Касандра Клеър
Повелител на сенките (23)

23
Горящите лазури

— Пак аз печеля. — Хайме свали картите си, само купи, и се ухили тържествуващо на Дру. — Не се чувствай зле. Кристина казваше, че имам дяволски късмет.

— Късметът на дявола не е ли лош? — Дру нямаше нищо против да губи от Хайме. Той винаги изглеждаше доволен, а нея не я беше грижа дали ще победи, или ще загуби.

Предишната нощ беше спал на пода до леглото й и когато се бе събудила, тя се бе обърнала настрани и го бе съзерцавала с изпълнени с щастие гърди. Насън Хайме изглеждаше уязвим и повече приличаше на брат си, макар че сега Дру го смяташе за по-красив от Диего.

Хайме беше тайна, нейната тайна. Нещо важно, което тя правеше, независимо дали другите го знаеха, или не. Знаеше, че той е на важна мисия, нещо, за което не можеше да говори; беше като да има шпионин в стаята си или супергерой.

— Ще ми липсваш — каза той откровено и като сплете пръсти, изпъна ръце като котка, протягаща се на слънцето. — От много отдавна не съм се забавлявал, нито съм си почивал толкова.

— Можем да си останем приятели и след това, нали? Искам да кажа, след като приключиш с мисията си.

— Не знам кога ще приключа. — По лицето му пробяга сянка. Настроенията на Хайме се меняха много по-бързо от тези на брат му: можеше да бъде щастлив и тъжен, смеещ се и замислен само в рамките на пет минути. — Възможно е да отнеме много време. — Той й хвърли кос поглед. — Възможно е да ме намразиш. Накарах те да пазиш тайни от семейството си.

— Те също пазят тайни от мен. Според тях съм прекалено малка, за да ми казват каквото и да било.

Хайме се намръщи и Дру усети как я жегва тревога — никога не бяха обсъждали на колко години е; защо да го правят? Обикновено обаче хората предполагаха, че е поне на седемнайсет. Тялото й имаше по-пищни извивки, отколкото телата на връстничките й и Дру бе свикнала момчетата да я зяпат.

Досега Хайме не я беше зяпал, не и по начина, по който го правеха другите момчета, сякаш имаха някакво право над тялото й. Сякаш би трябвало да е благодарна за вниманието. А тя бе открила, че отчаяно иска Хайме да не научи, че е само на тринайсет години.

— Е, поне Джулиън го прави — добави тя, — а Джулиън на практика отговаря за всичко. Работата е там, че когато бяхме по-малки, всички ние бяхме просто „децата“. Ала когато родителите ми умряха и Джулиън на практика ни отгледа, се разделихме на групички. Аз бях „по-малка“, а Джулиън изведнъж стана „по-голям“, като родител.

— Познато ми е. С Диего си играехме като кутренца, когато бяхме деца. А после той порасна и реши, че трябва да спасява света и започна да се разпорежда с мен.

— Точно така — съгласи се Дру. — Точно така беше и с нас.

Хайме посегна, за да качи сака си върху леглото.

— Не мога да остана много дълго — каза. — Но преди да си тръгна — имам нещо за теб.

Извади лаптоп и Дру го зяпна — нямаше да й подари лаптоп, нали? Той го отвори и по лицето му се разля усмивка. Нещо в нея напомняше за Питър Пан, беше усмивка, която казваше, че пакостите никога няма да му омръзнат.

— Свалих „Къщата, от която капеше кръв“. Реших, че можем да го изгледаме заедно.

Дру плесна с ръце и се покатери върху дюшека до него. Той се дръпна, за да й направи място и наклони екрана така, че и двамата да виждат. Дру можеше да прочете думите, които се обвиваха около ръката му, макар да не знаеше какво означават. La sangre sin fuego hierve.

— И да — заяви той, докато първите образи се появяваха на екрана. — Надявам се да си останем приятели и след това.

* * *

— Джулс — каза Ема, облегната на стената на църквата. — Сигурен ли си, че е добра идея? Няма ли нещо светотатствено в това, да изгориш църква?

— Тя е изоставена. Земята вече не е осветена. — Джулиън запретна ръкавите на якето си. Слагаше си руна за сила, грижливо и прецизно, от вътрешната страна на ръката си. Зад него, Ема виждаше извивката на залива и водата, връхлитаща върху брега с къдрави сини вълни.

— И все пак… ние уважаваме всички религии. Те всички плащат своята дан на ловците на сенки. От това живеем. Струва ми се…

— Непочтително? — Джулиън се усмихна невесело. — Ема, ти не видя това, което видях аз. Това, което Малкълм направи. Той унищожи онова, което правеше тази църква свещено място. Проля кръв в това място, а после го напои със своята. А когато една църква се превърне в такава кланица, то е по-ужасно, отколкото ако бе станало някъде другаде. — Той прокара пръсти през косата си. — Помниш ли какво направи Валънтайн с Меча на смъртните? Когато го открадна от Града на тишината?

