Касандра Клеър
Повелител на сенките (16)

16
Там пътникът ще срещне

Марк се отправи към стаята на Кийрън, събирайки сили, за да излъже.

Безпокойството и умората го бяха пропъдили от гостната. Останалите, също толкова изтощени, се бяха пръснали по спалните си. Кристина се беше измъкнала, без той да забележи… макар че беше усетил отсъствието й, като болка в гърдите, след като тя си отиде. Даяна бе решила да замине за Идрис възможно най-скоро и Джулиън и Ема бяха отишли да я изпратят.

Беше леко шокиран, когато Ема оповести, че с измислената им връзка е свършено; знаеше какво й беше казал в земите на феите и че тя правеше само онова, за което я беше помолил. Въпреки това се чувстваше така, сякаш бе изгубил почва под краката си, сам, без да има представа как ще гледа Кийрън в очите и ще го лъже.

Не обичаше да лъже. В Лова не го беше правил и то го караше да се чувства неудобно. Щеше му се да поговори за това с Кристина, но не можеше да си представи, че тя би поискала да слуша за обърканите му чувства към Кийрън. Джулиън щеше да бъде съсредоточен изцяло върху онова, което трябваше да се направи, независимо колко беше болезнено. А сега вече не можеше да говори с Ема. Не си беше дал сметка колко близки бяха станали по време на връзката си, макар тя да не беше истинска; запита се дали сега щеше да изгуби и тази близост?

А що се отнасяше до Кийрън… Марк облегна глава до вратата на Кийрън. Позлатените тапети с десен на пълзящи растения бяха хладни под челото му. Кийрън бе онзи, с когото най-малко искаше да говори.

Не че да си блъска главата в стената щеше да помогне особено. Изпъна гръб и отвори тихичко вратата; стаята, която бяха отредили на Кийрън, бе далече от останалите — до нея се стигаше по малко стълбище и изглеждаше така, сякаш някога бе използвана като склад. Тесни, сводести прозорци гледаха към стените на други. Насред стаята имаше внушително легло с колони и огромен гардероб… макар че какво според тях щеше да сложи Кийрън в него, Марк нямаше представа.

Завивката на леглото беше отметната, а Кийрън не се виждаше никакъв. Марк усети, че го жегва притеснение. Кийрън беше обещал на Кристина, че ще остане, по своя си начин: ако беше решил да не уважи обещанието си към Кристина, задаваха се неприятности.

Марк въздъхна и затвори очи. Чувстваше се глупав и уязвим, застанал насред стаята със затворени очи, но познаваше Кийрън.

— Кийр. Не виждам нищо. Ела и говори с мен.

Миг по-късно чифт силни ръце легнаха от двете страни на тялото му, вдигнаха го във въздуха и го хвърлиха върху леглото. Тежестта на Кийрън го притисна към матрака. Марк отвори очи и видя Кийрън, опрян на лакти над него, свиреп и странен в елфическите си дрехи. Усещаше очертанията на превръзката му до гърдите си, но иначе тежестта на Кийрън му беше позната. Желана от тялото му.

Очите на Кийрън, сребърно и черно като нощното небе, бяха приковани в него.

— Обичам те — каза Кийрън. — И дадох обещание. Но ако непрекъснато ще бъда унижаван и отпращан, не отговарям за действията си.

Марк приглади кичур от косата му назад. Тя се посипа между пръстите му като тежка коприна.

— Ще се погрижа да се отнасят към теб с повече уважение. Просто трябва да свикнат.

Очите на Кийрън проблеснаха.

— Не съм направил нищо, с което да заслужа недоверието им.

О, разбира се, че си, помисли си Марк, направил си, и всички си го спомнят, освен теб.

— Те ми помогнаха да те спася — каза вместо това. — Не бъди неблагодарен.

Кийрън се усмихна.

— Досещам се, че заслугата е единствено твоя.

Той се наведе и зарови лице в шията му.

Марк притвори очи; усети как ресниците му го гъделичкат по бузите. Усети движението на познатата тежест на Кийрън върху себе си. Миришеше на океан, както обикновено. Марк си спомни един хълм насред зелени земи, влажна каменна могила, двамата с Кийрън — търкулнали се до подножието. Ръце в косата и върху тялото му, които толкова отдавна не го бяха докосвали. Какъв му беше Кийрън? Какъв беше той за Кийрън? Какви си бяха някога един на друг?

