Касандра Клеър
Повелител на сенките (12)

12
До планините тъмни

Марк си пробиваше път между елфите от Двора. Преди се бе намирал между тях единствено по време на веселия. Дворът не се намираше винаги на едно и също място, а се местеше из земите на феите. Марк усети мириса на кръв в нощния въздух, докато се промушваше между скупчените благородници. Усещаше миризмата на паника и страх, и омраза. Омразата им към ловците на сенки. Кралят ги приканваше да замълчат, ала тълпата крещеше на Ема да пролее кръвта на баща си.

Никой не охраняваше Кийрън. Той се бе свлякъл на колене и тежестта на тялото му опъваше трънливите въжета, които го задържаха така, сякаш бяха бодлива тел. Кръв се процеждаше бавно от раните по китките, шията и глезените му.

Марк подмина и последните придворни. От толкова близо видя, че Кийрън носи нещо на верижка около врата си. Елфическа стрела. Елфическата стрела на Марк. Стомахът на Марк се сви.

— Кийрън. — Той сложи ръка върху бузата на другото момче.

Клепачите на Кийрън потрепнаха и се повдигнаха. Лицето му беше посивяло от болка и безнадеждност, ала усмивката му беше нежна.

— Толкова много сънища — каза той. — Това краят ли е? Да ме отведеш в Сияйните земи ли си дошъл? Не би могъл да си избереш по-хубаво лице за това.

Марк прокара пръсти по трънливите въжета. Бяха здрави. Би могъл да ги среже със серафимски ками, ала те не действаха тук, което му оставяше да действа само с обикновени ками. В ума му проблесна идея и той посегна, за да откачи нежно елфическата стрела от верижката около гърлото на Кийрън.

— Които и богове да са направили това — прошепна Кийрън, — те са достатъчно благосклонни, за да ми доведат в последните мигове от живота ми онзи, когото душата ми обича. — Той отново облегна глава на дървото, разкривайки алената рана, зейнала на гърлото му там, където тръните се бяха впили в него. — Моя Марк.

— Шшт — прошепна Марк през свито гърло. Елфическата стрела беше остра и той прокара острието по въжетата, които стягаха врата и китките на Кийрън. Те паднаха на земята и от Кийрън се откъсна въздишка на отслабнала болка.

— Вярно е онова, което казват — рече Кийрън. — Болката те напуска, когато умираш.

Марк преряза въжетата около глезените му и се изправи.

— Това е достатъчно. Аз съм Марк, а не илюзия. Ти не умираш, Кийрън. Жив си. — Той го улови за китката и му помогна да се изправи на крака. — А сега ще избягаш.

Кийрън изглеждаше заслепен от лунната светлина. Протегна ръце и ги положи на раменете на Марк. Имаше един миг, в който Марк би могъл да се отдръпне, но той не го направи. Пристъпи към Кийрън в същия миг, в който Кийрън пристъпи към него, усети миризмата на кръв и срязани лози, и ето че те се целуваха.

Извивката на устните на Кийрън под неговите му бе така позната, както вкусът на захар или усещането от слънчевата светлина. Ала тук нямаше нито следа от захар или слънчева светлина, единствено тъмния натиск на Двора около тях и мирис на кръв. И въпреки това, тялото му реагира на тялото на Кийрън, притисна го до дървото, сграбчи го, ръцете му се плъзнаха по кожата му, усещайки белези и пресни рани под пръстите си.

Марк усети как сякаш се повдига от земята и напуска тялото си, и ето че отново беше в Лова, стиснал гривата на Уиндспиър, приведен напред във вятъра, който развяваше косата му, дереше гърлото му и отнасяше смеха му. Ръцете на Кийрън бяха около него, единствената топлина в един студен свят, устните му — до бузата му.

Нещо пропя покрай ухото на Марк и той се откъсна рязко от Кийрън. Още нещо прелетя покрай него и той инстинктивно притисна Кийрън към дървото, закривайки го с тялото си.

Стрели. Стрели, увенчани с пламък, свистяха през Двора като смъртоносни светулки. Един от принцовете тичаше към Марк и Кийрън, вдигнал лък в ръцете си.

Май все пак ги бяха забелязали.

* * *

Тревата пред Института сякаш закипя, вчепкана маса морски демони и центуриони, гърчещи се пипала и свистящи серафимски ками. Кит почти се хвърли по стълбите, при което едва не събори Саманта, която заедно с близнака си бе вкопчена в яростна схватка с гротескно сиво създание, покрито със смучещи червени усти.

— Гледай къде вървиш! — кресна тя, а после изпищя, когато едно пипало се обви около гърдите й. Кит замахна с Адриел, посичайки пипалото над рамото й. Демонът извряска с всичките си усти и изчезна.

— Отвратително — каза Саманта, покрита с гъста сивкава демонска кръв. Мръщеше се, което му се стори страшно неблагодарно, ала нямаше време да се тревожи за това — вече се бе обърнал, за да вдигне оръжието си срещу покрито с шипове създание с буцеста, корава кожа като морска звезда.

Помисли си за Тай на брега, усмихнат, с морската звезда в ръка, и това го изпълни с ярост. До този миг не си беше давал сметка колко много демоните приличаха на красивите неща в този свят, болестно деформирани и отблъскващи.

Острието се спусна надолу. Демонът изпищя и се дръпна… и изведнъж около Кит се обвиха ръце и го изтеглиха назад.

