Касандра Клеър
Повелител на сенките (19)

19
Мрачните дъбрави

— Казах ти да стоиш далече от Пазара на сенките, Рук — заяви Барнабас. — Има ли причина да не ме послушаш? Липса на уважение към мен или към долноземците като цяло?

Беше започнала да се събира тълпа, любопитна смесица от ехидно подсмихващи се вампири, широко ухилени върколаци и магьосници с предпазливи изражения.

— Каза ми да стоя надалеч от Пазара в Лос Анджелис — изтъкна Кит, — не от всички Пазари на сенките по света. Нямаш тази власт и влияние, Хейл, и единствено собственикът на този Пазар може да реши дали да си отида, или да остана.

— Това съм аз. — Гласът принадлежеше на Хипатия, гладкото й лице беше напълно безизразно.

— Мислех, че си само съсобственичка — каза Кит.

— То е достатъчно. И внимавай с безочието. Не ми харесва да ме лъжат, дете. Както не ми харесва и това, че доведе двама нефилими със себе си.

Множеството ахна. Кит потръпна вътрешно. Нещата не се развиваха добре за тях.

— Те не подкрепят Студения мир.

— Гласуваха ли против него? — обади се магьосница, около чиято шия растеше обръч от шипове.

— Бяхме едва на десет години — заяви Ливи. — Бяхме прекалено малки.

— Деца — изсъска мъжът, застанал зад сергията с феите в клетки. Трудно бе да се каже дали го изрече с изненада, презрение или глад.

— О, той не просто е довел нефилими със себе си — обясни Барнабас със змийската си усмивка. — Сам той е един от тях. Нефилимски шпионин.

— Какво ще правим? — прошепна Тай. Двамата бяха застанали толкова плътно от двете му страни, че Кит не бе в състояние да помръдне ръце.

— Извадете оръжията си — нареди той. — И се опитайте да измислите начин да избягаме.

Трябваше да им отдаде заслуженото, никой от тях дори не си пое по-рязко дъх. Ръцете им мигновено се спуснаха надолу, в периферията на зрението му.

— Това е лъжа — заяви той. — Баща ми е Джони Рук.

— А майка ти? — разнесе се дълбокият глас на Шейд зад тях. Зад него също се беше събрала тълпа — не можеха да побегнат натам.

— Не знам — процеди Кит през зъби. За негова изненада, Хипатия повдигна вежди, сякаш й беше известно нещо, което той не знаеше. — И това няма значение… не сме дошли, за да ви навредим или шпионираме. Нуждаехме се от помощта на магьосник.

— Ала нефилимите си имат свои опитомени магьосници — каза Барнабас, — готови да предадат долноземците, за да се докопат до парите в джобовете на Клейва. Макар че след онова, което сторихте с Малкълм…

— Малкълм? — Хипатия се изпъна. — Това са децата Блекторн? Онези, които са отговорни за смъртта му?

— Той умря само наполовина — заяви Тай. — Завърна се от морето като морски демон, за известно време. Е, сега очевидно е мъртъв — добави, сякаш си беше дал сметка, че е казал нещо, което не е трябвало.

— Ето защо Шерлок Холмс оставя Уотсън да говори — изсъска Кит тихичко.

— Холмс никога не оставя Уотсън да говори — сопна се Тай. — Уотсън е неговото подкрепление.

— Аз не съм ничие подкрепление — заяви Кит и извади от джоба си нож. — Чу как откъм върколаците се разнесе подигравателен смях при вида на жалките му размери, но това не го смути. — Както казах, дойдохме тук, за да поговорим най-миролюбиво с някой магьосник, а после да си отидем. Аз израснах на Пазара на сенките. Не тая лоши чувства към тях, също като моите спътници. Но ако ни нападнете, ще се отбраняваме. А после ще дойдат и други нефилими, за да отмъстят за нас. И за какво? Каква полза от това?

— Момчето има право — обади се Шейд. — Подобна война не е от полза за никого.

Барнабас не му обърна внимание. В очите му грееше фанатичен пламък.

— Има обаче полза от това да превърнеш някого в пример за назидание — заяви той. — Нека нефилимите научат какво е да откриеш безжизнените тела на децата си пред входната си врата, без надежда за правосъдие или разплата.

— Не го правете… — започна Ливи.

— Довършете ги — нареди Барнабас и глутницата му върколаци, както и тълпата зяпачи, се нахвърлиха отгоре им.

* * *

Навън светлините на Полперо грееха като звезди на фона на тъмните хълмове. Звукът на морето достигаше до тях, тихата мелодия на вълните, които идваха и се отдръпваха, приспивната песен на света.

Тя определено подейства на Ема. Въпреки усилията на Джулиън с чая, тя бе заспала пред камината, свита като котка, а дневникът на Малкълм беше отворен до нея.

Преди да заспи, му беше чела на глас. От самото начало на дневниците, когато бяха открили Малкълм самичък, объркано дете, което не помнеше родителите си и нямаше представа какво е магьосник. Семейство Блекторн го бяха приели при себе си, доколкото Джулиън можа да прецени, защото смятаха, че един магьосник би могъл да им е от полза, магьосник, когото да подчинят на волята си и контролират. Бяха му обяснили какво представлява истинската му природа, при това — не особено деликатно.

От цялото семейство, единствено Анабел бе проявила доброта към Малкълм. Заедно, двамата бяха изследвали пещерите и скалите на Корнуол и тя му бе показала как да си разменят тайни съобщения с помощта на гарван. Малкълм пишеше лирично за крайбрежието, за неговата изменчивост и бурите му и също толкова лирично — за Анабел, дори когато все още не си даваше сметка за чувствата си. Обичаше бързия й ум и силната й природа. Обичаше закрилническия й характер (писал бе как го беше защитавала пламенно пред братовчедите си) и с течение на времето бе започнал да се възхищава не само на красивото й сърце. Писалката му бе прескачала и запъвала, докато описваше меката й кожа, очертанията на ръцете и устата й, и как косата й се бе изплъзвала от плитките си, разливайки се около нея като облак от сянка.

Джулиън почти се бе зарадвал, когато гласът на Ема затихна и тя полегна (само за да затвори очи за миг, беше го уверила) и почти незабавно потъна в сън. Никога не си бе представял, че би могъл да съчувства на Малкълм, ала думите му спокойно биха могли да разказват историята на собственото му съсипано сърце.

Понякога, написал бе Малкълм, понякога някой, когото си познавал през целия си живот, изведнъж се превръща в непознат, по един вълшебен начин, като да откриеш, че плажът, на който си идвал през целия си живот, всъщност е застлан не с пясък, а с диаманти и те те заслепяват с красотата си. Анабел, ти взе живота ми, притъпен като острието на неизползвано оръжие, разглоби го на парченца и го сглоби наново, във форма толкова необикновена и удивителна, че мога само да се питам…

Разнесе се тъп звук, сякаш птица се беше блъснала в стъклото на прозореца. Джулиън се изпъна и посегна към камата, която беше оставил на ниската масичка до дивана.

Звукът се повтори, по-силен отпреди.