— Кийр. Слушай…

— Сега не е време за говорене — прекъсна го той и устните му бяха леки като перца върху кожата на Марк, докато прокарваха пътечка нагоре, по шията, по линията на челюстта, към устните му.

Беше миг, който сякаш се проточи цяла вечност, миг, в който Марк пропадаше срез звезди, пръскащи се на късчета около него. Устните на Кийрън бяха меки и хладни, и имаха вкуса на дъжд, и Марк се вкопчи в него в тъмното, съсипано място на дъното на небето.

Зарови пръсти в косата на Кийрън и чу как той изпусна рязко дъха си до устата му и се притисна още по-силно в него, а после плъзна пръсти по тила му и сграбчи верижката на елфическата стрела.

Беше като да го събудят с разтърсване. Марк се претърколи настрани, повличайки Кийрън със себе си, така че и двамата се озоваха легнали един до друг. Движението прекъсна целувката им и Кийрън се взря в него, полураздразнен, полузамаян.

— Миах. — Гласът му взе думата и я превърна в мамеща милувка, покана за невъобразими елфически наслади.

— Не — каза Марк. — Не ме наричай така.

Кийрън си пое дъх.

— Нещо между нас не е наред. Нали? Марк, моля те, кажи ми какво има. Усещам разстоянието, но не разбирам причината.

— Ти не си спомняш, но с теб имахме уговорка. За това, че ще остана със семейството си. Ето защо ти върнах елфическата стрела.

Кийрън изглеждаше объркан.

— Но аз винаги съм знаел, че може да останеш със семейството си. Не го исках, но трябва да съм го приел. Спомням си как се събудих в Тъмния двор. Не си спомням да съм изпитвал гняв към теб.

— Не беше лошо скарване. — Марк преглътна. — Ала не очаквах това… теб, в моя свят. Всички тези усложнения.

— Не ме искаш тук? — Лицето на Кийрън не се промени, но в косата му изведнъж се появиха бели нишки там, където тя се къдреше на слепоочията му.

— Не е това. В Дивия лов всяка нощ мислех, че може да умра. Исках всичко, винаги, и рискувах всичко, защото никой не разчиташе на мен. А после се появи ти и ние разчитахме един на друг, но… — Мислите му се насочиха към Кристина. Думите й изникнаха в съзнанието му и той не можа да се въздържи да не ги използва, макар да му се стори почти предателство. Кристина, която в продължение на няколко мига бе целувал с такава ликуваща невъздържаност, преди да осъзнае какво мислеше тя за него… някой, когото би целунала само когато бе опиянена или изгубила разсъдъка си…

— Винаги съм се нуждаел от теб, Кийрън. Нуждаех се от теб, за да живея. Толкова много, че така и нямах възможност да се замисля дали бяхме добри един за друг.

Кийрън се надигна и седна в леглото. Не каза нищо, но Марк с облекчение забеляза, че белите кичури в косата му си бяха възвърнали обичайния синьо-черен цвят.

— Тези думи бяха откровени — заяви най-сетне. — За това не мога да те виня.

— Кийрън…

— Колко време ти е необходимо? — Кийрън се бе изпънал и сега бе истинско въплъщение на горд елфически принц. Марк си спомни как понякога, на елфическите веселия го беше гледал отдалеч. Виждал бе как по-нисшите елфи се разбягват от пътя му; виждал бе момчета и момичета да се тълпят около него, надявайки се на дума, на поглед, защото благоволението на един принц, дори той да бе изпаднал в немилост, струваше много. Ала Кийрън не даряваше никого нито с поглед, нито с дума, защото погледите и думите му бяха запазени единствено за Марк. За онова, което съществуваше между тях, докато Дивият лов се преструваше, че не забелязва.

— Може би няколко дни — отвърна Марк. — Ако си в състояние да проявиш търпение толкова дълго.

— Мога да проявя търпение в продължение на няколко дни.

— Защо избра Кристина? — попита Марк рязко. — Когато трябваше да се закълнеш във вярност на един от нас. Защо на нея? За да ме разстроиш ли го направи?