Ема кимна. Всички знаеха какво бе станало. То бе част от историята на ловците на сенки.

— Превърна го от инструмент на ангели в инструмент на ада. Превърна го от нещо добро в нещо зло.

— По същия начин се промени и тази църква. — Той отметна глава назад, за да погледне кулата. — Колкото и свято да е било някога това място, сега то е осквернено. Ще продължава да привлича демони и те ще проникват в нашето измерение оттук. И няма да остават вътре — ще отиват в селото. Ще бъдат опасност за мунданите, които живеят там. И за нас.

— Кажи ми, че не е просто защото искаш да изгориш църква в нещо като бунтарско изявление?

Джулиън й се усмихна мило, с онази усмивка, която караше всички да го обичат и да му имат доверие, усмивката, която го караше да изглежда безобиден. Някой, когото бе лесно да забравиш. Ала Ема виждаше остриетата, които се криеха отдолу. — Не мисля, че някой би искал да чуе моите изявления.

Ема въздъхна.

— Сградата е каменна. Не можеш просто да нарисуваш руна за огън и да очакваш да пламне като кибритена клечка.

Джулиън впери нетрепващ поглед в нея.

— Помня какво се случи в колата. Когато ме излекува. Знам на какво е способна руна, направена, когато черпим енергия едни от друг.

— Искаш помощта ми за това?

Джулиън се обърна към стената на църквата, сива грамада от гранит, нашарена от заковани прозорци. Около краката им растеше избуяла трева, осеяна с глухарчета. Откъм плажа в далечината долитаха детски викове.

Джулиън протегна стилито си и нарисува руна върху камъка. Тя проблесна, обвита за миг от миниатюрни пламъчета. Огън. Ала пламъчетата угаснаха бързо, погълнати от камъка.

— Сложи ръце върху мен — каза той.

— Какво? — Ема не беше сигурна, че го е чула добре.

— Ще помогне, ако се докосваме — рече той делово. — Сложи ръце на гърба ми, или пък на раменете ми.

Ема се приближи зад него. Той беше по-висок — да сложи ръце на раменете му, би означавало да се протегне неудобно. Толкова близо тя усещаше движението на гърдите му, когато си поемеше дъх, виждаше мъничките лунички на тила му там, където вятърът разделяше косата му. Извивката на широките му рамене, преливаща в тесния кръст и бедрата му, дължината на краката му.

Сложи ръце на кръста му, сякаш се возеше зад него на мотоциклет — под якето, но над тениската. Усещаше топлината на кожата му през памучната материя.

— Добре — каза и дъхът й раздвижи косата му; по кожата му премина тръпка. Ема я усети и преглътна. — Давай.

Притвори очи, когато стилито задраска по стената. Той ухаеше на окосена трева, в което нямаше нищо чудно, при положение че допреди малко се беше търкалял в нея със съпротивляващото се писки.

— Защо никой не би поискал да ги чуе? — попита тя.

— Да чуе какво? — Джулиън се изправи на пръсти, при което тениската му се вдигна и ръцете на Ема се озоваха върху голата му кожа, обтегната върху железни мускули. Дъхът й секна.

— Всяко изявление, което би имал да направиш, ами, за каквото и да било — рече Ема, докато той отново стъпваше на земята; сега ръцете й бяха оплетени в тениската му. Тя вдигна очи към втората руна за огън: тази беше по-дълбока, по-тъмна и пламъците по краищата й грееха ярко. Камъните около нея започнаха да се пропукват…

И огънят угасна.

— Може и да не се получи. — Сърцето на Ема се блъскаше в гърдите й. Искаше да се получи и едновременно с това — не го искаше. Руните им би трябвало да бъдат по-силни, когато ги създадат заедно, така беше с всички парабатаи. Ала тази сила си имаше предел. Освен ако двамата парабатаи не бяха влюбени. От думите на Джем бе прозвучало така, сякаш тогава силата им би могла да бъде почти безпределна… би могла да нараства, докато не ги унищожи.

Джулиън вече не я обичаше — нали бе видяла начина, по който целуваше онова елфическо момиче. И все пак, трудно щеше да бъде да види неоспоримото доказателство с очите си.

Ала може би така беше най-добре. По-добре бе да се изправи срещу истината възможно най-скоро.

Тя плъзна ръце, сключвайки ги върху стомаха му, и се притисна в него, гърдите й бяха долепени до гърба му. Усети как той се напрегна от изненада.

— Опитай още веднъж. Бавно.

Чу как дишането му се учести. Ръката му се вдигна и стилито започна да рисува още една руна върху камъка.