Джулиън скочи на крака. Нещо се движеше пред прозореца… нещо бяло. То изчезна, а после отново се разнесе глух звук. Нещо, хвърлено по стъклото. Като дете, замерящо прозореца на приятеля си с камъчета, за да привлече вниманието му.

Джулиън погледна към Ема. Беше се обърнала по гръб, затворила очи, а гърдите й се повдигаха и спускаха равномерно. Устните й бяха полуотворени, бузите й — леко зачервени.

Той се приближи до вратата и бавно натисна бравата, опитвайки се да й попречи да изскърца. Тя се отвори и той пристъпи навън.

Нощта бе тъмна и студена, луната беше увиснала над водата като перла, полюшваща се от верижка. Земята около къщата беше неравна и се спускаше почти отвесно към океана. Повърхността на водата беше тъмно прозрачна и през нея, сякаш гледаше през черно стъкло, Джулиън виждаше очертанията на скали.

— Джулиън — разнесе се глас. — Джулиън Блекторн.

Той се обърна. Къщата беше зад него, пред него — Пийк Рок, краят на скалата, и тъмната трева, растяща между сивите камъни.

Вдигна ръка и светлината, бликнала от руническия му камък, огря момичето, застанало пред него.

Сякаш беше изляла от рисунката му. Тъмна, права коса, овално лице, като на тъжна Мадона, очертано от качулката на огромно наметало, изпод което се подаваха тънки, бледи глезени и износени обувки.

— Анабел?

* * *

Ножът изхвръкна от ръката на Кит, прелетя през разстоянието между него и приближаващата тълпа и се заби в рамото на Барнабас Хейл. Покритият със змийски люспи магьосник изкрещя от болка и политна назад.

— Кит! — каза Ливи изумено; Кит усети, че не бе сигурна дали бе постъпил правилно, ала той никога не бе забравил един цитат на Емерсън, който баща му страшно обичаше: Вдигнеш ли ръка против краля, трябва да го убиеш.

Един магьосник бе по-могъщ от глутница върколаци, а Барнабас бе предводителят им. Това бяха две причини да го извади от играта. Нямаше обаче време да мисли за тези неща, защото долноземците връхлетяха върху тях.

— Умбриел! — изкрещя Ливи и оръжието в ръката й лумна.

Тя бе същинска вихрушка от движение, невероятно бърза и изящна, благодарение на тренировките си със сабя. Описа смъртоносен кръг, а косата й се развя около нея. Беше прекрасно размазано петно от светло и тъмно, острието й оставяше дълги следи от кръв там, откъдето минеше.

Тай, с къс меч в ръка, беше отстъпил до колоната на сергията, което беше хитро, защото собственичката на сергията крещеше на долноземците да се дръпнат, докато те настъпваха.

— Хей! Махайте се! — викаше тя и стоката й полетя във въздуха; шишенца с тинктури се заразбиваха в изненаданите лица на върколаци и вампири. Някои от течностите като че ли бяха разяждащи — поне един върколак отскочи назад с вой, стиснал цвърчащото си лице.

Тай се усмихна и въпреки всичко, което се случваше, на Кит също му се прииска да се усмихне. Скъта го в ума си като спомен, към който да се върне по-късно, защото точно в този момент отгоре му връхлиташе огромен върколак с рамене като подпорни стени. Той протегна ръка и издърпа един от стълбовете в шатрата на Шейд.

Цялата конструкция рухна, а Кит замахна с кола. Металът не беше много твърд, но пък беше гъвкав, като гигантски камшик. Чу пращене на кости, когато го стовари право в гърдите на скочилия върколак, който извика от болка и прелетя над главата му.

Тялото на Кит пулсираше от възбуда. Може би щяха да се справят. Може би тримата щяха да си пробият път навън оттук с помощта на оръжията си. Може би това означаваше във вените ти да тече ангелска кръв.

Ливи изпищя.

Кит изтласка един вампир от пътя си, удряйки го жестоко с кола, и се обърна да види какво бе станало. Една от бутилките, летящи във въздуха, я беше улучила. Вътре очевидно бе имало киселина, която бе прогорила дупка в дрехите й и въпреки че Ливи бе притиснала ръка до раната, Кит зърна кръв между пръстите й.

Все още размахваше оръжие с другата си ръка, ала долноземците, като акули, надушили кръв, се бяха извърнали от Тай и Кит и се приближаваха към нея. Тя замахна и прониза двама от тях, ала тъй като не можеше да предпази тялото си както трябва, кръгът на защитата й намаляваше. Един вампир дойде по-близо, облизвайки устни.

Кит се затича натам. Тай беше пред него, проправяйки си път през множеството с помощта на меча си. Кръв бе измокрила земята в краката на Ливи. Сърцето на Кит се сви от паника. Ливи рухна в мига, в който Тай стигна до нея и двамата се свлякоха заедно на земята, Ливи — в прегръдките на брат си. Умбриел се изплъзна от пръстите й.

Кит се приближи до тях с препъване. Запрати кола настрани, удряйки няколко върколаци, и грабна серафимското оръжие на Ливи.

Тай бе свалил меча си. Държеше сестра си, която бе изгубила съзнание, а косата й се бе разпиляла по раменете и гърдите му. Беше извадил стилито си и рисуваше иратце върху кожата й, макар че ръката му трепереше и руната беше разкривена.

Кит вдигна грейналия меч. Светлината му накара долноземците да се свият уплашено, ала той знаеше, че това не е достатъчно: отново щяха да се хвърлят в атака и тогава щяха да разкъсат Ливи и Тай на парчета. Зърна Барнабас, с подгизнал от кръв костюм, да се обляга на ръката на един телохранител. Очите му, впити в Кит, бяха пълни с омраза.

Тук нямаше да има милост за тях.

Един вълк скочи срещу него. Той вдигна Умбриел, размаха го… и не срещна нищо. Вълкът се беше сгромолясал на земята, сякаш отблъснат от невидима ръка.

Силен порив на вятър развя златната коса на Кит и той я отметна с поаленяла ръка. Синя мълния припламна и се заби в земята пред Барнабас.

— Виждам — разнесе се кадифен глас, — че съм пристигнал точно навреме.

Към тях вървеше висок мъж с къса, черна коса, оформена на шипове. Очевидно беше магьосник: имаше златнозелени котешки очи с тесни зеници и носеше тъмносиво палто, поръбено с драматично алено, което се развяваше зад него, докато вървеше.

— Магнус Бейн. — Гласът на Барнабас Хейл бе пропит с неприкрита ненавист. — Върховният предател.

— Не бих казал, че това е любимият ми прякор — отбеляза Магнус и размаха лекичко пръсти към Барнабас. — Предпочитам „Нашият господар и повелител“, или пък „Несъмнено най-сексапилният“.

Барнабас се дръпна назад.

— Тези трима нефилими проникнаха на Пазара на сенките с измама…

— Нарушили ли са Съглашенията?

Барнабас изръмжа.

— Един от тях ме прониза.

— Кой? — попита Магнус.

Барнабас посочи Кит.

— Колко ужасно — заяви Магнус. Лявата му ръка бе отпусната до тялото и той незабелязано вдигна палец към Кит в знак на одобрение. — Това преди или след като ги нападна се случи?