Кийрън се усмихна широко.

— Не всичко, както казват, се върти около теб, Марк. — Той се облегна назад; косата му беше много черна на фона на белите чаршафи. — Не трябва ли да си вървиш?

— Не искаш ли да остана тук? С теб?

— Докато претегляш достойнствата ми, сякаш съм кон, който обмисляш да купиш? Не — заяви Кийрън. — Върви си в своята стая, Марк Блекторн. И ако самотата ти пречи да заспиш, не търси мен. Несъмнено има руна за безсъние.

Нямаше, но Марк не смяташе, че е добра идея да го обсъждат точно сега. В очите на Кийрън гореше опасен блясък. Той си тръгна, чудейки се дали не беше допуснал ужасна грешка.

* * *

Стаята на Кристина в Лондонския институт беше досущ като на снимките на най-различни Институти по света, които беше виждала: простичко мебелирана, със солидно легло, гардероб, тоалетка и бюро. Малка, чиста баня с душ, който вече бе използвала. Сега лежеше върху пълния с бучки матрак, придърпала одеялата до гърдите си, а ръката я болеше.

Не беше сигурна защо. Беше се наслаждавала на всеки миг от полета с Дивия лов; ако се беше наранила по някакъв начин, изобщо не си спомняше. Не и докато се беше мятала на коня, нито докато яздеха, а несъмнено не би забравила подобна болка? А къде другаде би могла да се нарани?

Обърна се настрани и се протегна, за да докосне руническия си камък върху нощното шкафче. Той лумна с мека светлина, огрявайки стаята: огромното английско легло, тежките дъбови мебели. Някой бе надраскал инициалите Дж. Б. + Л. Х. върху боята до прозореца.

А после се взря в дясната си ръка. Около китката й имаше ивица по-бледа кожа, леко зачервена по краищата, като белег, оставен от нажежена гривна.

* * *

— Нали ще се справите? — Думите на Даяна бяха нещо средно между твърдение и въпрос.

Тя, Джулиън и Ема стояха на прага на Лондонския институт. Входната врата беше отворена и те виждаха притъмнелия двор; по-рано беше валяло и плочките бяха измити от дъжда. Джулиън виждаше свода на прочутата метална порта на Института, и думите, вдълбани в нея: НИЕ СМЕ ПРАХ И СЕНКИ.

— Всичко ще бъде наред — увери я той.

— Малкълм е мъртъв, отново. Никой не се опитва да ни убие — добави Ема. — Това си е на практика ваканция.

Даяна намести сака на рамото си. Планът беше да вземе такси до Уестминстърското абатство, където един таен тунел, до който имаха достъп единствено нефилимите, водеше до Идрис.

— Не ми се ще да ви оставя.

Джулиън беше изненадан. Даяна открай време идваше и си отиваше, когато си поискаше.

— Всичко ще е наред — повтори той. — Евелин е тук, а Клейвът е само на едно телефонно обаждане от нас.

— Не е обаждане, което бихте искали да направите — рече Даяна. — Изпратих още едно съобщение на Магнус и Алек и ще държа връзка от Аликанте. — Тя замълча за миг. — Ако се нуждаете от тях, пуснете огнено съобщение и те ще дойдат.

— Аз ще се оправя — отвърна Джулиън. — Справял съм се с много по-лоши неща в продължение на доста време.

Очите на Даяна срещнаха неговите.

— Бих се намесила, ако можех — каза тя. — Знаеш го. Бих поела Института, стига да беше възможно. Бих се изправила срещу семейство Диърборн.

— Знам — увери я Джулиън и колкото и да беше странно, действително беше така. Макар да нямаше представа какво възпира Даяна да се кандидатира за глава на Института, знаеше, че е нещо важно.

— Стига това да бе в състояние да промени каквото и да било — продължи Даяна. — Само че няма да мина дори интервюто. Би било безсмислено, а след това вече няма да мога да остана с вас, нито да ви помагам.

Звучеше така, сякаш се опитваше да убеди себе си, и Ема протегна ръка, импулсивна както винаги.

— Даяна, нали знаеш, че никога няма да им позволим да те отнемат от нас?