Инстинктивно, ръцете й се вдигнаха към гърдите му и тя чу как стилито засече и прескочи върху камъка. Сложи длан върху сърцето му и го усети как тупти, как се удря в гърдите му.

Пулсът на Джулиън. Колко пъти го беше чувала или усещала да се блъска в нея като връхлитащ влак. Когато беше на шест години, беше паднала от стената, на която се беше покатерила, и Джулиън я беше уловил. Бяха тупнали заедно на земята и тя бе чула ударите на сърцето му. Помнеше пулса в гърлото му, докато държеше Меча на смъртните в Залата на Съвета. Надбягваха се по брега и след това тя слагаше пръсти върху китката му, за да премери пулса му. Синкопираният ритъм на сърцата им, слял се в пълен синхрон по време на парабатайската церемония. Ревът на кръвта му, докато я изнасяше от океана. Равномерните удари на сърцето му, когато отпусна глава върху гърдите му онази нощ.

Тялото й потрепери от силата на спомена и тя почувства как силата й прелива в Джулиън, увеличавайки могъществото на руната като камшик през ръката, пръстите, стилито му. Огън.

Джулиън си пое рязко дъх и изпусна стилито; върхът му грееше в червено. Дръпна се назад и Ема свали ръце от него. Едва не падна, но той я улови, издърпвайки я в двора на църквата, настрани от сградата. Запъхтени, двамата се взряха в нея: руната, която Джулиън беше нарисувал върху стената, беше прогорила самия камък. Гредите, с които бяха заковани прозорците, започнаха да скърцат и от тях изскочиха оранжеви огнени езици.

Джулиън погледна към Ема. Огънят пращеше и хвърляше искри в очите му, нещо повече от отражение.

— Ние направихме това — каза, извисявайки глас. — Ние го направихме.

Ема просто се взираше в него. Беше се вкопчила в ръцете му, над лактите, мускулите му — твърди под пръстите й. Джулс като че ли бе огрян отвътре, гореше от вълнение. Кожата му беше гореща под допира й.

Очите им се срещнаха и тя видя Джулиън, нейният Джулиън, нямаше прегради, затулващи изражението му, нищо скрито, само ясният блясък на очите му и горещината в погледа му. Ема почувства как сърцето й се разкъсва в гърдите. Чуваше пращенето на пламъците наоколо. Джулиън направи крачка към нея, по-близо, и тя забрави, че не бива да го допуска до себе си, забрави всичко друго, освен него.

Звук на сирени отекна в ушите й, ревът на противопожарната команда, носеща се към църквата. Джулиън се отдръпна от нея само толкова, колкото да улови ръката й и двамата побягнаха от църквата миг преди първата пожарна кола да пристигне.

* * *

Марк не помнеше как бяха отишли в библиотеката. Смътно си спомняше, че отиде да нагледа Тави (който строеше сложна кула от кубчета заедно с Рафи и Макс), след което почука на вратата на Дру — тя си беше в стаята и като че ли нямаше желание да излезе оттам, което беше добре. Нямаше защо да я плашат, преди да е станало необходимо.

И все пак на Марк му се искаше да я види. Джулиън и Ема ги нямаше, Тай и Ливи бяха някъде в Лондон, в опасност, и Марк се чувстваше като къща, изпод която някой бе изтръгнал основите. Беше неимоверно благодарен, че Дру и Тави са на сигурно място и че точно в този момент не се нуждаят от него. Нямаше представа как Джулиън го беше правил през всички тези години: как да бъдеш силен за някой друг, когато не знаеш как да бъдеш силен за себе си. Даваше си сметка, че беше мъничко нелепо той, един възрастен човек, да има нужда от присъствието на тринайсетгодишната си сестра, за да подсили решителността си, но то беше факт. И той се срамуваше от това.

Усещаше присъствието на Кристина, която говореше скорострелно на испански с Магнус. На Кийрън, облегнат на една от масите, отпуснал глава; косата му имаше лилаво-черен цвят, като най-тъмната част на водата. На Алек, върнал се с купчина дрехи в ръце.

— На Тай, Ливи и Кит са — рече, подавайки ги на Магнус. — Взех ги от стаята им.

Магнус погледна към Марк.

— Все още нищо на телефона?

Марк се опита да си поеме дълбоко дъх. Звънял бе на Ема и Джулиън, беше им изпратил и съобщения, ала не бе получил отговор. Кристина се бе чула с Ема, докато беше в библиотеката, и с двамата всичко като че ли било наред. Марк знаеше, че Ема и Джулиън са умни и предпазливи, и че нямаше по-добър воин от Ема. Въпреки това сърцето му се свиваше от тревога.