— След — обади се Кит. Един от телохранителите на Барнабас пристъпи към него и той замахна с оръжието си. Този път мълнията, изскочила от ръката на Магнус изплющя като скъсана електрическа жица между тях.

— Достатъчно — заяви магьосникът.

— Нямаш власт тук, Бейн — каза Барнабас.

— Всъщност имам. Като представител на магьосниците в Съвета на нефилимите, имам немалка власт. Сигурен съм, че го знаеш.

— О, прекрасно знаем точно колко си отдаден на ловците на сенки. — Барнабас беше толкова бесен, че пръскаше слюнки, докато говореше. — Особено на семейство Лайтууд.

Магнус повдигна лениво вежди.

— За приятеля ми ли става дума? Да не би да ревнуваш, Барнабас?

Кит се прокашля.

— Господин Бейн. — Чувал бе за Магнус Бейн, кой ли не беше. Той вероятно бе най-прочутият магьосник в света. Заедно с Мая Робъртс, Лили Чен и приятеля му Алек, оглавяваше Съюза между долноземци и нефилими. — Ливи изгуби много кръв. Тай използва целителна руна, но…

Лицето на Магнус потъмня от истински гняв.

— Тя е само на петнайсет години, просто дете — изръмжа той. — Как смеете!

— Да не би да донесеш на Съвета за нас, Магнус? — обади се Хипатия за първи път. Тя не се беше включила в схватката и сега, облегната на една сергия, оглеждаше Магнус изпитателно. Шейд сякаш беше изчезнал; Кит нямаше представа къде бе отишъл.

— Струва ми се, че имаме две възможности — заяви Магнус. — Или ще се биете с мен и вярвайте ми, ще загубите, защото съм страшно ядосан и съм по-стар от всеки един от вас. След което ще докладвам на Съвета. Или ще ме оставите да си отида заедно с нефилимските деца, без бой, и в такъв случай няма да докладвам на Съвета. Какво избирате?

— Аз избирам номер две — обади се жената, замерила върколаците с бутилките си.

— Тя има право, Барнабас — съгласи се Хипатия. — Откажи се.

Лицето на Барнабас потръпваше. А после той се обърна рязко и се отдалечи, следван от телохранителите си. Останалите долноземци също започнаха да се разотиват, потъвайки в тълпата с прегърбени рамене.

Кит се отпусна на колене до Тай, който почти не беше помръднал. Очите му се стрелкаха напред-назад, устните му бяха почти бели; изглеждаше в шок.

— Тай — повика го Кит колебливо и сложи ръка върху неговата. — Тай…

Тай се отърси от него, сякаш без дори да забележи кой е. Беше обвил ръце около Ливи, впил пръсти в китката й. Кит осъзна, че мери пулса й. Ясно бе, че е жива — гърдите й се повдигаха и спускаха. Въпреки това Тай не сваляше пръсти от китката й, сякаш ударите на сърцето й го успокояваха.

— Тиберий. — Беше Магнус, коленичил до тях, без да обръща внимание на кръвта и калта, изцапали скъпото му на вид палто. Не протегна ръка, не се опита да докосне Тай, просто каза тихо:

— Тиберий. Знам, че ме чуваш. Трябва да ми помогнеш да отнесем Ливи в Института. Там ще мога да се погрижа за нея.

Тай вдигна очи. Не плачеше, ала сивият цвят на очите му беше потъмнял като въглен. Изглеждаше зашеметен.

— Тя ще се оправи ли? — попита.

— Ще се оправи. — Гласът на Магнус беше твърд. Кит посегна да помогне на Тиберий да вдигне Ливи и този път Тай му позволи. Докато се изправят, Магнус вече бе започнал да отваря Портал, вихрушка от сини, зелени и розови цветове, издигнала се насред сенките на сергиите и шатрите на Пазара.

Изведнъж Тай се обърна към Кит.

— Можеш ли да я вземеш? — попита той. — Да отнесеш Ливи?

Кит кимна слисано. Това, че Тай го бе помолил да носи близначката му, бе израз на доверие, който го шокира. Той взе Ливи в прегръдките си, вдъхвайки миризмата на кръв и магия.

— Хайде! — повика ги Магнус. Порталът зееше широко отворен. Кит зърна очертанията на Лондонския институт от другата страна.

Тай не се обърна. Беше си сложил слушалките и тичаше по празната алея на Пазара. Раменете му бяха превити, сякаш върху него от всички страни се сипеха удари, ала ръцете му не потрепваха, когато стигна до последната сергия, онази с пленените феи. Грабна клетките и се залови да ги отваря една по една. Пикситата и никситата в тях се изсипаха навън, скимтейки от радост, че са свободни.

— Ей, ти! Престани! — кресна собственикът, втурвайки се към него, за да предотврати още по-голяма разруха. Ала беше твърде късно — Тай запрати последната клетка насреща му и тя се отвори, освобождавайки един освирепял гоблин, който впи зъби в рамото на доскорошния си тъмничар.

— Тай! — извика Кит и Тай се втурна обратно към отворения Портал. Сигурен, че Тай е зад него, Кит прекрачи, стиснал здраво Ливи, и остави вихрушката да го повлече.

* * *

Анабел се приближи безмълвно към него, напуканите й обувки не вдигаха никакъв шум върху камъните. Джулиън не бе в състояние да помръдне. Стоеше закован на мястото си от изумление.

Знаеше, че тя е жива. С очите си я беше видял да убива Малкълм. И все пак, никога не си я бе представял толкова осезаема. Така реална. Приличаше на някой, когото би могъл да срещнеш навсякъде: в киното, в Института, на плажа.

Зачуди се откъде ли беше взела дрехите си. Наметалото й не приличаше на нещо, което би могъл да намериш да се суши на простора, а се съмняваше, че тя разполага с каквито и да било пари.

Високите скали хвърляха дълги сенки, когато тя се приближи, отмятайки качулката си.

— Как откри това място? — попита го. — Тази къща?

Джулиън вдигна ръце и тя спря, само на няколко крачки от него. Уловени от нощния вятър, няколко кичура от косата й сякаш танцуваха.

— Пискитата ми казаха къде си. Някога те дружаха с Малкълм и все още хранят топли чувства към мен.

Сериозно ли говореше? Джулиън не беше сигурен.

— Не бива да си тук. Не бива да ме търсиш.

— Не искам да те нараня или да ти сторя зло — увери я Джулиън и се зачуди: ако дойдеше малко по-близо, дали щеше да успее да я сграбчи? Въпреки че от мисълта да използва физическа сила, за да се сдобие с Черната книга, му се повдигаше. Осъзна, че не си беше представял как ще й я отнеме. Твърде погълнат бе от въпроса как да открият Анабел. — Но те видях да убиваш Малкълм.

— Спомням си това място преди двеста години — рече тя, сякаш Джулиън не бе проговорил. Акцентът й беше британски, ала в него имаше нещо странно, звук, който Джулиън не бе чувал преди. — Изглеждаше съвсем същата, макар че наоколо имаше по-малко къщи и повече кораби в пристанището. — Обърна се, за да погледне към къщурката. — Малкълм сам я построи. Със собствената си магия.

— Защо не влезе вътре? — попита Джулиън. — Защо остана да ме чакаш тук навън?