— Ема. — Гласът на Джулиън прозвуча по-остро, отколкото беше възнамерявал. Гневът, който бе потискал, откакто Ема бе оповестила, че двамата с Марк са скъсали, отново се надигаше и той не бе сигурен колко дълго ще е в състояние да го удържа. — Даяна знае за какво говори.

Ема се сепна от студенината в гласа му. Очите на Даяна се стрелнаха между тях.

— Вижте, знам, че е невероятно стресиращо, да сте далече от дома по този начин, но опитайте да не се карате. Вие ще трябва да удържите фронта, докато се върна от Идрис.

— То е само за ден-два — рече Ема, без да поглежда към Джулиън. — И никой не се кара.

— Обади ни се — каза Джулиън на Даяна. — Кажи ни какво е отговорила Джия.

Даяна кимна.

— Не съм ходила в Идрис от Тъмната война насам. Ще бъде интересно. — Тя се наведе и целуна бързичко по бузата първо Джулс, а после Ема. — Грижете се за себе си. Говоря ви сериозно.

И като си сложи качулката, тя прекрачи навън и почти веднага бе погълната от сенките. Ръката на Ема се притисна за миг до тази на Джулиън, когато я вдигна, за да помаха за довиждане. В далечината Джулиън чу как входната порта се захлопна.

— Джулс — рече Ема, без да обръща глава. — Каза, че Даяна е отказала да поеме Института, но знаеш ли защо…?

— Не. — Беше просто една думичка, ала беше пропита с отрова. — И като стана дума за признания, възнамеряваш ли да обясниш на останалата част от семейството на Марк защо заряза брат ми без никакво предупреждение?

Ема изглеждаше поразена.

— Ядосан си, задето с Марк скъсахме?

— Е, ти всъщност заряза двама от братята, ако трябва да сме точни — продължи Джулиън, сякаш тя изобщо не беше проговорила. — Кой е наред? Тай?

Начаса разбра, че е отишъл прекалено далеч. Тай беше неин малък брат толкова, колкото и негов. Лицето на Ема се вкамени.

— Върви на майната си, Джулиън Блекторн — заяви тя и като се завъртя, изкачи решително стъпалата на Института.

Нито Джулиън, нито Ема спаха добре тази нощ, макар и двамата да мислеха, че само той се измъчва, а другият си спи най-спокойно.

* * *

— Според мен е време да получиш първия си истински Знак — заяви Тай.

В гостната бяха останали само те тримата — Ливи, Тай и Кит. Всички останали си бяха легнали. Ако се съдеше по мрака навън, Кит предположи, че трябва да беше около три-четири сутринта, само че изобщо не беше уморен. Може би беше заради часовата разлика, или пък заради пътуването през Портала; възможно бе да е и заразителното облекчение от това, че отново бяха всички заедно.

А може и да бе заради приблизително шестстотинте чаши чай.

— Получавал съм Знаци — изтъкна той. — Ти ми сложи иратце.

Ливи изглеждаше леко заинтригувана, но не попита нищо. Беше се изтегнала в едно кресло до огъня, преметнала крака през една от облегалките.

— Имах предвид за постоянно — обясни Тай. — Това е първият истински Знак, който всички ние получаваме. — Той вдигна дългопръстата си десница, с опакото към Кит, и му показа изящната руна с форма на око, която всички нефилими носеха. — Усилва Зрението.

— Аз вече виждам Света на сенките — изтъкна Кит и отхапа залък шоколадова бисквита. Едно от малкото страхотни неща за хапване, което Англия имаше да предложи, според него.

— Вероятно не виждаш всичко, което би могъл — подхвърли Ливи и вдигна ръце в неутрален жест. — Но ти си решаваш.

— Това е най-болезнената от всички руни — обясни Тай. — Но си заслужава.

— Защо не. — Кит си взе лениво още една бисквита; Ливи беше задигнала цял пакет от килера. — Звучи страхотно.

Миг по-късно вдигна изненадано поглед, когато върху него падна сянка — Тай стоеше зад гърба му, със стили в ръка и грейнали очи.

— Ти си десничар — каза, — така че подай ми дясната си ръка.

Кит се задави с бисквитата от изненада; Ливи се изпъна в креслото.