Трябваше обаче да се съсредоточи върху Ливи, Тай и Кит. Кит нямаше почти никаква подготовка, а Ливи и Тай бяха прекалено малки. Е, да, той бе на техните години, когато бе взет в Дивия лов, но въпреки това за него те си оставаха деца.

— Нищо от Ема и Джулс — рече. — Опитах да се свържа с Тай поне дузина пъти, две дузини. Никакъв отговор. — Преглътна надигналия се ужас. Съществуваха милион причини Тай да не си вдига телефона, които нямаха нищо общо с ездачите.

Ездачите на Манан. Макар да знаеше, че се намира в библиотеката на Лондонския институт и гледа как Магнус Бейн прокарва ръце по дрехите и подхваща проследяващата магия, част от него беше в земите на феите и слушаше истории за ездачите, безмилостните убийци на Тъмния двор. Те спяха под хълма, докато не ги събудеха, обикновено във време на война. Чувал бе да ги наричат Хрътките на краля, защото, надушили веднъж плячката си, бяха в състояние да я следват в продължение на мили, през морета, земи и небеса, за да я убият.

Кралят очевидно отчаяно искаше да се добере до Черната книга, след като ги беше събудил. В миналото те преследваха великани и чудовища. Сега преследваха семейство Блекторн. Марк усети, че се вледенява.

До ушите му достигаше тихият глас на Магнус, обясняващ какво представляват Седмината, кои са и какво правят. Алек беше дал на Кристина сива тениска, която вероятно принадлежеше на Тай; тя я държеше в ръка, върху опакото на която беше нарисувана проследяваща руна, и клатеше глава.

— Не се получава — каза. — Може би ако Марк опита… дайте му нещо на Ливи…

Тикнаха в ръцете му черна рокля с волани. Не можеше да си представи как Ливи носи нещо подобно, но едва ли това бе смисълът. Стисна я здраво и нарисува непохватно проследяваща руна върху опакото на дясната си длан, опитвайки се да си спомни как го правеха ловците на сенки — как изпразваха ума си от всичко друго, как посягаха към нищото, мъчейки се да открият искрицата на онзи, когото търсеха, от другата страна на въображението си.

Ала там нямаше нищо. Роклята сякаш бе мъртва под допира му. В нея нямаше никаква Ливи. Нямаше никаква Ливи никъде.

Той отвори очи, поемайки си рязко дъх.

— Не мисля, че ще се получи.

Магнус изглеждаше объркан.

— Но…

— Това не са техните дрехи — каза Кийрън, вдигайки глава. — Забравихте ли? Взеха ги назаем, когато пристигнаха тук. Чух ги да се оплакват от това.

Марк нито за миг не би предположил, че Кийрън обръща достатъчно внимание на онова, което си приказват семейство Блекторн, за да запомни подобна подробност. Но ето че го беше направил.

Ала така правеха Ловците, нали? Изглеждайте така, сякаш не обръщате никакво внимание, но попивайте всяка подробност, нерядко казваше Гуин. Животът на един Ловец може да зависи от това.

— Наистина ли няма нищо тяхно? — В гласа на Магнус се долавяше нотка на паника. — Дрехите, които носеха, когато пристигнаха…

— Бриджет ги изхвърли — отвърна Кристина.

— Стилитата им…

— Несъмнено са ги взели със себе си — каза Марк. — Останалите оръжия просто са взели назаем. — Сърцето му думкаше. — Нищо ли не можеш да направиш?

— Защо не отвориш Портал до Лосанджелиския институт? — предложи Алек. — Да вземем нещо тяхно оттам.

Магнус бе започнал да крачи напред-назад.

— В момента Порталите са забранени. Съображения за сигурност. Бих могъл да потърся друга магия, да изпратим някой, който да вдигне забраната за Портал, наложена върху Института в Калифорния, ала всичко това ще отнеме време…

— С каквото не разполагаме. — Кийрън изпъна гръб. — Нека аз отида след децата. Залагам живота си да сторя всичко по силите си, за да ги намеря.

— Не — заяви Марк доста рязко и видя съкрушеното изражение, преминало по лицето на Кийрън. Нямаше обаче време да обяснява. — Даяна…

— … е в Идрис и не може да помогне — каза Кийрън. Марк беше пъхнал ръка в джоба си; пръстите му се сключиха около нещо малко, гладко и студено.

— Може би е време да повикаме Мълчаливите братя — предложи Магнус. — Независимо от последствията.

Кристина потръпна. Марк знаеше, че си мисли за Ема и Джулс, за Клейва, събрал се в Идрис, за опасността и разрухата, грозящи семейство Блекторн. Разруха, случила се докато Марк отговаряше за тях. Нещо, което Джулиън никога не би допуснал. Когато Джулиън ръководеше нещата, не се случваха бедствия… не и такива, които той да не може да оправи.