— Забранено ми е — отвърна тя. — Ръцете ми са изцапани с кръвта на Малкълм. Не мога да прекрача прага на дома му. — Тя се обърна към Джулиън. — Как е възможно да си ме видял да го убивам?

Луната се бе показала и обливаше нощта с лъчите си, обгръщайки назъбените очертания на облаците в светлина.

— Видях как Малкълм те съживи. В кристала на кралицата на феите. Тя искаше да го видя.

— Но защо кралицата би искала нещо подобно? — Анабел отвори леко устни, осъзнала изведнъж истината. — А. За да те накара да тръгнеш след мен. За да те накара да поискаш Черната книга и цялото й могъщество.

Тя пъхна ръка под наметката си и извади книгата. Наистина беше черна, наситено черно, което сякаш всмукваше сенките в себе си. Беше пристегната с кожена лента. Думите, отпечатани върху корицата, отдавна бяха избелели.

— Не си спомням как умрях — меко каза Анабел, докато Джулиън се взираше в книгата в ръцете й. — Нито как се случи, нито времето, което прекарах след това под земята, нито когато Малкълм научи за смъртта ми и наруши покоя на костите ми. Едва по-късно научих, че прекарал години, мъчейки се да ме съживи, но никоя от магиите му не подействала. Аз не се събуждах, а тялото ми продължаваше да гние. — Тя завъртя книгата в ръцете си. — Тъмният крал му казал, че ключът се крие в Черната книга. Тъмният крал му дал стихчето и заклинанието. И именно Тъмният крал му казал кога Себастиан ще нападне Института… кога Институтът ще бъде празен. Единственото, което поискал в замяна, било Малкълм да работи над магии, които да обезсилят нефилимите.

Мислите на Джулиън препускаха. Малкълм не беше споменал ролята на Тъмния крал във всичко това, когато бе разказал на семейство Блекторн своята версия на станалото. Не че имаше нещо чудно. Кралят бе далеч по-могъщ от Малкълм и магьосникът едва ли би искал да забърка името му във всичко това.

— Силата ни не действа в Тъмните земи — рече той. — Серафимските оръжия не работят, нито пък магическата светлина или руните ни.

— Дело на Малкълм — заяви Анабел. — Кралят иска по целия свят и в Идрис да стане така. Ловците на сенки — изгубили силите си. Би ни отнел Аликанте и би се възцарил над него. Ловците на сенки ще се превърнат в преследваните.

— Нуждая се от Черната книга, Анабел. За да попреча на краля. Да спра всичко това.

Тя просто се взираше в него.

— Преди пет години Малкълм проля нефилимска кръв, опитвайки се да ме върне от мъртвите.

Родителите на Ема, помисли си Джулиън.

— Това събуди ума, но не и тялото ми. Магията подейства наполовина. Бях в агония, разбираш ли, полужива, пленена под земята. Писъците ми на болка бяха беззвучни. Малкълм не можеше да ме чуе. Не бях в състояние да помръдна. Той мислеше, че не усещам нищо, не чувам нищо, но въпреки това ми говореше.

Пет години, помисли си Джулиън. В продължение на пет години тя бе пленена в гробницата на средоточието, в съзнание, ала неспособна да накара да я чуят, неспособна да проговори, да проплаче, да помръдне.

Джулиън потрепери.

— Гласът му проникваше в гробницата ми. Четеше ми онова стихотворение, отново и отново. „Отдавна, преди много, тъй много лета.“^[1] — Погледът на Анабел беше мрачен. — Предаде ме, докато бях жива, и отново, след като умрях. Разбираш ли, смъртта е дар. Да оставиш болката и скръбта зад себе си. Той ми отне това.

— Съжалявам — каза Джулиън. Луната бе започнала да слиза към хоризонта, и той се зачуди колко ли късно беше.

— Съжалявам — повтори тя пренебрежително, сякаш думата не означаваше нищо за нея. — Задава се война. Между феите и ловците на сенки. Но това не ме засяга. Засяга ме единствено да ми обещаеш, че повече няма да се опитваш да се добереш до Черната книга. Откажи се, Джулиън Блекторн.

Джулиън изпусна дъха си. Би излъгал, без да му мигне окото, ала подозираше, че обещание, дадено на някой като Анабел, идваше с ужасяващи последствия.

— Не мога — отвърна. — Нуждаем се от Черната книга. Не мога да ти кажа защо, но ти се кълна, че тя ще бъде на сигурно място, далече от ръцете на краля.

— Казах ти какво ми причини тази книга — рече тя и за първи път придоби оживен вид, бузите й пламнаха. — От нея няма полза, освен за злини. Не би трябвало да я искаш.

— Няма да я използвам за зло — увери я Джулиън. Това поне беше вярно, помисли си.

— Черната книга не може да бъде използвана за друго. Тя разбива семейства, хора…

— Моето семейство ще бъде разбито, ако не се сдобия с книгата.

Анабел замълча за миг.

— О. — А после, по-меко: — Но помисли само за онова, което би могло да бъде разбито, ако тази книга е там някъде, по света. Има по-висши цели.

— Не и за мен. — Светът може да бъде изпепелен до основи, стига семейството ми да оцелее, помисли си Джулиън и тъкмо се канеше да го каже, когато вратата на къщата се отвори рязко.

Ема застана на прага. Обуваше развързаните си обувки, стиснала Кортана в ръка. Косата й беше разчорлена, ала захватът й около оръжието беше сигурен.

Потърси Джулиън с поглед, а после видя Анабел; сепна се и зяпна изумено. Джулиън видя как устните й оформиха името на Анабел в същия миг, в който тя вдигна качулката си и побягна.

Джулиън се втурна след нея, Ема — само секунда по-късно. Ала Анабел беше смайващо бърза. Прекоси светкавично тревата и обраслия с пирен склон, водещ до ръба на скалата и с един последен поглед назад, се хвърли във въздуха.

— Анабел! — Джулиън и Ема изтичаха до ръба на канарата. Погледнаха надолу, към водата, на стотици метри под тях, гладка като огледало. Анабел беше изчезнала.

* * *

Връхлетяха в Института, озовавайки се в библиотеката. Беше като да те хвърлят от много високо и Кит се олюля и залитна към масата, вкопчвайки се в Ливи, за да не я изпусне.

Тай беше паднал на колене и тъкмо се изправяше. Кит погледна лицето на Ливи… то беше сиво, с плашещ жълтеникав оттенък.

— Магнус… — прошепна той.

Магьосникът, който се беше приземил с лекотата на дългогодишна практика, се обърна рязко, преценявайки светкавично ситуацията.

— Спокойно. Всичко е наред — каза и посегна да поеме Ливи. Кит му я подаде с облекчение — някой щеше да се погрижи за това. Магнус Бейн щеше да се погрижи за това. Нямаше да допусне Ливи да умре.

Отне му миг докато забележи, че в библиотеката има още някой. Някой, когото той не познаваше и който тръгна към Магнус в същия миг, в който магьосникът положи Ливи върху дългата маса. Беше млад мъж, на годините на Джейс, с права тъмна коса, която изглеждаше така, сякаш преди малко беше станал и не си беше направил труда да я среше. Носеше избелял пуловер и дънки и гледаше Магнус ядосано.