— Тай. Недей. Той не иска Знак. Просто се шегуваше.

— Аз… — започна Кит, но Тай вече беше придобил цвета на стара слонова кост и бе отстъпил назад, ужасен. Очите му се извърнаха от тези на Кит. Ливи понечи да стане от креслото.

— Не… Не, искам го — увери го Кит. — Бих искал да имам Знак. Прав си, време е да получа истински.

Мигът сякаш увисна във въздуха. Ливи беше наполовина станала от креслото. Тай примигваше учестено. А после той се усмихна лекичко и сърцето на Кит отново заби нормално.

— Подай ми дясната си ръка тогава — каза Тай.

Кит се подчини и установи, че Тай не бе излъгал — Знакът наистина болеше. Усещането беше такова, каквото си представяше, че е да си направиш татуировка: дълбок, парещ бодеж. Докато Тай приключи, очите на Кит се бяха насълзили.

Той размърда пръсти, взрян в ръката си. Щеше да го има завинаги, това око върху опакото на дланта си, което Тай беше нарисувал там. Никога не можеше да го изтрие или промени.

— Чудя се — подхвърли Тай, докато прибираше стилито обратно в колана си, — къде ли се намира онази къща на Малкълм в Корнуол.

— Мога да ви кажа точно къде е — заяви момичето, застанало до камината. — В Полперо.

Кит зяпна. Абсолютно сигурен бе, че само допреди миг то не беше там. Беше русокосо, съвсем младо и… прозрачно. Той виждаше тапетите през нея.

Беше по-силно от него. Кит изкрещя.

* * *

Бриджет беше завела Ема в спалня, която като че ли беше избрала предварително, и Ема много скоро разбра защо: на стената имаше разграфявания за ръст, от онези, които правиш, като накараш някой да застане до стената и отбележиш с чертичка колко е висок, заедно с датата. Над едната пишеше Уил Херондейл, а над другата — Джеймс Карстерс.

Стаята на един Карстерс. Ема обхвана лактите си с ръце и си представи Джем, милия му глас, тъмните му очи. Липсваше й.

Ала това не беше всичко; в края на краищата, Джем и Уил биха могли да отбелязват ръста си във всяка стая. В чекмеджето на нощното шкафче Ема откри купчинка стари снимки, повечето от които бяха от началото на двайсети век.

Снимки, на които се виждаха четири момчета, в различни моменти от живота им. Изглеждаха весела тайфа. Две от тях (едното — тъмнокосо, другото — русо) бяха заедно на почти всички снимки, преметнали ръце през раменете си, смеещи се. Имаше и момиче с кестенява коса, което много приличаше на Теса, ала не беше тя. Самата Теса също беше тук, изглеждаща съвсем същата, с невероятно красив мъж, наближаващ трийсетте. Прословутият Уил Херондейл, досети се Ема. Имаше и момиче, с тъмночервена коса, мургава кожа, и сериозно изражение. В ръцете си то стискаше златен меч, който Ема разпозна мигновено, дори и без помощта на надписа върху острието: Аз съм Кортана, от същата стомана и закалка като Жоайоз и Дюрендал.

Кортана. Което и да беше момичето на снимката, то беше Карстерс.

На гърба някой беше надраскал думи, които изглеждаха взети от поема. Раната е мястото, през което Светлината прониква в теб.

Ема дълго се взира в тях.

* * *

— Наистина не е нужно да крещиш — заяви момичето сърдито. Имаше страшно английски акцент. — Аз съм призрак, това е всичко. Държиш се така, сякаш никога не си виждал призрак.

— Не съм — отвърна Кит, жегнат.

Ливи скочи на крака.

— Кит, какво става? С кого говориш?

— С призрак — отвърна Тай. — Кой е, Кит?

— Името ми е Джесамин — каза момичето. — А само защото преди не ме виждаше, не означава, че не се опитвах.

— Името й е Джесамин — предаде Кит. — Твърди, че се опитвала да привлече вниманието ни.

— Призрак — повтори Тай, взирайки се в камината. Ясно бе, че не я вижда, но бе ясно също така, че има доста добра представа къде е застанала. — Казват, че по време на Тъмната война Лондонският институт бил спасен от един призрак. Тя ли е била?

