отпуснал буза върху ръката си. Ема се плъзна от леглото и се сгуши между одеялата и завивките до него.

Марк спеше по-добре, когато беше с нея — сам го беше казал и Ема му вярваше. Освен това се хранеше по-добре, трупаше мускули по-бързо, белезите му избледняваха, цветът се завръщаше на лицето му. И това я радваше. Самата тя може и да имаше чувството, че всеки ден умира по малко отвътре, но това си беше неин проблем — щеше да се справи с него. Никой не беше длъжен да й помага и част от нея приветстваше болката. Защото това означаваше, че Джулиън не страда сам, дори и да си мислеше, че е така.

А ако можеше да помогне на Марк дори съвсем малко, това бе нещо. Тя го обичаше така, както би трябвало да обича Джулиън: чичо Артър би го нарекъл филиа, приятелска любов. И макар че не можеше да разкаже на Джулиън как двамата с Марк си помагат, все пак можеше да стори нещо за него — да направи брат му по-щастлив.

Дори ако той никога не узнаеше.

Почукване на вратата я изтръгна от мислите й и тя вдигна сепнато поглед. Стаята беше потънала в сумрак, но Ема успя да различи яркочервената коса и любопитното лице на Клеъри, надничаща иззад касата на вратата.

— Ема? Спиш ли? На пода ли си?

Ема наведе поглед към Марк. Той определено спеше, сгушен под одеялата, скрит от погледа на Клеъри. Тя вдигна два пръста към Клеъри, която кимна и затвори вратата; две минути по-късно Ема беше в коридора и вдигаше ципа на един суитшърт.

— Има ли някъде място, където бихме могли да поговорим? — попита Клеъри. Беше толкова дребна, помисли си Ема, че понякога й беше лесно да забрави, че е на двайсет и няколко години. Косата й беше прибрана на плитки, което я караше да изглежда още по-млада.

— На покрива — реши Ема. — Ела с мен.

Тя поведе Клеъри по стъпалата към отвора на тавана, извеждайки я на потъналия в мрак покрив. Не се бе качвала тук от нощта, когато бе дошла с Марк. Оттогава сякаш бяха минали години, макар да знаеше, че са само няколко седмици.

Горещината на деня бе оставила черния покрив горещ и лепкав. Ала нощта бе хладна (пустинните нощи винаги бяха хладни, температурата падаше главоломно в мига, в който слънцето залезеше) и ветрецът, повяващ откъм океана, рошеше влажната коса на Ема.

Тя прекоси покрива, следвана от Клеъри, и отиде до любимото си местенце, откъдето се разкриваше изглед към океана под тях, магистралата — потъваща в хълма под Института и обгърнатите в сенки върхове на планините в далечината.

Ема приседна на ръба на покрива, свила колене пред себе си, оставяйки пустинният въздух да милва кожата и косата й. Лунната светлина посребряваше белезите й, особено най-плътния белег от вътрешната страна на дясната й ръка. Беше го получила в Идрис, когато се бе събудила там, търсейки родителите си с писъци, и Джулиън, знаещ от какво има нужда, бе сложил Кортана в ръцете й.

Клеъри се намести леко до нея, наклонила глава настрани, сякаш слушаше гръмовното дишане на океана, мекото плискане на вълните, които ту идваха, ту се отдръпваха.

— Е, що се отнася до изгледа, Нюйоркският институт определено не може да се мери с вас. От покрива там виждам единствено Бруклин. — Тя се обърна към Ема. — Джем Карстерс и Теса Грей ти пращат поздрави.

— Те ли ви казаха за Кит? — попита Ема. Джем беше много далечен и много стар роднина на Ема — въпреки че не изглеждаше на повече от двайсет и пет, той всъщност бе на около сто двайсет и пет години. Теса, неговата съпруга, беше могъща магьосница. Именно те бяха открили съществуването на Кит и баща му, тъкмо навреме, за да видят как Джон Рук бива убит от демони.

Клеъри кимна.

— Те са на мисия. Дори на мен не казаха какво търсят.

— Мислех, че издирват Черната книга?

— Възможно е. Знам, че първо ще отидат в Спираловидния лабиринт. — Клеъри се облегна на ръцете си. — Знам, че на Джем му се иска да бъде до теб. Да бъде някой, с когото да говориш. Казах му, че винаги можеш да говориш с мен, но ти не си се обаждала от нощта, след като Малкълм умря…

— Той не умря. Аз го убих — прекъсна я Ема. Постоянно трябваше да си напомня, че беше убила Малкълм, забила бе Кортана в корема му, защото то й се струваше толкова невероятно. Освен това болеше, така, както боли, когато изведнъж се блъснеш в бодлива тел — неочаквана болка, появила се от нищото. Въпреки че той си го беше заслужил, все пак болеше. — Не би трябвало да се чувствам виновна, нали? Той беше ужасен човек. Принудена бях да го направя.

