Касандра Клеър
Повелител на сенките (24)

24
Видения въздушни

Хребетът на Чейпъл Клиф беше като кула насред водовъртеж, издигащ се към небето, заобиколен от три страни от кипящия казан на океана.

Сивото небе, набраздено от черни ивици, бе надвиснало като скала над градчето и морето отвъд. Водата в пристанището се беше покачила и бе издигнала рибарските лодки до нивото на прозорците покрай кея. Малко корабче подскачаше, подмятано от вълните.

Вълни връхлитаха и канарата, хвърляйки бели пръски във въздуха. Ема стоеше насред водната вихрушка, заобиколена от миризмата на море, а над нея небето се раздираше, прорязвано от мълнии.

Тя разпери ръце. Имаше чувството, че светкавиците изригват в нея, в скалите под краката й, във водата, която се лееше на сиво-зелени, почти вертикални пелени. Навсякъде около нея гранитните колони, на които дължеше името си Чейпъл Клиф, се издигаха като каменна гора, като върховете на корона. Скалата под краката й беше хлъзгава от влажния мъх.

Открай време обичаше бурите — обичаше експлозиите, разкъсващи небето, обичаше тяхната оголваща душата свирепост. Беше изскочила от къщурката, без да мисли, просто трябваше да се махне, преди да е казала на Джулиън всичко, което той не биваше да узнае. Нека си мисли, че никога не го бе обичала, че е разбила сърцето на Марк, че не притежава чувства. Нека я мрази, ако това означаваше, че ще живее и ще бъде добре.

И може би бурята щеше да я пречисти, да отмие от ръцете й кръвта от сърцата и на двама им.

Ема тръгна надолу по склона. Скалата стана по-хлъзгава и тя спря, за да си нарисува руна за равновесие. Стилито се плъзна по мократа й кожа. От това по-ниско място тя виждаше пещерите и вирчетата на прилива, залети от разпенена бяла вода. Мълнии прорязваха хоризонта; тя вдигна лице, за да вкуси соления дъжд и чу далечния звук на рог.

Вдигна рязко глава. Беше чувала подобен звук и друг път, веднъж, когато пратениците на Дивия лов бяха дошли в Института. Това не беше човешки рог. Звукът отекна отново, дълбок и студен, и самотен, и Ема се закатери трескаво по пътеката, към върха на хълма.

Видя облаци, подобни на огромни сиви камъни, да се сблъскват в небето, а когато се разделиха, лъч златна светлина огря бушуващата повърхност на океана. Над пристанището се появиха черни точици… птици? Не, бяха прекалено големи, за да бъдат морски птици, а и никоя птица не би излязла в подобно време.

Черните точки идваха към нея, все по-близо и по-близо, така че тя вече можеше да различи очертанията им — ездачи. Четирима ездачи, обгърнати в искрящ бронз, носещи се през небето като комети.

Не бяха Дивият лов. Разбра го на мига, без дори да знае как. Бяха твърде малко и твърде тихи. Дивият лов яздеше с гръм и трясък, докато бронзовите ездачи се носеха към нея така безшумно, сякаш бяха изтъкани от облаци.

Би могла да побегне към къщурката, помисли си, но по този начин би насочила вниманието им към Джулиън, пък и те бяха обърнали конете си така, че да й пресекат пътя към къщата на Малкълм. Движеха се с невероятна бързина. Щяха да достигнат скалата след броени секунди.

Дясната й ръка се сключи около дръжката на Кортана. Извади я почти несъзнателно и усещането на оръжието в десницата й я успокои, забави пулса й.

Ездачите вече бяха над нея и за миг Ема остана поразена от причудливата им красота — толкова отблизо, конете сякаш не бяха истински, прозрачни като стъкло, изтъкани от струйки облаци и влага. Те се завъртяха във въздуха и се спуснаха надолу, като чайки към плячката си. В мига, в който копитата им докоснаха земята, изригнаха, превръщайки се в морски пръски, вода, която изчезна, оставяйки само четиримата ездачи.

Оставяйки ги между Ема и пътеката. Беше откъсната от всичко, освен морето и малкото късче скала зад гърба й.

Четиримата ездачи се обърнаха към нея. Ема стъпи здраво на земята. Върхът на хребета беше толкова тесен, че ботушите й хлътнаха от двете страни на гръбнака на скалата. Тя вдигна Кортана и оръжието проблесна на светлината на бурята, обляно от дъжд.

— Кой е там? — повика тя.

Четирите фигури се раздвижиха като една, отмятайки качулките на бронзовите си плащове. Под тях, дрехите им грееха също толкова ярко — трима високи мъже и една жена, с лица, закрити наполовина от бронзови маски, и коси, подобни на металически нишки, прибрани в дебели плитки, които падаха до средата на гърбовете им.

Доспехите им бяха метални: нагръдници и ръкавици, върху които бяха вдълбани вълни и море. Очите им, приковани в нея, бяха сиви и пронизващи.

— Ема Корделия Карстерс — проговори един от тях. Изрече го така, сякаш името на Ема бе чужда реч, с която езикът му не бе свикнал. — Добра среща.

— Ти така си мислиш — промърмори Ема, стискайки здраво Кортана. Всеки от елфите (защото вече знаеше, че са елфи) бе въоръжен с дълъг меч, чиято дръжка стърчеше над раменете му. Тя повиши глас: — Какво искат от мен пратениците на Дворовете?

Елфът повдигна вежди.

— Кажи й, Фал — обади се друг от тях, говорейки със същия акцент. Нещо в него накара Ема да настръхне, макар и сама да не знаеше какво.

— Ние сме Ездачите на Манан — заяви Фал. — Чувала си за нас.

Не беше въпрос. На Ема отчаяно й се прииска Кристина да беше тук. Кристина бе тази, която притежаваше обширни познания за феите. Ако думите „ездачи на Манан“ би трябвало да говорят нещо на ловците на сенки, Кристина щеше да го знае.

— Част от Дивия лов ли сте? — попита тя.