Кит изслуша отговора и го повтори:

— Казва, че е тя. Изглежда адски самодоволна от това.

Джесамин го изгледа свирепо.

— Освен това твърди, че знае къде е живял Малкълм — добави Кит.

— Така ли? — Ливи се приближи до писалището и грабна химикалка и един бележник. — Ще ни каже ли?

— Полперо — повтори Джесамин. Беше много хубава, с руса коса и тъмни очи. Кит се зачуди дали е странно да намираш един призрак за привлекателен. — Малко градче в Южен Корнуол. Малкълм понякога говореше за плановете на къщата си, когато идваше в Института. — Тя махна с прозрачната си ръка. — Много се гордееше с нея… намираше се навръх някакви прочути пещери. Ужасно е, че се оказа такъв злодей. И горкият Артър — добави тя. — Понякога го наглеждах, докато спеше. Сънуваше страшни кошмари за земите на феите и брат си.

— Какво казва? — попита Ливи с химикалка над листа.

— Полперо — предаде Кит. — Южен Корнуол. Много се гордеел с мястото. Съжалява, че се оказал задник.

Ливи си го записа.

— Бас държа, че не е казала „задник“.

— Трябва да отидем в библиотеката — заяви Тай. — Да намерим атлас и разписание на влаковете.

— Попитай я нещо от мен — помоли Ливи. — Защо просто не е казала на Евелин къде се намира къщата на Малкълм?

След миг Кит предаде:

— Казва, че Евелин всъщност не може да я чуе. Често пъти просто си измисля разни неща и се преструва, че Джесамин ги е казала.

— Но знае, че Джесамин е тук — рече Тай. — Трябва да е блед дух, след като никой от нас не може да я види.

— Хмпф! — възмути се Джесамин. — Блед дух, моля ви се. Ясно е, че нямаш никакъв опит в наблюдаването на неживите. Сторих всичко по силите си, за да привлека вниманието ви, освен да ви прасна по главата с дъска за викане на духове.

— Но аз току-що те видях — каза Кит. — А никога не съм се упражнявал да бъда ловец на сенки.

— Ти си Херондейл — обясни Джесамин. — Те виждат призраци.

— Херондейловци обикновено могат да виждат призраци — каза Тай едновременно с нея. — Ето защо исках да получиш руната с окото.

Кит се обърна, за да го погледне.

— Защо не ми каза?

— Можеше да не се получи. Не исках да се почувстваш гадно, ако не излезе нищо.

— Е, ето че излезе — заяви Ливи. — Трябва да събудим Джулиън и да му кажем.

— По-голямото момче, с къдрава кестенява коса? — попита Джесамин. — Той е буден. — Тя се изкиска. — Приятно е отново да видя прекрасните Блекторнови очи.

— Джулиън е буден — предаде Кит, избирайки да не спомене, че призракът може би си пада по него.

Тай се присъедини към Ливи до вратата.

— Идваш ли, Кит?

Кит поклати глава, учудвайки сам себе си. Ако някой го беше попитал само преди няколко седмици дали би му харесало да го оставят насаме с един призрак, би отговорил отрицателно. Пък и сега едва ли можеше да се каже, че перспективата го изпълва с възторг, но не го и притесняваше. У Джесамин нямаше нищо плашещо. Изглеждаше по-възрастна отколкото като че ли беше, леко печална и съвсем не мъртва.

Само че действително беше. Тя се понесе по течението, нахлуло от отварянето и затварянето на вратата, отпуснала дълги бели пръсти върху полицата на камината.

— Не е нужно да оставаш — каза на Кит. — Много скоро вероятно ще изчезна. Дори призраците се нуждаят от почивка.

— Исках да те питам нещо. — Кит преглътна мъчително; сега, когато моментът беше настъпил, гърлото му изведнъж бе пресъхнало. — Виждала ли си… виждала ли си баща ми? Той умря наскоро.

Кафявите й очи се изпълниха със съжаление.

— Не. Повечето хора не стават призраци, Кристофър. Само онези, които са оставили недовършена работа на земята, или са умрели с чувството, че дължат нещо някому.