— Събуди децата.

— Алек, тук имаме спешен случай — изтъкна Магнус.

Значи, това беше Алек Лайтууд. Незнайно защо, Кит бе очаквал да изглежда по-възрастен.

— Събудените малки деца също са спешен случай — настоя Алек. — Така де.

— Добре, дръпнете мебелите назад — нареди Магнус на Тай и Кит. — Трябва ми място. — Той хвърли кос поглед към Алек, докато двете момчета се заловиха да местят столове и малки етажерки. — Е, къде са децата? — попита, докато си събличаше палтото.

Алек протегна ръка и го улови, когато Магнус му го подхвърли — отработено движение, което издаваше, че е свикнал с този жест.

— Оставих ги с едно мило момиче на име Кристина. Тя каза, че обича малки деца.

— Оставил си децата ни с непозната?

— Всички други спят — изтъкна Алек. — Освен това тя знае приспивни песнички. На испански. Рафи май се влюби. — Той отново хвърли поглед към Кит. — В името на Ангела, това е направо плашещо — изтръгна се от него, сякаш повече не можеше да се сдържа.

Кит се посмути.

— Кое е плашещо?

— Иска да каже, че страшно приличаш на Джейс — обясни Магнус. — Джейс Херондейл.

— Моят парабатай — добави Алек с обич и гордост.

— Познавам Джейс. — Кит гледаше Тай, който се мъчеше да премести един стол. Трудно му бе не защото столът беше прекалено тежък, а защото пръстите му се свиваха и разпускаха от двете му страни, правейки жестовете му необикновено непохватни и некоординирани. — Дойде в Института след моето… след като открих кой съм.

— Легендарният изгубен Херондейл — каза Магнус. — Знаеш ли, вече бях започнал да мисля, че е просто мълва, измислена от Катарина, като Чудовището от Лох Нес или Бермудския триъгълник.

— Катарина е измислила Бермудския триъгълник? — попита Алек.

— Не говори глупости, Алек. Това беше Рейгнър. — Магнус докосна лекичко Ливи по ръката и тя извика. Тай изпусна стола, с който се бореше, и си пое накъсано дъх.

— Причиняваш й болка. Недей.

Гласът му беше тих, но Кит долови стоманените нотки в него и видя момчето, опряло нож до гърлото му в къщата на баща му.

Магнус подпря ръце на масата.

— Ще се опитам, Тиберий. Но може да се наложи да й причиня болка, за да я излекувам.

Тай като че ли се канеше да отговори, ала в този миг вратата се отвори рязко и Марк нахлу в библиотеката. Зърна Ливи и пребледня.

— Ливи. Ливия!

Понечи да се приближи, но Алек го стисна над лакътя. Макар и слаб, беше забележително силен. Задържа Марк назад, докато Магнус прокарваше длан, от която изскачаше син огън, над тялото на Ливи. Ръкавът на якето и ризата й сякаш се стопиха, разкривайки дълга, грозна рана, от която се процеждаше жълта течност.

Марк си пое рязко дъх.

— Какво става?

— Схватка на Пазара на сенките — отвърна Магнус кратко. — Ливия бе порязана от парче стъкло, върху което имаше корен от ориас. Силна отрова, но има лек. — Пръстите му се плъзнаха над ръката на Ливи и под кожата й грейна синьо сияние, сякаш нещо в нея пулсираше.

— Пазарът на сенките? — повтори Марк. — Какво, по дяволите, е правила Ливи на Пазара на сенките?

Никой не му отговори. Кит имаше чувството, че се свива в себе си.

— Какво става? — попита Тай. Пръстите му все така се свиваха и разпускаха до тялото му, сякаш се опитваше да отърси нещо от кожата си. Раменете му се изпънаха. Беше сякаш тревогата и възбудата му намираха израз в безмълвна музика, която караше нервите и мускулите му да танцуват. — Тази синя светлина нормална ли е?

Марк каза нещо на Алек, който кимна и го пусна. Марк заобиколи масата и като се приближи до Тай, сложи ръка на рамото му. Тай се облегна на него, ала ръцете му продължиха да потръпват.

— Магнус е най-добрият. Целителните магии са неговата специалност. — Гласът на Алек беше мек. Не беше гласът на човек, който говори тихо, просто за да успокои някого, а на човек, който наистина споделя болката му. — Веднъж излекува и мен — добави. — Беше демонска отрова. Не би трябвало да съм жив, ала ето че съм. Можеш да му имаш доверие.

Ливи ахна рязко и гърбът й се изви конвулсивно; Тай сложи длан върху ръката си и пръстите му се вкопчиха в нея. А после тялото на Ливи се отпусна. Цветът започна да се завръща в лицето й, от жълтеникавосиви бузите й станаха розови. Тай също се отпусна видимо.

— Ето че отровата е извлечена — каза Магнус делово. — А сега да се погрижим за загубата на кръв и порязването.

— За тези неща съществуват руни — каза Тай. — Аз мога да й ги сложа.

Магнус обаче поклати глава.

— По-добре да не го правим — руните черпят част от своята сила от носителя си. Ако тя имаше парабатай, вероятно бихме могли да опитаме да почерпим сила от него, но тя няма такъв, нали?

Тай не отговори. Лицето му се беше вкаменило и пребледняло.

— Няма парабатай — отвърна Кит, осъзнал, че Тай няма да каже нищо повече.

— Нищо. И така ще се оправи — увери ги Магнус. — Няма обаче да е зле да я пренесем в стаята й. Няма причина да спи върху масата.

— Аз ще ти помогна — каза Марк. — Тай, защо не дойдеш с нас?

— Алек, ще отидеш ли до лечебницата? — помоли Магнус, докато Марк вземаше сестра си в прегръдките си. Горката Ливи, помисли си Кит; никак не би й харесало да я разнасят насам-натам като чувал с картофи. — Знаеш от какво ще имам нужда.

Алек кимна.

— Вземи Кит със себе си — добави Магнус. — Ще имаш нужда от помощ, за да донесеш всичко.

Кит осъзна, че няма нищо против да си поприказва с Алек. Алек имаше успокояващо излъчване — тихо и сдържано. Докато двамата излизаха от библиотеката, Кит хвърли един последен поглед към Тай. Самият той нямаше братя и сестри, не познаваше майка си, имал бе единствено Джони. Баща му. Баща му, който бе мъртъв, а все пак не вярваше, че самият той някога бе изглеждал така, както Тай изглеждаше в момента, сякаш дори само мисълта, че нещо може да се случи с Ливи, бе достатъчна, за да го прекърши.

Може би ми има нещо, помисли си Кит, докато излизаше в коридора след Алек. Може би не бе способен на истински чувства. Никога не си бе задавал кой знае колко въпроси за това, коя бе майка му. Човек, способен на истински чувства, несъмнено би си задавал подобни въпроси, нали?

— Значи, си се запознал с Джейс? — попита Алек, тътрейки лекичко крака по килима. — Как ти се стори?

— Джейс? — Кит изглеждаше озадачен. Защо му бе на който и да било да го попита за мнението му за ръководителя на Нюйоркския институт.