Беше Даяна, плувнала в кръв, както човешка, така и демонска. Тя го сграбчи за ръката и го затегли към стълбите, към Института.

— Добре съм… нямам нужда от помощ… — каза задъхано.

Тя изтръгна Адриел от ръката му и го подхвърли на Диего, който го улови и като го завъртя, го заби в масивното тяло на един демон медуза, стоварвайки брадвата си с другата ръка. Беше наистина впечатляващо, но Кит беше прекалено ядосан, за да го е грижа.

— Нямам нужда от помощ! — кресна отново, докато Даяна го издърпваше по стълбите. — Нямам нужда да бъда спасяван!

Даяна го завъртя, за да я погледне. Един от ръкавите й беше напоен с кръв, а на гърлото й имаше алено петно там, където огърлицата й беше изтръгната. Въпреки това имаше обичайното си властно излъчване.

— Може би нямаш — заяви тя, — ала семейство Блекторн има, и ти ще им помогнеш.

Слисан, Кит престана да се съпротивлява. Даяна го пусна и като отвори вратата на Института с рамо, влезе вътре. С един последен дълъг поглед назад Кит я последва.

* * *

Миговете след като Джулиън сграбчи Ерек и опря нож в гърлото му, бяха хаотични. Неколцина от елфите край шатрата нададоха вой; рицарите отстъпиха назад с ужасен вид. Кралят крещеше.

Джулиън заповяда на мозъка си да се съсредоточи: Не изпускай пленника си. Не сваляй ножа от гърлото му. Изплъзне ли ти се, няма да имаш нищо. Убиеш ли го твърде бързо, няма да имаш нищо. Това е твоят шанс. Използвай го.

По заповед на краля, рицарите се дръпнаха назад, оформяйки шпалир, през който Джулиън мина, водейки Ерек пред себе си. Шпалирът свършваше пред престола на краля. Самият той стоеше на ръба на шатрата, а белият му плащ се развяваше на вятъра.

Ерек не се съпротивляваше, ала когато стигнаха до шатрата, изви глава назад, за да погледне баща си. Джулиън усети как очите им се срещнаха.

— Няма да прережеш гърлото на сина ми — заяви кралят, отправяйки пълен с презрение поглед към Джулиън. — Ти си ловец на сенки. Вие имате код на честта.

— Мислиш си за ловците на сенки такива, каквито бяха — отвърна Джулиън. — Аз възмъжах в Тъмната война. Покръстен бях с кръв и огън.

— Ти си мек — каза кралят, — нежносърдечен, както са нежни ангелите.

Джулиън натисна ножа в гърлото на Ерек. Принцът миришеше на страх и кръв.

— Аз убих собствения си баща — заяви. — Наистина ли смяташ, че няма да убия твоя син?

По лицето на краля пробяга изненада.

— Казва истината — обади се Адаон. — Мнозина бяха в Залата на Съглашението през онази битка. Видяха го с очите си. Той е безмилостен, този нефилим.

Кралят се намръщи.

— Замълчи, Адаон. — Ала очевидно бе угрижен. Зад очите му се движеха сенки. — Цената, която ще заплатиш, ако пролееш кръвта на семейството ми в собствения ми Двор, ще бъде неописуемо висока — каза на Джулиън. — И няма да я платиш единствено ти. А целият Клейв.

— Тогава не ме принуждавай да го правя. Нека си тръгнем с мир. Ще вземем Ерек със себе си, в разстояние на една миля, а после ще го пуснем. Никой няма да тръгне след нас. Ако усетим, че ни преследват, ще го убием. Аз ще го убия.

Ерек изруга и се изплю.

— Остави го да ме убие, татко. Нека моята кръв постави началото на войната, която знаем, че се задава.

За миг кралят спря очи върху своя син. Той бе любимецът на краля, казал бе Марк. Само че Джулиън не беше сигурен дали кралят се вълнува повече от предстоящата война и кога ще започне тя, отколкото от съдбата на Ерек.

— Ако смяташ, че ангелите са нежни — заяви Джулиън, — дълбоко грешиш. Те сеят правосъдие с кръв и небесен огън. Отмъщават си с юмруци и желязо. Великолепието им е такова, че ще изгори очите ти, ако ги зърнеш. Студено и жестоко великолепие. — Той срещна погледа на краля: сърдитото му око и празното. — Погледни ме, ако се съмняваш, че ще го направя. Погледни в очите ми. Казват, че елфите прозирали дълбоко. Смяташ ли, че съм някой, който има какво да губи?

* * *

Намираха се в преддверието: Тай, Ливи, Артър и по-малките — Дру с Тави на ръце.

Лицата им грейнаха при вида на Кит и Даяна, макар че Кит не беше сигурен дали бе заради него, или заради нея. Артър седеше на стъпалата в окървавения си халат, безмълвен, вперил поглед пред себе си. Когато ги видя, скочи на крака, макар да се държеше с една ръка за парапета.

— Чухме всичко — каза Ливи. Лицето й беше посивяло от шок, ръката й бе в тази на Тай. — Малкълм иска Блекторнова кръв и разполага с армия от демони…

— Когато казва „Блекторнова кръв“, няма шанс да има предвид просто една чаша? — обади се Кит. — Може би две?

Всички го изгледаха свирепо, освен Тай.