Слисване. През тях премина нисък шепот, а Фал се изплю. Елф с остра брадичка и презрително изражение отговори вместо него.

— Аз съм Армед, син на Манан. Ние сме децата на божество. Много по-стари сме от Дивия лов и далеч по-могъщи.

И тогава Ема осъзна какво долавяше в акцента им. Не беше нещо чуждоземно и далечно, беше възрастта им, ужасяваща възраст, простираща се до началото на света.

— Ние търсим — заяви Фал. — И намираме. Ние сме търсещите. Били сме под вълните, за да търсим, и над тях. Били сме в земите на феите и в царствата на прокълнатите, и на бойните поля, в мрака на нощта и ярката светлина на деня. През всичките ни дни, само едно сме търсили и не сме открили.

— Чувство за хумор? — предположи Ема.

— Тя трябва да си затвори устата — обади се жената. — Ти трябва да й я затвориш, Фал.

— Още не, Етна — заяви Фал. — Нуждаем се от думите й. Трябва да научим къде се намира онова, което търсим.

Ръката на Ема върху дръжката на Кортана беше гореща и хлъзгава.

— Какво търсите?

— Черната книга — отговори Армед. — Търсим същото, което ти и твоят парабатай. Онова, което бе взето от Анабел Блекторн.

Ема отстъпи неволно назад.

— Вие търсите Анабел?

— Търсим книгата — поправи я четвъртият ездач; гласът му беше рязък и дълбок. — Кажи ни къде е и ще те пожалим.

— Не е у мен — рече Ема. — Нито у Джулиън.

— Тя е лъжкиня, Делан — обади се жената, Етна.

Устните на Делан се извиха.

— Те всички са лъжци, ловците на сенки. Не се отнасяй с нас като с глупци, нефилиме, или ще провеся вътрешностите ти от най-близкото дърво.

— Само опитай — заяви Ема. — Ще ти натикам дървото в гърлото, докато клоните не ти излязат през…

— Ушите? — Беше Джулиън. Трябва да си беше сложил руна за безшумност, защото дори Ема не го беше чула да се приближава. Беше кацнал върху един мокър камък край пътеката, отвеждаща до къщурката, появил се от нищото, сякаш някой го беше призовал от дъжда и облаците. Беше в бойно облекло, косата му беше мокра, стиснал незапалено серафимско оръжие в ръка. — Сигурен съм, че щеше да кажеш „през ушите“.

— Определено. — Ема му се усмихна широко. То беше по-силно от нея — въпреки скарването им, той беше тук, до нея, нейният парабатай. И ето че сега Ездачите бяха хванати натясно между тях.

Положението започваше да изглежда по-добре.

— Джулиън Блекторн — провлачи Фал, поглеждайки го едва-едва. — Прословутият парабатай. Чух, че двамата сте изнесли същинско представление в Тъмния двор.

— Сигурен съм, че кралят не е могъл да престане да ни хвали — рече Джулиън. — Вижте, защо смятате, че знаем къде се намират Анабел и Черната книга?

— Във всички Дворове има шпиони — отвърна Етна. — Знаем, че кралицата ви е изпратила да откриете книгата. Кралят трябва да я получи, преди кралицата да сложи ръка върху нея.

— Само че ние дадохме обещание на кралицата — каза Джулиън, — а подобно обещание не може да бъде нарушено.

Делан изръмжа и ръката му изведнъж се вдигна към дръжката на меча му. Движението бе толкова мълниеносно, че очите не можеха да го проследят, виждаше се единствено неясно петно.

— Вие сте човеци и лъжци — заяви той. — Можете да нарушите всяко дадено обещание, и ще го сторите, когато животът ви зависи от това. Като сега. — Той махна с брадичка към къщурката. — Дойдохме за книгите и документите на магьосника. Ако няма да ни кажете нищо, предайте ни ги и ще си вървим.

— Да ви ги предадем? — Джулиън изглеждаше учуден. — Защо просто не… — Очите му срещнаха тези на Ема и тя разбра какво си мисли: Защо просто не нахлуете насила и не си ги вземете? — Не можете да влезете, нали?

— Магическите бариери — потвърди Ема.

Елфите не казаха нищо, ала по гневно стиснатите им челюсти, тя се досети, че е права.

— Какво предлага Тъмният крал в замяна на книгата? — попита Джулиън.

— Джулс — изсъска Ема. Как бе възможно да крои нещо в момент като този.

Фал се разсмя и Ема за първи път забеляза, че дрехите и доспехите на елфите бяха сухи, сякаш дъждът не падаше върху тях. Погледът, който той отправи на Джулиън, бе пълен с презрение.

— Нямаш никакво преимущество тук, сине на тръните. Дайте ни онова, за което сме дошли, или когато намерим останалите от семейството ти, ще избодем очите на всеки от тях с нажежени до червено ръжени, дори и на най-малкото дете.

Тави. Думите пронизаха Ема като стрела. Тя почувства удара, усети как тялото й потръпна и ето че студът я завладя, вледеняващият студ на битката. Тя се хвърли към Фал, вдигнала Кортана над главата си, за да нанесе свиреп удар.

Етна изпищя и Фал се раздвижи, по-бърз от течение в океана, избягвайки удара на Ема. Кортана изсвистя във въздуха. Разнесе се дрънчене, когато и останалите елфи извадиха мечовете си.

Серафимското оръжие на Джулиън лумна, осветявайки дъждовните струи. Сиянието му се обви около Ема като ярки нишки, докато тя се завърташе, за да отбие удара на Етна; Кортана срещна елфическия меч с такава сила, че Етна политна назад.

Лицето на Фал се разкриви от изненада. Ема си пое рязко дъх и нагълта дъждовна вода, беше мокра, ала не усещаше студ. Светът беше завихрен сив пумпал; тя се втурна към една от каменните кули и се покатери върху нея.

— Страхливка! — провикна се Армед. — Как смееш да бягаш?