— Баща ми никога не е мислил, че дължи каквото и да било на когото и да било — измърмори Кит.

— По-добре е, че не съм го видяла. Това означава, че е продължил напред. Че е намерил покой.

— Продължил накъде? — Кит повдигна глава. — В рая ли е? Искам да кажа, не ми изглежда особено вероятно.

— Кристофър! — Джесамин звучеше шокирана.

— Сериозно. Ти не го познаваше.

— Не знам какво идва след смъртта — каза Джесамин. — Теса някога се отбиваше и ми задаваше същия въпрос. Искаше да знае къде е Уил. Ала той не остана тук — умря щастлив и спокоен, и продължи напред. — Ръцете й изпърхаха безпомощно. — Аз не съм като Харон^[1]. Не съм лодкар. Не знам какво има от другата страна на реката.

— Трябва да е ужасно. — Кит сви ръката си в юмрук и усети как новият му Знак го жегна. — Би могло да бъде мъчение без край.

— Би могло — съгласи се Джесамин. В ефирния й като перце глас имаше мъдрост. — Но не мисля така.

Тя наведе глава. Светлината на огъня хвърляше отблясъци в светлорусата й коса, а после тя изчезна и Кит остана сам в стаята. В следващия миг обаче в ръката му се появи нещо, което изпращя, когато той се раздвижи.

Беше сгънат лист хартия. Той го отвори и плъзна поглед по думите, написани с изящен женски почерк.

Ако откраднеш някоя от книгите в библиотеката, ще разбера, и дълбоко ще съжаляваш.

Беше подписано с няколко сложни завъртулки: Джесамин Лавлис.

* * *

Когато Ливи влезе в стаята на Джулиън, той се беше проснал на леглото, като изпусната препечена филийка. Дори не си беше направил труда да си смени дрехите или да се пъхне под завивките.

— Джулс? — повика го тя, застанала на прага.

Той се надигна светкавично. Беше се опитвал да въведе ред в мислите си, ала видът на по-малката му сестра — в стаята му, толкова късно през нощта — пропъди от главата му всичко, освен мигновена, атавистична паника.

— Всичко наред ли е? Случило ли се е нещо?

Ливи кимна.

— Всъщност е добра новина. Открихме къде се намира домът на Малкълм… онзи в Корнуол.

— Какво? — Джулиън прокара пръсти през косата си и разтърка очи, за да се събуди. — Къде е Тай?

— В библиотеката. — Ливи приседна в крайчеца на леглото му. — Оказа се, че в Института има призрак. Джесамин. Тя си спомня Малкълм и знае къде се намира къщата му. Тай се зае да провери, но няма причина да смятаме, че не е права. Евелин приказва с нея, откакто пристигнахме, просто не мислехме, че тя наистина съществува, обаче Кит…

— Вижда призраци. Ясно. — Джулиън вече се беше разсънил. — Добре. Ще отида и ще видя какво ще открия.

— А ние ще отидем в Блекторн Хол — каза Ливи. — Блекторн Хол беше един от двата имота, които семейство Блекторн притежаваха: имаха имение в Идрис и голяма къща в Чизик, на брега на Темза. Някога, много отдавна, тя бе принадлежала на рода Лайтууд. — Да видим дали няма да намерим някакви документи, свързани с Анабел. Кийрън не може да напуска Института, така че Марк би могъл да остане с него и с Кристина и да се поровят в библиотеката.

— Не — отсече Джулиън.

Ливи стисна челюсти.

— Джулс…

— Може да отидете в Блекторн Хол. Със сигурност сте си го заслужили, ти и Тай, и Кит. Ала Марк ще дойде с вас. Кийрън може да се забавлява като си плете венчета от маргаритки или съчинява балади.

Устните на Ливи потръпнаха.

— Не ми се струва редно да иронизираме елфите.

— Кийрън сам си го изпроси — заяви Джулиън. — Достатъчно ни е дразнил в миналото.

— Предполагам, че Кристина би могла да го държи под око.

— Смятах да я помоля да дойде в Корнуол — каза Джулиън.

— Ти и Кристина? — Ливи изглеждаше объркана и Джулиън не можеше да я вини. Вярно, че групичката им се делеше според годините и близостта на членовете й. Джулс и Ема или Джулс и Марк — в това имаше смисъл. Джулс и Кристина — далеч не толкова.