— И аз си помислих за това — рече Тай, поглеждайки го очаровано. — Само че магиите са написани на архаичен език. „Кръв на Блекторн“ означава животът на един Блекторн.

— Няма да получи онова, което иска — заяви Даяна и като свали подгизналото си от кръв сако, го метна на пода. — Нуждаем се от Портал. Сега. — Тя извади телефона си от джоба на дънките и се залови да набере един номер.

— Не можем просто да изчезнем — каза Ливи. — Малкълм ще насъска всички онези демони! Ще загинат хора!

— Не можем да сключваме сделки с Малкълм — отвърна Даяна. — Той лъже. Може да получи Блекторновата кръв, която иска и пак да насъска демоните. Да ви отведем на сигурно място, а после да му нанесем удар, е най-добрият ни шанс.

— Но…

— Тя има право — намеси се Кит. — Малкълм обеща цял куп неща на баща ми, включително това, да го опази в безопасност. В крайна сметка се оказа, че се е погрижил, ако нещо се случи с него, баща ми също да умре.

— Катарина? — Даяна се извърна настрани, притиснала телефона до ухото си. — Нуждая се от услуга. Голяма услуга.

— Ще ни сметнат за страхливци — обади се Дру нещастно. — Да избягаме по този начин…

— Вие сте деца — заяви Артър. — Никой няма да очаква от вас да се биете.

Той прекоси стаята и отиде до прозореца. Никой не се присъедини към него. Звуците, долитащи отвън, им бяха достатъчни. Тави беше заровил личице в рамото на сестра си.

— В Лондон? — каза Даяна. — Добре. Благодаря, Катарина. — Тя затвори.

— Лондон? — повтори Ливи. — Защо Лондон?

— Защо не отидем в Идрис? — попита Дру. — Където са Ема и Джулс?

— Катарина не може да отвори Портал до Идрис — отвърна Даяна, без да среща погледа на Дру. — Има обаче уговорка с Лондонския институт.

— Значи, трябва да се свържем с Клейва! — заяви Дру, а в следващия миг отскочи назад, когато въздухът пред нея заблещука.

— Трябва да си вземем нещата — обади се Тави, загледан разтревожено в усилващото се блещукане пред себе си. То се разширяваше, въртележка от завихрени цветове и движещ се въздух. — Не можем да тръгнем без нищо.

— Нямаме време за това — каза Даяна. — И нямаме време да се свържем с Клейва. А в Лондон има къщи на рода Блекторн, скривалища, хора, които познавате…

— Но защо? — започна Ливи. — Ако Клейвът…

— Напълно е възможно Клейвът да предпочете да предаде един от вас на Малкълм — обади се Артър. — Нали това имаш предвид, Даяна?

Даяна не каза нищо. Завихреното кълбо започваше да придобива очертания: очертанията на врата, висока и широка, обградена от сияещи руни.

— Както и центурионите, поне някои от тях — призна Даяна. — Бягаме от тях, колкото и от всички останали. Те вече надделяват над морските демони. Не ни остава много време.

— Диего никога не би… — започна Дру възмутено.

— Диего не ги ръководи — каза Даяна. Порталът вече се бе превърнал в потрепваща отворена врата, през която Кит зърна нещо като дневна, с избелели тапети на цветя. Изглеждаше невероятно несъвместимо. — А сега, елате… Друзила, ти мини първа…

С изражение на отчаян гняв, Друзила прекоси стаята и прекрачи в Портала, все така държейки Тави. Пред слисания поглед на Кит, двамата се завъртяха и изчезнаха.

Ливи бе следващата, която пристъпи напред, ръка за ръка с Тай. Пред Портала тя спря, а могъществото на магията, която пулсираше в него, развяваше косата й.

— Не можем да оставим това място на Зара и Кохортата — възмути се, обръщайки се към Даяна. — Не можем да позволим да сложат ръка върху него…

— По-добре, отколкото някой от вас да умре — заяви Даяна. — А сега върви.

Само че Тай бе този, който се поколеба.

— Кит също идва, нали?

Даяна погледна към Кит и той усети, че гърлото му се свива, макар да не знаеше защо.

— Идва — каза и видя как Ливи и Тай пристъпват в пъстрата бездна и изчезват. Видя как Даяна ги последва. Сам се приближи до Портала и поспря, поглеждайки към Артър.

— Искаш ли да минеш пръв?

Артър поклати глава. Лицето му имаше странно изражение… странно дори за Артър. Макар че тази нощ Артър не беше толкова странен, помисли си Кит. Сякаш критичната ситуация го бе принудила да се стегне така, както обикновено не успяваше.

— Кажи им — рече той, а мускулите на лицето му потръпваха. Зад него, входната врата се разтресе; някой се опитваше да я отвори. — Кажи им…

— Ти сам ще им кажеш, след минута. — Кит усещаше как силата на Портала го притегля. Дори му се стори, че чува гласове от другата страна — гласовете на Тай, на Ливи. И все пак си остана на място.

— Какво става? — попита той.

Артър пристъпи към Портала. За миг Кит си отдъхна, помисляйки си, че Артър ще прекрачи заедно с него. Вместо това усети ръка върху рамото си.

— Кажи на Джулиън, че му благодаря — рече Артър и го бутна силно.

Кит политна в завихрената, беззвучна празнота.

* * *

Елфическият принц пусна стрелата си.