Ема чу смеха на Джулиън, когато, достигнала върха на скалата, се хвърли от него. Инерцията на скока й даде бързина, от която се блъсна в Армед с такава сила, че го събори на земята. Елфът опита да се изтърколи настрани, но замръзна, когато дръжката на Кортана се стовари върху слепоочието му. Той се задави от болка.

— Млъквай — изсъска Ема. — Да не си посмял да докоснеш никого от семейство Блекторн, нито дори да говориш за тях…

— Остави го! — извика Етна и Делан се хвърли към тях, само за да бъде спрян от Джулиън и замаха на серафимското му оръжие. Канарата изригна в светлина, дъждът сякаш увисна неподвижно във въздуха, докато острието се спускаше надолу, към нагръдника на елфическите доспехи.

Само за да се строши. Пръсна се на парчета, сякаш беше направено от лед, а Джулиън отхвръкна назад от силата на удара — политна във въздуха и се сгромоляса между скалите на мократа земя.

Делан се изсмя и тръгна към него. Ема остави Армед, където беше паднал, и скочи след елфическия воин, докато той вдигаше меча си над Джулс, стоварвайки го…

Джулиън се изтърколи надясно, завъртя се и заби оръжието си в незащитената кожа на глезена на Делан. Делан изкрещя от болка и гняв, обръщайки се, замахнал, за да го прониже, само че Джулиън вече бе скочил на крака, с кама в ръка.

Светлина проряза облаците и Ема видя как сенките на земята пред нея се раздвижиха — зад гърба й имаше някой. Отскочи настрани в същия миг, в който оръжието се спусна към нея, разминавайки се на сантиметри с рамото й. Обърна се рязко и откри Етна зад себе си; Фал се беше навел над Армед и му помагаше да се изправи. За миг бяха само Ема и елфическата жена; Ема стисна дръжката на Кортана с две ръце и замахна.

Етна отскочи назад, ала се смееше.

— Вие, нефилими — изсмя се ехидно. — Наричате се воини, ала се криете зад защитните си руни и ангелските си оръжия! Без тях сте нищо… и много скоро наистина ще останете без тях! Ще бъдете нищо и ние ще ви отнемем всичко! Всичко, което имате! Всичко!

— Ще го повториш ли още веднъж? — подхвърли Ема, докато избягваше меча на Етна, извивайки тялото си. След това скочи върху един камък и погледна надолу. — Онова за всичкото? Първия път май не го разбрах.

Етна изръмжа и се хвърли към нея. И в продължение на дълга поредица мигове съществуваше единствено битката, сияещите изпарения на дъжда, морето, разбиващо се и ечащо под канарата, всичко — течащо сякаш на бавни обороти, докато Ема отблъскваше Етна настрани, за да се втурне към Армед и Фал, посрещайки мечовете им със своя.

Бяха добри; повече от добри — бързи и зашеметяващо силни. Ала Кортана бе като живо създание в ръцете на Ема. Тя бе тласкана от ярост, електричество, течащо по вените й, водещо меча в ръката й, стоварващо острието върху онези, които бяха вдигнати срещу нея, а дрънченето на метал заглушаваше морето. Ема усети солен вкус в устата си, дали бе кръв или пръски от океана, тя не знаеше. Мократа й коса се развяваше около лицето й, докато тя се въртеше, отбивайки елфическите оръжия, отново и отново.

Грозен смях проряза мъглата от агресия, която я обгръщаше. Вдигна очи и видя, че Фал бе притиснал Джулиън до ръба на канарата. Той стоеше, очертан на фона на сивото небе, косата му беше залепнала за челото, а зад него зееше бездна.

Завладяна от паника, Ема се оттласна от гранитната стена, вдигнала крак за ритник, от който Армед политна назад с глух стон, и ето че тя се носеше напред, а в ума си виждаше Джулиън, пронизан от меча или политнал от ръба на скалата, за да се размаже върху камъните долу или да се удави в завихрените води.

Фал все така се смееше, стиснал меча в ръката си. Джулиън направи още една крачка назад… и се наведе, бърз и пъргав, за да вдигне арбалета, скрит зад купчинка камъни. Вдигна го на рамото си в същия миг, в който Ема връхлетя върху Фал с меч в ръка; не забави крачка, не спря, просто заби Кортана между лопатките му.

Оръжието проникна през доспехите и потъна дълбоко. Тя усети острието да излиза от другата страна на тялото му, прорязвайки металния нагръдник.

Зад нея се разнесе писък. Етна. Отметнала глава назад, тя скубеше косата си с нокти. Виеше на език, който Ема не разбираше, ала чуваше как Етна вика името на брат си. Фал. Фал.

Коленете й се подкосиха и Делан посегна да я улови, самият той — пребледнял като платно от шок. С нечовешки рев, Армед вдигна меч и се нахвърли върху Ема, която се мъчеше да издърпа Кортана от безжизненото тяло на Фал. Дръпна с всички сили и оръжието изскочи сред фонтан от кръв, ала нямаше време, за да се обърне…

Джулиън пусна стрелата от арбалета си. Тя изсвистя във въздуха, по-тиха от дъжда, и се удари в меча на Армед, избивайки го от ръката му. Армед изрева. Ръката му беше поаленяла.

Ема се обърна и вдигна Кортана. Кръв и дъжд се стичаха по острието й.

— Кой иска да се пробва? — провикна се, думите й — полуудавени от вятъра и водата. — Кой иска да бъде следващият?

— Нека я довърша! — Етна се мъчеше да се отскубне от ръцете на Делан. — Тя уби Фал! Остави ме да й прережа гърлото.

Ала Делан клатеше глава и говореше нещо за Кортана. Ема направи крачка напред — ако нямаха намерение да се приближат, за да ги убие, тя на драго сърце щеше да отиде при тях.

Армед вдигна ръка и тя видя светлината, избликнала от пръстите му, бледозелена в сивия въздух. Лицето му се разкриви от напрегната съсредоточеност.