— И Ема — добави Джулс, изругавайки наум. Мисълта да прекара по-дълго време с Ема, особено сега, беше… ужасяваща. Само че би изглеждало наистина странно, ако отидеше без нея, своя парабатай. Да не говорим, че Ема изобщо не би го допуснала. За нищо на света.

Присъствието на Кристина обаче щеше да помогне. Тя щеше да е нещо като буфер. От това, че се нуждаеше от някого, когото да постави между себе си и Ема, му се повдигаше, ала още по-зле се чувстваше от спомена за начина, по който й се беше сопнал на прага днес.

Беше като да види как някой друг говори с човека, когото обичаше най-силно на света; някой друг, който нарочно причиняваше болка на неговия парабатай. Докато тя беше с Марк, бе успявал да направи нещо с чувствата си — да ги смачка и натъпче дълбоко под кожата и съзнанието си. Беше ги усещал там, кървящи, като тумор, разкъсващ органите му, но не ги беше виждал.

Ала сега те отново бяха тук, извадени на показ пред него. Страшно бе да обичаш някого, който беше забранен за теб. Страшно бе да изпитваш нещо, за което никога не можеш да говориш, нещо, което би ужасило почти всички около теб, нещо, което би разрушило живота ти.

В някои отношения бе по-страшно да знаеш, че чувствата ти са нежелани. Когато си мислеше, че Ема отвръща на любовта му, не беше съвсем сам в своя ад. Докато тя беше с Марк, можеше да убеждава сам себе си, че брат му е този, който ги разделя. А не че тя би предпочела да бъде сама, но не и с него.

— Кристина знае много за Черната книга — обясни Джулиън. Нямаше представа дали е вярно, но за щастие Ливи не попита нищо. — Ще ни бъде полезна.

— Блекторн Хол, ние идваме — каза Ливи и стана от леглото. Джулиън си помисли, че в синята си рокля с бухнали ръкави прилича на илюстрация на малко момиченце от някоя стара книжка с картинки. Ала може би в неговите очи Ливи винаги щеше да изглежда като малко момиченце. — Джулс?

— Да?

— Ние знаем. За Артър и какво не е било наред с него. Знаем, че ти си ръководил Института. Знаем, че си правил всичко сам, още от края на Тъмната война.

На Джулиън му се стори, че леглото се накланя изпод него.

— Ливия…

— Не сме ядосани — побърза да каже тя. — Тук съм сама, защото исках да поговоря с теб, преди Тай и Дру. Има нещо, което искам да ти кажа.

Джулиън се беше вкопчил в покривката на леглото. Подозираше, че е шок. От години си бе представял този момент, а сега, когато това наистина се случваше, нямаше представа какво да каже.

— Защо? — успя да промълви най-сетне.

— Осъзнах нещо. Искам да бъда като теб, Джулс. Не още сега, не веднага, ала един ден. Искам да се грижа за хората, за други ловци на сенки, онези, които се нуждаят от мен. Искам да ръководя Институт.

— И ще се справиш наистина добре — заяви Джулиън. — Ливи… не ви казах, защото не можех. Не защото ви нямах доверие. Не казах дори на Ема. Дори на Ема казах едва преди няколко седмици.

Ливи просто му се усмихна и заобиколи леглото, за да дойде при него. Наведе се и го целуна леко по челото. Той затвори очи, спомняйки си времето, когато бе достатъчно малка, за да я носи на ръце, времето, когато вървеше след него, протегнала ръчички: Джулиън, Джулиън, вдигни ме.

— Няма друг, на когото бих искала да приличам повече — каза тя. — Искам да се гордееш с мен.

При тези думи Джулиън отвори очи и я прегърна неловко, с една ръка, а после тя се отдръпна и разроши косата му. Той възнегодува и Ливи се засмя и се отправи към вратата, заявявайки, че е изтощена. Докато излизаше, угаси лампата, оставяйки го сам в мрака.

Джулиън се пъхна под одеялото. Ливи знаеше. Те знаеха. Знаеха и не го мразеха. От плещите му се свлече товар, който почти бе забравил, че носи.