Само че Марк не биваше да мисли за това. Целият му ум, цялото му сърце бяха изпълнени с образа на брат му и сестра му в опасност. А в този миг те бяха нещо повече от брат и сестра: той разбра какво изпитваше Джулиън, когато ги погледнеше. Те бяха неговите деца — беше отговорен за тях и би умрял, за да ги спаси.

Марк извади ръка от джоба си. Златният жълъд проблесна, когато го хвърли във въздуха, удари се в насрещната стена и се отвори.

Кристина се завъртя рязко.

— Марк, какво…

Не настъпи видима промяна, ала библиотеката се изпълни с ухание и за миг те сякаш се озоваха насред поляна в земите на феите — Марк усети мирис на свеж въздух, пръст и листа, на земя и цветя, и вода с бакърен дъх.

Кийрън се напрегна, очите му се изпълниха със смесица от надежда и страх.

— Алек — каза Магнус, протягайки ръка и гласът му бе не толкова предупреждение, колкото оголена настойчивост: тайнствеността на елфическите земи бе дошла в стаята и той искаше да защити онова, което обичаше. Алек обаче не помръдна, просто се взираше с нетрепващи сини очи, докато върху отсрещната стена се появяваше сянка. Сянка, нехвърляна от нищо.

Тя бавно се издължи нагоре. Сянката на мъж, с наведена глава и превити рамене. Кристина докосна медальона на гърлото си и промълви нещо… молитва, предположи Марк.

Светлината в стаята се усили. Сянката вече не беше сянка. Тя имаше цвят и очертания, и беше Гуин ап Нийд, със скръстени пред масивните гърди ръце и разноцветни очи, проблясващи изпод гъсти вежди.

— Марк Блекторн — каза, а гласът му беше тътен. — Не дадох този символ на добрата ми воля на теб, нито бе предвиден да бъде използван от теб.

— Наистина ли си тук? — попита Марк, запленен. Гуин изглеждаше достатъчно солиден, но ако се взреше по-внимателно, на Марк му се струваше, че вижда рамката на прозореца през тялото му…

— Той е Проекция — обясни Магнус. — Добре дошъл, Гуин ап Нийд, свитата на гроба, баща на убитите. — Той се поклони съвсем лекичко.

— Магнус Бейн — рече Гуин. — Доста време мина.

Алек срита Магнус по глезена… вероятно, подозираше Марк, за да му попречи да отговори, че не е минало достатъчно време.

— Нуждая се от теб, Гуин — каза Марк. — Ние се нуждаем от теб.

Гуин не изглеждаше доволен.

— Ако исках да бъдеш в състояние да ме призовеш, когато си поискаш, щях да дам жълъда на теб.

— Ти се обърна към мен — напомни Марк. — Дойде, за да поискаш да помогна на Кийрън и аз го спасих от Тъмния двор, а сега Ездачите на Манан преследват братята и сестрите ми, които са само деца.

— Изнесъл съм труповете на безброй деца от бойното поле — отвърна Гуин.

Марк знаеше, че не се опитва да бъде жесток. Просто това беше неговата действителност — на кръв и смърт, и война. За Гуин и Дивия лов нямаше време на мир: някъде по света винаги се водеше война и техен дълг бе да се погрижат за нея.

— Ако не ни помогнеш — рече Марк, — значи, ставаш слуга на Тъмния крал, защитаваш неговите интереси, неговите планове.

— Това ли е твоята игра? — тихо попита Гуин.

— Не е игра — заяви Кийрън. — Кралят, моят баща, възнамерява да поведе война; ако не му се противопоставиш, той ще сметне, че си на негова страна.

— Дивият лов не е на ничия страна — каза Гуин.

— И ако не действаш сега, никой няма да повярва, че е така — рече Марк.

— Ловът може да открие Ливи, Тай и Кит — обади се Кристина. — Вие сте най-великите търсачи, които светът е познавал някога, много по-велики от Седмината ездачи.

Гуин я погледна поучудено, сякаш не можеше да повярва, че изобщо бе проговорила. Изглеждаше полуразвеселен, полураздразнен от ласкателството й. Кийрън, от друга страна, изглеждаше впечатлен.

— Много добре — заяви Гуин. — Ще се опитам. Нищо не обещавам — добави той мрачно и изчезна.

Марк остана да се взира в празната стена там, където допреди миг се бе намирал Гуин.

Кристина му отправи разтревожена усмивка. Кристина винаги бе същинско откровение. Нежна и искрена, ала учудващо способна да прибегне до елфически номера, когато се наложи. Думите й към Гуин бяха прозвучали напълно искрено.