Кийрън се оказа по-бърз, отколкото Марк би повярвал, че е възможно. Извъртя тялото си и закри неговото. Стрелата изсвистя във въздуха, пропявайки като смъртоносна птица. Марк имаше време само колкото да посегне към Кийрън, за да го блъсне настрани, преди стрелата да се забие в гърба му, точно под лопатката.

Кийрън се отпусна тежко върху рамото на Марк, който извади кама от колана си със свободната си ръка и я хвърли. Принцът падна с писък, острието бе потънало в бедрото му.

Марк се зае да издърпа Кийрън настрани от поляната. Стрелите бяха спрели да валят, ала знамената със строшената корона бяха обхванати от пламъци. Елфическите благородници пищяха и се щураха напред-назад, мнозина от тях побягнаха.

Все така подкрепяйки Кийрън, Марк изчезна в гората.

* * *

— Ема — прошепна Кристина. Поляната кипеше — смях, дюдюкане, подигравателни крясъци. В далечината видя Джулиън, опрял нож в гърлото на Ерек; множеството ахна, когато той си запроправя път към шатрата на краля, макар че самият той все още не го беше забелязал, тъй като вниманието му бе отвлечено от Ема.

Ема беше коленичила на земята, стиснала ръката на победения елфически воин. Вдигна глава и очите й грейнаха, виждайки Кристина.

— Помогни ми с баща ми — помоли тя. Дърпаше го за ръката, мъчейки се да я обвие около врата си. Той лежеше напълно неподвижен и за миг Кристина се уплаши, че е мъртъв.

После обаче той се отдръпна от Ема и се изправи с усилие. Беше висок, слабичък мъж и семейната прилика бе очевидна: чертите на лицето, формата на очите. Само че неговите бяха празни, синият им цвят — млечномътен.

— Пусни ме, нефилимска кучко. Пусни ме. Това стигна прекалено далеч.

Кристина почувства как кръвта й се смразява при тези думи. Кралят отново избухна в смях. Кристина хвана Ема и я задърпа към себе си.

— Ема, не можеш да вярваш на всичко, което виждаш тук.

— Това е баща ми — каза Ема. Кристина я беше хванала за китката и ясно усещаше туптенето на пулса й. Ема протегна другата си ръка. — Татко. Моля те. Ела с нас.

— Ти си нефилим — отвърна бащата на Ема. Върху гърлото му се виждаха отдавна избледнели Знаци. — Ако ме докоснеш, ще те завлека в краката на моя крал и ще го накарам да те убие.

Елфите около тях се смееха гръмогласно, подпирайки се един на друг, и от мисълта, че онова, което ги развеселяваше така, бяха ужасът и объркването на Ема, във вените на Кристина лумна убийствена ярост.

Едно бе да изучава елфите. Едно бе да чете как техните емоции не са като човешките емоции. Как елфите от Тъмния двор израстват, научени да черпят удоволствие от болката на другите. Да те оплетат в мрежа от думи и лъжи и да те гледат с усмивка, докато се задушаваш от техните номера.

Съвсем друго бе да го види с очите си.

Изведнъж настана оживление. Кралят се втурна в другия край на шатрата, крещейки заповеди; сред рицарите настъпи хаос.

Джулиън, помисли си Кристина. О, да, виждаше го — държеше Ерек пред себе си, в подножието на шатрата. Нарочно бе отвлякъл вниманието на краля от Ема и Кристина.

— Лесно е да изясним това — каза Кристина и като извади своя балисонг, го подаде на елфическия воин. — Вземи.

— Кристина, какво правиш…

— Студено желязо — обясни Кристина и направи две крачки към елфическия рицар. Лицето му бе започнало да се променя пред очите им, все по-малко и по-малко приличаше на това на Ема и все повече и повече на нещо друго… нещо гротескно, живеещо под кожата. — Той е ловец на сенки. Студеното желязо не би трябвало да му навреди.

Тя дойде още по-близо… и боецът, който бе изглеждал като Джон Карстерс, се промени напълно. По лицето му сякаш преминаха вълни, тялото му потръпна и се измени, кожата му стана сивкавозелена и се покри с петна. Устните му се издадоха напред, докато очите му станаха ужасяващо широки и жълти, а косата му се отдръпна назад, разкривайки лъскаво, буцесто теме.

Там, където допреди малко беше бащата на Ема, сега стоеше елфически рицар с ниско, набито тяло и жабешка глава. Ема се взираше в него, пребледняла като платно. Широката му уста се отвори и той проговори с квакащ глас.

— Най-сетне, най-сетне свободен да се отърся от илюзията на гнусния нефилим…

Така и не можа да довърши. Ема вече беше вдигнала Кортана и се бе хвърлила напред, забивайки острието в гърлото му.

То издаде влажен, жвакащ звук. Кръв с цвят на гной плисна от широката му уста; той отстъпи назад, препъвайки се, ала Ема го последва, завъртайки дръжката на ножа. От вонята на кръв и мокрия звук на раздирана плът, Кристина едва не повърна.

— Ема! — извика тя. — Ема!

Ема издърпа меча си и го заби отново и отново, докато Кристина не я сграбчи за раменете и не я дръпна назад. Елфическият рицар се свлече на земята, мъртъв.

Ема цялата трепереше, опръскана със скверна кръв. Олюляваше се на краката си.