— Ема! — Джулс я улови изотзад, преди да бе успяла да направи още една крачка, и я издърпа към себе си, докато дъждът изригна, приемайки очертанията на три коня, завихрени създания от дъжд и водни пръски, които пръхтяха и риеха въздуха между Ема и останалите Ездачи. Фал лежеше на земята, а кръвта му се просмукваше в корнуолската пръст, докато братята и сестра му се мятаха върху неоседланите си жребци.

Ема затрепери неудържимо. Само един от Ездачите поспря достатъчно дълго, за да погледне към нея, преди конете да се понесат в небето, изгубвайки се между облаците и дъжда. Беше Етна. Очите й бяха убийствени, изумени.

Ти уби едно древно и примитивно създание, сякаш казваше погледът й. Приготви се за отмъщение също толкова древно. Също толкова примитивно.

* * *

— Бягайте — каза Ливи.

Това бе последното, което Кит бе очаквал. Ловците на сенки не бягаха. Нали все това чуваше. Сега обаче Ливи хукна като куршум, излетял от дулото на пистолет, профучавайки покрай Ездача на пътеката до нея, и Тай я последва.

Кит се втурна след тях. Те прелетяха покрай елфите и потънаха в тълпата от пешеходци на пътеката. Кит тичаше до Ливи и Тай, макар той да беше запъхтян, а те не.

Зад себе си чуваше тътен. Тропот на копита. Не можем да ги надбягаме, помисли, ала не му стигаше дъх, за да го изрече. Оловният сив въздух тежеше, докато го поемаше в дробовете си. Вятърът развяваше тъмната коса на Ливи, когато тя прелетя над портата в оградата, разделяща пътеката от реката.

За миг сякаш увисна във въздуха, разперила ръце, якето й — плющящо на вятъра… а после политна право надолу и се изгуби от поглед. Тай я последва, прескачайки странично пътеката, и също изчезна.

В реката?, помисли си Кит замаяно, но не спря; мускулите му започваха да горят по начин, който вече му беше познат, мозъкът му се съсредоточи. Той сграбчи горната част на портата, оттласна се и прелетя над нея.

Приземи се, приклекнал, на метър-два по-долу върху бетонната площадка, която водеше до Темза, заобиколена от ниски, железни перила, строшени на няколко места. Тай и Ливи вече бяха там, свалили якета, за да освободят ръцете си, стиснали серафимски оръжия. Ливи подхвърли един къс меч на Кит, докато той се изправяше, осъзнавайки защо се беше втурнала насам — не за да избяга, а за да им намери място, където да се бият.

А с малко повече късмет — и да се свържат с Института. Тай бе извадил телефона си и натискаше клавишите, дори докато вдигаше серафимското си оръжие във въздуха, така че то грейна мъждиво на фона на облаците.

Кит се обърна тъкмо навреме, за да види как тримата Ездачи преминават над портата, за да се присъединят към тях, хвърлящи бронзови и златни искри, докато се приземяваха. Извадиха мечове с главозамайваща бързина.

— Спрете го! — изръмжа Карн и двамата му братя се нахвърлиха върху Тай.

Като един Ливи и Кит се изпречиха пред него. Кит бе обзет от студения, суров фокус на битката, ала Ездачите бяха по-бързи от демони, и по-силни. Кит замахна с меча си към Иохаид, но той вече не беше там. Беше отскочил чак в другия край на площадката и се изсмя, виждайки изражението на Кит, докато Етарлам замахна, избивайки телефона от ръката на Тай. Апаратът се търкулна по цимента и цопна във водата.

Върху Кит падна сянка и той реагира незабавно, замахвайки нагоре с меча си. Чу рязко поемане на въздух и Карн политна назад, а тъмни капки кръв опръскаха земята в краката му. Кит подскочи нагоре и напред, насочил меча си към Иохаид, ала Ливи и Тай го бяха изпреварили, блестящите им остриета бяха размазано петно от светлини, докато прорязваха въздуха около Ездачите.

Ала само въздуха. Кит нямаше как да не забележи, че ангелските остриета не успяват да пробият доспехите на Ездачите, нито дори да пронижат кожата им, както бе сторил той с меча си. Върху лицето на Тай се изписа озадачение, а върху това на Ливи — ярост, докато замахваше към сърцето на Иохаид със серафимското си оръжие.

То се строши чак до дръжката, а Ливи бе запратена толкова назад, че едва не падна в реката. Тай се завъртя след нея… Иохаид вдигна меча си и замахна, за да го стовари отгоре му… и Кит се хвърли през площадката, поваляйки Тиберий на земята.

Оръжието на Тай изхвръкна от ръката му и цопна в Темза, вдигайки фонтан от огнени пръски. Кит се беше приземил наполовина върху Тай, удряйки главата си в едно стърчащо парче дърво; усети как Тай се опитва да го избута от себе си, а когато се претърколи, видя Иохаид да стои над тях.

Ливи се биеше с другите двама Ездачи, биеше се отчаяно, вихрушка от блестящи оръжия. Само че тя беше от другата страна на площадката. Борейки се за въздух, Кит вдигна меча си…

Иохаид стоеше като вкаменен, а очите му проблясваха зад дупките на маската. Ирисите им също имаха бронзов цвят.

— Познавам те — каза той. — Познавам лицето ти.

Кит зяпна, а Иохаид замахна, изкривил уста в усмивка… и над всички тях падна сянка. Ездачът погледна нагоре и по лицето му пробяга изумление, когато една силна ръка се протегна и го сграбчи. Миг по-късно той се издигна във въздуха с крясъци и Кит чу плясък — Ездачът бе запратен във водата.

Кит се надигна и седна, Тай също. Ливи обърна лице към тях с широко отворена уста; другите двама Ездачи също бяха зяпнали, а мечовете им се поклащаха до тях, докато в средата на площадката се спускаше гръмовна вихрушка.

Беше кон, възседнат от Гуин, огромен и внушителен в шлема и доспехите си, направени сякаш от дървесна кора. Именно неговата ръка бе запратила Иохаид в реката… ала Ездачът вече бе доплувал до площадката и се покатерваше върху нея, движенията му — забавяни от тежките доспехи.