— Може и да ви се стори неохотно, но ако Гуин казва, че ще опита нещо, ще обърне света наопаки, ако се наложи — заяви Магнус. Изглеждаше абсолютно изтощен, по начин, по който Марк не помнеше да го бе виждал преди. Изтощен и мрачен. — Ще имам нужда от помощта ти, Алек — заяви той. — Време е за Портал до Корнуол. Трябва да открием Ема и Джулиън, преди Ездачите да са го направили.

* * *

Ударите на часовника в Залата на Съвета отекваха в Гард. Приключила разказа си преди броени минути, Даяна сплете ръце върху бюрото на консула.

— Моля те, Джия. Кажи нещо.

Консулът се изправи. Носеше широка надиплена рокля, чиито ръкави бяха поръбени с брокат. Беше изпъната като струна.

— Звучи ми като дело на демони — рече тя с напрегнат глас. — Само че в Идрис няма демони. Не и от края на Смъртната война.

Предишният консул бе загинал в тази война. Оттогава Джия беше на власт и нито един демон не беше прониквал в Идрис. Ала демоните не бяха единствените, които желаеха злото на ловците на сенки.

— Хелън и Ейлийн щяха да знаят, ако в Брослиндската гора е имало демонска активност — добави Джия. — На остров Врангел разполагат с цял куп карти и чувствителни инструменти. Те видяха, когато Малкълм развали магическите бариери около вашия Институт, и ми докладваха преди теб.

— Това не беше дело на демон — каза Даяна. — Нямаше това излъчване, вонята на демони… беше смъртта на всичко живо, мор по земята. Беше онова, което… което Кийрън разказа, че се случва в Тъмните земи.

Внимавай, напомни си Даяна. За малко да каже, че това е същото, което Джулиън бе описал. Надяваше се Джия да бъде на тяхна страна, но тя все още не го беше доказала. А и все още беше част от Клейва — всъщност най-върховният му представител.

На вратата се почука. Беше Робърт Лайтууд, инквизиторът, който тъкмо сваляше ръкавиците за езда от ръцете си.

— Госпожица Рейбърн е права — започна той без никакво предисловие. — В средата на гората има поразен участък, на около миля от имението Херондейл. Сензорите потвърждават липсата на демонско присъствие.

— Сам ли отиде да го провериш?

Въпросът на Даяна като че ли го изненада малко.

— Имаше още няколко души с мен. Патрик Пенхалоу и неколцина от по-младите центуриони.

— Нека отгатна — каза Даяна. — Мануел Вилялобос.

— Не знаех, че се очаква мисията да бъде поверителна. — Робърт повдигна вежди. — Има ли някакво значение, че и той беше там?

Даяна не отговори, просто погледна към Джия, чиито тъмни очи бяха уморени.

— Надявам се, че взе проби, Робърт — каза тя.

— У Патрик са. Отиде да ги отнесе на Мълчаливите братя. — Робърт напъха ръкавиците в джоба си и хвърли кос поглед на Даяна. — Между другото, обмислих искането ти и смятам, че заседание на Съвета, касаещо Кохортата и елфическия пратеник, би било полезно.

Той кимна на Даяна и излезе от стаята.

— По-добре, че е взел Мануел и останалите със себе си — тихо каза Джия. — Така няма да могат да отрекат онова, което са видели, ако се стигне дотам.

Даяна се надигна от стола си.

— Какво мислят, че са видели?

— Не знам — отвърна Джия откровено. — Опита ли се да използваш серафимското си оръжие или руна, докато беше в гората?

Даяна поклати глава. Не беше казала на Джия какво бе правила в Брослиндската гора призори… и определено не беше признала, че бе отишла на нещо като среща с един елф, облечена по пижама.

— Смяташ, че е знак за нахлуване от страна на Тъмния двор в нашите земи, нали?

— Кийрън каза, че Тъмният крал няма да се ограничи до своите владения. Че ще се опита да сложи ръка върху нашите. Ето защо се нуждаем от помощта на кралицата.

Което зависеше от намирането на Черната книга, знаеше Даяна, макар че не го беше казала на Джия. Да се отърват от Кохортата, беше прекалено важно.

— Прочетох папката, която ми даде — добави тя. — Според мен си пропуснала да махнеш някои страници, касаещи историята на Зара.

— Виж ти. — Гласът на Джия беше напълно безстрастен.

— Даде ми онези листове — продължи Даяна, — защото знаеш, че е вярно. Че Зара е излъгала пред Съвета. Че ако я смятат за героиня, то е заради тези лъжи.

— Можеш ли да го докажеш? — Джия се беше приближила до прозореца. Ярките слънчеви лъчи подчертаваха ситните бръчици по лицето й.

— А ти?