— Просто поддържам разговора. — Върху устните на Алек играеше особена усмивчица, сякаш бе запазил цял куп мисли за себе си. Минаха през врата, на която пишеше ЛЕЧЕБНИЦА, и се озоваха в голяма стая, пълна със старовремски единични метални легла. Алек мина зад плота и се залови да рови.

— С Джейс не си приличате особено — отбеляза Кит. Върху стената насреща му имаше причудливо тъмно петно, сякаш беше покрита с пласт боя, почти във формата на дърво.

— Меко казано. — Алек натрупа купчинка превръзки върху плота. — Ала това няма значение. Не е нужно парабатаите да си приличат. Нужно е просто да се допълват един друг. Да работят добре заедно.

Кит си помисли за Джейс, изтъкан сякаш от искрящо злато и увереност, и Алек, с неговото сигурно, тихо спокойствие.

— И вие с Джейс се допълвате един друг?

— Спомням си деня, в който го срещнах за първи път — отвърна Алек. Беше намерил две празни кутии и сега слагаше превръзки в едната и бурканчета с прахчета в другата. — Тъкмо беше излязъл от един Портал от Идрис. Беше кльощав и покрит със синини, и имаше огромни очи. Освен това беше арогантен. Двамата с Изабел непрекъснато се караха… — Споменът извика усмивка върху устните му. — Ала за мен всичко у него казваше: „Обичайте ме, защото никой никога не го е правил“. То бе изписано навсякъде по него, като пръстови отпечатъци. Притесняваше се да се запознае с теб — добави Алек. — Не е свикнал да има кръвни роднини. Мнението ти беше важно за него. Искаше да го харесаш. — Той погледна към Кит. — Ето, вземи едната.

Кит усети, че главата му се замайва. Спомни си Джейс, самонадеян и развеселен, и горд. Алек обаче говореше за него така, сякаш го виждаше като уязвимо дете, някой, който се нуждаеше от любов, защото никога не бе познал такава.

— Но аз съм никой — каза той, поемайки кутията с превръзки. — Защо го е грижа какво мисля? Аз съм без значение. Аз съм нищо.

— Имаш значение за ловците на сенки — заяви Алек. — Ти си Херондейл. Това никога не може да бъде нищо.

* * *

Взела Рафи в прегръдките си, Кристина пееше тихичко. Беше дребничък за петте си години, а сънят му беше неспокоен. Потръпваше и въздишаше насън, стиснал кичур тъмна коса в малките си кафяви пръстчета. Малко й напомняше на нейните малки братовчеди, които винаги искаха още една прегръдка, още един сладкиш, още една песен преди да заспят.

За разлика от него, Макс спеше като пън — тъмносин пън с очарователно големи тъмносини очи и щърба усмивка. Когато Кристина, Марк и Кийрън бяха изтичали на приземния етаж, за да открият Алек и Магнус и двете им деца във фоайето на Института, Евелин вече беше там и мърмореше нещо за магьосници в дома й и колко нежелателно бе да имаш син цвят. Кристина се надяваше повечето възрастни ловци на сенки да не реагират по този начин при вида на Макс — би било страшно травматизиращо за горкото мъниче.

Изглежда, че Алек и Магнус се бяха завърнали от някакво пътуване и бяха открили съобщението на Даяна, молещо ги за помощ. Незабавно бяха отворили Портал, отвеждащ до Лондонския институт и научили от Кристина за обвързващата магия, Магнус се бе отправил към местния Пазар на сенките, за да потърси книга със заклинания, която да му помогне да я развали.

Рафи и Макс, останали сами в непозната къща, само с един от родителите, бяха надали вой.

— Заспивай — казал бе Алек мрачно на Рафи, докато го отнасяше в една празна стая. — Adorno.

Кристина се изкиска.

— Това означава „украшение“. Не „заспивай“.

Алек въздъхна.

— Все още уча испански. Магнус е този, който го говори.

Кристина се усмихна на Рафаел, който подсмърчаше. Тя винаги приспиваше малките си братовчеди с песни, така, както майка й беше правила с нея; може би на Рафи това щеше да му хареса.

— О, Рафаелито — каза тя, о, мъничък Рафаел. — Ya es hora de ir a dormer. Te gustarίa que te cante una canciòn?^[2]

Той закима енергично.

— Si!

Кристина се бе заела да научи Алек на всички приспивни песнички, които знаеше, докато той държеше Макс, а тя седеше с Рафи. Малко след това Магнус се беше върнал и откъм библиотеката се беше разнесло думкане и тропане и Алек се бе втурнал да види какво става. Кристина обаче бе предпочела да остане, където бе, освен ако не я повикаха, защото загадъчни бяха пътищата на магьосниците, както и на техните очарователни гаджета.

Освен това й харесваше да има нещо така безобидно като малко дете, което да я отвлече от тревогите й. Сигурна бе (относително сигурна), че обвързващата магия може да бъде развалена. Ала въпреки това бе притеснена: ами ако не можеше? Двамата с Марк щяха да бъдат нещастни завинаги, свързани от връзка, която не искаха. И къде щяха да отидат? Ами ако той поискаше да се върне в земите на феите? Тя не би могла да отиде с него.

Измъчваха я и мисли за Диего: очаквала бе да открие съобщение от него, когато се завърна от земите на феите, но такова нямаше. Възможно ли бе някой да изчезне от живота ти по този начин на два пъти?

Тя въздъхна и се наведе, за да погали Рафи по главичката, пеейки тихичко.

Arrorrò mi niño,

arrorrò mi sol,

arrorrò pedazo,

de mi corazòn.

 

Нани-на, детенце

Нани-на слънчице,

Нани-на, късче от сърцето ми.

Алек се беше върнал, докато тя пееше, и бе седнал на леглото до Макс, облегнат на стената.

— Чувал съм тази песен и преди. — Беше Магнус, застанал на прага. Изглеждаше уморен, клепачите на котешките му очи бяха натежали — Не помня кой я пееше.

Приближи се и се наведе, за да вземе Рафи от нея. Гушна го в прегръдките си и за миг главичката на Рафи се люшна до врата му. Кристина се зачуди дали това се беше случвало преди: ловец на сенки с родител магьосник.

Sol solecito, calientame un poquito

por hoy, por mañana, por toda la semana.

Изпя го Магнус и Кристина го погледна изненадано. Имаше приятен глас, макар че мелодията й беше непозната. Слънце, слънчице, сгрей ме за малко, за една сутрин, за един ден, за цялата седмица.

— Добре ли си, Магнус? — попита Алек.

— Да. Ливи също е добре. Оздравява. До утре трябва да се е оправила напълно.

Магнус разкърши рамене, обтягайки мускулите си.

— Ливи? — Кристина се изпъна сепнато. — Какво е станало с Ливи?

Алек и Магнус се спогледаха.

— Не й ли каза? — тихо попита Магнус.

— Не исках да разстройвам децата — отвърна Алек. — И си помислих, че ти би могъл да я успокоиш по-добре…

Кристина скочи на крака.

— Ливи е пострадала? Марк знае ли?

И Магнус, и Алек я увериха, че Ливи е добре и че, да, Марк знае, но тя вече беше на вратата.