Вкопчена в кръста му, зад Гуин седеше Даяна, тъмните й къдрици бяха разрошени, очите й — широко отворени.

Тай се изправи на крака и Кит го последва. Яката на пуловера на другото момче беше изцапана с кръв и Кит си даде сметка, че не знае дали е негова, или на Тай.

— Ездачи! — отекна гласът на Гуин. Върху ръката му зееше рана, където Иохаид очевидно бе успял да му нанесе удар. — Спрете.

Даяна слезе от гърба на коня и се отправи към края на площадката, където Иохаид тъкмо излизаше от водата. Извади меча от ножницата си и го насочи право към гърдите му.

— Не мърдай.

Ездачът замръзна, оголил зъби в безмълвно ръмжене.

— Това не те засяга, Гуин — каза Карн. — То е работа на Тъмния двор.

— Дивият лов не се подчинява на ничий закон — заяви Гуин. — Нашата воля е волята на вятъра. А сега волята ми е да ви отпратя от тези деца. Те са под моя закрила.

— Те са нефилими — процеди Етарлам. — Строителите на Студения мир, свирепи и жестоки.

— Вие с нищо не сте по-добри — рече Гуин. — Вие сте ловджийските хрътки на краля и никога не сте проявявали милост.

Карн и Етарлам го зяпнаха. Иохаид бе коленичил върху цимента, а от него капеше вода. Мигът се проточи като гума, разтегната сякаш до безкрай.

Изведнъж Иохаид скочи на крака, поемайки си рязко дъх, без да обръща внимание на меча на Даяна, която следваше всяко негово движение.

— Фал. Мъртъв е.

— Невъзможно — заяви Карн. — Невъзможно. Един Ездач не може да умре.

Ала Етарлам нададе висок, пронизителен вик и мечът му издрънча на земята, когато ръката му се вдигна към сърцето.

— Няма го — простена. — Усещам го. Брат ни го няма.

— Един Ездач е преминал в Земите на сенките — каза Гуин. — Искате ли да надуя рога си за него?

Въпреки че според Кит предложението на Гуин бе прозвучало съвсем искрено, Иохаид изръмжа и понечи да се нахвърли върху него, ала мечът на Даяна докосна гърлото му, изтръгвайки кръв. Тежки капки потекоха по острието.

— Достатъчно! — отсече Карн. — Гуин, ще си платиш за това предателство. Етар, Иохаид, до мен. Трябва да отидем при братята и сестра си.

Даяна свали меча си и Иохаид мина покрай нея, за да се присъедини към другите двама Ездачи. Те скочиха във въздуха, високо, високо над площадката, където сграбчиха гривите на искрящите си бронзови коне и ги възседнаха.

Докато се отдалечаваха в галоп, гласът на Иохаид отекваше в ушите на Кит.

Познавам те. Познавам лицето ти.

* * *

Докато се върнат в къщурката, Ема цялата трепереше — смесица от студа и реакцията на битката. Косата и дрехите бяха залепнали за нея и тя подозираше, че прилича на удавен плъх.

Подпря Кортана на стената и изтощено се зае да свали подгизналото си яке и обувки. Усети как Джулиън заключи вратата зад тях, усети как тръгна из стаята. Усети и топлина. Трябва да беше запалил огъня по-рано.

Миг по-късно усети как притискат нещо меко в ръцете й. Джулиън стоеше пред нея с непроницаемо изражение и й подаваше позахабена хавлия. Ема я взе и се залови да избърше косата си.

Джулс все още беше с мокрите си дрехи, макар че беше бос и бе успял да си метне сух пуловер. Вода блещукаше по крайчетата на косата му, по връхчетата на ресниците му.

Мислите на Ема се върнаха към дрънченето на мечове, красотата във вълнението на битката, морето и небето. Зачуди се дали така се беше чувствал Марк с Дивия лов. Когато няма нищо между теб и природните стихии, е лесно да забравиш, онова, което ти тежи.

Спомни си кръвта върху Кортана, кръвта, шурнала от тялото на Фал, сливаща се с дъждовната вода. Бяха изтърколили трупа под една надвиснала скала, тъй като не искаха да го оставят там, на произвола на стихиите, макар него вече да не го беше грижа за нищо.

— Убих един от Ездачите — почти прошепна тя.

— Беше принудена. — Ръката на Джулиън стискаше рамото й, пръстите му се впиваха в него. — Ема, това беше битка на живот и смърт.

— Клейвът…

— Клейвът ще прояви разбиране.

— Но не и феите. Не и Тъмният крал.

По лицето на Джулиън пробяга едва забележима усмивка.

— Не мисля, че той и така ни харесва особено.

Ема си пое напрегнато дъх.

— Фал те беше притиснал до ръба на канарата. Мислех, че ще те убие.

Усмивката на Джулиън се стопи.

— Съжалявам. Бях скрил арбалета там по-рано…

— Не знаех — каза Ема. — Мое задължение е да усещам какво се случва с теб по време на битка, да го разбирам, да предугаждам ходовете, ала не знаех. — Тя захвърли хавлията, която се приземи на пода в кухнята. Чашата, която Джулиън бе счупил по-рано, я нямаше. Трябва да беше изхвърлил парчетата.

В гърдите й се надигна отчаяние. Нищо, което бе опитала, не се бе получило. Намираха се в съвсем същото положение, в което и преди, само че Джулиън не го знаеше. Само това се беше променило.

— Толкова отчаяно се опитах — прошепна тя.

Джулиън сбърчи учудено лице.

— В битката? Ема, ти стори всичко по силите си…

— Не в битката. Да те накарам да не ме обичаш. Наистина опитах.

Усети как той потръпна вътрешно, сякаш душата му се сви.

— Толкова ли е ужасно? Да те обичам?

Ема отново бе започнала да трепери, ала този път не беше от студ.

— Беше най-прекрасното нещо на света. А после стана най-страшното. И дори нямах възможност…

Тя не довърши. Джулиън клатеше глава и навсякъде хвърчаха пръски.