— Не. — Джия все така гледаше през прозореца. — Ала мога да ти кажа нещо, което вероятно не би трябвало да ти казвам. Говорих с Ейлийн и Хелън. Преди няколко дни докладваха, че са видели нещо смущаващо на картите на Аликанте, близо до Брослинд. Нещо много странно, тъмни участъци, сякаш самите дървета излъчвали зла магия. Отидохме дотам, но не видяхме нищо — навярно участъците все още не са били достатъчно големи, за да бъдат забелязани. Отдадохме го на проблем с инструментите.

— Ще трябва отново да проверят — каза Даяна, ала сърцето й думкаше развълнувано. Още едно доказателство, че Тъмният крал представлява заплаха. Реална опасност за Идрис. — Ако техните тъмни участъци съвпаднат с поразените земи, ще трябва да дойдат и да дадат показания… да обяснят на Клейва…

— По-спокойно, Даяна — прекъсна я Джия. — Доста мислих за теб. Знам, че има неща, които не ми казваш. Причина да си толкова сигурна, че Зара не е убила Малкълм. Причина да знаеш толкова много за плановете на Тъмния крал. От деня, в който за първи път поканих Джулиън Блекторн и Ема Карстерс в кабинета си, те ме заблуждават и крият неща от Клейва. Така, както го правиш и ти сега. — Тя допря пръсти до стъклото на прозореца. — Само че аз се уморих. От Студения мир, който държи дъщеря ми далеч от мен. От Кохортата и омразата, която те подклаждат. Онова, което ми предлагаш сега, е тънка нишка, с която да завържем всичките си надежди.

— По-добро е от нищо.

— Да. — Джия най-сетне се обърна към нея. — По-добро е от нищо.

Когато няколко минути по-късно Даяна излезе от Гард в сиво-белия ден, кръвта й пееше. Беше го направила. Щеше да има заседание; Кийрън щеше да даде показания; щяха да получат възможност да си върнат Института, а може би и да смажат Кохортата.

Помисли си за Ема и Джулиън, и Черната книга. Толкова голям товар, върху толкова млади рамене. Спомни си ги като деца в Залата на Съглашението, обградили децата Блекторн с мечове в ръце, готови да умрат за тях.

С крайчеца на очите си зърна ярка светлина, проблеснала за миг, а после в краката й се търкулна някакъв предмет. Нещо изпърха над главата й, движение в тежките облаци. Докато се навеждаше, за да вдигне малкия, кух жълъд и да го пъхне бързо в джоба си, Даяна вече знаеше от кого е съобщението.

Въпреки това изчака докато поеме по пътеката към Аликанте, преди да го прочете. За да й изпрати съобщение посред бял ден, дори под прикритието на облаците, Гуин трябва да имаше нещо наистина важно да й каже.

Жълъдът съдържаше мъничко листче хартия, на което пишеше:

Ела при мен веднага, отвъд стените на града. Важно е. Децата Блекторн са в опасност.

Даяна запрати жълъда настрани и се втурна надолу по хълма.

* * *

Докато Джулиън и Ема се прибираха мълчаливо от църквата Портхалоу, заваля дъжд. Джулиън като че ли си спомняше пътя съвършено ясно, дори мина напряко през един вдаден в морето нос, намирайки пътека, която отвеждаше право в Уорън.

Летовниците, печащи се на кея, както и край вирчетата под Чейпъл Рок се заловиха да си съберат забързано нещата, докато първите дъждовни капки падаха по земята; майки обличаха дрехите на дърпащи се деца по бански, прибираха се ярки хавлии, сгъваха се плажни чадъри.

Ема си спомни колко много баща й обичаше бурите на морския бряг. Спомни си как я държи в прегръдките си, докато над залива Санта Моника отекваха гръмотевици, и й разказва, че когато удари плажа, мълнията стопява пясъка и го превръща в стъкло.

Струваше й се, че отново чува онзи тътен в ушите си, по-силен от грохота на морето, което се надигаше, връхлитайки яростно върху скалите от двете страни на пристанището. По-силен от дишането й, докато двамата с Джулс бързаха по влажната, хлъзгава пътека, водеща към къщурката и се мушнаха вътре миг преди небето да се продъни и водата да се излее като от рухнала язовирна стена.

Всичко в къщурката изглеждаше почти ужасяващо със своята обикновеност. Чайникът — почиващ тихо върху печката. Чашите за кафе и чай и празните чинии, пръснати върху килимчето пред камината. Пуловерът на Джулиън на пода, където Ема го бе направила на топка и бе заспала върху него, използвайки го като възглавница.

— Ема? — Джулиън се облягаше на кухненския остров. По лицето му имаше капчици вода, косата му се къдреше както винаги, когато беше влажна. Имаше изражението на човек, събиращ сили за нещо, за някаква ужасна новина. — Не каза нито дума, откакто си тръгнахме от църквата.

— Влюбен си в мен. Все още.