Втурна се по коридора към стаята на Марк. Китката й туптеше от болка — не й беше обръщала внимание, но сега, когато беше разтревожена, тя се усили. Дали беше болка, която Марк изпитваше, предала се и на нея, така, както понякога парабатаите усещаха агонията на другия? Или магията се усилваше?

Вратата му беше открехната и изпод нея се процеждаше светлина. Завари го буден, легнал в леглото си. Виждаше дълбокия отпечатък на обвързващата магия, обвил се около лявата му китка като гривна.

— Кристина? — Той се надигна в леглото. — Добре ли си?

— Не съм аз тази, която е пострадала. Алек и Магнус ми казаха за Ливи.

Марк сви крака, правейки й място да седне до него. Болката отслабна толкова рязко, че за миг й се зави свят.

Той й разказа какво бяха направили Кит, Ливи и Тай. За кристала, който бяха намерили в Блекторн Хол, за посещението им на Пазара на сенките и как Ливи бе пострадала.

— И сега си мисля — довърши, — че ако Джулиън беше тук, ако не ме беше оставил да отговарям за тях, нищо от това нямаше да се случи.

— Джулиън е този, който каза, че могат да отидат в Блекторн Хол. А и повечето от нас на петнайсет години вече ходехме на мисии. Не си виновен ти, че те не са ти се подчинили.

— Не им казах да не ходят на Пазара на сенките. — Марк потрепери леко. Наметна се с одеялото, придобивайки вид на тъжен Арлекин.

— Не им каза и да не се намушкват един друг с ножове, защото те много добре го знаят — изтъкна Кристина язвително. — Пазарът е забранен. Макар че… Не бъди прекалено строг с Кит. Пазарът на сенките е светът, който той познава.

— Не знам как да се грижа за тях — рече Марк. — Как да им кажа да се подчиняват на правилата, когато никой от нас не го прави? Отидохме в царството на феите, което е далеч по-сериозно нарушение на правилата, отколкото посещение на Пазара на сенките.

— Може би всички трябва да се опитате да отговаряте един за друг.

Марк се усмихна.

— Толкова си мъдра.

— Кийрън добре ли е? — попита Кристина.

— Мисля, че още е буден. Разхожда се из Института посред нощ. Не е спал добре, откакто дойдохме тук… твърде много студено желязо, вероятно. Твърде много град.

Яката на тениската му беше оръфана и развлечена и Кристина виждаше къде започват белезите на гърба му, следите от стари рани, спомени за ножове. Одеялото бе започнало да се смъква от рамото му и Кристина посегна несъзнателно да го вдигне.

Ръката й докосна шията на Марк, голата кожа там, където гърлото му срещаше плата на тениската. Кожата му беше гореща. Той се приведе към нея и тя усети дъха на борове.

Лицето му беше толкова близо, че можеше да види променящите се багри на ирисите му. Повдигането и спускането на гърдите й като че ли я приближи към него.

— Ще останеш ли да спиш тук тази вечер? — помоли той дрезгаво. — Ще боли по-малко. И за двама ни.

Нечовешките му очи проблеснаха за миг и Кристина си спомни думите на Ема, как понякога, когато го погледнела, виждала необуздаността и свободата, и безкрайните пътища на небето.

— Не мога — прошепна тя.

— Кристина… — Той се надигна на колене. Облаците навън приглушаваха светлината на луната и звездите, ала Кристина го виждаше въпреки това, разрошената му светла коса, очите му — приковани в нея.

Беше твърде близо, твърде осезаем. Знаеше, че ако я докосне, тя ще рухне. Дори не бе сигурна какво означава това, знаеше единствено, че мисълта за подобен пълен разпад я плаши… и че когато погледнеше към Марк, виждаше и Кийрън, като сянка, която винаги беше до него.

Тя се плъзна от леглото.

— Съжалявам, Марк — каза и излезе от стаята толкова бързо, че почти тичаше.

* * *

— Анабел изглежда толкова тъжна — каза Ема. — Толкова тъжна.

Лежаха един до друг на леглото в къщурката. То беше много по-удобно от леглата в Института, в което имаше известна доза ирония, като се имаше предвид, че това бе къщата на Малкълм. Джулиън предполагаше, че дори убийците имат нужда от обикновени дюшеци и в действителност не спят върху платформи, направени от черепи.

— Искаше да се откажа от Черната книга — обясни Джулиън. И двамата лежаха по гръб, Ема — облечена в пижамата, която беше купила в градчето, а Джулиън — по анцуг и стара тениска. Леглото не беше много широко и раменете и стъпалата им се докосваха. Не че Джулиън би се отместил, дори да можеше. — Каза, че тя носела само злини.

— Но ти не смяташ, че трябва да се откажем.

— Не мисля, че имаме избор. Пък и Книгата вероятно ще е на по-сигурно място в Светлия двор, отколкото където и да било в нашия свят. — Той въздъхна. — Каза също така, че е говорила с пискитата по тези места. Ще трябва да пратим съобщение на другите, да видим дали знаят начини за залавяне на пискита. Да хванем някое от тях и да открием какво знаят.

— Добре. — Гласът на Ема затихваше, очите й се затваряха. Джулиън почувства същото изтощение да залива и него. Денят беше невероятно дълъг. — Можеш да им пуснеш съобщение от моя телефон.

Джулиън не беше успял да включи телефона си да се зареди, тъй като нямаше подходящия адаптор. Неща, за които ловците на сенки не мислеха.

— Според мен не бива да казваме на другите, че сме видели Анабел — рече той. — Още не. Ще пощуреят, а първо искам да видя какво ще научим от пискитата.

— Трябва да им кажем поне, че Тъмният крал е помогнал на Малкълм да се сдобие с Черната книга — настоя Ема сънено.

— Ще им кажа, че сме го прочели в дневника му.

Изчака да види дали Ема ще възрази, но тя вече потъваше в сън. Той също почти заспиваше. Ема беше тук, до него, така, както трябваше да бъде. Даде си сметка колко зле беше спал през последните няколко седмици без нея.

Не беше сигурен дали се бе унесъл, нито за колко дълго. Когато очите му се отвориха, видя приглушеното сияние на огъня в камината, превърнал се почти в жарава. Усещаше Ема до себе си, ръката й — преметната през гърдите му.

Той се вкамени. Трябва да се беше обърнала в съня си. Беше се сгушила до него. Усещаше ресниците й, лекия й дъх, до кожата си.

Тя промълви нещо и завъртя глава до шията му. Преди да се пъхнат в леглото се беше страхувал, че ако я докосне, ще бъде връхлетян от същия смазващ волята копнеж, който бе почувствал в Светлия двор.

Онова, което изпитваше в момента, бе едновременно по-хубаво и по-страшно. Беше завладяваща, ужасяваща нежност. Макар че когато беше будна, Ема притежаваше излъчване, което я караше да изглежда висока и дори внушителна, тя бе толкова мъничка, сгушена до него, и така деликатна, че сърцето му се сви от мисли за това, как да не допусне светът да прекърши нещо толкова крехко.

Искаше да я задържи в прегръдките си завинаги, да я закриля, да бъде до нея. Искаше да може да пише за чувствата си така свободно, както Малкълм бе писал за покълващата си любов към Анабел. Ти разглоби живота ми на парченца и го сглоби наново.