— Ела. — Кристина улови приятелката си за ръка и я затегли далеч от шатрата в същия миг, в който въздухът се изпълни с шумолящ, пеещ звук. Стрели. Бяха увенчани с огън и огряваха просеката със зловещо, движещо се сияние. Кристина автоматично се наведе, само за да чуе силно дрънчене на няколко сантиметра от главата си. Ема бе замахнала с Кортана и една стрела бе срещнала острието, пръсвайки се на парченца.

Кристина ускори крачка.

— Трябва да се махнем от тук…

Пламнала стрела прелетя покрай тях и се заби в едно от знамената, висящи от кралската шатра. То начаса бе обгърнато от припукващи пламъци, които огряха принцовете, разбягали се от шатрата, за да се скрият в сенките. Кралят обаче стоеше пред трона си, взирайки се в празнината. Къде беше Джулс? Къде се бяха дянали той и Ерек?

Почти бяха стигнали до края на поляната, когато елфическата жена с рокля от кости изникна пред тях. Очите й бяха рибешко зелени, без зеници и проблясваха като разляна мазнина на звездната светлина. Кристина с всичка сила стовари крак върху нейния; писъците на феята бяха удавени от крясъците на останалите от двора. Кристина я блъсна настрани с лакът и тя се сгромоляса върху шатрата, а от роклята й, като гротесков сняг, се посипаха ситни кости.

Ръката на Ема беше в тази на Кристина. Пръстите й бяха ледени. Кристина я стисна по-здраво.

— Хайде — каза тя и двете потънаха между дърветата.

* * *

Марк не посмя да отиде твърде далеч. Джулиън, Ема и Кристина все още бяха в Двора. Той издърпа Кийрън зад един дебел дъб и го сложи да седне, облегнат на дънера.

— Добре ли си? Боли ли те?

Кийрън го погледна с неприкрито раздразнение и преди Марк да успее да го спре, се пресегна и извади стрелата от гърба си. Кръв шурна от раната и гърбът на ризата му подгизна.

— Исусе, Кийрън, какво, по дяволите…

— Към какви чужди богове се обръщаш сега? — попита Кийрън. — Нали каза, че не умирам.

— Така беше. — Марк свали ленената си риза, направи я на топка и я притисна към гърба на Кийрън. — Само дето сега като нищо може да те убия, задето си толкова глупав.

— Раните на ловците зарастват бързо — каза Кийрън, изохквайки. — Марк. Това наистина си ти. — Очите му грееха. — Знаех си, че ще се върнеш за мен.

Марк не отговори. Беше се съсредоточил върху това, да притиска ризата си към раната на Кийрън, ала тревога стягаше гърдите му. Надали би могло да се каже, че нещата между него и Кийрън бяха приключили особено добре. Защо Кийрън бе вярвал, че Марк ще дойде за него, когато той за малко не го бе направил?

— Кийр. — Той свали ризата; Кийрън беше прав — от раната едва се процеждаше кръв. Марк пусна подгизналата от кръв дреха на земята и докосна Кийрън по бузата. Пареше като пещ. — Гориш. — Посегна да окачи елфическата стрела около врата на другото момче, но то го спря.

— Защо да нося твоето украшение? — намръщи се той. — То трябва да бъде твое.

— Аз ти го върнах — напомни Марк.

От Кийрън се изтръгна дрезгав смях.

— Не бих забравил нещо такова. — А после очите му се разшириха. — Не си спомням как убивам Ярлат. Знам, че съм го направил. Те ми казаха. И аз им вярвам — той беше мерзавец. Ала не си го спомням. Не помня нищо от мига, след като те видях през прозореца на Института, в кухнята, да говориш с онова момиче. Кристина.

Марк усети, че се вледенява. Механично окачи елфическата стрела около врата си и усети как тя тупна до гърдите му. Кийрън не си спомняше?

Това означаваше, че не си спомня как го е предал, казвайки на Дивия лов, че Марк е разкрил елфически тайни пред нефилимите. Не помнеше наказанието, бичуванията, които Джулиън и Ема бяха понесли.

Не помнеше, че Марк бе сложил край на отношенията им. Върнал му бе стрелата.

Нищо чудно, че си бе мислил, че Марк ще дойде.

— Онова момиче Кристина е тук — разнесе се глас наблизо. Кристина се бе присъединила към тях в сенките. Беше раздърпана, макар и не толкова, колкото Ема, която беше оплискана с елфическа кръв, а и самата тя кървеше от една дълга драскотина на бузата. Марк скочи на крака.

— Какво става? Ранени ли сте?

— Аз… мисля, че сме добре — отвърна Ема. Звучеше объркана и плашещо безучастна.

— Ема уби рицаря — каза Кристина и млъкна. Марк усети, че има още нещо, но не я притисна.

Ема примига, съсредоточавайки се бавно върху Марк и Кийрън.

— О, това си ти — каза и този път звучеше повече като себе си. — Невестулково лице. Тези дни да си извършил друго чудовищно предателство?

Кийрън изглеждаше слисан. Хората обикновено не говореха на елфическите принцове по този начин; освен това, помисли си Марк, Кийрън вече не си спомняше защо Ема му беше сърдита, нито защо го обвиняваше в предателство.

— Довел си я със себе си, за да ме спасите? — попита той Марк.