— Ще трябва да се научиш да живееш с това. Дори и ако то те ужасява. Дори ако от него ти се повдига. Така, както аз ще трябва да свикна да живея с гаджетата, които ще имаш, защото ние сме завинаги, Ема, независимо как искаш да наречеш това между нас, ние сме завинаги.

— Няма да има други гаджета — заяви тя и Джулиън я погледна изненадано.

— Онова, което наговори преди, как непрекъснато мислиш и си обсебен само от едно — продължи тя. — Именно така се чувствам и аз. С теб.

Джулиън изглеждаше поразен. Ема вдигна ръце и улови лицето му в шепите си, прокарвайки нежно пръсти по влажната му кожа. Виждаше пулса, туптящ в гърлото му. Върху лицето му имаше драскотина, проточила се от слепоочието до брадичката му. Ема се зачуди дали я беше получил в битката, или я имаше отпреди, а тя не беше забелязала, защото толкова отчаяно се бе опитвала да не го гледа. Зачуди се дали той някога щеше да проговори отново.

— Джулс. Моля те, кажи нещо.

Ръцете му стиснаха конвулсивно раменете й и тя ахна, когато тялото му се раздвижи до нейното, принуждавайки я да заотстъпва назад, докато не опря гръб в стената. Очите му се взираха в нейните, поразяващо ярки, искрящи като морско стъкло.

— Джулиън. Искам да ме наричаш Джулиън. Единствено и само Джулиън.

— Джулиън — каза тя и в следващия миг устните му откриха нейните, сухи и изпепеляващо горещи, и сърцето й сякаш спря и тръгна отново, двигател, форсиран до невероятно висока предавка.

Прегърна го със същото отчаяние, вкопчена в него, докато той изпиваше дъжда от устата й, а устните й се разтвориха, за да го вкусят: карамфил и чай. Издърпа пуловера през главата му и Джулиън остана по тениска, и тънката, мокра материя не бе никаква преграда, когато той притисна гърба й към стената. Дънките му също бяха мокри, залепнали за тялото му. Ема почувства колко силно я желае и знаеше, че тя го желае също толкова силно.

Светът бе изчезнал: останал бе единствено Джулиън; горещината на кожата му, нуждата да го почувства по-близо до себе си, да пасне в него. Всяко движение на тялото му до нейното изпращаше мълнии по нервните й окончания.

— Ема. Господи, Ема. — Той зарови лице в нея, целувайки бузата, гърлото й, докато палците му се провряха под колана на дънките й и ги дръпнаха надолу. Ема изрита влажната купчинка плат настрани. — Толкова много те обичам.

Струваше й се, че от нощта на плажа бяха минали хиляда години. Ръцете й отново опознаваха тялото му, коравите му равнини, белезите му — груби под дланите й. Някога той бе толкова слабичък — Ема все още го виждаше такъв, какъвто беше преди две години, непохватен и дългурест. Обичала го бе и тогава, макар да не го бе знаела, обичала го бе от мозъка на костите до повърхността на кожата му.

Сега тези кости бяха покрити с гладки мускули, корави и неподатливи. Тя прокара ръце под тениската му, изучавайки го отново, проследявайки очертанията му, запечатвайки усещането от него в паметта си.

— Джулиън. Аз…

Аз те обичам, канеше се да каже. Никога не е бил Камерън, нито Марк, винаги си бил единствено ти, мозъкът в костите ми е изтъкан от теб, така, както кръвта ни е изтъкана от клетки. Ала той я прекъсна с настойчива целувка.

— Недей — прошепна. — Не искам да слушам нищо разумно, не и сега. Не искам логика. Искам това.

— Но ти трябва да знаеш…

Той поклати глава.

— Не трябва. — Улови ръба на тениската си и я съблече. Мократа му коса изпръска и двама им с капчици вода. — От седмици съм разбит. — Гласът му потреперваше и Ема знаеше какво му коства това признание за липсата на контрол. — Нуждая се отново да стана цял. Дори ако то няма да продължи дълго.

— Не може да продължи — рече Ема, без да откъсва очи от него. Защото как би могло, когато не можеха да задържат онова, което имаха? — То ще разбие сърцата ни.

Джулиън улови китката й и вдигна ръката й към голите си гърди, притисна разперените й пръсти до сърцето си. Ема усети ударите му под дланта си, като юмрук, блъскащ се в гърдите му.

— Разбий сърцето ми. Направи го на късчета. Давам ти позволение.

Синьото на очите му почти бе изчезнало зад зениците му, толкова огромни бяха те.

Преди, на плажа, не бе знаела какво ще се случи. Как ще бъде между тях. Ала сега знаеше. Има неща в живота, които не можеш да откажеш. Никой не притежаваше толкова желязна воля.

Никой.

Кимаше, без дори да си дава сметка, че го прави.

— Джулиън, да — каза. — Да.

Чу как от него се изтръгна почти агонизиращ звук. В следващия миг ръцете му бяха върху хълбоците й и той я повдигна, приковавайки я между стената и тялото си. Усещането бе отчаяно, като края на света, и Ема се зачуди дали щеше да дойде време, когато нямаше да бъде така, когато щеше да бъде меко и бавно, тихо и любящо.

Джулиън я целуна яростно и пропъди всяка мисъл за нежност, всяко желание за нея от главата й. Съществуваше единствено това, той — шепнещ името й, докато сваляха дрехите, които трябваше да бъдат свалени. Дишаше на пресекулки, тъничък слой пот караше кожата му да лъщи, влажната му коса бе залепнала за челото. Той повдигна Ема още по-високо и се притисна към нея толкова бързо, че тялото му се сблъска с нейното. Ема чу накъсания стон, изтръгнал се от гърлото му и когато той вдигна лице, с потъмнели от желание очи, тя се взря в него.

— Добре ли си? — прошепна Джулиън.

Ема кимна.

— Недей да спираш.