— Да и да — отвърна Клеъри. — Но това невинаги оправя нещата. — Тя се пресегна и като сложи пръст под брадичката на Ема, обърна лицето й към себе си. — Виж, ако има някой, който разбира какво изпитваш, това съм аз. Аз убих Себастиан. Собственият си брат. Забих нож в него. — В този миг Клеъри изглеждаше много по-млада, отколкото беше; за миг сякаш бе на възрастта на Ема. — Все още мисля за него, сънувам го. У него имаше и нещо добро… не много, само зрънце, но то ме преследва и до днес. Този мъничък потенциал, който унищожих.

— Той беше чудовище — каза Ема ужасено. — Убиец, по-лош от Валънтайн, по-лош от когото и да било. Трябваше да го убиеш. Ако не го беше сторила, той буквално щеше да унищожи света.

— Знам. — Клеъри отпусна ръка. — За Себастиан нямаше шанс за изкупление. Ала това не спира сънищата, нали? В тях понякога все още виждам брата, който можех да имам, в един друг свят. Онзи със зелените очи. Ти навярно също виждаш приятеля, за какъвто си мислела Малкълм. Когато хората умрат, сънищата ни за това, какви биха могли да бъдат, не умират с тях. Дори ако нашата ръка е сложила край на живота им.

— Мислех си, че ще бъда щастлива — каза Ема. — През всички тези години единственото, което исках, бе да си отмъстя. Да си отмъстя на онзи, който уби родителите ми. Сега знам какво се е случило с тях и убих Малкълм. Ала единственото, което изпитвам, е… празнина.

— Аз се чувствах по същия начин след края на Тъмната война — каза Клеъри. — Толкова дълго бях прекарала в бягство и битки, и отчаяние. А после нещата отново станаха обикновени. Нямах доверие на това затишие. Свикваме да живеем по един начин, дори ако той е лош или труден. И когато всичко отмине, остава дупка. В природата ни е да се опитваме да я запълним с тревоги и страх. Може да отнеме известно време, докато вместо това я напълним с хубави неща.

За миг Ема прозря през изражението на Клеъри в миналото, спомняйки си момичето, което я беше последвало в една малка стая в Гард, отказало бе да я остави сама и скърбяща и й бе казало: Невинаги героите са тези, които печелят. Понякога те губят. Ала продължават да се бият. Не се предават.

Именно това ги прави герои.

Точно тези думи бяха помогнали на Ема да преживее някои от най-трудните моменти в живота си.

— Клеъри, може ли да те попитам нещо?

— Разбира се. Всичко.

— Найтшейд — каза Ема. — Нали се сещаш, вампирът…

Клеъри изглеждаше учудена.

— Главният вампир на Лос Анджелис? Онзи, за когото открихте, че е използвал тъмна магия.

— Вярно беше, нали? Наистина използваше забранени магии?

Клеъри кимна.

— Разбира се. Всичко в ресторанта му беше тествано. Определено използваше магия. Сега нямаше да е в затвора, ако не беше така! — Тя сложи лекичко ръка върху тази на Ема. — Знам, че Клейвът понякога е ужасен. Но в него има много хора, които се опитват да бъдат справедливи. Анселм наистина беше от лошите.

Ема кимна безмълвно. Та нали в действителност не се съмняваше в Анселм.

А в Джулиън.

Устните на Клеъри се извиха в усмивка.

— Е, добре, стига с тези скучни неща — заяви тя. — Разкажи ми нещо интересно. От цяла вечност не си споделяла нищо за любовния си живот. Все още ли излизаш с онзи Камерън Ашдаун?

Ема поклати глава.

— Аз… излизам с Марк.

— Марк? — Клеъри я зяпна така, сякаш Ема току-що й беше връчила двуглав гущер. — Марк Блекторн?

— Не, друг Марк. Естествено, че Марк Блекторн. — В гласа на Ема се прокраднаха отбранителни нотки. — Защо не?

— Просто… никога не бих си ви представила заедно. — Клеъри определено изглеждаше поразена.

— Е, с кого си ме представяше тогава? С Камерън?

— Не, не с него. — Клеъри сви крака до гърдите си и отпусна брадичка върху коленете си. — Именно там е работата. Искам да кажа… онзи, с когото си те представях, то няма смисъл. — Срещнала объркания поглед на Ема, тя наведе очи. — Предполагам, че не е нищо. Ако си щастлива с Марк, и аз се радвам за теб.

— Клеъри, какво не ми казваш?

Възцари се дълго мълчание, през което Клеъри се взираше в тъмната вода. Най-сетне тя проговори:

— Джейс ме помоли да се омъжа за него.