— Всички дойдохме, за да те спасим. — Беше Джулиън, полускрит зад Ерек, когото буташе пред себе си. Ема изпусна шумно дъха си от облекчение. Очите на Джулиън се стрелнаха към нея и те си размениха погледи. Истинско въплъщение на парабатайски поглед, помисли си Марк: бързо плъзване на очите от горе до долу, за да се увериш, че другият е добре, че е до теб, жив и в безопасност. Макар че сега, когато знаеше за истинските чувства на Ема, не можеше да не се зачуди дали зад онова, което споделиха, нямаше още нещо.

Кръв капеше от гърлото на Ерек, там, където камата вероятно се беше отплеснала; очите му гледаха изпод черни вежди, лицето му беше разкривено в свирепа гримаса.

— Кръвоизменник — каза той на Кийрън и се изплю над ножа. — Родоубиец.

— Ярлат не беше мой родственик. — Кийрън звучеше изтощено.

— Беше ти повече родственик от тези чудовища — заяви Ерек, оглеждайки яростно ловците на сенки наоколо. — Дори и сега, ти ни предаваш заради тях.

— Както ти ме предаде на краля, нашия баща? — Сгушен до корените на дърветата, Кийрън изглеждаше учудващо дребен, но когато отметна глава назад, за да погледне Ерек, очите му бяха твърди като елмази. — Мислиш си, че не знам кой каза на краля, че Ярлат умря от моята ръка? Мислиш си, че не знам чия е вината за това, че бях изпратен в изгнание в Дивия лов?

— Арогантен — каза Ерек. — Открай време си арогантен, кутре, мислейки си, че мястото ти е в Двора, заедно с нас. Аз съм любимецът на краля, не ти. Ти не си си заслужил специално място в сърцето му, нито в сърцата на Двора.

— И все пак, те предпочитаха мен — тихичко отвърна Кийрън. — Преди…

— Достатъчно — отсече Джулиън. — Дворът гори. Рицарите ще тръгнат подире ни, веднага след като хаосът утихне. Лудост е да стоим тук и да клюкарстваме.

— Важните дела на Двора не са клюкарстване — озъби се Ерек.

— За мен са. — Джулиън надникна между дърветата. — Трябва да има бърз път, отвеждащ към земите на светлите феи. Можеш ли да ни го покажеш?

Ерек мълчеше.

— Може — каза Кийрън, изправяйки се нестабилно на крака. — Не е в състояние да излъже и да каже, че не е възможно; ето защо мълчи.

Ема повдигна вежди насреща му.

— Невестулково лице, когато пожелаеш, можеш да бъдеш учудващо услужлив.

— Ще ми се да не фамилиарничиш толкова — отбеляза Кийрън неодобрително.

Ерек издаде задавен звук — Джулиън беше притиснал по-силно ножа в гърлото му. Ръката му потреперваше леко. Марк предполагаше, че е от физическото усилие, но подозираше, че има и още нещо. Джулиън не притежаваше характера на мъчител, но бе безмилостен, когато се налагаше да защити онези, които обичаше.

— Ще те убия, ако не ни покажеш правилната посока — заяви той сега. — И ще го направя бавно.

— Обеща на баща ми…

— Аз не съм елф — каза Джулиън. — Мога да лъжа.

Лицето на Ерек имаше мрачно, яростно изражение, което уплаши Марк. Елфите можеха да имат зъб на някого страшно дълго време. И все пак, той пое напред и останалите го последваха, оставяйки зад себе си оранжевото сияние, идващо откъм поляната, и потъвайки в закрилата на гората.

Дърветата растяха близо едно до друго, дебели корени криволичеха през тъмната пръст. Туфи ярки цветя, аленочервени и отровнозелени, се гушеха около ниските клони на дърветата. Минаха покрай кискаща се дървесна фея, която седеше на един клон, гола, ако не се броеше сложна мрежа от сребърни жици, и която намигна на Марк. Кийрън се подпираше тежко на рамото му; Марк го подкрепяше, сложил длан на кръста му. Дали останалите бяха озадачени, питащи се какво става между тях? Марк забеляза Кристина да поглежда назад към него, ала не можа да разчете изражението й.

Ема и Кристина вървяха близо една до друга, а Джулиън беше начело, така че Ерек да им показва пътя. Марк все още беше неспокоен. Струваше му се, че се бяха измъкнали прекалено лесно. Това, че кралят ги беше оставил да си вървят, и то заедно с любимия му син…

— Къде са останалите? — попита Ерек, когато дърветата започнаха да оредяват и великолепното, пъстроцветно небе отново се появи над тях. — Приятелите ви?

— Приятели? — повтори Марк объркано.

— Стрелците — рече Ерек. — Онези пламнали стрели в Двора… хитро, не мога да ви го отрека. Чудехме се какво ще правите с оръжията си, след като ви отнемем ангелските сили.

— Как го направихте? — попита Марк. — Да не би да осквернихте цялата земя?

— Това не би било достатъчно — обади се Ема. — Руните действат дори в демонските царства. Тук има нещо по-странно.

— А и морът — добави Марк. — Какво означава съсипаната земя? Тя е навсякъде, като рак в болно тяло.

— Сякаш бих ви казал каквото и да било — сопна се Ерек. — И няма смисъл да ме заплашвате — би струвало живота ми, ако ви кажа.

— Вярвай ми, и аз се уморих да те заплашвам — рече Джулиън.