Устата му намери нейната, несигурна, ръцете му трепереха върху тялото й. Ема усещаше, че се бори за всяка секунда на самоконтрол. Искаше й се да му каже, че всичко е наред, ала способността да говори я беше напуснала. Чуваше как вълните отвън се разбиват яростно в скалите; затвори очи и го чу да казва, че я обича, а после ръцете й се обвиха около него, задържайки го, докато коленете му се подкосяваха и те се свлякоха на пода, вкопчени един в друг, като единствените оцелели на кораб, разбил се в подводните скали на далечен, легендарен бряг.

* * *

Лесно намериха Тави, Рафи и Макс. Бяха оставени на грижите на Бриджет, която ги забавляваше, като им позволяваше да дразнят Джесамин, така че тя да събаря неща от високите рафтове, което на свой ред предизвика лекция от Магнус, озаглавена „Не дразнете призраците“.

За сметка на това Дру не се виждаше никъде. Не беше в стаята си, нито се криеше в библиотеката или в гостната, децата също не я бяха виждали. Вероятно Джесамин би могла да им помогне, но според Бриджет тя се врътнала и си отишла, след като на децата им омръзнало да я дразнят, пък и така или иначе обичала да си говори единствено с Кит.

— Дру не би излязла от Института, нали? — Марк крачеше по коридора, отваряйки врата след врата. — Защо би сторила нещо такова?

— Марк. — Кийрън го улови за раменете и го обърна към себе си. Китката на Кристина туптеше, сякаш тревогата на Марк се предаваше и на нея през магическата връзка.

Разбира се, между Марк и Кийрън имаше друг вид връзка. Връзката на споделената история и чувства. Кийрън го държеше за раменете, насочил цялото си внимание към него, така, както правеха елфите. И Марк се отпусна, мъничко, част от напрежението напусна тялото му.

— Сестра ти е тук — заяви Кийрън. — И ние ще я намерим.

— Ще се разделим и ще отидем да я търсим — каза Алек. — Магнус…

Магнус вдигна Макс на ръце и се отдалечи по коридора, следван от другите две деца. Останалите се уговориха да се срещнат в библиотеката след двайсет минути. Всеки от тях щеше да претърси различна част от Института — на Кристина се падна западната, което я отведе в балната зала на долния етаж.

Щеше й се да не беше така — спомените за това, как танцува тук с Марк, а после с Кийрън, бяха объркващи и разсейващи. А точно сега не биваше да се разсейва; точно сега трябваше да открие Дру.

Пое по стълбите… и замръзна. Там, на площадката, стоеше Друзила, облечена в черно, кестенявите й плитки бяха вързани с черна панделка. Тя обърна пребледняло, тревожно лице към Кристина.

— Чаках те.

— Всички те търсят! — каза Кристина. — Тай и Ливи…

— Знам. Чух. Слушах ви — рече Дру.

— Но ти не беше в библиотеката…

— Моля те — прекъсна я Дру. — Трябва да дойдеш с мен. Нямаме много време.

Тя се обърна и забърза по стъпалата. След миг Кристина я последва.

— Дру, Марк се тревожи. Ездачите са ужасяващо опасни. Той трябва да знае, че си добре.

— Ще отида да му кажа след минутка. Но първо трябва да дойдеш с мен.

— Дру…

Бяха стигнали до коридора, където се намираха повечето от спалните за гости.

— Виж — каза Дру. — Просто трябва да го направиш, окей? Ако се опиташ да извикаш Марк, кълна ти се, че в Института има места, където мога да се крия в продължение на дни, без да ме намерите.

Против волята си Кристина усети, че я обзема любопитство.

— Откъде познаваш Института толкова добре?

— Ти също щеше да го познаваш, ако всеки път, щом се мернеше някъде, някой се опитваше да те превърне в бавачка. — Бяха стигнали до стаята на Дру и тя се поколеба пред вратата, сложила ръка върху бравата.

— Но ние проверихме в стаята ти — учуди се Кристина.

— Нали ти казах — скривалища. — Дру си пое дълбоко дъх. — Добре. Влизай. И недей да се шашкаш.

Личицето на Дру беше придобило твърдо, решително изражение, сякаш се приготвяше за нещо неприятно.

— Всичко наред ли е? — попита Кристина. — Сигурна ли си, че не предпочиташ да си поговориш с Марк, вместо с мен?

— Не съм аз тази, която иска да говори с теб — каза Дру и отвори вратата на спалнята си. Кристина прекрачи прага, по-озадачена от всякога.

В първия миг видя единствено сянка, фигура до перваза на прозореца. А после той се изправи и сърцето й се качи в гърлото.

Мургава кожа, разчорлена черна коса, остри черти, дълги ресници. Леко превитите рамене, които си спомняше и които, повтаряше му някога, го караха да изглежда така, сякаш върви срещу вятъра.

— Хайме — ахна тя.

Той разпери ръце и миг по-късно Кристина го прегръщаше с всичка сила. Хайме открай време беше слабичък, ала сега бе станал направо хърбав, с щръкнали ключици и остри лакти. Прегърна я здраво в отговор и Кристина чу как вратата на стаята се затвори тихичко и ключалката изщрака.

Отдръпна се и го погледна. Беше си все същият — с ясни очи, в които играеха палави искрици. Тя го зашлеви през лицето, а после го заудря по раменете, по гърдите, където свари.

— Ох! — Той се дръпна назад. — Боли!

— Me vale madre!^[1] — Тя отново го удари. — Как смееш да изчезнеш по този начин! Всички се притесняваха! Мислех си, че може би си умрял. А сега се появяваш и се криеш в спалнята на Друзила Блекторн, за което, между другото, ако братята й научат, ще ти светят маслото…

— Не беше нищо такова! — Хайме размахваше ръце като вятърна мелница, за да се предпази от ударите й. — Търсех теб.

Кристина сложи ръце на хълбоците си.

— След всичкото това време, през което ме избягваше, сега изведнъж ме търсиш?

— Не избягвах теб. — Той извади смачкан плик за писмо от джоба си и й го подаде. Жегната от моментна болка, Кристина разпозна почерка на Диего.