— О! — Ема вече бе разтворила ръце, за да я прегърне, когато видя изражението й и замръзна. — Какво не е наред?

— Отказах му.

— Отказала си му? — Ема отпусна ръце. — Но вие сте тук… заедно… не сте ли все още…?

Клеъри се изправи. Застана на ръба на покрива и се загледа към морето.

— Все още сме заедно. Казах му, че се нуждая от време, за да си помисля. Сигурна съм, че ме смята за луда или… е, всъщност не знам какво смята.

— Така ли е наистина? — попита Ема. — Действително ли се нуждаеш от време?

— За да реша дали искам да се омъжа за Джейс? Не. — Гласът на Клеъри беше натежал от чувство, което Ема не можеше да разтълкува. — Не. Знам отговора. Естествено, че искам. За мен никога няма да има друг. Така стоят нещата.

Нещо в простичкия начин, по който го каза, изпрати спазъм по тялото на Ема. За мен никога няма да има друг. В тръпката, която я полази, имаше разпознаване на това чувство и мъничко страх.

— Тогава защо отказа?

— Някога ми се явяваха сънища. — Клеъри все така се взираше към лунната пътека, проточила се през тъмната вода, като бяла линия, разсичаща черно платно. — Когато бях на твоите години. Сънища за неща, които щяха да се случат, сънища за ангели и предсказания. След края на Тъмната война те спряха. Мислех, че никога няма да се завърнат, но през последните шест месеца те започнаха отново.

Ема не разбираше съвсем.

— Сънища?

— Не са толкова ясни, колкото бяха някога. Изпълнени са обаче с усещането… със знанието, че се задава нещо ужасно. Като стена от мрак и кръв. Сянка, която се разпростира над света и заличава всичко. — Тя преглътна. — Има и още. Не е толкова образът на нещо, което се случва, а знание.

Ема също се изправи. Искаше й се да сложи ръка на рамото на Клеъри, но нещо я спря. Това не беше Клеъри, момичето, което я беше утешавало, когато родителите й умряха. Това беше Клеъри, която бе отишла в демонското царство Едом и бе убила Себастиан Моргенстърн. Клеъри, която се беше изправила срещу Разиел.

— Знание за какво?

— Че ще умра — отвърна Клеъри. — Не след дълго. Скоро.

— За мисията ви ли става въпрос? Смяташ, че нещо ще ти се случи там?

— Не… не, нищо такова. Трудно е за обяснение. Просто знание, че ще се случи, но не и точно кога, нито как.

— Всички се боим от смъртта — каза Ема.

— Не всички — възрази Клеъри. — Аз не се страхувам. Страхувам се обаче да оставя Джейс. Страхувам се какво ще му причини това. И мисля, че ако сме женени, за него би било още по-ужасно. Да бъдете женени, променя всичко. То е обещание да останеш с някого. Но аз не мога да му обещая да остана много дълго… — Клеъри сведе поглед надолу. — Давам си сметка, че звучи нелепо. Ала знам това, което знам.

Възцари се дълго мълчание, изпълнено от звука на океана под тях и вятъра в пустинята.

— Каза ли му? — попита Ема най-сетне.

— Не съм казала на никого, освен на теб. — Клеъри се обърна и я погледна загрижено. — Искам да те помоля за услуга. Огромна услуга. — Тя си пое дълбоко дъх. — Ако умра, искам да им кажеш — на Джейс и на останалите — че знаех. Знаех, че ще умра и не се боях. И кажи на Джейс, че затова му отказах.

— Аз… но защо аз?

— Няма друг, на когото бих могла да го кажа, без да си изкара акъла или да си помисли, че получавам някаква криза и имам нужда от психотерапевт… е, поне Саймън би казал така. — Очите на Клеъри грейнаха, докато изричаше името на своя парабатай. — Освен това ти вярвам, Ема.

— Ще го направя — отвърна Ема. — Естествено, че можеш да ми вярваш, няма да кажа на никого, но…

— Нямах предвид, че ти вярвам да опазиш тайната — обясни Клеъри. — Макар че наистина ти вярвам. В сънищата си те виждам с Кортана в ръка. — Тя се повдигна на пръсти, и я целуна по челото. Беше почти майчински жест. — Вярвам ти, че ще продължиш да се биеш, Ема. Вярвам ти, че никога няма да се откажеш.

* * *

Едва когато се върнаха в колата, Кит забеляза, че кокалчетата му кървят. Не беше почувствал болката, когато бе цапардосал табелата, но сега я усещаше.

Джулиън понечи да запали колата, но се поколеба.

— Бих могъл да те излекувам — предложи. — С иратце.

— С какво?

— Делител на руна — обясни Джулиън. — Една от най-леките. Логично би било да ти бъде първата.

Цял куп саркастични забележки пробягаха през главата на Кит, но той беше прекалено уморен, за да ги изрече.