— Тогава ме пусни да си вървя. Колко дълго възнамеряваш да ме задържиш? Завинаги? Защото толкова дълго ще трябва да ме използваш като щит, за да попречиш на баща ми и рицарите му да ви открият и да ви прережат гърлата.

— Казах, че се уморих да те заплашвам, не и че ще престана да го правя — поясни Джулиън, потупвайки го с острието на ножа. Бяха стигнали до края на гората, там, където дърветата отстъпваха място на поля. — А сега накъде?

Ерек пое през полето и те го последваха. Кийрън се облягаше още по-тежко на Марк; лицето му беше много бледо на лунната светлина. Звездите откриваха сините и зелени багри в косата му — майка му беше морска фея и късче от блещукащата прелест на водата бе съхранено в цветовете на косата и очите му.

Ръката на Марк се обви инстинктивно около него. Беше му ядосан, да, ала тук, в земите на феите, под ярките пъстроцветни звезди, бе трудно да не си спомня миналото, да не мисли за всички пъти, в които се бе вкопчвал в Кийрън за топлина и близост. Как бяха само те двамата и той си бе мислил, че може би винаги ще бъдат само те двамата. Как се бе смятал за щастлив, че някой като Кийрън, принц, при това — толкова красив, изобщо би го погледнал.

Шепотът на Кийрън бе като нежна милувка до шията му.

— Уиндспиър.

Уиндспиър беше конят на Кийрън. Или поне — някога беше. Довел го бе със себе си от Двора, когато се присъедини към Лова.

— Какво за него? Къде е той?

— С Лова — отвърна Кийрън и се закашля мъчително. — Подари ми го Адаон, когато бях съвсем малък.

Марк никога досега не бе срещал полубратята на Кийрън, десетките принцове от различни майки, които се домогваха до престола на тъмните феи, Адаон, знаеше от разказите на Кийрън, бе един от по-добрите. Ерек бе пълната му противоположност — през по-голямата част от живота на Кийрън бе брутално жесток с него. Кийрън рядко говореше за него без гняв.

— Стори ми се, че чух тропота от копитата му — каза сега Кийрън. — Все още ги чувам.

Марк се заслуша. В началото не долови нищо. Слухът му не беше толкова остър, колкото този на Кийрън, или който и да било пълнокръвен елф, не и когато руните му не действаха. Трябваше да напрегне уши до краен предел, преди най-сетне да долови звука. Действително бяха копита, но това не беше Уиндспиър. Не беше един-единствен кон. Това бе грохотът на десетки конски копита, препускащи през гората.

— Джулиън! — изкрещя той.

Не бе състояние да скрие паниката в гласа си. Джулс я долови и се обърна светкавично, при което хватката му около Ерек се охлаби. Принцът се отскубна, втурна се мълниеносно през полето с развяно черно наметало и потъна в гората.

— А беше такава страхотна компания — измърмори Ема. — Всички онези приказки: „Нефилими, вие ще умрете, давейки се в собствената си кръв“, бяха страшно стимулиращи. — Тя млъкна. Беше чула конете. — Какво е това…?

Кортана сякаш излетя в ръката й. Джулиън все още стискаше камата си. Кристина вече посягаше към своя балисонг.

— Кралската кавалерия — каза Кийрън с учудващо спокойствие. — Не можете да ги надвиете.

— Да бягаме — рече Марк. — Сега.

Никой не възрази и те хукнаха.

Прекосиха полето и се прехвърлиха през каменната стена в другия му край, като Марк почти пренесе Кийрън през нея. Земята бе започнала да трепери от грохота на далечни копита. Джулиън ругаеше — нисък, безкраен низ от ругатни. Марк предполагаше, че в Института няма много възможности да ругае кой знае колко.

Движеха се бързо, но нямаше да е достатъчно, освен ако не откриеха друга гора, място, където да се скрият. Ала в далечината пред тях не се виждаше нищо, а и звездите не можеха да упътят Марк. Беше толкова изтощен, че от тях му се зави свят. Половината му сила сякаш отиваше в Кийрън — не само за да го влачи със себе си, но и да го поддържа изправен.

Стигнаха до друга стена — не толкова висока, за да спре елфическите коне, но достатъчно, че да е дразнеща. Ема я прескочи; Джулиън прелетя над нея, докосвайки я едва-едва с пръсти.

Кийрън поклати глава.

— Не мога да го направя.

— Кийр… — започна Марк сърдито, ала Кийрън бе навел глава, като бито куче. Мокра от пот и оплетена, косата закри лицето му; ризата и кръстът на панталона му бяха подгизнали от кръв. — Отново ти тече кръв. Нали каза, че раните ти заздравяват бързо.

— Така си мислех — тихо каза Кийрън. — Марк, остави ме тук…

Една ръка докосна Марк по рамото. Кристина. Беше прибрала ножа си и го погледна право в очите.

— Ще ти помогна да го пренесеш през стената.

— Благодаря ти — отвърна Марк.

Кийрън като че ли нямаше достатъчно сила, дори да я изгледа гневно. Кристина се покатери върху стената и протегна ръце; заедно, двамата с Марк издърпаха Кийрън отгоре й. Скочиха на тревата до Ема и Джулиън, които ги чакаха с разтревожени лица. Кийрън се приземи до тях и рухна на земята.

— Не може да продължи — каза Марк.