— Ако Диего иска да ми пише, не е нужно съобщенията му да бъдат доставяне на ръка — заяви тя. — За какъв те има, пощенски гълъб?

— Не може да ти пише — каза Хайме. — Зара следи цялата му поща.

— Значи, знаеш за Зара. — Кристина пое плика. — Откога?

Хайме се облегна на голямото дъбово писалище, подпирайки ръце зад себе си.

— От колко време са сгодени? Откакто вие двамата скъсахте първия път. Ала това не е истински годеж, Кристина.

Тя приседна върху леглото на Дру.

— Изглеждаше достатъчно истински.

Хайме прокара ръка през черната си коса. Приличаше само мъничко на Диего, може би в линията на устните, в очертанията на очите. Хайме открай време беше палав, докато Диего беше сериозен. Сега, уморен и твърде слаб, той приличаше на свъсените, стилно издокарани момчета, които висяха из кафенетата на Колония Рома.

— Знам, че вероятно ме мразиш — каза той. — И имаш пълно основание. Смяташ, че искам нашето разклонение от рода да поеме Института, защото жадувам власт и не ме е грижа за теб. Истината е, че имам основателна причина.

— Не ти вярвам — заяви Кристина.

От Хайме се изтръгна нетърпелив звук.

— Не съм от самопожертвувателните, Тина. Диего е такъв, не аз. Исках просто да предпазя семейството си от неприятности.

Кристина зарови пръсти в покривката на леглото.

— Какви неприятности?

— Знаеш, че винаги сме поддържали връзки с феите — отвърна Хайме. — Именно оттам идва и тази твоя огърлица. Ала винаги е било нещо повече от това. То нямаше особено значение… до настъпването на Студения мир. Тогава семейството ми трябваше да предаде всичко на Клейва — цялата информация, всичко, което елфите са им давали някога.

— Само че те не го сторили — досети се Кристина.

— Не, не го сториха. Решиха, че връзката им с hadas^[2] е по-важна от Студения мир. — Той сви изящно рамене. — Има една наследствена скъпоценност. Тя притежава могъщество, което дори аз не разбирам. Семейство Диърборн и Кохортата я поискаха и ние им казахме, че само един Росалес може да задейства силата й.

Кристина осъзна потресена истината.

— Поради което е фалшивият годеж. За да си мисли Зара, че ще стане Росалес — каза тя.

— Именно — потвърди Хайме. — Диего се обвързва с Кохортата. А аз… аз вземам наследствената скъпоценност и побягвам. Така че Диего да може да ме обвини — лошият му по-малък брат я е задигнал. Годежът се проточва, а те все така не могат да открият скъпоценната вещ.

— Това ли е планът? Да протакаш до безкрай?

Хайме се намръщи насреща й.

— Според мен не оценяваш напълно, че от месеци насам най-безстрашно съм беглец. Изключително безстрашно.

— Ние сме нефилими, Хайме. Работата ни е да сме безстрашни.

— Някои от нас ги бива повече, отколкото други. Както и да е. Не бих казал, че целият ни план се състои от протакане. Диего се опитва да открие слабостите на Кохортата. А аз се опитвам да открия точно какво прави онази вещ.

— Не знаеш ли?

Хайме поклати глава.

— Знам, че помага да проникнеш незабелязано в земите на феите.

— А членовете на Кохортата биха искали да могат да проникнат незабелязано в земите на феите, за да започнат война? — досети се Кристина.

— Изглежда логично. Поне според тях.

Кристина седеше безмълвно върху леглото. Навън бе започнало да вали. По стъклата на прозорците се стичаха вадички. Тя си помисли за дъжда по дърветата в „Чапултепек“ за това, как седи там с Хайме и го гледа как поглъща цели пликчета дорилокос^[3] и облизва солта от пръстите си. И как говорят… говорят с часове, за всичко под слънцето, за това, какво искат да направят, когато станат парабатаи и как ще могат да пътуват по целия свят.

— Къде ще отидеш? — попита тя най-сетне, опитвайки се да овладее гласа си.

— Не мога да ти кажа. — Той се изправи от бюрото. — Никому не мога да кажа. Страшно ме бива в криенето, Кристина, но само ако никога не издавам къде отивам.

— Нямаш представа, нали? Смяташ да импровизираш.

Той се усмихна накриво.

— Никой не ме познава по-добре от теб.

— Ами Диего? — Гласът на Кристина потрепери. — Защо не ми каза нищо от това?

— Хората вършат глупави неща, когато са влюбени — заяви Хайме с гласа на човек, който никога не се беше влюбвал. — Освен това аз го помолих да не го прави.

— Тогава защо ми го казваш сега?

— Две причини. Сред долноземците се говори, че семейство Блекторн ще се опълчат на Кохортата. Ако се стигне до битка, искам да участвам в нея. Изпрати ми огнено съобщение. Ще дойда. — Звучеше напълно искрено. — И второ, за да доставя съобщението на Диего. Каза, че е възможно да си твърде ядосана, за да го прочетеш. Надявах се обаче, че сега… вече няма да си.

Кристина сведе поглед към плика в ръката си. Беше прегъван много пъти.

— Ще го прочета — каза тя тихичко. — Защо не останеш? Хапни с нас. Изглеждаш прегладнял.

Хайме поклати глава.

— Никой не бива да узнае, че съм бил тук, Тина. Обещай ми. Закълни се върху това, че някога щяхме да бъдем парабатаи.

— Не е честно — прошепна тя. — Освен това, Друзила знае.

— Тя няма да каже на никого… — започна Хайме.

— Кристина! — Гласът на Марк долетя откъм коридора. — Кристина, къде си?

Ръцете на Хайме изведнъж се обвиха около нея, силни като стомана, докато я прегръщаха здраво. Когато я пусна, тя го докосна леко по лицето. Имаше милион неща, които искаше да му каже… ten cuidado, повече от всичко: пази се, бъди внимателен. Ала той вече се бе отдръпнал от нея и отиваше към прозореца. Отвори го и изскочи навън, като сянка, изчезнала в дъждовната нощ.