— Да не си посмял да ме бодеш с една от вашите шантави магически пръчици. Просто искам да се върна… — Едва не каза у дома, но се спря. — … обратно.

Докато пътуваха, Кит мълчеше, загледан през прозореца. Магистралата бе почти празна, ширнала се сива и безлюдна напред. Покрай тях прелетяха табелите за Креншоу и Феърфакс. Това не беше красивият Лос Анджелис с планини и плажове, зелени морави и имения. Това бе Лос Анджелис с напукани тротоари, хилави дръвчета и небе, натежало от смог.

Това открай време беше домът на Кит, но докато го гледаше сега, той се чувстваше отчужден от него. Сякаш ловците на сенки го откъсваха от всичко, което познаваше, за да го издърпат в своята странна орбита.

— Е, какво ще се случи с мен? — попита той неочаквано, нарушавайки мълчанието.

— Какво? — Джулиън се намръщи на трафика в огледалото за обратно виждане. Кит виждаше очите му, синьо-зелени, с онзи почти шокиращ цвят, който имаха очите на всички от семейство Блекторн (е, само едно от очите на Марк), освен Тай.

— Значи, Джейс е истинското ми семейство — каза Кит. — Но не мога да се преместя да живея при него, защото той и секси гаджето му отиват на някаква тайна мисия?

— Виждам, че вие, Херондейловци, си имате тип — промърмори Джулиън.

— Какво?

— Името й е Клеъри. Но просто казано — да. Точно сега той не може да те приеме, така че ще го направим ние. За нас не е проблем. Ловците на сенки приемат други ловци на сенки в домовете си. То е нещо естествено за нас.

— Наистина ли смяташ, че е добра идея? — попита Кит. — Искам да кажа, домът ви е доста прецакан, с онзи твой чичо, който страда от агорафобия, и шантавия ти брат.

Джулиън стисна по-силно волана, ала в отговор каза само:

— Тай не е шантав.

— Имах предвид Марк — обясни Кит. Последва неловка пауза. — Тай не е шантав — добави Кит. — Просто има аутизъм.

Паузата се проточи още повече. Кит се зачуди дали не го беше обидил с нещо.

— Не е кой знае какво — каза най-сетне. — Когато ходех в мунданско училище, познавах няколко деца от спектъра. Тай има много общо с тях.

— Какъв спектър? — попита Джулиън.

Кит го погледна изненадано.

— Ама ти наистина не знаеш за какво говоря?

Джулиън поклати глава.

— Може и да не си забелязал, но ние не се замесваме в мунданската култура.

— Това не е мунданска култура. Това е… — Невробиология. Наука. Медицина. — Нямате ли рентген? Антибиотици?

— Не — отвърна Джулиън. — За дребните неща, като главоболие, целителните руни са достатъчни. За по-сериозните неща Мълчаливите братя са нашите лечители. Мунданската медицина е строго забранена. Но ако мислиш, че има нещо, което би трябвало да знаем за Тай…

Понякога на Кит му се искаше да мрази Джулиън. Наистина. Джулиън като че ли обожаваше правилата; беше непреклонен, дразнещо спокоен и точно толкова безстрастен, колкото всички твърдяха, че са ловците на сенки. Само дето не беше така. Обичта, с която беше пропит гласът му, когато изрече името на брат си, издаваше истината.

Кит усети как тялото му се напряга. Разговорът с Джейс по-рано бе облекчил част от тревогата, която изпитваше, откакто баща му беше умрял. Джейс бе накарал всичко да изглежда така, сякаш щеше да бъде лесно. Сякаш все още се намираха в свят, където можеш да дадеш шанс на нещо и да видиш какво ще излезе.

Ала сега, докато се взираше в сивата магистрала пред себе си, се зачуди как изобщо си бе въобразил, че би могъл да живее в свят, където цялото знание, което притежаваше, бе смятано за грешно, където всичките му ценности (каквито и да бяха, след като беше израснал с баща, чийто прякор беше Мошеника Рук) бяха преобърнати с главата надолу.

Където да общува с тези, към които принадлежеше заради кръвта във вените си, означаваше да си навлече омразата на онези, с които беше израснал.

— Забрави. Не исках да кажа нищо особено за Тай. Просто безсмислени мундански работи.

— Съжалявам, Кит — каза Джулиън. Вече бяха на крайбрежната магистрала. Водата се простираше в далечината пред тях, кръглата луна, издигнала се високо в небето, рисуваше съвършена бяла пътека в средата на морето. — За това, което се случи на Пазара.

— Сега те ме мразят. Всички, които познавах някога.

— Не — отвърна Джулиън. — Боят се от теб. Има разлика.

Може би действително беше така, помисли си Кит. Ала точно в този момент не беше сигурен, че това има значение.