Джулиън погледна към стената. Тропотът на копита беше силен, като гръмотевици над главите им. Авангардът на кавалерията на тъмните елфи вече се виждаше — тъмна, приближаваща се линия.

— Трябва да го направи — каза той. — Те ще ни убият.

— Оставете ме тук — рече Кийрън. — Нека ме убият.

Джулиън се отпусна на едно коляно. Сложи ръка под брадичката на Кийрън и го принуди да вдигне глава и да срещне очите му.

— Веднъж ме нарече безмилостен. — Пръстите му бяха бледи на фона на окървавената кожа на Кийрън. — Нямам капчица жал за теб, Кийрън. Сам си докара това на главата. Но ако си мислиш, че дойдохме чак дотук, за да те спасим, само за да те оставим да легнеш и да умреш, значи, си по-глупав, отколкото си мислех. — Той свали ръка от лицето му и като го улови под мишница, го изправи на крака. — Помогни ми, Марк.

Заедно, те закрепиха Кийрън помежду си и поеха напред. Беше мъчително трудна задача. Паниката и напрежението от това, да поддържа Кийрън изправен, притъпяваха ловните инстинкти на Марк; препъвайки се в камъни и коренища, те навлязоха в гъста горичка, чиито клони посягаха, за да разкъсат дрехите и кожата им. Бяха я прекосили едва наполовина, когато тялото на Кийрън се отпусна безжизнено. Най-сетне беше припаднал.

— Ако умре… — започна Марк.

— Няма да умре — заяви Джулиън мрачно.

— Ако можехме да го скрием тук и да се върнем за него…

— Той не е чифт резервни обувки. Не можем просто да го оставим някъде и да очакваме да го намерим на същото място, когато се върнем — изсъска Джулиън.

— Вие двамата ще престанете ли… — започна Ема, а после млъкна и ахна.

Бяха излезли от малката горичка. Пред тях се изправяше хълм, зелен и гладък.

Биха могли да се изкатерят, но това би означавало да пълзят по него, забивайки ръце и крака в пръстта, за да се доберат до върха. Не биха могли да го направят и да вземат Кийрън със себе си.

Дори Джулиън се закова като вкаменен. Ръката на Кийрън, която допреди малко бе увита около врата му, се плъзна и увисна до тялото му. Марк имаше ужасяващото чувство, че вече е мъртъв. Искаше да го положи в тревата, да провери дали сърцето му бие, да го вземе в прегръдките си, така, както трябва да бъде изпратен един Ловец в последните си мигове.

Вместо това обърна глава и погледна назад. Кристина беше затворила очи и стискаше медальона си, а устните й се движеха в безмълвна молитва. Ема държеше Кортана по същия начин, очите й бяха бдителни и искрящи. Щеше да ги защитава до последно, дори и Кийрън; щеше да падне под копитата на тъмната кавалерия.

А те идваха. Марк ги виждаше — сенки между дърветата. Коне като черен дим, с пламтящи очи като алени въглени, подковани със сребро и изгарящо злато: свирепи и смъртоносни.

На Марк му се стори, че вижда краля, препускащ начело. Бойният му шлем, върху който бяха вдълбани крещящи лица, закриваше само човешката половина, оставяйки мъртвешки сивата кожа открита. Единственото му око гореше като черна отрова.

Звукът от приближаването им бе като звука от ледник, трошащ се на късове. Оглушителен, смъртоносен. На Марк изведнъж му се прииска да можеше да чуе какво казва Кристина, да долови думите на безмълвната й молитва. Очите му се спряха върху нейните движещи се устни. Ангеле, помогни ни, благослови ни, спаси ни.

— Марк. — Джулиън обърна глава към брат си, синьо-зелените му очи гледаха с уязвима откритост, сякаш се канеше да каже нещо, което отдавна копнееше да изрече на глас. — Ако ти…

Хълмът се пропука пред очите им. Голямо квадратно парче се отцепи от него и се отвори като врата. Марк зяпна. Беше чувал за подобни неща, възвишения с врати в склоновете си, ала никога не го бе виждал с очите си.

Светлина грееше в отвора, който сякаш беше коридор, потъващ в сърцето на хълма. Млада елфическа жена с едва заострени уши и светла коса, прибрана назад с венци от цветя, стоеше на прага с лампа в ръка. Тя протегна ръка към тях.

— Елате — подкани ги с глас, в който акцентът на светлите феи си личеше съвсем ясно. — Бързо, преди да са ви настигнали, защото ездачите на краля са безмилостни и няма да ви оставят живи.

— А ти? — попита Джулиън. — Доброто ли ни мислиш?

Единствено Джулиън би спорил с усмихналия му се късмет, помисли си Марк. Но разбира се, Джулиън не вярваше на никого, освен на семейството си. А понякога не вярваше дори и на тях.

Жената се усмихна.

— Аз съм Нене. Ще ви помогна и няма да ви нараня. Ала сега елате, бързо.

Марк чу как Кристина прошепна едно „благодаря“. В следващия миг вече се бяха втурнали напред, без да смеят да погледнат зад себе си. Един по един скочиха през вратата върху отъпканата пръст вътре. Марк и Джулиън бяха накрая, носейки Кийрън. Марк хвърли един последен поглед към ездачите зад тях и чу яростните им, разочаровани крясъци, преди вратата да се затръшне, затваряйки хълма.