Ема въздъхна тихичко и се намести върху дюшека. Искаше му се да проследи очертанията на устата й, да я нарисува… тя винаги бе различна, сърцевидната й форма се променяше заедно с израженията на лицето й, ала това изражение, между сън и будност, полуневинно, полузнаещо, завладя душата му по един нов начин.

В главата му отекнаха думите на Малкълм. То е като да откриеш, че плажът, на който си идвал през целия си живот, всъщност е застлан не с пясък, а с диаманти и те те заслепяват с красотата си. Диамантите може и да заслепяваха с красотата си, но освен това бяха най-твърдите и най-остри скъпоценни камъни в света. Можеха да те порежат или разкъсат на парченца, да те смачкат или да те срежат надве. Обезумял от любов, Малкълм не бе помислил за това. Ала Джулиън не бе в състояние да мисли за нищо друго.

* * *

Кит се събуди от трясъка на вратата на Ливи. Надигна се и усети, че цялото тяло го боли, докато Тай влизаше в стаята.

— На пода си — отбеляза Тай, поглеждайки към него.

Не можеше да го отрече. След като приключиха в лечебницата, двамата с Алек бяха отишли в стаята на Ливи, а после Алек бе излязъл, за да нагледа децата, и тогава Кит беше останал само с Магнус — седнал тихичко до Ливи, той я преглеждаше от време на време, за да види дали се оправя. Както и Тай, облегнат на стената, впил поглед в сестра си, без да мига. На Кит му се бе сторило, че се намира в болнична стая, в която няма право да бъде.

Беше излязъл и спомняйки си как Тай бе спал на пода пред стаята му през първите му дни в Лос Анджелис, се беше свил върху износения килим, без да очаква да успее да заспи. Дори не помнеше кога е потънал в сън, но очевидно го беше направил.

Надигна се и седна.

— Чакай…

Ала Тай вече беше поел по коридора, сякаш изобщо не го беше чул. След миг Кит скочи на крака и го последва.

Не беше съвсем сигурен защо. Та той почти не познаваше Тиберий Блекторн, помисли си, докато Тай завиваше почти слепешком зад ъгъла и поемаше по стълбите. Почти не познаваше и сестра му. Пък и те бяха ловци на сенки. А Тай искаше двамата с него да сформират детективски екип, което беше абсурдно. Определено нещо, към което той не проявяваше никакъв интерес, каза си, когато стълбището стигна до малка площадка пред очукана стара врата.

Освен това навън вероятно беше студено, помисли си, докато Тай отваряше вратата и да, през нея нахлу влажен, мразовит въздух. Тай потъна в студа и сенките отвън и Кит го последва.

Отново се намираха на покрива, макар че, за негова изненада, вече не беше нощ; беше ранно утро — сиво и тежко, с облаци, трупащи се над Темза и катедралата „Сейнт Пол“. Шумовете на града се издигаха до тях, напрежението на милиони хора, които вършеха ежедневните си задължения, без да подозират за съществуването на ловците на сенки, без да подозират за магията и опасностите, които ги заобикаляха. Без да подозират за Тай, който се беше приближил до парапета около централната част на покрива, зареял поглед над града, вкопчен в железните декоративни лилии.

— Тай. — Кит се приближи до него и Тиберий се обърна, така че сега беше с гръб към парапета. Раменете му бяха напрегнати и Кит спря, защото не искаше да навлиза в личното му пространство. — Добре ли си?

Тай поклати глава.

— Студено — каза, а зъбите му тракаха. — Студено ми е.

— Тогава защо не се приберем вътре — предложи Кит. — Там е по-топло.

— Не мога. — Гласът на Тай звучеше така, сякаш идваше от много дълбоко вътре в него, ехо, потопено наполовина във вода. — Да стоя в онази стая… не можех… то беше…

Той поклати глава с безсилно раздразнение, да не може да открие правилните думи, беше истинско мъчение.

— Ливи ще се оправи — каза Кит. — До утре напълно ще се възстанови. Магнус ни обеща.

— Ала вината е моя. — Тай беше притиснал гръб в перилата, но те като че ли не можеха да го подкрепят. Той се плъзна бавно надолу, докато не седна на земята, притиснал колене до гърдите си. Дишаше тежко и се клатеше напред-назад, вдигнал ръце до лицето си, сякаш за да отмахне паяжини или да пропъди досадни мухи. — Ако бях неин парабатай… исках да отида в Сколоманса, но това няма значение… единствено Ливи има значение…

— Вината не е твоя — заяви Кит.

Тай поклати рязко глава. Кит панически се опита да си спомни какво беше чел в интернет за сривовете, защото беше почти сигурен, че Тай е на път да получи такъв. Той коленичи върху влажния покрив… трябваше ли да го докосне, или не?

Можеше само да си представя какво изпитва Тай всеки ден: сякаш целият свят връхлита отгоре му, оглушителни звуци и пронизващи светлини, и никой не се сещаше да модулира гласа си. А после всичко, с чиято помощ се справяш с това, да ти бъде отнето от скръб или страх, оставяйки те оголен, като ловец на сенки, отишъл в битка без бойното си облекло.

Спомни си нещо за тъмнина, за натиск и одеяла с тежести и мълчание. Макар че нямаше представа откъде да намери всички тези неща на покрива.

— Кажи ми — рече той. Кажи ми от какво се нуждаеш.

— Обвий ръце около мен. — Дланите на Тай бяха бледи петна във въздуха, сякаш Кит се взираше във фотография на забавен каданс. — Прегърни ме.

Все още се клатеше напред-назад. След миг Кит обви ръце около него, без да е сигурен какво друго да стори.

Беше като да държи политнала стрела: Тай беше горещ и сякаш остър в ръцете му, и вибрираше от странна емоция. Най-сетне, след цяла вечност, както се стори на Кит, той се отпусна мъничко. Ръцете му докоснаха тези на Кит, движението им се забави, пръстите му сграбчиха пуловера на Кит.

— По-силно — каза. Беше се вкопчил в Кит сякаш бе спасителен сал, челото му се впиваше болезнено в рамото на другото момче. Звучеше отчаяно. — Трябва да го почувствам.

Кит не бе от онези, които прегръщат за щяло и нещяло, и доколкото си спомняше, никой, никога, не бе идвал при него, за да бъде утешен. Не бе от онези, които умееха да утешават. Открай време смяташе така. Пък и почти не познаваше Тай.

Но пък Тай не правеше нищо просто ей така, без причина, дори ако хората, чиито мозъци работеха по друг начин, не бяха в състояние да видят тези причини. Кит си спомни начина, по който Ливи разтъркваше ръцете на Тай, когато беше под напрежение и си помисли: Натискът е усещане; усещането сигурно му помага да се почувства стъпил на земята. В това имаше логика. Така че Кит го прегърна още по-силно, докато Тай не се отпусна в силната хватка на ръцете му; прегърна го по-здраво, отколкото бе прегръщал когото и да било, прегръщаше го така, сякаш бяха изгубени в морето на небосвода и единствено това, че бяха вкопчени един в друг, им помагаше да се задържат над корабокрушението на Лондон.