Каквото и да беше очаквал, определено не беше това. Ръцете му, посягащи към ципа на якето, замръзнаха във въздуха. Ема видя движението на гърлото му, когато преглътна.

— За какво говориш?

— Мислех, че вече не ме обичаш. — Тя си свали палтото и посегна да го закачи до вратата, ала ръцете й трепереха и то падна на пода. — Само че не е вярно, нали?

Чу как той си пое дъх, бавно и с усилие.

— Защо го казваш? Защо сега?

— Заради църквата. Заради онова, което се случи. Изгорихме една църква, Джулиън, стопихме камъни.

Джулиън дръпна яростно ципа на якето си и го запрати настрани. То отскочи от един от кухненските шкафове. Отдолу, тениската му беше подгизнала от пот и дъжд.

— Какво общо има това с каквото и да било?

— Има общо с… — Ема не довърши, гласът й трепереше. — Ти не разбираш. Не можеш.

— Имаш право. — Той отиде в средата на стаята, обърна се и ритна, неочаквано и яростно, една от чашите на пода. Тя полетя и се разби в насрещната стена. — Не разбирам. Не разбирам нищо от това, Ема. Не разбирам защо изведнъж реши, че не ме искаш, че искаш Марк, а после реши, че не искаш и него и го заряза пред всички, сякаш е нищо. Какво, по дяволите, си мислеше…

— Защо те е грижа? — попита тя. — Защо те е грижа какво изпитвам към Марк?

— Защото исках да го обичаш. — Лицето на Джулиън имаше цвета на пепелта в камината. — Защото, ако захвърли мен и всичко, което имахме, исках да е заради нещо, което означава повече за теб, заради нещо истинско, ала може би нищо от това не е било истинско за теб…

— Не е било истинско за мен? — Гласът на Ема изскочи от гърлото й с такава сила, че й причини болка. Струваше й се, че във вените й пращят електрически искри, които я пронизваха и подклаждаха яростта й, ала тя не беше ядосана на Джулс, беше ядосана на себе си, на целия свят, задето им причиняваше това, задето само тя знаеше истината, задето я бе направил пазителката на тази отровна тайна. — Не знаеш за какво говориш, Джулиън Блекторн! Не знаеш от какво трябваше да се откажа, какви причини имах да го сторя, не знаеш какво се опитвам да направя…

— Какво се опитваш да направиш? Как ще обясниш онова, което направи? Това, че разби сърцето ми, че разби сърцето на Камерън, сърцето на Марк? — Лицето му се разкриви. — Пропуснах ли някого, още някой, чийто живот искаш да съсипеш завинаги?

— Животът ти не е съсипан. Все още си жив. Можеш да имаш хубав живот! Ти целуна онова елфическо момиче…

— Тя беше лиананши! Двойница! Мислех, че си ти!

— О. — За миг Ема се вкамени. — О.

— Да, о. Наистина ли мислиш, че ще се влюбя в някой друг? Наистина ли мислиш, че бих могъл. Аз не съм ти. Не мога да се влюбвам в някой нов всяка седмица. Ще ми се да не беше ти, Ема, но си ти, винаги ще бъдеш ти, така че не ми казвай, че животът ми не е съсипан, когато и представа си нямаш!

Ема удари глава в стената, толкова силно, че мазилката се напука. Усети болката сякаш от много далеч. Надигна се кипяща, черна вълна на отчаяние, която заплашваше да я удави.

— Какво искаш от мен, Джулс? — попита тя. — Какво искаш да сторя?

Джулиън направи крачка към нея; лицето му изглеждаше така, сякаш бе изваяно от мрамор или нещо още по-кораво, още по-неподатливо.

— Какво искам? Искам да знаеш какво е. Какво е да се измъчваш непрекъснато, денем и нощем, да жадуваш отчаяно нещо, което знаеш, че никога няма да имаш, нещо, което дори не те иска в замяна. Да знаеш какво е да разбереш, че решението, взето, когато си бил на дванайсет години, означава, че никога няма да имаш единственото на света, което би могло да те направи истински щастлив. Искам да мечтаеш и да копнееш, и да си обсебена от едно-единствено…

— Джулиън… — ахна тя; отчаяно искаше да го спре, да спре всичко това, преди да е станало твърде късно.

— … както правя аз с теб! — довърши той, процеждайки думите почти свирепо. — Както правя аз с теб, Ема. — Гневът като че ли го напусна изведнъж; сега трепереше, сякаш в плен на шок. — Мислех, че ме обичаш — почти прошепна той. — Не знам как можах да сбъркам така.

Сърцето на Ема се пръсна. Тя се извърна, извърна се от погледа в очите му, от гласа му, от късчетата, на които се разпиляха всичките й грижливо изготвени планове. Отвори рязко вратата… чу как Джулиън извика името й, но вече бе изскочила в бурята навън.