Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (95)

94.

Всъщност въобще нямах настроение за разходки на лунна светлина, но ето че вече бях на седалката до нея. Само аз и Нора Синклер.

Покривът на спортния мерцедес беше вдигнат и нощният въздух бръснеше лицата ни, разхлаждащ и освежаващ. Пътят, знаците по него — всичко беше като в мъгла. Нора пое по глухите улици, водещи от Уестчестър към вътрешността, които отдавна бе превърнала в нещо като свой частен аутобан, а аз бях само компаньон в тази дива езда.

Какво, по дяволите, правех аз?

Това беше въпрос, нетърпящ отлагане. Ала за съжаление не разполагах с отговора.

Информацията, предоставена ми така щедро от адвоката Стивън Кеплер — онзи, грижливо зализания, — вече бе предадена на Сюзън. А тя я предостави на компютърните магьосници от Бюрото, които обещаха да впрегнат всичките си хакерски умения, за да проникнат в офшорната сметка на Нора и да проследят нейните депозирания и трансфери. Всичките, до един. Кой можеше да знае колко са те? Момчетата щяха да бъдат особено внимателни с всяка трансакция, свързана с Конър Браун. Както преди, така и след смъртта му. Да им дадем двадесет и четири часа, каза Сюзън. Или максимум тридесет и шест.

Междувременно аз имах само една задача: да стоя по-надалеч от Нора.

Обаче ето че сега тя бе в непосредствена близост до мен — по-прелестна, по-съблазнителна, по-опияняваща откогато и да било. Дали това не бе едно последно предизвикателство?

Или раздяла?

Или временно умопомрачение?

Дали една част от мен не се надяваше онези компютърни магьосници да не открият никаква връзка, да не се натъкнат на нещо съмнително? Ами ако тя се окаже невинна? Или просто исках тя да остане ненаказана дори да бе убийца?

Обърнах се към нея.

— Съжалявам… какво?

Тя бе изрекла нещо, но не можах да го чуя заради силния рев на мерцедеса и заради още по-силния шум в главата ми.

Тя опита още веднъж:

— Попитах те не се ли радваш, че дойде с мен.

— Не зная — извиках в отговор. — Все още нямам представа накъде пътуваме.

— Нали ти казах, че е изненада.

— Не обичам изненадите.

— Не — възрази тя. — Ти не обичаш, когато не можеш да контролираш всичко около себе си. Вече го разбрах.

И преди да успея да й отвърна, тя влезе в рязък завой, като натисни педала за спирачките почти до ламарината. Гумите изскърцаха, мерцедесът се олюля и като че ли за миг се замисли дали да не полети.

Нора отметна глава назад и се засмя срещу вятъра:

— Не се ли чувстваш по-жив от всякога? — изкрещя тя, надвиквайки се с шума на двигателя.